Линда Хауърд
Диамантеният залив (12)

Дванадесета глава

Рейчъл хареса Джейн Съливан от пръв поглед. Всеки, който без усилие приласкаваше Джо, а после посрещаше гнева на Грант Съливан, без да му мигне окото, беше човек, когото Рейчъл би искала да познава. Двете жени се запознаха. Съливан стоеше със скръстени ръце и златистите му очи бълваха огън и пламъци, докато наблюдаваше съпругата си изпод вежди.

— Как ме намери? — попита той с едва доловим глас. — Постарах се да не оставям следи.

Джейн се усмихна.

— Така е, но аз направих най-логичното нещо и отидох там, където те нямаше, и те намерих. — Тя му обърна гръб и ентусиазирано прегърна Кел. — Знаех си, че е свързано с теб. Никой друг не може да го измъкне от къщи. Да не си в беда?

— Донякъде — отвърна Кел.

— Така си и помислих и затова дойдох да помогна.

— Проклет да съм — прекъсна я рязко Грант.

Джейн го изгледа хладно.

— Може би. Да се измъкваш и да ме оставиш с децата…

— Къде са те?

— При майка ти. Смята, че й правя услуга. Както и да е, именно това ме забави. Трябваше да заведа близнаците при нея. После трябваше да проумея какво би направил ти, ако се опитваш да скриеш от някого къде се намираш.

— Ще те метна на коляното си — рече той и изглежда остана много доволен от казаното. — Този път няма да ти се размине.

— Няма да стане — самодоволно отсече тя. — Отново съм бременна.

Рейчъл наблюдаваше с интерес спектакъла, в който хубавата черноока съпруга на Грант го изкарваше извън нерви, ала при тези думи тя едва ли не го съжали.

Той пребледня.

— Не е възможно.

— Не бих бил толкова сигурен — намеси се Кел, който също като Рейчъл се забавляваше от развоя на събитията.

— Но близнаците са само на шест месеца — изграчи Грант.

— Знам! — отвърна Джейн възмутено. — И аз бях там, не помниш ли?

— Нали се разбрахме да изчакаме известно време.

— Бурята — лаконично рече тя, а Грант затвори очи.

Беше бял като платно, който факт трогна Рейчъл и тя отново го съжали.

— Да влезем вътре. По-хладно е — предложи Рейчъл и отвори мрежестата врата.

Двамата с Кел влязоха, ала никой не ги последва. Тя надзърна през вратата и видя Джейн в мускулестата прегръдка на съпруга си. Беше навел русата си коса към нейните тъмни коси. Странно защо, тази гледка засили вътрешната болка на Рейчъл.

— Сдобриха се — прошепна тя.

Кел промъкна ръце около кръста й и я придърпа към себе си.

— Грант не работи вече, нали помниш? Оттегли се, преди да се срещнат.

Рейчъл искаше да попита защо той не може да се оттегли, но не произнесе въпроса на глас. Това, което беше добро за Грант Съливан, не беше добро за Кел Сейбин. Кел беше единствен по рода си. Тя попита:

— Кога тръгваш?

Можеше да се гордее колко спокоен беше гласът й, ала в този миг гордостта не я вълнуваше. Би паднала на колене да го моли, ако знаеше, че това ще помогне, но отдадеността му към работата беше нещо повече от празна декларация.

За миг той замълча. Рейчъл разбра, че отговорът няма да й се хареса, въпреки че го очакваше.

— Утре сутрин.

Значи имаше още една нощ, освен ако двамата със Съливан не смятаха да я прекарат в доуточняване на подробностите на плана си.

— Ще заминем рано — допълни Кел и докосна косите й, при което тя се извърна в прегръдката му към среднощните му очи.

Лицето му бе отнесено, ала я желаеше. Разбираше го от докосването му, от изражението му. О, господи, как щеше да понесе да го гледа как си тръгва и че никога вече няма да го види?

Джейн и Грант влязоха вътре. Лицето на Джейн светеше. Очите й се разшириха от удоволствие, щом видя Рейчъл в прегръдката на Кел, но нещо в изражението им я накара да си замълчи. Ако не друго, Джейн имаше интуиции.

— Грант не иска да ми каже какво става — обяви тя и кръстоса крака. — Ще ви преследвам, докато разбера.

Кел вдигна черните си вежди.

— Ами ако аз ти кажа?

Джейн се замисли, като местеше поглед тук към Кел, ту към Грант, и обратно.

— Искате да преговаряте, нали? Искате да се върна у дома.

— Ти ще се върнеш у дома — тихо рече Грант с леден глас. — Ако Сейбин иска да останеш, това е негова работа, ала детето, което носиш, е достатъчна причина да се погрижа за безопасността ти във фермата, а не да рискувам главата ти, като те взема със себе си.

В очите на Джейн нещо проблесна и Рейчъл реши, че на Съливан му предстои битка, но Кел предотврати събитията с думите:

— Добре, мисля, че заслужаваш да знаеш какво се е случило, тъй като и Грант е замесен. Да седнем и ще ти обясня.

— Най-важните неща — позна Джейн, при което Кел я удостои с невесела усмивка.

— Да. Знаеш, че винаги има подробности, които не се обсъждат, ала ще ти разкажа по-голямата част.

Те седнаха около масата и Кел набеляза основните моменти на събитията, изводите и причината, поради която имаше нужда от Грант. Когато той свърши, Джейн дълго гледа двамата мъже, а после бавно кимна.

— Трябва да го направите. — Облегна се напред, сложи длани върху масата и хвърли безкомпромисен поглед към Сейбин, който не мигна. — Нека ти кажа, Кел Сейбин, че ако се случи нещо с Грант, ще те намеря. Направих си труда да го намеря, не за да му се случи нещо точно сега.

Кел не отговори, но Рейчъл знаеше за какво си мисли. Ако нещо се случеше, нямаше шанс да оцелее и той. Тя не проумяваше откъде знаеше какво бе в главата му, ала го знаеше. Сетивата й бяха насочени към Кел и най-дребният му жест или промяна на тона му резонираха в нея със силата на земетресение, регистрирано от най-чувствителен сеизмограф.

Грант се изправи и дръпна Джейн до себе си.

— Време е да се наспим, тъй като тръгваме утре рано. А ти отиваш у дома — рече той на съпругата си. — Обещай ми.

Сега, когато знаеше за какво става въпрос, Джейн не се опита да спори.

— Добре. Ще се прибера у дома, след като взема близнаците. Искам да знам кога да те очаквам.

Грант погледна Кел.

— След три дни?

Кел кимна.

Рейчъл се изправи. След три дни всичко щеше да е свършило, така или иначе, но за нея краят щеше да настъпи сутринта. Междувременно тя трябваше да подготви място за спане на семейство Съливан и беше едва ли не благодарна, че имаше с какво да запълни поне времето си, ако не мислите си.

Извини се на Джейн, че няма допълнително легло, ала Джейн никак не се притесни.

— Не се тревожи — успокои я тя. — Спали сме с Грант в палатки, пещери и навеси, така че подът на всекидневната не е никакво изпитание за нас.

Рейчъл натрупа юргани и възглавници в ръцете на Джейн, като ги измъкна от дрешника. Джейн я наблюдаваше проницателно.

— Ти обичаш Кел, нали?

— Да. — Рейчъл твърдо изрече тази единствена дума. Дори не се замисли да отрече. Това беше факт, също както и че очите й са сиви.

— Той е твърд и необикновен мъж, но висококачествената стомана трябва да е твърда, за да е висококачествена. Няма да е лесно. Знам. Погледни мъжа, който съм си избрала.

Те се спогледаха, две жени, в чиито погледи се побираше друг един свят. За добро или зло, мъжете, които обичаха, бяха различни от останалите мъже, и те никога нямаше да имат сигурността, която повечето жени очакваха.

— Когато утре си тръгне, всичко свършва — каза Рейчъл със стегнато гърло. — Няма да се върне.

— Той иска всичко да свърши — поясни Джейн. Кафявите й очи бяха необичайно сериозни. — Не казвай, че няма да се върне. Грант не искаше да се ожени за мен. Каза, че няма да се получи, че животът на единия и на другия е различен и аз никога няма се вместя в неговия свят. Не ти ли звучи познато?

— О, да. — Погледът и гласът й бяха мрачни.

— Трябваше да го оставя да си тръгне, ала накрая той ме потърси.

— Грант вече се е бил оттеглил. Кел няма да го направи и проблемът е в работата.

— Голям проблем, но не непреодолим. Трудно е за хора като Грант и Кел да приемат мисълта, че обичат някого. Винаги са живели сами.

Да, Кел винаги бе бил сам и беше решен да си остане така. Фактът, че знаеше и разбираше аргументите му, не й помагаше да живее по-лесно. Рейчъл остави Джейн и Грант да дооправят постелките във всекидневната. Кел я последва в спалнята и затвори вратата след себе си. Тя застана в средата на стаята със свити юмруци. Гледаше го изпод вежди.

— Трябваше да тръгнем тази вечер — тихо рече той, — ала исках още една нощ с теб.

Рейчъл не биваше да плаче, не и тази вечер. Каквото и да се случеше, щеше да изчака до утре, когато нямаше да го има. Кел изключи осветлението и се приближи до нея в тъмната стая. Прегърна раменете й със загрубелите си ръце и я придърпа към себе си. Устните му бяха напористи, жадни, едва ли не агресивни в свирепа целувка. С език потърси нейния и усети как тя бавно му отвръща, бавно, защото болката в нея беше много силна. Той не спираше да я целува, да гали гърба й с ръце, да я прегръща с топлината на тялото си, докато най-после Рейчъл започна да се отпуска.

— Рейчъл — прошепна Кел, докато разкопчаваше ризата й, за да потърси голите й гърди и да ги приюти в дланите си.

Топлината, вълнението и очакването нарастваха в нея. Тялото й го познаваше и му отвърна. Тя се подготвяше за него, защото знаеше, че той нямаше да я остави незадоволена. Кел промуши ризата й през раменете й, вдигна ръцете й нагоре, огъна тялото й на дъга и допря гърдите й до себе си. Плътта й изтръпна. Рейчъл простена тихо от удоволствие, когато усети как възбудата премина от гърдите й към слабините, където пулсираше желанието.

Главата й се люшкаше и внезапно тя усети, че пада. Тутакси се хвана за кръста му. Едва когато почувства хладината на леглото под себе си, разбра, че Кел я слагаше да легне. Рейчъл лежеше върху ризата си, а ръкавите бяха преметнати през ръцете й. Голото й тяло очакваше бурята на целувките му. Той я погледна с изтерзан, но жаден поглед, после се наведе и зарови лице в гърдите й. С ръце ги допираше до лицето си, сякаш искаше да се изгуби в аромата и усещането на сатенената й плът.

Тя стенеше, докато тялото й трепереше от желание, и се опитваше да освободи ръцете си.

— Кел. — Гласът й прозвуча високо и напрегнато. — Пусни ръцете ми.

Той вдигна глава, за да огледа ситуацията доволно.

— Още не — прошепна. — Остани така и ми позволи да те любя, докато станеш готова за мен.

Рейчъл издаде остър звук на недоволство и се опита да се обърне на една страна, за да се освободи, ала Кел я хвана с яките си ръце.

— Готова съм — настоя тя. Устните му намериха нейните и заглушиха протеста й.

Когато той отново вдигна глава, по изопнатите му черти бе изписано удоволствие.

— Още не си. — Отново се надвеси над гърдите й. Те проблясваха на нощната светлина от влажната му целувка. Нежно захапа гънката на гърдата й. — Да свършим с това. — Гласът му бе напрегнат. Дръпна ципа на шортите й, който тихо се спусна надолу, и потърси топлата плът. — А — простена Кел от удоволствие, щом пръстите му откриха, че наистина бе готова. — Нали ти хареса?

— Да — едва успя да изрече Рейчъл.

— Ще ти хареса още повече след малко — дрезгаво обеща той и дръпна надолу бельото и шортите й, но не ги изхлузи напълно. Останаха малко над коленете й, така че краката й бяха заклещени, също както и ръцете. Кел бавно прокара ръка по нейната, после по гърдите й и надолу по плоския й корем, докато стигна до слабините.

Тя се гърчеше, сърцето й биеше лудо и дишането й стана по-начесто.

— Винаги ли мислиш! — извика Рейчъл и сграбчи чаршафа. По погледа му разбра, че му харесваше да я прегръща така безпомощна и да се наслаждава на тялото й. Инстинктите му бяха бързи и някак примитивни.

Той се изсмя с нисък и груб глас.

— Добре, любов моя. Няма да чакаш повече. Ще ти дам това, което желаеш. — Бързо я съблече, махна ризата, която възпираше ръцете й, и сам се съблече. После легна върху нея. Рейчъл го прие с въздишка на болезнено облекчение. Ръцете й го обгърнаха и Кел проникна в нея.

Тя бързо достигна кулминация, ала тази нощ той не можеше да й се насити. Сякаш времето забавяше своя ход, когато се сливаха в любовта си.

Малко преди разсъмване Рейчъл се събуди. Лежеше с гръб към него, сгушена в топлата извивка на гърдите и бедрата му, точно както бяха спали всяка нощ от момента, в който Кел дойде в съзнание. За последен път я прегръщаше така и тя лежеше неподвижна, не желаеше да го събужда.

Но той беше вече буден. Ръката му бавно се прокрадна по гърдите й, после надолу по бедрата й. С ръка притисна стомаха й и проникна в нея.

— За последен път — прошепна в косите й.

Мили боже, беше за последен път и не знаеше дали може да го понесе. Ако изобщо някога в живота си бе изпитал щастие, то това бяха малкото дни, прекарани с Рейчъл. За последен път мекото й тяло приемаше твърдата му мъжественост. За последен път гърдите й пълнеха шепите му. За последен път щеше да види езерно сивия й поглед, замрежен от страстта. Тя трепереше в ръцете му и хапеше устни, за да не заплаче, докато удоволствието в нея нарастваше. Когато настъпи моментът, той я притисна към себе си, а Рейчъл извърна глава към възглавницата, за да сподави виковете си. После Кел също потрепери, когато сам почувства облекчението.

В стаята просветляваше. В небето блестеше розовата перла на издигащото се слънце. Той седна в леглото и я погледна. Тялото й бе влажно и лъскаво, също като слънцето. Може би този последен път направи грешка, защото не взе необходимите предпазни мерки, ала не съжаляваше. Нямаше да понесе нещо да разделя телата им.

Тя лежеше изтощена на възглавниците и го наблюдаваше. В погледа й се отразяваше сърцето й. Тялото й все още пулсираше след любовния акт.

— Може би никога няма да се върнеш — прошепна. — Но аз ще те чакам тук.

Единствено лекото помръдване на едно мускулче на устните му издаде реакцията му. Кел поклати глава.

— Не, не пропилявай живота си. Намери си някой друг, омъжи се и си народи пълна къща с деца.

Рейчъл едва успя да се усмихне.

— Не ставай смешен — рече му тя с болезнена нежност. — Едва ли може да има някой друг след теб.

 

 

Бяха готови да тръгват. Рейчъл бе толкова напрегната, че можеше да избухне, ако някой я докоснеше. Знаеше, че няма да има целувки за довиждане, нямаше да има последни думи, които да се врежат в паметта й. Той просто щеше да си тръгне и всичко щеше да свърши така. Дори не взимаше пистолета със себе си, който можеше да му послужи като повод да я потърси. Пистолетът беше регистриран на нейно име. Кел не искаше нищо, което можеше да доведе следата до нея в случай, че нещата не се развиеха по план.

Съливан бе скрил колата си под наем някъде надолу по пътя. Джейн щеше да ги закара дотам, а после до тяхната ферма. Рейчъл оставаше сама в къщата, в която ехото изпълваше празнотата и вече мислеше как да запълни времето си. Щеше да поработи в градината, да окоси тревата, да измие колата, може би дори щеше да отиде да поплува. После щеше да излезе да обядва навън, да гледа филм, щеше да направи всичко, само и само да не се прибира у дома. Може би толкова щеше да се умори, че щеше да успее да заспи, макар да не се надяваше много. Въпреки всичко, щеше да преживее, защото нямаше избор.

— Ще ти се обадя — прошепна Джейн и я прегърна.

Погледът на Рейчъл пламна.

— Благодаря.

Грант отвори вратата и излезе на площадката. Джо дойде до него и изръмжа. Грант спокойно разглеждаше кучето.

— Добре, добре — тихо рече той.

Джейн го попита:

— Да не се страхуваш от кучето? Толкова е сладък.

Кел ги последва на верандата.

— Джо, седни — заповяда му той.

Чу се специфичното силно изпращяване от гърмежа на пушка и дървената греда на няколко сантиметра от главата на Кел се пръсна. Той се обърна и се втурна в отворената врата. Рейчъл скочи след него и Кел я повали на земята. Едновременно Грант хвърли Джейн през вратата, когато прозвуча друг изстрел, и я покри с тяло.

— Добре ли си? — попита през зъби Кел и тревожно огледа Рейчъл, докато с един крак затвори вратата.

Тя бе ударила главата си в пода, ала не беше сериозно. Лицето й бе бледо. Рейчъл се беше хванала здраво за Кел.

— Да, добре съм… — промълви тя.

Той се изправи и се снижи под прозореца.

— С Джейн легнете в коридора — рязко заповяда Кел и извади пистолета от спалнята, където го беше оставил.

Грант помогна на Джейн да седне, отметна косите й от лицето й и бързо я целуна, преди да я бутне към Рейчъл.

— Хайде, тръгвай — отсече той и извади своя пистолет от колана си.

Последва нов изстрел и най-близкия до Грант прозорец се разтресе. Лавина от дребни стъкла го посипаха. Той ядно изпсува.

Рейчъл ги гледаше и се опитваше да събере мислите си. Бяха въоръжени само с пистолети, докато онези навън имаха пушка. Пушката имаше по-добър мерник на по-голямо разстояние. Техният нападател можеше да стреля извън обсега на пистолета. Нейната пушка калибър 22 не беше мощна, но имаше по-широк обхват и точност от пистолета. Тя пропълзя в спалнята, за да я вземе, също и колкото патрони бяха останали. Слава богу, че Кел й беше казал да купи сачмите!

— Ето — каза Рейчъл, след като пропълзя обратно във всекидневната и плъзна пушката към Кел. Той се огледа и сграбчи оръжието. Грант се движеше в къщата, за да провери дали някой не се беше промъкнал отзад:

— Благодаря — кратко рече Кел. — Върни се в коридора, скъпа.

Джейн се беше свила там и наблюдаваше съпруга си със странна ярост в шоколадовите си очи.

— Те стреляха по теб — изръмжа тя.

— Да — потвърди той.

Приличаше на вулкан, който всеки момент щеше да изригне. Докато мърмореше нещо на себе си, тя издърпа найлоновата чанта, която беше донесла, отвори ципа й и нахвърли дрехите и гримовете си на една страна.

— Няма да го преживея — яростно каза Джейн. — По дяволите, те стреляха по него! — Извади един пистолет и го пъхна в ръцете на Рейчъл, после отново взе да рови в чантата. Извади малък калъф с размера на цигулка и го хвърли на Грант. — Ето. Не знам как да го сглобя.

Той отвори калъфа и яростно гледаше Джейн, докато сглобяваше пушката с бързи и усвоени движения.

— Откъде, по дяволите, взе това?

— Няма значение! — отвърна тя и му хвърли пакет амуниции. Грант ги улови и зареди оръжието.

Кел погледна през рамо.

— Да нямаш някой С-4 или гранати в чантата?

— Не — със съжаление отвърна Джейн. — Нямах време да взема всичко, което исках.

Рейчъл пропълзя до страничния прозорец и предпазливо вдигна глава, за да надзърне. Кел изруга.

— Слез долу — отсече той. — Стой настрана. Върни се в коридора, където е по-безопасно.

Тя беше пребледняла, но спокойна.

— Вие сте само двама, а къщата има четири страни. Имате нужда от нас.

Джейн грабна празния пистолет на Грант.

— Тя е права. Имате нужда от нас.

Лицето на Кел беше посивяло като гранит. Най-много от всичко искаше да избегне точно това. Един от най-ужасните му страхове се сбъдваше. Животът на Рейчъл беше в опасност заради него. По дяволите! Защо не беше тръгнал предишната нощ? Позволи на сексуалното желание да надделее над здравия разум и сега тя бе в опасност.

— Сейбин! — Гласът дойде от боровата горичка. Той не отвърна, ала присви очи, за да огледа горичката. Нямаше намерение да отговаря и да им даде да разберат къде се намира. Нека да се потрудят, за да го намерят. — Хайде, Сейбин, не усложнявай нещата! — продължи гласът. — Ако се предадеш, давам ти дума, че никой няма да пострада!

— Кой е тоя шегаджия? — изсумтя Грант.

— Чарлз Дюбоа, или Чарлз Лойд, или Чарлз Шмид, или още няколко човека — измърмори Кел.

Имената нищо не говореха на Рейчъл, но Съливан вдигна вежди.

— Значи най-после е решил сам да те намери. — Той се огледа. — Не сме в добра позиция. Хората му са навсякъде около къщата. Не са толкова много, ала сме обградени. Проверих телефона, отрязан е.

Кел и сам разбираше, че положението им не бе добро. Ако Дюбоа използваше ракети срещу къщата, както срещу неговата лодка, всички щяха да са мъртви. Но онзи се опитваше да хване Кел жив. Жив струваше доста пари за хора, които биха платили всичко, само и само да го докопат.

Той се опита да мисли, ала жестоката действителност бе, че нямаше излизане от къщата. Дори да изчакаха падането на нощта и да се опитаха да се промъкнат, можеха да използват за прикритие само храстите пред къщата. Около къщата пространството бе открито във всички посоки, което означаваше, че никой не можеше да ги залови неочаквано, но същото се отнасяше и за противника. Дори и да се предадеше, другите нямаше да бъдат спасени. Дюбоа нямаше да остави живи свидетели. И той го знаеше, и Съливан го знаеше. Можеше само да се надява, че Рейчъл и Джейн не разбираха колко отчаяно беше положението. Ала само един поглед към Рейчъл го убеди в противното. Тя беше наясно. От самото начало именно в това се състоеше проблемът. Рейчъл беше прекалено много наясно и нищо не можеше да я заблуди. Той искаше да я прегърне и да положи главата й на рамо, да я увери, че всичко ще е наред, но не можеше да лъже ясните й сиви очи, дори за да я успокои временно. Не желаеше да има лъжи между тях.

Откъм спалнята прозвуча изстрел и Грант пребледня, ала преди да помръдне, Джейн го извика.

— Грант! В капачката на коляното ли трябва да се целя?

Той пребледня още повече и изруга тихо.

— Е, няма значение — философски допълни тя. — Не уцелих, така или иначе. Обаче уцелих пушката му, ако това има значение.

— Сейбин! — отново извика мъжът. — Не злоупотребявай с търпението ми. Това няма да продължи дълго. Жалко ще е, ако пострада жената — „жената“ вместо „жените“. Тогава Кел разбра, че Рейчъл не беше се появила на входната площадка. Бяха видели само Джейн и я взеха за Рейчъл. И двете бяха стройни и тъмнокоси, въпреки че Джейн бе по-висока и с по-дълга коса, ала от разстояние това не се забелязваше. Не беше кой знае какво предимство, но можеше да му помогне, тъй като Дюбоа подценяваше броя на въоръжените хора. — Сейбин!

— Мисля! — изкрещя Кел, като държеше глава настрани от прозореца.

— Времето е лукс, който не можеш да си позволиш, приятелю. Знаеш, че няма да спечелиш. Защо не улесниш себе си? Обещавам ти, че ще освободя жената.

Обещанията на Дюбоа не струваха пукната пара и Кел го знаеше. Време. Трябваше по някакъв начин да спечели време. Не знаеше какво да направи, ала всяка допълнителна секунда даваше шанс на случайността. Времето винаги бе от съществено значение и ако успееше да заблуди Дюбоа, онзи можеше да избухне.

— Ами приятеля ми? — извика той.

— Разбира се — спокойно излъга Дюбоа. — С него нямам спор.

Грант изви устни в желязна усмивка.

— Да бе. Няма начин да не ме е разпознал.

Какъв успех щеше да е за Дюбоа, ако хванеше Сейбин и Тигъра, огромния воин с дивите златисти очи, който беше кръстосвал джунглата със Сейбин, а по-късно стана най-важният му агент. Всеки беше легенда сам по себе си. Заедно бяха невероятни, така сплотени, че действаха като един. Преди няколко години Съливан имаше спречкване с хората на Дюбоа. Не, Дюбоа сигурно не беше забравил този случай, като се имаше предвид как Съливан го направи на глупак.

Изведнъж Кел забеляза движение сред дърветата и присви черните си очи.

— Накарай го да каже още нещо — каза той на Грант и постави барабана на калибър 22 върху счупения прозорец, без да сваля поглед от дърветата.

— Хайде, Дюбоа — изкрещя Грант. — Не играй игри. Знам, че ме позна.

Настъпи тишина и Кел сви пръст около спусъка. Наистина ли Дюбоа се изненада, че го бяха разкрили? Вярно е, че винаги действаше зад кулисите, вместо да рискува безопасността си, но от години Кел го следеше, откакто Дюбоа започна да се продава на терористите.

— Значи си ти, Тигре.

Отново нещо помръдна. Кел снижи пистолета и леко натисна спусъка. Изстрелът проехтя в малката къща и заглуши виковете на болка, ала Кел знаеше, че бе уцелил. Но не знаеше дали бе Дюбоа, или някой друг.

Дъжд от куршуми връхлетяха къщата и строшиха всички прозорци. Разхвърчаха се трески от стените и рамките на прозорците, ала подсилените със стомана врати не поддадоха.

— Май не му хареса — измърмори Кел.

Грант се беше снижил на пода и сега вдигна глава.

— Знаеш ли, никога не съм харесвал този прякор — провлечено рече той и вдигна пушката си. Беше автоматик. Изстреля три куршума с вещината на добре трениран войник, без да хаби амунициите. От спалнята и кабинета на Рейчъл прозвучаха гърмежи от пистолет. Тогава отново настъпи адът. Къщата се разтресе. Обзе го леден страх, тъй като Рейчъл бе подложена на този артилерийски огън.

— Рейчъл! — извика той. — Добре ли си?

— Добре съм — отговори тя.

Спокойният й тон предизвика болка в него.

— Джейн! — извика Грант.

Нямаше отговор.

— Джейн — отново извика той и пребледнял, се втурна към спалнята.

— Заета съм!

Грант всеки момент щеше да избухне и въпреки ситуацията, Кел се усмихна. По-добре Грант, отколкото той. Животът на Джейн беше в опасност и мисълта, че нещо можеше да й се случи, беше също толкова непоносима, колкото и мисълта, че някой можеше да нарани Рейчъл.

Настъпи затишие и Грант извади празния пълнител, за да зареди нов.

— Сейбин, търпението ми се изчерпва — извика Дюбоа и Кел се намръщи.

По дяволите, не беше уцелил Дюбоа.

— Не си ми предложил подходяща алтернатива — извика той в отговор. Трябваше да печели време.

Джейн изпълзя от спалнята, косата й беше рошава, а очите й огромни.

— Мисля, че идва кавалерията — съобщи тя.

Двамата мъже не я удостоиха с внимание, но Рейчъл се добра до нея.

— Какво? — попита тя.

— Кавалеристи — каза Джейн и посочи с ръка спалнята. — Видях ги да идват оттам.

Рейчъл не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Това е Рафърти — обясни тя и тогава мъжете я погледнаха. — Той ми е съсед. Сигурно е чул изстрелите.

Грант коленичи ниско и прекоси кухнята.

— Колко са? — попита Кел.

— Двадесетина — отвърна Грант. — По дяволите, яздят точно към обсега на автоматичната стрелба. Започвай да стреляш, за да привлечеш Дюбоа.

Така и направиха. Рейчъл долази до един прозорец и стреля, докато пълнителят се изпразни. После презареди с треперещи ръце и отново го изпразни. Кел разумно използваше калибър 22, а Джейн проявяваше забележителни умения. Дали успяха да дадат достатъчно време на Рафърти да се придвижи зад Дюбоа и хората му? Ако продължаваха да стрелят, можеха да уцелят спасителите си.

— Спрете — заповяда Кел. Те лежаха на пода с ръце върху главите си, докато куршумите чаткаха по стените. Светлинната ракета се удари в пода и навсякъде са разхвърчаха парчета стъкла. Грант изруга. От лицето му потече кръв, беше ранен в бузата. Джейн изписка и се втурна към него, въпреки непрестанния огън. Кел я сграбчи и я повали на пода.

— Добре съм — извика Грант. — Просто драскотина.

— Не се надигай от пода — нареди Кел на Джейн, после я пусна, тъй като знаеше, че ако не я пуснеше да отиде при Грант, тя щеше да се бори като дива котка.

Изведнъж настана тишина, нарушавана само от няколко единични изстрела. Ала и те престанаха. Рейчъл лежеше на пода и не смееше да диша. Мирисът на барут изпълваше ноздрите и устата й. Кел сложи ръка върху рамото й. Черните му очи обходиха бледото й лице, сякаш искаха да запечатат образа й в паметта му.

— Хей! — изрева един дълбок глас. — Рейчъл, вътре ли си?

Устните й потрепериха и сълзите изведнъж замъглиха очите й.

— Това е Рафърти — прошепна тя, вдигна глава и извика: — Джон! Всичко наред ли е?

— Зависи — отговори той. — Тези копелета тук май не мислят така.

Кел бавно се изправи и помогна на Рейчъл да стане.

— Прилича ми на човек от моите.

Рейчъл имаше чувството, че бе оцеляла след корабокрушение, когато излезе на верандата с Кел. Грант и Джейн ги последваха. Джейн попиваше раната на бузата на Грант и плачеше, докато се суетеше около него. Ако Кел не я подкрепяше, Рейчъл беше сигурна, че нямаше да може да се изправи.

Тя извика, щом видя три гъски, проснати на земята, с кървави бели пера, но не успя и звук да издаде, когато видя Джо да лежи на ръба на верандата. Кел я прегърна и сгуши лицето й в рамото си.

Огромният Джон Рафърти, въоръжен с ловна пушка и заобиколен от хората си, вървеше след петнадесетина души. Погледът на Рафърти изпод гъстите му вежди бе свиреп. Той подбутваше един строен посивял мъж пред себе си.

— Чухме стрелбата и дойдохме да видим какво става — обясни провлечено Джон. — Не обичам, когато стрелят на поразия по съседите ми.

Чарлз Дюбоа беше пребледнял от ярост. Погледът му не се отделяше от Сейбин. До него вървеше Ноел. В красивите й очи се четеше досада.

— Не сме свършили, Сейбин — изсъска Дюбоа, а Кел нежно избута Рейчъл настрани към Грант. Трябваше да се погрижи за нещо важно, трябваше да го направи достояние на закона и накрая трябваше да го запази в тайна.

— Що се отнася до теб, всичко свърши — кратко рече той.

Ноел се усмихна бавно и сънливо. После изведнъж се отскубна. Тъй като беше жена, пазачът й не я държеше здраво. В ръката й се озова пистолет, малък, грозен револвер.

Рейчъл го видя и всичко стана като на забавен кадър. С вик се отскубна от ръката на Грант и се хвърли към Кел. Един мъж сграбчи ръката на Ноел и пистолетът изгърмя точно когато Рейчъл повали Кел. Тя отново изкрещя от болката отстрани. После настъпи тъмнина.