Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (5)

Четвърта глава

— Годуин, графът на Есекс, се е върнал от изгнание!

Новината се разпространи в двореца като полски пожар. Сред прислугата обикаляше слухът за предстояща нова гражданска война. От гостуването на Уилям бе изминала почти една година.

В настъпилата суетня никой не обръщаше внимание на Фалън. Сърцето й се разтуптя, когато до слуха й достигна радостната вест. Единствена Елсбет сякаш долавяше какво става в душата й.

— Чух, че са на остров Райт — каза тя и кимна навъсено сякаш бе предвидила станалото. — Ще го посрещнат като герой и така трябва да бъде. Какво е Англия без графа? Страна, пълна с нормански разбойници, които само гледат как да я завладеят.

— Дядо се е върнал! — възкликна Фалън радостно. — А татко?

— Да, детето ми, той също. И него ще посрещнат като герой.

Всъщност Фалън малко се интересуваше дали дядо й или баща й ще бъдат признати за герои. Тя просто копнееше за семеен уют. Съвсем скоро Харалд отново щеше да я подхвърля във въздуха, тя отново щеше да се сгуши в майка си на широкото брачно ложе, пак щеше да играе с братята си. Най-много от всичко обаче очакваше упражненията с учителя по фехтовка.

Въпреки протеста на майка й, Харалд й разреши да се упражнява заедно с братята си. Дори и Едит не можа да се противопостави на аргументите му.

— Едит — обясни й той, — много време измина откакто викингите опустошиха нашата страна и сега сме народ от миролюбиви селяни и рибари. Само че човек никога не знае какво ще му се случи, нали? Затова по-добре да се научи да се защищава.

Едуард пък я накара да залегне над музиката и езиците. Трябваше да изчете от кора до кора и Светото писание. Въпреки това обаче тя обичаше вуйчо си и бе може би единственият човек от неговото обкръжение, който не се боеше от страховитите му избухвания. След такъв пристъп кралят редовно се усамотяваше и часове наред се молеше богу, паднал на колене.

Фалън цялата трепереше от нетърпение при мисълта, че семейството й се е завърнало. Следващите няколко дни се нижеха от бавно по-бавно и бяха истинско мъчение.

Флотата на Годуин пое по Темза срещу изпратените от краля кораби. Те я очакваха на северния бряг между Лондон и остров Торни, но Годуин спря корабите си на южния бряг, който същевременно бе и естествената граница на графството му.

Не след дълго първите пратеници на Годуин отидоха в двореца.

Фалън се промъкна с разтуптяно сърце до личните покои на краля, в които току-що бе влязъл един от пратениците. Видя от наблюдателния си пост как той коленичи пред краля.

— Годуин и Харалд се кълнат във вярност на Негово величество, когото обичат повече от всичко на света — изрече пратеникът.

Очите на Едуард се стесниха и замигаха нервно.

— Моята воля е Годуин да остане в изгнание.

Фалън прехапа устни, за да не изкрещи. В очите й избиха сълзи и в този миг тя намрази вуйчо си от все сърце. Нима бе възможно да е толкова инатлив и жесток?

Но страданията на едно малко момиченце не можеха да повлияят върху решенията на краля.

Елсбет, която претърси целия дворец, я намери най-сетне и притисна плачещото дете нежно към себе си.

— Искам при татко — изхълца Фалън.

— Всичко ще се оправи — опита тя да утеши малката. — Ще видиш. Потърпи още малко.

— Не искам да търпя. Искам при татко. Ще избягам оттук.

— Дете мое, не бива дори и да си помисляш за такова нещо. Нямаш представа колко е опасно извън стените на двореца. Не, не, ти си послушно дете и ще останеш тук при мен.

Елсбет познаваше добре Фалън и затова изпитваше ужасен страх, че ще изпълни заканата си. Предупреждението й в никакъв случай не бе преувеличено. Покрай реката гъмжеше от съмнителни чужденци и груби, недодялани моряци. Но дори и сънародниците й, които наобикаляха тези места, не бяха нищо друго, освен долна паплач. Тя знаеше много добре, че има мъже, които не биха се посвенили да задържат детето, за да получат за него приличен откуп. Съществуваха обаче и негодници, които без всякакви скрупули щяха да се погаврят с хубавото момиченце. Трябваше да бъде нащрек и да не допусне Фалън да й избяга.

— Така! А сега си отиваме в стаите да похапнем хубаво — каза тя бодро и хвана Фалън за ръката.

Дъщерята на Харалд я последва послушно, но в главичката й мислите се прескачаха една — друга — все ще успее някак да се измъкне от Елсбет.

На масата Фалън се погрижи чашата с пиво на Елсбет да не остава празна. В един момент силната напитка задейства и прислужничката започна да клюма докато накрая заспа.

Фалън се измъкна на пръсти от стаята. Познаваше двореца като петте пръста на ръката си и без да се мае се измъкна през един от страничните изходи.

Без изобщо да й дойдат на ум опасностите, за които я предупреждаваше Елсбет, тя се отправи към реката. Изпита страх, едва когато стигна до местата, където бяха разположени ковачниците и магазините на корабостроители и рибари. Тук хората изглеждаха съвсем различни. Мъже с черни, проядени зъби я заглеждаха с любопитство. Плешиви, олигавени старци се обръщаха след нея, а в погледите им проблясваше похот. Трябваше да стигне по най-бързия начин до флотата на Едуард. Уверена бе, че някой от капитаните ще я заведе при баща й. Започна да се здрачава и тя ускори крачки. Зави покрай някакъв ъгъл. Ненадейно от входа на една къща се отдели сянка, която й пресече пътя. Ужасена, тя отстъпи назад и попадна право в ръцете на друг мъж, който я вдигна във въздуха.

— Ей, Реги! Я виж какво пиленце съм си хванал.

Фалън погледна мъжа, изпълнена с погнуса. Косите му бяха мазни и ужасно мръсни, а от устата лъхаше зловоние.

— Пуснете ме веднага — изпищя тя и ритна с всички сили мъжа.

Той изруга и я изпусна на земята. Съучастникът му обаче я подхвана начаса и се изкикоти гадно.

— Ако не ме пуснете, кралят ще ви отреже главите.

— Ей, Елвалд, я й виж дрешките! Може пък наистина да е сродница на краля, а, какво ще кажеш?

— Още по-добре — изръмжа Елвалд, — значи ще вземем добри парици за нея.

При тези думи той се ухили грозно и я погали по косата.

— Колко е хубавичка, нали? Чувал съм, че кралят си пада по момченцата, но може и да не е вярно. Може пък да харесва и женички, особено ако са толкова млади и тънички като ей това кукле. И на мен ми иде да го понатъркалям това мънинкото.

Какво ли се канят да й сторят тези мъже, запита се Фалън, която не разбираше нищо от думите им. Ех, защо не послуша Елсбет!

— Я по-добре, недей, друже. Млад съм още да умирам!

Докато обсъждаха какво да я правят, гласовете им се засилиха. Фалън отстъпи назад, издебна един удобен миг и побягна.

— Ей, малката вещица иска да ни избяга! — възкликна Реги.

В тъмната улица тя чу стъпките им зад себе си и не след дълго усети ръката на Елвалд около врата си.

— Зверче такова — изруга той.

Фалън изписка пронизително и той й запуши устата с ръка. В отчаянието си тя впи дълбоко зъби в нея.

— Това пък какво беше? Я почакай… ще съжаляваш!

Вдигна ръка да я удари и замръзна на място — от гърдите му сгърчеше стрела и на ризата се разстла алено петно. С широко разтворени очи той се свлече на земята.

С нож между зъбите Реги се хвърли към нея, дръпна я рязко за ръката и се опита да я повлече със себе си.

— Не! — изкрещя Фалън и се забори с похитителя.

Долови неясен тропот, но не отмести поглед от нападателя си.

— Пусни момичето или ще те очистя!

Реги се вцепени, когато чу грубата заповед.

— Проклет чужденец — изсъска той.

Чужденецът носеше златисто-черна туника върху доспехите си и седеше изправен върху огромен боен кон. Иззад отворения наличник на шлема искряха две гневни сиви очи.

Със смесица от страх и възхищение Фалън се загледа във величествената фигура на рицаря. Той пое към нея на коня си с издигнат меч и рязко спря на място.

— Пусни веднага момичето — повтори той застрашително.

Фалън сякаш познаваше този глас, но колкото и да се стараеше, не можа да си спомни чий е.

За Реги обаче важеше законът на улицата, а не заповедта на един чужденец. Той задържа Фалън като щит пред тялото си и понечи в последен отчаян опит да хвърли ножа си по рицаря. Но още преди да изпълни намерението си мечът на рицаря се заби в гръкляна му. Той прохърка и се свлече на земята.

Чуждият рицар я хвана за ръката и с един замах я вдигна на седлото пред себе си.

— Можеш да благодариш на Създателя, че те намерих навреме.

Внезапно разбра кой е той.

— Нима сте вие?

— Да, аз съм, госпожице — изръмжа Аларик не особено любезно. — Изпратиха ме да те потърся.

— Едуард ли?

— Да, Едуард — потвърди той. — Сякаш си няма по-важна работа от грижите по едно зле възпитано дете — добави Аларик с упрек.

Сега, когато всичко вече отмина, тя си позволи да се разплаче. По бузите й се застичаха сълзи — добре, че седеше пред него и той не можеше да я види. Заради нея загинаха двама души, но те всъщност си го заслужаваха. По-лошото в случая бе, че я спаси точно Аларик, а не някой друг. Той, който вече я бе унизил веднъж. Тя осъзнаваше, че стореното от нея бе грешка. Но нямаше ли и достатъчно основателна причина да избяга? Нима не можеха да разберат, че копнее за родителите си?

— Баща ми е тук — опита се тя да оправдае действията си.

— Знам — каза Аларик. — Но това не извинява бягството ви.

Фалън стисна устни. Омразният норманин беше прав. Дори сам по себе си този факт бе дразнещ, но по-лошото бе, че сега щеше да я заведе в двореца.

— Каква работа имате тук, в Англия, незаконородени господине?

— Които си приличат, те се и привличат, госпожице — разсмя се Аларик. — Тук съм, защото моят дук ме помоли да донеса някои подаръци на Едуард.

— Какво? — попита тя и се обърна.

— Нали току-що ви казах… тук съм, за да…

— Нямах предвид това — прекъсна го тя нетърпеливо. — Какво означава… които си приличат, те се и привличат?

— Аз съм незаконороден. Нали точно ти най-охотно ми напомняш при всеки удобен случай произхода ми. Обаче трябва да знаеш, че същото се отнася и за теб.

— За мен ли? Не е вярно! — възкликна тя възмутено. — Родителите ми са женени.

— Да, но църквата не е благословила брака им! У нас например щяха да те смятат за незаконородена.

— У вас може би, но ние се намираме в Англия, сред цивилизовани хора и…

— Хайде млъкни най-сетне. Уморен съм и не съм в настроение да се карам с теб. За да спася живота ти, се наложи да убия двама души. Бъди благодарна, че се появих точно навреме преди…

— Щях да се справя и сама — рече детето самоуверено.

— Така ли мислиш? Боя се, че не разбираш каква опасност те е грозяла. Тези типове мислеха само за…

Не продължи, защото се досети, че тя е още дете.

Фалън потрепери, когато си спомни как я гледаше Елвалд. Очите му шареха жадно по тялото й докато я галеше по косата. Тя почувства в този момент, че е намислил нещо грозно, сатанинско.

— Те искаха да ми причинят болка и да ме… убият — прошепна тя с разтреперани устни.

— Никога не подценявай мъжете, Фалън — рече той. — Така е, искаха да ти причинят голяма болка.

Изтощена, измръзнала, тя се отпусна на широката му гръд. Внезапно обаче осъзна, че не се движат към двореца.

— Ще те заведа при баща ти — осведоми я Аларик.

— Благодаря ви, сър. О, много, много ви благодаря.

— Няма причина да ми благодариш. Едуард сметна, че е най-добре да отидеш при баща си. Така че сега сме се отправили натам не защото ти искаш, а защото това е изричното желание на краля.

— Естествено — процеди тя, — лакеят — норманин няма собствена воля, а се подчинява единствено на кралските заповеди!

— Имаш голям късмет, че не аз отговарям за възпитанието ти. Убеден съм, че някой и друг пердах ще свърши добра работа.

— Бъдете спокоен, сър, за щастие други се грижат за възпитанието ми. Благодаря на бога, че не съм изложена на странното ви разбиране за справедливост. Би било ужасно!

Междувременно стигнаха до речния бряг. Аларик скочи от коня и размени няколко думи с кралските войници. Без да даде каквото и да е обяснение той се метна обратно на седлото. Конят мина по някакви дъски и влезе в една барка. Докато пресичаха реката, Фалън се бе вкопчила боязливо в седлото. Не след дълго пред погледа й изникна познатата фигура на дядо й, застанал до платното на един от своите кораби. Той им помаха и посочи с ръка мястото, където да слязат. Барката се долепи до брега, конят се намери със скок на сушата и се понесе в кариер.

— Дядо! — извика възбудено Фалън.

Аларик я сне от седлото и тя заразмаха нетърпеливо ръце и крака още във въздуха, за да се затича след това с всички сили право в обятията на дядо си. Изпълнен с радост, той я вдигна във въздуха и я притисна здраво към себе си. Учуденият му поглед се спря на нейния придружител.

— Вие не сте ли спътникът на Уилям, граф д’Анлу?

Аларик кимна утвърдително и скочи от коня.

— Учуден съм, че ви виждам тук, сър — усмихна се Годуин. — Чувам, че в момента норманите напускат Англия както… както плъховете потъващия кораб.

Аларик също се усмихна.

— Известно ми е, графе, че Съветът на великите прави всичко възможно да изглади противоречията между вас и краля. Доколкото знам, вече са ви върнали имотите и вие отново сте на почит и уважение. Естествено, знам също, че мнозина от сънародниците ми напускат страната, но както виждате, точно аз не съм от тях.

Годуин постави Фалън обратно на земята, опря ръце на кръста си и се засмя гръмогласно.

— Така е, млади ми приятелю, не сте от тях.

Аларик също се разсмя.

— И освен това вие доведохте при нас невъзпитаната ми внучка! Бъдете добре дошъл, Аларик!

Откъм брега към тях се завтече рицар с доспехи и дълга туника. При вида на яркочервените му коси Фалън изпадна във възторг.

— Татко!

С неприкрита радост той я взе в прегръдките си.

— Малката ми принцеса — прошепна щастлив и я вдигна високо във въздуха.

Фалън го целуна по бузата и се сгуши блажена в него.

— Какво става тук? — попита той баща си.

— Този норманин, граф д’Анлу, ни доведе Фалън — отвърна Годуин. — Бардовете възпяват неговото мъжество и храброст.

— Е, нали знаете, поетите са склонни да преувеличават — смутено отвърна Аларик.

— Благодаря ви от все сърце, загдето доведохте дъщеря ми. Но все пак не разбирам защо се намира под вашата закрила — поиска да узнае Харалд.

Аларик позабави отговора си. Бе убеден, че Фалън едва ли държи баща й да научи истината за нападението.

— Исках да дойда при вас, татко — вметна тя бързо, опитвайки се да предотврати разкриването на някои подробности.

— Е, графе? Бъдете така любезен да ми разкажете всичко от самото начало — настоя Харалд.

— Хайде, кажете ни истината, графе — добави и Годуин.

— Госпожица Фалън напусна двореца без разрешение, за да ви потърси. По стечение на обстоятелствата се намирах при краля, когато му съобщиха за изчезването й. И тъй като Едуард се разтревожи искрено за племенничката си, ми нареди да я потърся и ако я намеря, да я доведа при вас.

При тези думи Фалън го изгледа вбесена — с оглед на ситуацията той прекрасно разбираше душевното й състояние.

— И къде я намерихте? — попита Харалд.

— В ръцете на долни главорези — призна Аларик.

Харалд пусна дъщеря си на земята и я изгледа строго.

— Исках само да дойда при вас — заоправдава се Фалън.

— Да, и изложи себе си и този рицар на опасност! Няма извинение за такава постъпка. Заслужаваш най-строго наказание!

Фалън захапа долната си устна, за да не избухне в сълзи.

— А сега бягай при майка си, която гори от нетърпение да те вземе в прегръдките си.

Фалън се размина с наказанието, тъй като умът на баща й бе зает със значително по-важни неща. Съветът на великите бе успял да помири Едуард и Годуин. Френските и норманските приятели на краля напускаха Англия на тълпи.

Поканиха Аларик на вечеря. Вечерта премина в добро настроение — с много пиене и смях. Изпратиха Фалън в леглото, но тя не можа да заспи, промъкна се до най-горната площадка на стълбището и се заслуша в разговора на възрастните. Майка й, дядо Годуин и братята й очевидно бяха отишли да спят, тъй като в залата, освен Аларик и татко й нямаше никого. Двамата разговаряха възбудено.

— Винаги съм се чудил защо англичаните ядат и пият толкова много — тъкмо казваше Аларик.

— Не е ли по-добре човек да се отдава на подобни удоволствия, отколкото да води войни? — запита Харалд благо.

— Вие, англичаните, винаги твърдите, че сте миролюбиви и спазвате законите, но… как да си обясня, че имате роби?

— Така е, имаме роби. Крадецът например се продава в робство, за да изплати дълга си. Ако този човек е твърде глупав или слаб, за да се защитава сам, не може да му се случи нищо по-добро. Защото господарят му снема тази грижа от него.

Двамата мъже се чукнаха и се разсмяха. Харалд се изправи.

— А сега отивам да поспя. Утре денят ще е доста натоварен. Позволете ми обаче да ви благодаря още веднаж за храбростта, с която сте защитили дъщеря ми. Допускам, че изобщо не е осъзнавала опасността, на която е била изложена.

— Може пък негодниците да са искали да приберат само откупа.

— Или пък да се погаврят с нея — промърмори Харалд. — Тя е извънредно хубаво дете. Признавам, че понякога се страхувам за нея. Прилича много на баща ми. Когато си науми нещо, държането й става непредсказуемо. Но я обичам с цялата си душа и съм ви дълбоко задължен за стореното от вас.

Понеже ставаше дума за нея, Фалън не искаше да изпусне нито дума и се наклони твърде напред. Тя изгуби равновесие и тялото й изтрополи надолу по стъпалата. Спря точно пред краката на Харалд.

— Фалън! — извика ужасен баща й и я изправи бързо на крака.

Макар тонът му да издаваше, че е вбесен от постъпката й, тя не можа да сдържи езика си. Единственият изход бе гневът на баща й да се насочи към Аларик вместо към нея.

— Как може да се държите толкова вежливо с него? Знаете ли как ме нарече? Незаконородена!

При тези думи Харалд изгледа изненадан госта си.

— Изглежда малката госпожица изпитва особено удоволствие постоянно да ми напомня произхода — отвърна Аларик спокойно. — Признавам, че в един момент ми дойде до гуша, изгубих самообладание и й върнах комплимента.

Фалън не очакваше, че той ще си признае и в този миг й идваше да потъне в земята от срам.

— Не забравяйте, татко, той е норманин. Нали дядо сам казваше, че норманите са…

— Щом като ти е известно какво е казал дядо ти, значи си подслушвала — прекъсна я Харалд раздразнено. — А сега, марш в леглото. Утре пак ще си поговорим.

Фалън се извърна рязко, изгледа Аларик с омраза, след което се заизкачва по стъпалата. Възмутена, тя чу как баща й отново се извинява за държането й.

— Трябва да я омъжите по най-бързия начин, сър — разсмя се Аларик. — Ако бях неин баща, щях да й потърся съпруг, който да знае как да я опитоми.

— О, кандидати колкото искате — въздъхна Харалд. — Имаме стотици предложения, дори и от Византия. Чудя се какво да правя. Та тя все още е дете!

На следващата сутрин Фалън установи със задоволство, че омразният норманин вече си е отишъл. В превъзходно настроение тя се отправи на закуска със семейството си.