Метаданни
Данни
- Серия
- Кел Сейбин (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Diamond Bay, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Радостина Михалева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 187гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona(2009)
- Корекция
- maskara(2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- ibv1(2009)
- Допълнителна корекция
- asayva(2012)
Издание:
Линда Хауърд. Диамантения залив
ИК „Коломбина“, София, 2005
Американска. Първо издание
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-130-5
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от asayva
Осма глава
Следващите няколко дни бяха лениви, горещи и спокойни. Сега, когато Кел се възстановяваше и нямаше нужда непрекъснато да бъде наблюдаван, Рейчъл се върна към нормалния си работен ритъм. Тя завърши с планирането на курса си и започна да работи върху ръкописа си отново, като същевременно се грижеше за градината и изпълняваше всички дребни задължения, които сякаш никога не свършваха. Купи халосните патрони, които Кел поиска, и оттогава калибър 357 не се отделяше от него. Когато бяха вътре в къщата, той понякога го оставяше на масата в спалнята, ала обикновено го държеше в колана си отзад, за да му е под ръка.
Хъни дойде да махне конците от раните и се изуми колко добре зарастват.
— Метаболитните ти процеси са страхотни — възхити се тя. — Разбира се, и аз свърших страхотна работа за теб. Мускулът на крака ти беше разкъсан, но го ремонтирах и смятам, че дори няма да куцаш.
— Докторке, свършила си дяволски добра работа — шеговито отвърна Сейбин и й се усмихна.
— Знам — каза весело Хъни. — С рамото имаше чист късмет. Възможно е в минимална степен да изгубиш способността си за въртеливите движения, ала съвсем малко, според мен. Не натоварвай крака и рамото още около седмица, но ако си внимателен, можеш да започнеш да тренираш.
Той вече тренираше. Рейчъл го беше видяла да прави упражнения за рамото и ръката, ала внимателно, сякаш изпробваше издръжливостта на шевовете. Не беше напрягал нито крака, нито рамото си, но правеше упражнения, за да улеснява движенията си и в резултат на това не куцаше толкова много, все едно, че глезенът му бе изкълчен.
Хъни дори не мигна, когато Сейбин извади пистолета от колана си и го постави на масата, за да събуе панталоните си и синята памучна риза. Облечен само с боксерки, той седна до масата и наблюдаваше безизразно, докато тя отстраняваше конците, а Рейчъл се облегна, за да вижда по-добре. После Сейбин се облече и отново сложи тежкия пистолет на гърба си.
— Остани за обяд — покани я Рейчъл. — Има салата от риба тон и пресни домати, свежи и хладни.
На Хъни й беше станало навик да не отказва поканите на Рейчъл.
— Готово. Мечтаех си за свеж домат.
— Южняците сервират доматите едва ли не с всякакви храни — отбеляза Кел.
— Така е, защото храната има по-добър вкус, когато е поднесена с домат — защити я Хъни. Беше родом от Джорджия и обожаваше домати.
— Домати — разсеяно рече Рейчъл. — Все домати, това е. Въпреки, че не ми е ясно защо са ги нарекли така. Повечето хора смятали, че са отровни, тъй като са от семейството на кучето грозде, подобно на беладона.
Хъни се изсмя:
— О, не! За старите отрови ли четеш? Да не би някой герой от книгите ти да гушне букета заради надвишена доза беладона?
— Разбира се, че не. Не пиша криминални романи. — Без да се поддава на провокацията на Хъни, Рейчъл погледна Кел, докато седеше на масата. — Ти не си южняк, нали? Имаш провлачен говор, ала не южняшки.
— Това е защото съм прекарал доста време с един човек от Джорджия. Бяхме заедно във Виетнам. Роден съм в Невада.
Вероятно това беше максимума от информация, която Сейбин щеше да сподели за себе си, затова Рейчъл не зададе никакви други въпроси. Те изядоха обикновеното ястие. Кел седеше между двете жени и въпреки че, както винаги, се хранеше добре и се включваше в разговора, тя забеляза, че от мястото си той можеше да вижда едновременно прозореца и вратата. Беше му навик. Правеше го винаги, когато се хранеха, макар и да знаеше, че никой не можеше да се доближи до къщата, без Джо да предупреди за това.
На излизане Хъни се усмихна на Кел и му протегна ръка.
— Ако не се видим отново, довиждане.
Той пое ръката й.
— Благодаря, докторе. Довиждане.
Рейчъл забеляза, че Кел ни най-малко не настоя тя да остане. Хъни го погледна внимателно.
— Буквално ще се взривя от въпроси, но ще последвам собствения си съвет и няма да ги задам. Не желая да знам. Пази се, чуваш ли?
Сейбин изви устни в крива усмивка.
— Разбира се.
Тя му намигна.
— Ако ме питат, нищо не знам.
— Ти си умна жена, докторе. След като си тръгна, Рейчъл може да ти разкаже някои неща.
— Може би. Но е възможно и сама да намеря отговорите. По този начин ще развихря въображението си и пак ще играя на сигурно.
Вероятно гледната точка на Хъни беше най-добрата, помисли си Рейчъл, когато останаха двамата с Кел. Хъни наистина развихряше въображението си, ала в реалния живот държеше на сигурността. Тя никога не би извършила нещо толкова рисковано, като да се влюби в мъж като Кел Сейбин. Би почистила кухнята, точно както го правеше Рейчъл, и би забравила за останалото. Рейчъл се обърна и видя, че той я наблюдава със своя неподвижен поглед.
— Какво има?
Вместо отговор Кел се доближи до нея и хвана брадичката й в ръка, после се наведе и я целуна по устата. Изненадана, тя остана неподвижна за миг. Не беше я целувал след онзи пръв път, макар понякога да й се струваше, че долавя собственическо чувство в начина, по който я прегръщаше през нощта. Беше устояла на удоволствието, че спи в прегръдките му, но нямаше как да прикрие силния порив на желанието, което я караше да отвръща на устните му. Нейните устни се разтвориха под натиска на неговите. Рейчъл допря ръце до твърдата и топла стена на гърдите му. Той вплете език в нейния и тя простена. Гърдите и бедрата й се втвърдиха, сякаш Кел ги бе докоснал. Той бавно се доближи до нея и я изтика до шкафа с питиетата.
Рейчъл възкликна:
— Какво ти става?
Устните му докоснаха брадичката й и се заеха да изучават меката кожа под ухото й.
— Може би се дължи на доматите, с които ме храниш — прошепна Сейбин. — Престани да извърташ глава. Целуни ме. Отвори уста. — Тя се подчини и сграбчи ризата му. Той впи устни в нейните толкова продължително и дълбоко, че на нея й се стори цяла вечност. Рейчъл стоеше на пръсти и тялото й бе плътно прилепнало към неговото. Кел потърси с ръце бедрата й и я повдигна към себе си.
Целувката премахна всяка преструвка и те се отдадоха на страстта, зажаднели един за друг, устремени към по-голяма близост. Страстта им растеше с дни, подхранвана от спомена за интимните докосвания между тях, които обикновено следваха първите пробни целувки, ала те попаднаха в ситуация, в която редът се обърка. Тя бе видяла и докосвала твърдото му тяло, докато се грижеше за него и го успокояваше. Той я бе почувствал в ръцете си и свикна със сладостния й аромат още преди да знае името й. От четири нощи Рейчъл спеше в прегръдките му и телата им свикнаха едно с друго. Природата бе свалила всички естествени бариери, които хората изграждаха, за да защитят правото си на уединеност. По този начин двамата се сближиха и атмосферата се нажежи от създалите се обстоятелства.
Силата на чувствата му леко я стресна и тя отново отдръпна устни от неговите, като скри лицето си в топлата извивка на шията му. Трябваше да забави нещата, преди да бе изгубила контрол.
— Голям бързак си — промълви Рейчъл, като се стараеше гласът й да не трепери.
Кел премести ръце върху гърба й и силно я прегърна. Устните му докоснаха ухото й, а гласът му прозвуча топло и приглушено:
— Не чак толкова, колкото ми се иска.
Цялото й тяло се тресеше от неконтролируем трепет, а зърната й бяха толкова твърди, че дори усещаше болка. Той я прегърна още по-силно и гърдите й се опряха в твърдото му мускулесто тяло. Но нежната прегръдка не продължи дълго. Кел беше жаден за повече. Зарови пръсти в косите й и дръпна назад главата й. Устните му отново намериха нейните. Езикът му се движеше с ритъма на любовта. Цялото й тяло се разтресе, когато той сграбчи гърдите й, промуши ръка под блузата и нежно ги обгърна с длани. С мазолестите си ръце покри зърната й и успокои болката, като същевременно предизвика още по-силна у нея.
— Искам те — прошепна Кел. — Побърквам се от желание по теб. Ще ми позволиш ли да те обладая, докато все още сме заедно?
Господи, колко беше искрен. Тя трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да не заплаче от болка. Дори в този момент, когато телата им тръпнеха от възбуда, той не даваше сладки обещания, които нямаше да спази. Щеше да си тръгне. Най-хубавото им преживяване щеше да е временно. Би било толкова просто да забрави и да си легне с него, ала честността му й напомняше, че се налага да мисли за бъдещето и за деня, когато Кел щеше да я напусне.
С бавни тласъци той се доближаваше до нея и се отдръпваше. С трепереща ръка Рейчъл отметна коси от лицето си.
— За мен не е лесно — опита се да обясни тя, но гласът й трепереше, както и ръката й. — Никога не съм имала любовник… Имах само съпруга си. — Погледът му беше остър, бдителен. Изчакващ. Рейчъл безпомощно махна с ръка. Честността му налагаше и тя да отвърне със същото. — Аз те обичам…
— Не — рязко и отчетливо отвърна Кел. — Не позволявай това да се случи.
— Само че това не е нещо, което мога да изключа, като кранчето за водата, например. — Рейчъл се обърна с лице към него и го погледна с равен поглед.
— Да. Става въпрос за секс и нищо друго. Не се заблуждавай, че има нещо повече, защото дори и да има, то няма бъдеще.
— О, знам. — Тя се изсмя неловко и се обърна към прозореца над мивката. — Всичко ще свърши, когато излезеш оттук.
Колко искаше той да отрече, ала бруталната му честност разруши надеждите й.
— Точно така. Точно така трябва да бъде.
Нямаше смисъл да спори с него за това. През цялото време знаеше, че Кел бе самотник, като вълк единак.
— Така трябва да бъде за теб, но аз не владея до такава степен чувствата си. Мисля, че те обичам. По дяволите, защо трябва да го крия? — В гласа й се долавяше безпомощност и нервност. — Заобичах те в минутата, когато те извадих от океана. Не звучи смислено, нали? И няма да престана само защото си тръгваш.
Той я наблюдаваше и съвсем отчетливо долавяше напрежението в елегантния й гръб и ръцете й. Какво ли й струваше да направи това признание? Беше най-прямата жена, която някога бе познавал, не играеше игри и не използваше хитрини. Беше единствената жена през всичките тези години, за която съжаляваше, че напуска. При самата мисъл за това стомахът му се сви, ала с това усещане щеше да се справи доста по-лесно, отколкото с мисълта, че ако я задържи, ще изложи живота й на опасност.
Беше прекалено крехка, за да я застрашава безотговорно, заради собственото си удоволствие.
Кел сложи ръце на раменете й, за да отнеме напрежението.
— Няма да настоявам — прошепна той. — Направи това, което е най-добро за теб. Но ако решиш, че ме желаеш, аз съм тук.
Да реши, че го желае? Тя изгаряше от желание по него! Ала Кел оставяше на нея сама да вземе решение, а не я прелъстяваше в леглото, което можеше да направи без проблем и той го знаеше. Рейчъл не таеше илюзии относно собственото си самообладание. Сложи ръка върху неговата и пръстите им се сплетоха.
Чу се тъп удар, когато Джо излезе от сянката под стълбите и заобиколи къщата. Ръката на Кел застина, а главата му тутакси се извърна. Рейчъл замръзна, после бързо притича до входната врата. Нямаше нужда да го предупреждава да не се показва. Знаеше, че само докато се огледа, и той щеше да се скрие безшумно в къщата.
Тя отвори вратата да излезе на верандата и се сети, че Кел беше разкопчал няколко копчета на блузата й. Бързо ги закопча отново и се огледа да види какво беше това нещо, което наруши спокойствието на Джо. Тогава чу, че по частния път приближаваше кола. Не беше Хъни, тъй като тя току-що бе тръгнала, а в редките случаи, когато Рафърти я посещаваше, не идваше с кола, а яздеше кон.
Пред къщата спря бледосин форд, правителствена кола. Джо беше заел позиция с наострени уши и тихо ръмжеше.
— Спокойно, спокойно — прошепна му Рейчъл, като се опитваше да види кой беше в колата, но слънцето се отразяваше в стъклото.
Тогава вратата се отвори, излезе един висок мъж, ала остана до колата и се загледа към нея. Агент Елис беше съблякъл якето си, а слънчевите му очила закриваха очите му.
— О, здравейте — извика Рейчъл. — Радвам се да ви видя отново. — Южняшкият ритуал на посрещане имаше своите предимства. Даваше й време да събере мислите си. Защо беше дошъл? Дали не бяха видели Кел, докато беше навън? Двамата внимаваха и се довериха на Джо да ги предупреди, ако някой беше наблизо. Възможно е някой с бинокъл да ги бе видял.
Тод Елис й се усмихна с колежанската си усмивка.
— Радвам се да ви видя, госпожице Джоунс. Помислих си да се отбия, за да проверя дали всичко е наред.
Много нескопосано извинение, че се бе отклонил на километри от пътя си. Рейчъл заобиколи Джо и отиде до колата, за да попречи на Елис да гледа към къщата. Нямаше вероятност Кел да се покаже, но тя не желаеше да рискува.
— Да, всичко е наред. — Заобиколи колата и застана до вратата така, че той трябваше да се обърне с гръб към къщата, за да е с лице към нея. — Горещо е, но е добре. Намерихте ли мъжа, когото търсите?
— Не, няма и следа. Нищо ли не сте забелязали?
— Не, дори и от разстояние, а Джо винаги ме предупреждава, когато някой е наблизо.
При споменаването на кучето, Елис извърна рязко глава, сякаш да провери къде се намира Джо. Кучето все още стоеше в средата на двора с поглед, вперен в натрапника. В гърдите му звучеше глухо ръмжене. Елис се изкашля и се обърна към Рейчъл.
— Добре е, че е с вас. Нали живеете сама и надалеч? Не е излишно да сте по-внимателна.
Рейчъл се изсмя:
— Ами всъщност да. Погледнете Хауърд Хюз. Ала аз се чувствам в безопасност с Джо, който охранява къщата ми.
Тя не можеше да е сигурна, тъй като тъмните стъкла скриваха очите му, но й се стори, че той наблюдаваше гърдите и краката й. Обзе я паника и се наложи да овладее порива си да провери копчетата си, дали се бе закопчала правилно. В противен случай беше твърде късно. Агент Елис нямаше причина да мисли, че е била в къщата и се е целувала с мъжа, когото той преследваше.
Тогава внезапно Елис се изсмя и свали очилата си.
— Не съм дошъл да ви проверявам. — Той се облегна на отворената врата на колата. Позата му бе отпусната и уверена. Поради безупречния си добър вид беше свикнал да получава одобрение от жените. — Дойдох да ви поканя на вечеря. Знам, че не ме познавате, ала имам завидни препоръки. Какво ще кажете?
Не се наложи Рейчъл да се преструва, че е объркана, защото наистина се чувстваше така. Нямаше никаква представа какво да му каже. Ако излезеше с него, щеше да й отнеме много време да го убеждава, че не знае нищо за Кел, но от друга страна, това щеше да насърчи агент Елис да намине отново, а тя не го искаше. Ала защо те бяха все още тук? Защо не бяха се придвижили надолу по брега, за да търсят Кел?
— Ами, не знам — отвърна Рейчъл с леко колебание. — Кога?
— Тази вечер, ако нямате други планове.
Господи, ставаше параноичка! Ако бяха видели Кел, тогава това си беше капан да я измъкнат от къщата и да няма свидетели. Ако не, можеше да породи в него подозрение, че самата тя се държи прекалено подозрително. Това предположение я влуди. Накрая се довери на инстинктите си. Агент Елис не се бе опитал да прикрие мъжкото си привличане към нея още първия път, така че щеше да приеме поканата му прямо. Ако не друго, поне можеше да получи някаква информация от него.
— Мисля, че бих могла — каза Рейчъл най-после. — Какво имате предвид? Не съм по купоните.
Той отново й се усмихна с момчешката си усмивка.
— Няма страшно. И аз не съм от пънкарите. Прекалено старомоден съм да си забивам безопасни игли в бузите. Мислех си за тих ресторант и добра пържола.
А след това търкулване в леглото? Щеше да се разочарова.
— Става — кимна тя. — В колко часа?
— Да кажем в осем? Дотогава слънцето ще се е скрило и ще е хладно, надявам се.
Рейчъл се засмя:
— Бих казала, че започвате да свиквате, но трябва да се научите да се справяте с това. Проблемът ви е влажността. Добре, в осем часа ще съм готова.
Елис я поздрави по войнишки и се свря зад волана. Рейчъл се върна в двора, за да не се напраши, когато колата потегли, и остана да гледа, докато синият форд се изгуби от поглед.
Кел я чакаше вътре с присвити и студени очи.
— Какво искаше този?
— Покани ме на вечеря — бавно отвърна тя. — Не знаех какво да отговоря. Ако изляза с него, може да не е толкова подозрителен, ала е възможно да ме кани, за да ме изведе от къщата. Може да са те видели. Може би просто искат да претърсят.
— Не са ме видели — прекъсна я той. — Иначе нямаше да съм жив. Какво извинение измисли?
— Приех поканата.
Рейчъл знаеше, че Кел няма да остане доволен, но не беше очаквала реакцията му. Той тръсна глава рязко, очите му пламнаха в черен огън. Обичайната му сдържаност се изпари.
— По дяволите, няма да стане. Избий си тази идеи от главата, жено.
— Твърде късно е. Той наистина можеше да заподозре нещо, ако бях измислила някакво неправдоподобно извинение.
Кел мушна ръце в джобовете на панталоните си. Ужасена, тя видя как ги сви в юмруци.
— Елис е убиец и предател. Откакто го познах, когато взривиха лодката ми, доста размишлявам и се опитвам да наредя пъзъла за нещата, които се объркаха, а не би трябвало. Той е свързан по някакъв начин с всеки един от тези планове. Няма да излезеш с него.
Рейчъл не се предаваше.
— Напротив, ще изляза. Ако не друго, мога да разбера нещичко, което ще ти помогне…
Тя внезапно млъкна. Кел извади ръце от панталоните си и посегна към нея толкова бързо, че Рейчъл не успя да отстъпи. Той я сграбчи за раменете с твърдите си пръсти и леко я разтърси. Лицето му беше сурово и яростно.
— По дяволите — рече през зъби. — Кога ще разбереш, че това не е игра за аматьори? Ти си вече в играта, а не можеш да го осъзнаеш. Не си в колежа и това не е игра на убийства, сладурче. Набий си го в главата! По дяволите! — Кел отново изруга, пусна раменете й и прокара ръка в косите й. — Досега имаше късмет, че не си сгафила, ала докога според теб ще продължи този късмет? Имаш си работа с хладнокръвен професионалист!
Тя отстъпи и разтърка рамото, което я болеше. Нещо в нея се смрази от атаката му. Това се отрази и в изражението на лицето й.
— Кой точно? — най-после тихо попита Рейчъл. — Тод Елис… Или ти?
Обърна се и се отдалечи. Отиде в банята и затвори вратата. Единствено там той нямаше да я последва. Тя седна на ръба на ваната, като цялата трепереше. Понякога си мислеше какво ли би станало, ако Кел изпусне контрол върху себе си, но не беше се надявала да намери отговора по този начин. Искаше й се той да изгуби контрол, докато я целува или докосва. Искаше й се да трепери от желание и възбуда и да заравя лицето си в нея. Не желаеше да губи контрол поради гняв и не искаше да чува какво всъщност си мисли за усилията й да помогне. През цялото време Рейчъл се страхуваше да не направи нещо, което може да го изложи на опасност. Всяко решение беше мъчително за нея, а Кел от самото начало я обяви за незначителен аматьор. Беше й ясно, че няма неговите знания и професионализъм, ала тя направи всичко по силите си.
Болката беше двойно по-силна, като се имаше предвид начина, по който я бе целувал и докосвал, но сега Рейчъл си спомни, че дори тогава той запази желязно самообладание. Тя беше тази, която трепереше и желаеше, не Кел. Той дори не я излъга. Ясно и просто й каза, че не е нищо повече от обикновен секс.
Рейчъл си пое дълбоко въздух и се съвзе. След като вече беше в банята, защо да не си вземе един душ? Така гъстите й прави коси щяха да изсъхнат естествено и нямаше да се налага да използва сешоар, само щеше да ги навие с електрическата маша. Можеше да приема срещата си с Тод Елис с чувството, че отива на екзекуция, ала той трябваше да остане с впечатлението, че за нея това бе една истинска среща, което означаваше, че трябва да положи малко усилия за външния си вид.
Съблече се и влезе под душа. Бързо изми косата си с шампоан, а после и тялото, без да си дава време да се замисля. Самосъжалението нямаше да доведе до нищо, освен до загуба на време — време, което можеше да използва, за да обмисли поведението си довечера, как да се държи дружелюбно, без да го насърчава. Последното нещо, което искаше, бе Елис да я покани отново! Ако го направеше, щеше вече да й се наложи да измисли някакво извинение. Беше казала на агент Лоуъл, че й предстои пътуване с изследователска цел. Беше чиста измислица, но можеше да използва лъжата като извинение, че ще урежда заминаването си, ще опакова багаж и тъй нататък.
Тя изключи кранчето, взе една хавлия от рафта над душа и я уви около главата си. Точно когато понечи да плъзне вратата, за да я отвори и да излезе от ваната, видя неясния силует на Кел през матираното стъкло. Тутакси дръпна ръка от вратата, сякаш се бе попарила.
— Махни се оттук — рязко каза Рейчъл, дръпна хавлията от главата си и я уви около тялото. Матираното стъкло на вратата я предпазваше, ала колкото тя виждаше от него, толкова и той виждаше от нея. Мисълта, че Кел я бе наблюдавал, докато се къпеше, я накара да се почувства ужасно уязвима. От колко ли време стоеше там?
Видя, че той протяга ръка, и се дръпна назад до стената точно когато вратата се приплъзна и се отвори.
— Не отговори, когато те извиках — рече Кел. — Исках да се уверя, че си добре.
Рейчъл вдигна брадичка.
— Това не е никакво извинение. Щом си видял, че ще си взимам душ, трябваше да излезеш.
Очите му изпиваха влажните й и разрошени коси, блесналите й рамене, стройните й боси нозе, по които се стичаха поточета вода. Хавлията закриваше тялото й от гърдите до бедрата и само едно дръпване щеше да я остави гола. Черните му изпитателни очи я караха да се чувства още по-уязвима, отколкото беше всъщност.
— Извинявай — рязко каза той и вдигна поглед към лицето й. — Не исках да намекна, че не си помагала.
— Нищо подобно не си намеквал — отговори тя с рязък тон. — Ти просто дойде и ми го заяви. — Чувстваше се обидена и наранена и не беше склонна да му прости. След онова, което беше изрекъл, очевидно беше доста нагъл, за да стои тук сега и да я наблюдава с този нахален поглед. Изведнъж Кел я хвана през кръста с дясната си ръка и я извади от ваната. Рейчъл се задъха и се хвана за него, за да не падне. — Внимавай! Рамото ти…
Той я остави на постелката за баня. Лицето му бе сурово и непроницаемо, докато я наблюдаваше и все още я държеше през кръста с ръка.
— Не искам да излизаш с него — най-после рече той грубо. — По дяволите, Рейчъл. Не искам да поемаш никакви рискове заради мен.
Хавлията се изхлузваше и тя хвана краищата й, за да я завърже здраво.
— Защо не ми се доверяваш като на възрастен човек, който поема отговорност за собствените си действия? — извика Рейчъл. — Каза ми, че Тод Елис е предател и аз ти вярвам. Не смяташ ли, че нося моралната отговорност да направя всичко възможно да го спра и да ги помогна? Според мен, ситуацията е достатъчно критична, за да гарантира рискове. Решението е мое, а не твое.
— Ти не трябваше да се забъркваш.
— Защо? Каза, че ще ти трябва помощ. Нали сам си изпращал други хора в опасни ситуации?
— Те са обучени агенти — рязко отвърна Кел. — И по дяволите, нощно време не лежа до тях и не изгарям от желание да правя любов с тях.
Тя млъкна с широко отворени очи, които го изучаваха. Изражението му не подсказваше нищо, освен ярост и лека изненада, сякаш нямаше намерение да изрече тези думи. С ръка на кръста й той изви тялото й в дъга, въпреки че Рейчъл мушна своята ръка между телата им, за да хване хавлията. Само пръстите на краката й докосваха постелката. Бедрата й се намираха между леко разтворените му нозе. В бедрата си тя усещаше нарастваща твърдина.
Нищо не си казаха. И двамата осъзнаваха какво се случва. Гърдите им се надигаха и спадаха начесто. Рейчъл почувства слабост в коленете си, когато усети бързо надигащата се сила и дързост у него.
— Ще го убия, преди да те е докоснал — измърмори Кел ядно.
Тя потрепери при тази мисъл.
— Аз не бих му позволила също. Никога.
Рейчъл вдигна поглед към него и потрепери отново, сякаш някой я удари между очите. Тод Елис я накара да осъзнае по нов начин колко опасен бе всъщност Кел. Трите седмици с него не бяха безопасни. Нямаше да бъде в безопасност и утре, нито дори довечера. За хора като Кел Сейбин не съществуваше утре, имаше само днес. Бруталната истина беше, че той можеше да бъде убит и че трагедията и ужасът можеха да дойдат без предупреждение. Веднъж вече беше научила този урок, как можеше да бъде толкова глупава и да го забрави? Искаше й се нещата да са идеални, искаше Кел да чувства същото, което чувстваше и тя, но животът никога не беше идеален. Трябваше да се приема такъв, какъвто беше, в противен случай просто минаваше като един дъх. Това, което можеше да има с Кел, се случваше именно сега, във вечното настояще, тъй като миналото е винаги минало, а бъдещето никога не идва.
С ръце той опипваше плътта й, пръстите му я докосваха така, сякаш едва се удържаше да не направи нещо повече. Лицето му бе каменно сурово, докато я гледаше, а гласът му бе леден.
— В кухнята те оставих. Господи, мисля, че няма да го направя отново. Не и сега.
От гърдите й се изтръгна дихание, щом видя черните му среднощни очи, които изгаряха от свирепо желание. Кожата по издадените му скули бе опъната, а брадичката и устните му застинали. Сърцето й подскочи, когато осъзна, че Кел мисли точно това, което изрече, и във вените й се разля вълнение и страх. Той не можеше да се овладее сега. В очите му гореше примитивната сила на възбудата.
Ръцете й трепереха върху гърдите му. Цялото й тяло се разтресе в отговор на неистовото мъжко желание, изписано на лицето му, изражение на хищник, надушил женска. Топлината нарастваше в тялото й и я разтапяше. Ръката му на гърба й дръпна хавлията, тя се свлече от гърдите й и падна на пода, като образува малка влажна купчинка. Рейчъл стоеше гола в прегръдките му, трепереше и се задъхваше.
Кел я погледна и от гърдите му се изтръгна нисък стон. Бедрата й се навлажниха. Гърлото й бе пресъхнало, а сърцето й лудо биеше. Той бавно вдигна ръка и докосна гърдите й, за да открие по нов начин топлата й кадифена плът. После ръката му се плъзна бавно надолу по стегнатия й корем, докато най-накрая пръстите му се мушнаха в тъмния триъгълник на женствеността й. Тя стоеше там, тялото й се тресеше неистово и същевременно беше неспособна да помръдне, беше като парализирана от горещото удоволствие от докосването му. Тялото й диво се разтресе и Рейчъл простена от допира му.
Той вдигна поглед от твърдата си, жилеста ръка, покрила нежната й женственост, и се върна на красивите й гърди, а после към лицето й. Очите и бяха притворени, изпълнени с желание. Устните й бяха влажни и разтворени. Дишаше тежко и учестено. Тя беше на ръба да изпита пълно удовлетворение и сладостната й страст взриви тънката нишка на самообладанието му. С див стон Кел се наведе и я метна на дясното си рамо. Кръвта пулсираше в ушите му и той не чу стъписания й вик.
Стигна до леглото с пет големи крачки и я метна отгоре. След това сам легна, разтвори нозете й и коленичи между тях, преди Рейчъл да се беше съвзела. Тя се стремеше към него и едва ли не хлипаше от възбуда. Кел разтвори ризата си и я хвърли на пода, после разкопча панталоните си с припрени движения и накрая се надвеси над нея.
Тялото й се изви на дъга, когато той проникна в нея. Рейчъл извика, щом усети проникването, щом усети как сетивата и плътта й се разтресоха. Той беше…
— Моля те… — Стенеше, изискваше, призоваваше Кел. Лицето му бе мокро от пот с изражение на мъка и екстаз. — Моля те… — В дрезгавия му глас се долавяше възбуда. — Отпусни се. Да. Точно така. Още. Моля те, Рейчъл. Рейчъл! Ти си моя, ти си моя, ти си моя…
Първобитният напев на гласа му я заля и тя извика отново, докато той напористо влизаше и излизаше от нея. Телата им се сляха. Никога не беше се чувствала така, толкова болезнено напористо, че чак беше непоносимо. Никога не беше обичала по този начин; дъхът в гърдите й би застинал и сърцето й би престанало да тупти, ако нещо му се случеше. Ако това беше всичко, което Кел искаше от нея, тя щеше да му се отдаде свободно и страстно и да го дари с парещото си желание.
Той потърка бедра у нейните в силен порив и това рязко движение разтърси сетивата й. Рейчъл се задъха и извика, като се гърчеше под тялото му, възпламенена от горещината, която обхвана и него. Тя нищо не виждаше, не можеше да диша, можеше само да усеща. Усещаше силните му тласъци, докато проникваше в нея, после конвулсивното надигане на тялото му в прегръдката й. Дрезгавите му диви викове изпълниха слуха й, след което се превърнаха в стенания. Кел бавно се усмири и замлъкна. Тялото му се отпусна и Рейчъл усети тежестта му върху себе си, ала го приюти с радост.
Когато си възвърна разума, тя започна да се тревожи. Спомни си как той я вдигна на рамо, а после диво прави любов с нея. Главата му лежеше на рамото й, а пръстите й рошеха гарвановочерната му коса. Едва успя да прошепне:
— Кел? Рамото ти… Добре ли е?
Той се изправи на десния си лакът и я погледна. Ясните й сиви очи бяха помръкнали от загриженост за него. Устните й бяха нежни и треперещи, но Кел не ги целуна, нито погали красивите й гърди, нито ги целуна, както в сънищата си. В очите й имаше любов, толкова чиста и светла любов, че го проряза болка някъде дълбоко в сърцето и душата му и той се почувства уязвим, както никога досега.
Сега знаеше какво означава ад. Беше видял рая, светъл и нежен, ала се намираше отвън и не можеше да влезе, без да рискува да разруши онова, което му беше най-мило.