Линда Хауърд
Диамантеният залив (5)

Пета глава

Сънищата му бяха толкова ярки, че трябваше да минат няколко минути, докато осъзна, че бе буден, пък и осъзнаването на този факт не му донесе яснота. Лежеше тихо и оглеждаше хладната и непозната стая, като търсеше в съзнанието си и най-малката подробност, която би му подсказала къде се намираше и какво се случваше. Засега не намираше никаква връзка между спомените си и тази спокойна стая. Но дали това бяха спомени, или сънища? Беше сънувал една жена, топла и мека жена със сиви очи, ясни като високопланинско езеро под облачното небе, която го прегръщаше с нежни ръце и чиито гърди набъбваха в шепите му. Пръстите му помръднаха върху чаршафа. Сънят беше толкова истински, че той усети едва ли не болка от желанието да я докосне.

Ала това беше само сън, а пред него се изправяше реалността, с която трябваше да се справи. Той лежеше, а в съзнанието му започваха да се връщат някои факти и разбра, че сънищата не бяха всъщност сънища. Нападението над лодката му, безкрайната агония на плуването в тъмнината, за което сили му даде единствено невъзможността да се откаже. И после… Нищо. Ни най-малък спомен за това, което се бе случило.

Къде се намираше? Бяха ли го заловили? Биха дали всичко, биха рискували всичко, само за да го заловят жив.

Размърда се предпазливо и стисна устни от усилието. Лявото рамо го болеше. Болката се плъзна и в лявото бедро. Главата леко го наболяваше, но кракът и ръката му се подчиняваха на командата му да се движат. Със странно движение на дясната си ръка отхвърли завивката и с усилие седна. Зави му се свят, ала бавно се хвана за леглото, докато замайването премина и отново направи опит. Бедрото му беше прилежно бинтовано, а върху раната имаше допълнителна подложка. По същия начин беше превързано и рамото му. С марля беше завързано за гърдите му. Беше чисто гол, но това не го притесни. Най-важното нещо сега беше да разбере доколко можеше да се движи, а следващото по значимост — да разбере къде се намира.

Изправи се. Нараненият мускул на бедрото изтръпна от ярост при това принудително движение. Залюля се, ала не падна, а се задържа, докато стаята спря да се върти и кракът му стъпи здраво на пода. Въпреки хладината в стаята, по тялото му изби ситна пот.

Беше тихо, с изключение на жуженето на вентилатора на тавана, който висеше над леглото, и далечния механичен звук на климатика. Внимателно се заслуша, но не долови нищо друго. Като се опираше на леглото с дясната си ръка, направи стъпка към прозореца и стисна зъби от прорязващата болка в крака. Вниманието му беше привлечено от спуснатите старомодни щори. Стигна до прозореца, с пръст повдигна една лента и надникна през пролуката. Двор и зеленчукова градина. Нищо особено, но наоколо не се виждаше ни човек, ни животно.

Пред него имаше отворена врата, която откриваше банята. Бавно се придвижи напред, а черните му очи не изпускаха подробностите от интериора. Лак за коса, лосион козметика. Значи баня на жена. Може би бе на червенокосата от лодката? Всичко беше подредено и безупречно чисто, и във ваната, и в банята се забелязваше някакъв лукс, съобразен единствено с максимално удобство, като същевременно имаше достатъчно празно пространство. Зад следваща врата имаше дрешник. Разрови дрехите и провери размерите им.

Отново всичко беше предназначено за жена, или за малък, изключително слаб мъж с неопределена сексуална нагласа. Имаше както доста опърпани, така и доста изискани дрехи. Дали не бяха маскировка?

Предпазливо отвори следващата врата и погледна през пролуката, за да се увери, че там нямаше никой. Малкият коридор беше празен, както и стаята, която виждаше от другата страна. Отвори вратата широко, като се опираше на касата. Нищо. И никой. Беше сам и не разбираше защо.

По дяволите, беше слаб и толкова жаден, сякаш пламъците на ада горяха в гърлото му. Премина през празната всекидневна, като накуцваше силно и от време на време се залюляваше. Следваше малък, огрян от слънцето еркер. Ярката слънчева светлина, която струеше през прозореца, го накара да замижи, докато очите му привикнаха. После имаше кухня, малка, слънчева и изключително модерна. В единия край на плота се виждаше цветен поднос със зеленчуци, а в средата на плота имаше купа с пресни плодове. Устните и гърлото му изгаряха от жажда. Добра се с усилие до мивката, отвори едно шкафче и намери чашите. Врътна кранчето за студена вода и си наля една чаша. Веднага я изпи толкова жадно, че част от водата се разля върху гърдите му. Утолил неистовата си жажда, изпи още една чаша вода, като този път не я разля.

От колко време бе тук? Вбесяваше се от белите петна с паметта си. Беше уязвим и не знаеше къде се намира, нито какво се беше случило, а уязвимостта беше нещо, което не можеше да си позволи. Освен всичко друго, умираше от глад. Купата с пресни плодове му намигаше и той изгълта набързо един банан, а после половин ябълка. Изведнъж му стана тежко. Изхвърли обелката на банана и наполовина изядената ябълка в коша за боклук.

Поне можеше да се движи. Бавно, но не беше безпомощен. Следващото нещо, което трябваше да направи, беше да намери с какво да се защити. Най-достъпното оръжие тук беше ножът и той провери всички кухненски ножове, преди да си избере най-острия. С ножа в ръка започна бавно и систематично да претърсва къщата, ала не намери никакви други оръжия.

На входната врата имаше изключително здраво резе и брава. Не бяха дизайнерски, но със сигурност биха затруднили всеки, който се опиташе да влезе. Разгледа ги внимателно, като се опита да си припомни дали беше виждал подобни заключващи устройства, и накрая реши, че не беше виждал. Вратата беше заключена, ала това нямаше никакво значение, тъй като можеше да се отключи и отвътре. Завъртя ключа и ключалката се отвори с плавно, безшумно движение. Внимателно хвана топката и я завъртя лекичко, като през пролуката провери дали навън нямаше някой. Вратата беше доста тежка за обикновена врата. Открехна я още малко и прокара пръсти по ръба. Беше подсилена със стоманена рамка.

Чувстваше се като в уютен малък затвор, на който ключалката се намираше откъм грешната страна на вратата, пък и нямаше надзиратели.

Отвори широко вратата и погледна през мрежестата врата към малък спретнат двор, горичка от високи борчета и ято бели и сиви гъски, които търсеха насекоми в тревата. Лъхна го тежка горещина. Като по чудо изпод един храст се появи голямо куче и скочи към входната веранда. Погледна го с немигащи очи, изпъна уши назад и изръмжа с изкривена муцуна.

Той безпристрастно огледа кучето и прецени шансовете си. Тренирано куче за нападение, немска овчарка с тегло около четиридесет и пет килограма. В положението, в което се намираше, нямаше никакъв шанс срещу това куче, дори и да държеше нож. В края на краищата, беше попаднал в клетка.

Кракът му нямаше да издържи тежестта му. Беше гол и слаб, а и не знаеше къде се намира. Шансовете не бяха на негова страна, но беше жив и изпълнен с хладна и овладяна ярост. Сега имаше и предимството на изненадата, тъй като, който и да го бе довел тук, не очакваше да го завари на крака и въоръжен. Затвори вратата, заключи я отново и се загледа в кучето през прозореца, докато то слезе от верандата и отново се настани под храста.

Налагаше се да изчака.

Когато Рейчъл навлезе в автомобилната алея, небето се изпълни от огромен тъмнолилав градоносен облак. Забеляза го и се зачуди дали дъждът щеше да се стовари над морето, или щеше да изчака, докато стигне сушата. Предвещаваше да е пороен и температурите щяха да спаднат рязко, ала преминеше ли облакът, горещината отново щеше да налегне всичко, а дъждът щеше да се изпари в задушаващ облак пара. Гъсокът Ебънизър и ятото му се разпръснаха с неспокойни крясъци, щом колата спря под сянката на дъба, където те мързеливо чоплеха тревата. Джо вдигна глава, погледна я и отново зае предишната си позиция. Всичко беше спокойно, както го беше оставила. Тя усети как я обзема леко облекчение.

Извади торбата от багажника, без да забелязва черните очи, които я следваха навсякъде. Взе я в една ръка, а ключовете в другата, и изкачи стъпалата към верандата. Спря се да намести слънчевите си очила на главата си, отвори мрежестата врата с крак и отключи входната врата. Хладината от климатика беше в пълен контраст с нетърпимата горещина навън. По тялото й полазиха тръпки и Рейчъл потрепери. Пое си дълбоко въздух, пусна торбата и дамската си чантичка на едно от креслата и отиде да провери пациента си.

Точно когато докосна топката на вратата, една силна ръка я хвана за гърлото и я дръпна назад. Вратът й неестествено се изви и пред лицето й изникна нож. Беше прекалено стъписана, за да реагира, но докато се взираше в ножа, я обхвана истински ужас. Как го бяха намерили? Дали го бяха убили? Обзе я дива и свирепа ярост.

— Не се съпротивлявай и няма да те нараня — прошепна в ухото й дълбок мъжки глас. — Трябват ми някои отговори, обаче няма да рискувам. Ако мръднеш… — Мъжът не довърши изречението, ала не се и наложи.

Гласът беше спокоен, хладен и лишен от емоция. Това смрази кръвта й. Ръката под брадичката й я задушаваше, тя машинално вдигна ръце и се вкопчи в нея. Ножът заплашително се приближи.

— Не, без такива — прошепна той с устни до ухото й.

Рейчъл се сви пред ножа и сгуши глава в рамото му. Тялото й панически се свря в неговото, сякаш да увеличи разстоянието между себе си и това искрящо острие. Тя усещаше всяка гънка на тялото му и изведнъж замъглените й сетива осъзнаха какво чувства. Мъжът беше гол! И щом беше гол, сигурно… Внезапно облекчение, болезнено колкото страхът и ужасът, накараха мускулите й да потреперят в мига, когато напрежението ги напусна. Ръцете й се отпуснаха върху неговите.

— Така е по-добре — изръмжа ниско гласът. — Коя си ти?

— Рейчъл Джоунс — отвърна тя почти без дъх поради натиска върху гърлото й.

— Къде съм?

— В моята къща. Извадих те от морето и те донесох тук. — Рейчъл усещаше колебание в него или може би просто силите го напускаха. Бе поразена от издръжливостта му при създалите се обстоятелства, въпреки че той беше много болен. — Моля те — прошепна тя. — Не трябва да ставаш от леглото.

Това бе самата истина, мрачно си помисли Сейбин. Беше изтощен, сякаш беше пробягал цял маратон. Краката му всеки миг щяха да се подкосят. Не я познаваше и не можеше да й се довери. Имаше само този шанс и ако не преценеше правилно, можеше да му струва живота, но така или иначе нямаше голям избор. По дяволите, беше слаб. Бавно отпусна дясната си ръка от гърлото й, после лявата му ръка с ножа се отпусна покрай тялото му. Рамото му пулсираше и той се съмняваше, че ще успее да вдигне отново ръката си. Вместо да се отскубне от него, жената предпазливо се обърна, сякаш се боеше да не го стресне, и подложи рамо под дясната му ръка, а с другата го крепеше.

— Облегни се на мен, преди да си паднал — рече тя с все още слаб глас. — Ще стане лошо, ако разкъсаш шевовете.

Сейбин нямаше избор и отпусна ръка на крехкото й рамо, след което тежко се отпусна върху нея. Ако не седнеше или не легнеше скоро, щеше да падне и той го знаеше. Жената му помогна да се придвижи до спалнята, където Сейбин едва ли не се строполи на ръба на леглото. Тя постави главата му в сгъвката на ръката си и го настани в легнало положение, а с другата си ръка оправи възглавницата. Той си пое дълбоко въздух. Сетивата му тутакси реагираха на топлия женски мирис и на мекотата на гърдите й върху бузата му. Трябваше само да обърне глава, за да докосне с устни зърната й, и тогава споменът го връхлетя.

Лежеше със затворени очи и дишаше начесто от изтощение, докато жената вдигна нозете му върху леглото и дръпна чаршафа до кръста му.

— Така — тихо рече тя. — Сега можеш да си починеш. — Погали с ръка гърдите му, както беше правила много пъти през изминалите дни, почти машинално, тъй като изглежда това го успокояваше. Мъжът беше вече с нормална температура. Най-после треската го беше напуснала. Лявата му ръка все още държеше ножа и Рейчъл посегна да го вземе, ала пръстите му се сключиха при допира й и той отвори клепачи. Очите му бяха черни и свирепи. Тя не изпусна ножа и го погледна в очите. — Защо ти е? — попита тихо. — Ако исках да ти навредя, имах достатъчно възможности да го направя досега.

Очите й бяха сиви, без намек за синьо. На цвят приличаха на пепел, но бяха топли и толкова ясни, че изглеждаха бездънни. Тогава внезапно ги разпозна. Очите на тази жена бяха изпълвали сънищата му с нежна еротика, от която слабините му тръпнеха. Ала дали бяха сънища? Жената не беше сън. Беше истинска, с топла и стегната плът, а ръцете й се движеха по тялото му като стари познайници. Не се държеше като пазач, но той не можеше да си позволи да рискува. Ако дадеше ножа, може би нямаше да си го върне.

— Ще го задържа — отвърна твърдо.

Рейчъл се поколеба, чудейки се дали да настоява, ала нещо в тихия и безизразен тон на гласа му я накара да се откаже. Въпреки че беше слаб и едва ли можеше сам да се движи, нещо в него й подсказваше, че няма да успее да го убеди. Този непознат, който спеше в леглото й, беше опасен мъж. Тя отдръпна ръката си от неговата.

— Добре. Гладен ли си?

— Не. Изядох един банан и половин ябълка.

— Откога си буден?

Не беше погледнал часовника, но и не му беше необходимо.

— Почти от час. — Погледът му не се отклоняваше от нея.

Рейчъл се почувства така, сякаш мъжът виждаше през нея и четеше мислите й.

— Ти се събуди на няколко пъти преди това, ала още имаше треска и говореше някакви безсмислици.

— Какви? — рязко попита той.

Тя спокойно го погледна.

— Никакви държавни тайни или нещо подобно. Въобразяваше си, че отиваш на парти.

Дали това подхвърляне за държавните тайни не беше двусмислено? Дали жената знаеше нещо, или беше просто съвпадение? Сейбин искаше да я разпита, но в момента нямаше думата, пък и изтощението го унасяше в сън. Сякаш усетила мислите му, тя го докосна с хладни пръсти.

— Заспивай — рече спокойно. — Аз ще съм тук, когато се събудиш.

Беше странно, че именно той имаше нужда от точно тези насърчителни думи, за да се отпусне и да заспи.

Рейчъл тихо излезе от стаята и отиде в кухнята, където уморено се облегна на централния плот. Нозете й трепереха, вътрешностите й се тресяха като желе след всичко, което й се беше случило… А дори нямаше още обяд! Не беше получила и отговорите, които си беше обещала да разбере веднага щом той се събудеше. Вместо да задава въпроси, тя отговаряше на неговите. Не беше подготвена за настоятелния му поглед, толкова пронизващ, че беше трудно да му устоиш дълго време. Очи на магьосник… Със сигурност не очакваше да извадят нож пред гърлото й. И се почувства безпомощна, неспособна да реагира срещу сила, която я превъзхождаше, въпреки че той без съмнение беше изтощен от раните и треската.

Ужасът, който изпита в продължение на тези няколко мига, беше дори по-страшен, отколкото си го беше представяла. И преди изпитваше страх, ала не до такава степен. Рейчъл все още трепереше, а очите й блестяха в сълзи, които едва сдържаше. Не беше моментът за сълзи. Трябваше да се овладее. Мъжът можеше да спи и половин ден, а можеше да се събуди и след час, но тя трябваше да е напълно спокойна, когато той се събудеше. Щеше да се наложи да го нахрани, помисли си с облекчение, защото щеше да се залови за нещо практично. Въпреки банана и ябълката, организмът му сигурно имаше нужда да се храни често, докато се възстанови.

Рейчъл взе да реже телешко за яхния с картофи, моркови и целина. Може би ястието щеше да е готово, докато непознатият се събули. Ако ли не, щеше да се задоволи със супа и сандвич. След като сложи всички продукти в тенджерата, тя се втурна към градината за зрели домати. Не обърна внимание на горещината и се зае да скубе плевели. Едва когато се свлече на колене премаляла, осъзна колко нелепо се държи поради прекалената доза адреналин, която тялото й бе поело сутринта. Беше лудост да работи под жаркото слънце, особено без шапка!

Прибра се вкъщи и наплиска лицето си със студена вода. Почувства се по-спокойна, въпреки че ръцете й все още трепереха. Нямаше какво да прави, освен да чака, докато яхнията стане готова, докато той се събуди, докато получи някакви отговори… Да чака.

Успя да поработи по материалите за курса, който щеше да преподава през есента, и това й помогна да се съсредоточи и да си посъвземе. Подобно на ръкописа, щеше да се наложи да ускорява и регулира темпото, за да поддържа интереса на студентите. Въпреки че бе потънала в четене, дотолкова бе свикнала с непознатия, че долови и най-малкото шумолене на завивките, когато той се размърда, и тя разбра, че се бе събудил. Рейчъл погледна часовника и видя, че бе спал малко повече от три часа. Яхнията щеше да е готова, стига мъжът да бе гладен.

Той беше седнал, прозяваше се и търкаше брадясалото си лице, когато тя влезе в спалнята. Рейчъл тутакси усети как вниманието му се насочи към нея като енергиен лъч, който трепти върху кожата й.

— Сега гладен ли си? Спа три часа.

Мъжът се замисли и леко кимна.

— Да. Обаче първо имам нужда от един душ и да се избръсна.

— Жалко, че душът отпада, докато не ти зараснат шевовете — рече тя и се завтече към него, щом той отхвърли завивката и свали нозе от леглото, присвил очи от болка. Рейчъл го подкрепи с ръка, докато мъжът стъпи здраво на крака. — Ще сменя ножчето за бръснене в самобръсначката. — Тя разбра, че той желае да прекоси стаята сам и отпусна ръка, като внимателно следеше всяка негова болезнена крачка. Непознатият се оправяше сам. Не беше свикнал да му помагат и не желаеше помощ, макар и сигурно да осъзнаваше, че точно сега не беше в състояние да прави някои неща. Щеше да й позволи да му помогне само ако беше необходимо. Ала Рейчъл се почувства задължена да попита: — Да те обръсна ли, или смяташ, че си достатъчно стабилен сам да го направиш?

Той се спря на вратата към банята и я погледна през рамо.

— Ще се справя.

Тя кимна и тръгна към него.

— Ще сменя ножчето.

— Аз ще ги намеря — тихо рече мъжът и я спря, преди Рейчъл да беше стигнала до него. Тя не възрази и свърна към другата врата.

Болеше я, че отказва помощта й след всички тези дни, когато беше напълно безпомощен и зависим от нея, след нощите, които бе прекарала, надвесена над него, за да го охлажда, и особено след психическото натоварване, което беше преживяла. Докато приготвяше масата, се опита да потуши болката и да я отблъсне. В края на краищата, Рейчъл бе дори по-непозната за него, отколкото той за нея, и беше естествено да се опитва да възвърне самообладанието си колкото може по-скоро. За мъж като него самообладанието беше от жизненоважно значение. Трябваше да спре да кръжи край него като квачка около пиленцата си.

Лесно беше да си го каже, но когато чу, че той спря водата в банята, тя се поколеба само секунда, преди да се поддаде на желанието да провери как се чувства. Непознатият стоеше в средата на спалнята и се оглеждаше, сякаш размишляваше върху възможностите, които имаше. Беше завързал една хавлия около слабините си и, противно на логиката, така изглеждаше дори още по-гол, отколкото когато нямаше нито една дреха на тялото си. Пулсът й се ускори. Въпреки контраста на белите превръзки — на крака и рамото му, той изглеждаше невероятно силен и толкова мъжествен, че устните й пресъхнаха.

Беше се обръснал и чистият контур на брадичката му караше пръстите й да тръпнат от желание да го погалят. Друг жест едва ли би допуснал.

— Има ли нещо, което мога да облека, или ще се разхождам просто така, гол? — най-после попита мъжът, тъй като Рейчъл не направи опит да се доближи до него и мълчеше.

Тя измънка и се плесна по челото.

— Разбира се, че има. Нали точно за това излязох сутринта, да ти взема някои най-необходими неща… — Торбата си стоеше все още там, във всекидневната, където я беше пуснала. Рейчъл я грабна, внесе я в спалнята и изсипа съдържанието й върху леглото.

Той отвори чантата и по лицето му премина изражение на любопитство. После измъкна чифт дантелени бикини и ги вдигна да ги разгледа, още преди тя да успее да обясни.

— Пети размер — отбеляза мъжът и я погледна, сякаш я премерваше дали ще й станат. — Хубави са, ала на мен май няма да ми станат.

— Не са за теб — спокойно отвърна Рейчъл. — Бяха за камуфлаж, това е. Ако намериш нещо, което обикновено не ползваш, сложи го обратно в торбата. — Тя не желаеше да се срамува, тъй като беше постъпила, както изискваше ситуацията. „Камуфлажът“ наистина беше скъп. Остави го да облече, каквото пожелае, и се върна в кухнята, разсипа яхнията на порции и наля чай във високи стъклени чаши, пълни с лед.

— Имам нужда от помощ за пуловера.

Не беше го чула да се доближава и се извърна, стъписана от близостта му и от думите му. Той стоеше точно зад нея, облечен в черните бермуди, а в ръка държеше памучния пуловер. Гърдите му изпълниха полезрението й, стегнати мощни мускули, които бялата превръзка обгръщаше и стигаше до лявото му рамо. Колко ли дълго се бе борил с пуловера, преди да признае, че няма да се справи сам? Рейчъл се изненада, че просто не го беше сменил с риза с копчета, тогава нямаше да му се наложи да иска помощта й.

— Седни, за да мога да те стигна — рече тя и взе пуловера от ръката му.

Мъжът се държеше за ръбовете на шкафовете, докато бавно куцукаше към масата в трапезарията и накрая се отпусна на един стол. Рейчъл внимателно промуши ръкава на пуловера през ръката му, докато се стараеше с напрегнато, съсредоточено лице да не друса рамото му. Когато свърши, каза:

— Пъхни другата си ръка в другия ръкав, докато го държа да не пада върху рамото ти. — Той безмълвно се подчини и заедно промушиха пуловера през главата му. Тя го издърпа надолу, както майка облича едва проходило дете. Но седналият мъж, който се подчиняваше на инструкциите й, не беше дете от всякаква гледна точка. Рейчъл набързо приключи, тъй като знаеше, че той с неудоволствие приема помощта й. После чевръсто извади хляба от фурната и го сложи в кошничка за хляб, застлана с ленена салфетка, след което сложи кошничката върху масата и дръпна своя стол.

— Ти левичар ли си, или десняк? — попита, без да го гледа, ала усещаше изгарящия му поглед върху лицето си.

— И с двете мога. Защо?

— Ако беше левичар, щеше да ти е трудно да боравиш с лъжицата — отвърна тя и кимна към яхнията. — Искаш ли хляб?

— Да, моля.

Много го биваше в изреченията от една дума, помисли си Рейчъл, докато поставяше хляб върху чинията му. Всъщност трябваше да го попита дали ще се справи и със самобръсначката, но добре обръснатото му лице беше доказателство за това. Започнаха да се хранят мълчаливо. Явно непознатият отдаваше дължимото внимание на яхнията. Тя не очакваше апетитът му да е толкова силен, и то толкова скоро по време на възстановяването му. Купата бе почти празна, когато той постави лъжицата си на масата и я стрелна с абаносов поглед.

— Кажи ми какво става.

На този въпрос Рейчъл нямаше желание да отговаря. Тя внимателно сложи лъжицата си върху масата.

— Мисля, че е мой ред да задам няколко въпроса. Кой си ти? Как се казваш?

Не му се харесаха контравъпросите й. Рейчъл усети неудоволствието му, въпреки че изражението му нищо не подсказваше. Колебанието му продължи не повече от секунда, ала тя го долови и тутакси разбра, че мъжът няма да отговори. Тогава той рече:

— Наричай ме Джо.

— Не мога — отвърна тя. — Така наричам кучето си, тъй като и то не желае да ми каже името си. Измисли друго име. — Подтикната от наелектризираното напрежение във въздуха, започна да разчиства масата, като се движеше бързо и машинално.

Непознатият я загледа за миг и каза тихо:

— Седни.

Рейчъл не спря.

— Защо? Трябва ли да седя, за да чуя и други лъжи?

— Рейчъл, седни. — Той не повиши глас, не промени спокойния си и равен тон, но внезапно прозвуча като команда.

Тя го загледа за миг, после вдигна брадичка и се върна при стола си. Зачака мълчаливо, като го наблюдаваше. Мъжът леко въздъхна.

— Оценявам помощта ти, обаче колкото по-малко знаеш, толкова по-добре е за теб.

Рейчъл винаги се вбесяваше, когато другите определяха кое бе най-добро за нея и кое не.

— Разбирам. Значи не трябваше да забележа, че в тялото ти имаше две огнестрелни рани, когато те извадих от океана? Трябваше ли да извърна глава, когато двамата мъже, които твърдяха, че са от ФБР, дойдоха да те търсят и да те предам? Трябваше ли да се оплача, че тази сутрин ми извади нож? Признавам, че съм малко любопитна. Грижих се за теб в продължение на четири дни и наистина ми се ще да знам как се казваш, ако не е прекалено много!

Едната му черна вежда се надигна при този сарказъм.

— Може и да е прекалено много.

— Добре, забрави. Играй своите игрички. Ти не отговаряш на въпросите ми и аз няма да отговарям на твоите. Става ли?

Мъжът продължи да я наблюдава, ала тя не измести поглед ни на милиметър.

— Казвам се Сейбин — най-после рече той, като бавно произнесе думите, сякаш му се свидеше всяка сричка.

Рейчъл попи звученето на името с наслада.

— А останалото?

— Важно ли е?

— Не. Но така или иначе, искам да знам.

Той замълча за части от секундата.

— Кел Сейбин.

Тя протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Кел Сейбин.

Той бавно пое ръката й. Мазолестата му длан се плъзна по меката й ръка и топлите му пръсти я обгърнаха.

— Благодаря ти, че се погрижи за мен. От четири дни ли съм тук?

— Днес е четвъртият.

— Разкажи ми какво се случи.

Имаше поведението на човек, свикнал да командва, а не да моли. Сейбин заповядваше и беше ясно, че очаква да се подчинят на заповедите му. Рейчъл отдръпна ръката си от неговата, смутена от топлото докосване и трепета, който усети в себе си. Сключи пръсти, за да предотврати треперенето, и постави ръце на масата.

— Извадих те от водата и те довлякох тук. Мисля, че си ударил главата си в някоя скала в устието на залива. Имаше сътресение и беше изпаднал в шок. Куршумът все още беше в рамото ти.

Той се намръщи.

— Знам. Извади ли го?

— Не аз. Извиках ветеринаря.

Едно нещо поне го стресна, ала и това изражение бързо премина.

— Ветеринар ли?

— Трябваше да направя нещо, а лекарите са длъжни да докладват за всички огнестрелни рани.

Сейбин я погледна замислено.

— Ти не искаше да се разчува?

— Помислих, че ти няма да искаш да се разчува.

— Правилно си помислила. После какво се случи?

— Погрижих се за теб. Два дни ти беше в безсъзнание. После започна да се събуждаш, но поради високата температура отново изпадаше в несвяст. Не разбираше какво се случва.

— А агентите от ФБР?

— Те не бяха от ФБР. Проверих.

— Как изглеждаха?

Рейчъл се почувства като на разпит.

— Онзи, който се нарече Лоуъл, е слаб, мургав, около един и седемдесет, към четиридесетгодишен. Другият, Елис, е висок, с добра външност, като от реклама за паста за зъби, със светлокафява коса и сини очи.

— Елис — рече той, сякаш на себе си.

— Направих се на ударена. Това ми се стори най-безопасното нещо, което можех да направя, докато ти се събудиш. Приятели ли са ти?

— Не.

Настана тишина. Тя заразглежда ръцете си в очакване на следващия въпрос. Тъй като нищо не последва, Рейчъл се опита да зададе свой въпрос:

— Трябваше ли да се обадя на полицията?

— Щеше да е по-безопасно за теб, ако го беше направила.

— Поех премерен риск. Реших, че шансовете са повече на моя страна, отколкото на твоя. — Тя си пое дълбоко въздух. — На времето работех като разследващ репортер. В онези дни станах свидетел на някои неща, които се потулиха, направих свое разследване и открих нещо, преди да ме предупредят да не ровя повече. Ти можеше да се окажеш или наркопласьор, или избягал престъпник, но в пресата не се появи нито дума в потвърждение на това. Можеше да се окажеш и агент. Бяха стреляли по теб два пъти. Беше в безсъзнание и не можеше да се защитиш, нито да ми кажеш нещо. Ако те търсеха, в болницата нямаше да имаш никакъв шанс.

Сейбин наведе поглед, за да прикрие изражението си.

— Имаш доста развинтено въображение.

— Нали? — тихо се съгласи Рейчъл.

Той се облегна на стола и присви очи, докато си наместваше рамото.

— Кой друг знае, че съм тук, освен ветеринаря?

— Никой.

— Тогава как ме домъкна тук сама? Или ветеринарят ти помогна? Ти не си Супермен.

— Сложих те върху един юрган и те влачих догоре с помощта на кучето. Може би за него това беше игра. — Сивите й очи помръкнаха, когато си спомни за херкулесовите усилия, докато се опитваше да го вкара в къщата. — Когато дойде Хъни, те качихме на леглото.

— Хъни ли?

— Ветеринарката. Хъни Мейфийлд.

Сейбин наблюдаваше спокойното й лице и се чудеше какво ли му спестява. На какво разстояние го беше влачила? Как го беше качила по стъпалата? Той самият беше изнасял ранени мъже от полесражението и знаеше колко е трудно, дори когато си трениран и силен. Превъзхождаше я по тегло поне с тридесет килограма. Нямаше как да го е вдигнала. Възможно бе да го лъжеше, че никой не й е помогнал, ала нямаше причина да го прави. Сейбин можеше да чете между редовете. Всеки друг, който би намерил безжизнен мъж на брега, би извикал полицията веднага. Но тя не беше го направила. Малцина биха преценили вариантите и обстоятелствата, които Рейчъл Джоунс беше взела предвид. Хората просто не мислеха за тези неща. Те не бяха част от техния живот. Това се случваше само във филмите и книгите, и следователно не беше истина. Какъв ли бе бил животът й, щом проявяваше такава предпазливост и съобразителност за нещо, което не засягаше нейния опит.

И двамата едновременно чуха звука от наближаваща кола. Тя веднага стана от стола и постави ръка на рамото му.

— Иди в банята и затвори вратата — каза с равен глас, без да забелязва как веждите му се надигнаха от заповедния й тон. Рейчъл отиде до прозореца и погледна навън. Тогава напрежението видимо напусна тялото й. — Хъни е. Всичко е наред. Предполагам, че любопитството й я е накарало да дойде.