Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (28)

Двадесет и седма глава

Фалън бе много изненадана, когато за Великденските празници в Руан пристигнаха Едгар Ателинг, Едуин и Моркър, както и други изтъкнати английски благородници.

— Уилям настоя да го придружим — обясни й Едуин. — Така той иска да предотврати възможен метеж през време на отсъствието му. Ако беше успял да открие братята ви, сега и те щяха да са тук. Въпреки, че се отнасят много учтиво с нас, не мога да се освободя от усещането, че норманите ни се надсмиват заради дрехите и езика ни. Мечтая си вече за деня, когато ще поемем по обратния път.

Малко след Великден се проведе голям турнир, Фалън седеше на трибуната и наблюдаваше Аларик, който изхвърли с пиката си някакъв хесенски рицар от седлото, а след това го победи и в двубой с мечове. Тя се изправи импулсивно на крака и буйно заръкопляска. Той се поклони и напусна площадката. Внезапно тя дочу зад себе си шушукане.

— Коя е тази жена? — попита женски глас.

— Извънбрачната дъщеря на стария саксонски крал — отвърна й някакъв мъж.

— Аха, а сега наложницата си мъти малкото! — изсмя се жената.

Още преди да започне следващият двубой Фалън напусна трибуната с гордо вдигната глава и се завтече обратно в двореца.

До камината в залата стоеше Едуин и гледаше втренчено пламъците с приведени рамене. Обърна се изненадан при звука на стъпките й.

— Фалън? Какво се е случило?

— Мисля, че няма да издържа дълго така — отвърна тя тъжно.

— А, те ревнуват и завиждат — опита се да я успокои той. — Зяпнали са най-красивото птиче в кафеза, обсипан със скъпоценни камъни и умират от яд. Това е.

Той се загледа със загриженост в пребледнялото й лице и овлажнелите, искрящи очи. Прегърна я, притисна страната й към своето рамо и я погали по косата.

— Толкова е обидно всичко, Едуин.

— Зная, Фалън, зная.

Ненадейно ръката му спря да я гали. Фалън отстъпи встрани и се обърна. С шлема си под мишница и доспехи Аларик я наблюдаваше със студен поглед.

— Не сме сторили нищо непозволено — заговори го Едуин смело. — Фалън и аз сме стари приятели, милорд. И двамата търсим малко утеха в това старо приятелство. Няма нищо друго.

— Не възнамерявам да ви преча — рече отсечено Аларик, направи лек поклон и с тежки стъпки напусна помещението.

Матилда го бе предупредила, че Фалън се е ядосала от нещо и той я последва, за да разбере причината. И какво да види? Фалън търси утеха в обятията на Едуин!

Били стари приятели, рече си той горчиво и погали шията на Сатана. Ти си ми единственият верен приятел, Сатана. Готов си за мен да прекосиш дори и Канала, колкото и силна да е бурята, колкото и да се клатушка корабът. И ти е все едно саксонски кон ли си или нормански!

— Накъде сте тръгнали? — запита го Матилда с усмивка.

— Честно казано… не знам точно.

— Е, защо не влезете тогава. Може да поприказваме малко.

Аларик не я слушаше особено внимателно, когато започна да разказва спомени за отдавна отминали събития.

— Защо сте в толкова лошо настроение Аларик — внезапно го попита тя.

— Грешите, госпожо, настроението ми е превъзходно.

— Аларик, не забравяйте, че ви познавам отдавна — засмя се Матилда. — Признайте си, че се гневите на Фалън. Трябва да знаете обаче, че тя страда. Хората не са много мили към нея. Говорят долни неща, които не са истина. Мен не ме засяга, че сте я направили своя любовница. Сега обаче би трябвало да се ожените за нея. За да получи детето ви това, което вие и Уилям никога не сте имали… законен баща и осигурено място в живота.

— Уилям и аз сме се оправяли добре и без това!

— Аларик…

— Не, Матилда… няма да се оженя никога вече.

— И защо не?

— Досега никой мъж не се е осмелявал да ми зададе този въпрос, на вас обаче ще отговоря. Не вярвам в любовта, Матилда. Преживях на собствен гръб докъде може да доведе тя. По принцип не вярвам и на жените, а на Фалън пък още по-малко. Ерик Улфсон успя да ми избяга, обаче съм убеден, че заради Фалън ще настъпи с армията си, защото тя му се е обещала. Разбирате ли, Матилда! Но дори да оставим това настрана, самата Фалън едва ли ще поиска да сключи брак с мен. В нейните очи всички ние сме убийци. Хладнокръвни убийци, погубили баща й.

— А аз си мисля, че тя ще се омъжи за вас.

— Да не засягаме повече този въпрос, Матилда!

— Държите се глупаво, Аларик. Отказвате се от щастието си.

— Възможно е.

— Размислете отново… заради детето и заради самия вас. И за Фалън. Убедена съм, че тя ви обича!

— Добре, обещавам да си помисля. И ще се погрижа да не страда повече от злоезичието на глупави люде. Трябва обаче да ви кажа още нещо… искам вече да се прибера у дома.

— Но нали вашият дом е тук?

— Не, не, имам предвид Хейзълфорд, имота ми в Англия. Обещах на Фалън, че ще роди детето там. Ще обичам много сина си и той ще бъде моят наследник. Повече от това не мога да сторя.

Поклони се ниско и тръгна. Изпроводи го замисленият й поглед.

 

Фалън седеше пред камината и шиеше, а Аларик нареди на Ричард да донесе храна и вино.

— Утре поемаме обратно към Англия — рече той простичко.

Единствено недружелюбният му поглед я възпря да му се хвърли на врата от радост.

— Благодаря — промълви тя.

— Престанете да шиете най-сетне и елате в леглото! — заповяда той, след като остави подноса пред вратата.

— Правя каквото поискам, графе — отвърна тя с искрящи очи.

Но Аларик просто я вдигна на ръце, духна свещта и я занесе в леглото. Лежаха мълчаливо един до друг в тъмнината. Фалън предположи, че вече е заспал и бавно се изправи. В този миг обаче Аларик я хвана с желязната си ръка и роклята й се съдра.

— Не, милорд, не ви разрешавам да се отнасяте с мен по този начин! — изкрещя тя вбесена.

— Защото копнеете за други мъже ли?

— Вие сте просто един глупак!

— Успя ли вашият стар приятел да ви даде онова, за което копнеете тъй силно?

— Как смеете! Вие, който въртите на всеки от пръстите на ръцете си по десет жени, докато аз…

— Докато вашите кавалери са разпръснати из цяла Англия, че дори и по на север! А днес дори флиртувахте пред очите ми с клетия младеж.

— Флиртувала ли? Че кой е този мъж, който ще пожелае жена, бременна от друг?

— Ами Ерик Улфсон например.

Той все още я държеше здраво в прегръдките си и я гледаше право в очите.

— Един господ знае какви ли още хитри планове кроите…

— Не кроя никакви планове! Кълна се!

— Ех, да можех да ви повярвам…

— Не съм ви изменила — извика тя. — И това е самата истина. Ерик Улфсон ме отвращава, но аз бях длъжна да ида при него, нима не разбирате! Заради Англия!

— А ще се обърнете ли отново към него… заради Англия, разбира се?

Тя поклати глава с насълзени очи.

— И защо не?

— Заради нашето дете! И защото мисля, че армията му вече не може да спаси родината ми. Защото хората, и мъжете, и жените, отново започват да живеят. Защото… наистина не съм искала да ви предам, повярвайте ми, Аларик, моля ви…

Хватката му се разхлаби и внезапно погледът му омекна и очите заблестяха нежно. Устните й сякаш сами се разтвориха от докосването на неговите. Неведома сила тласна тялото й към него и тя се отдаде на вълшебния миг.

 

На следващата сутрин напуснаха Нормандия заедно с Роже, Роло, Ричард и още няколко рицари. Матилда, грижовна както винаги, специално настоя да ги придружи една от най-добрите й акушерки. Магали бе по-скоро грозна жена, но цялото й същество излъчваше спокойствие. За Фалън, която бе вече в седмия месец на бременността си, напрегнатата и уморителна езда не бе съвсем безопасна, но те стигнаха без премеждия до брега и благодарение на хубавото време можаха веднага да се качат на кораба и да пресекат Канала. В Босъм направиха няколкодневна почивка, но в началото на юни Аларик настоя да потеглят за Хейзълфорд. За радост на Фалън той нямаше нищо против да ги придружи и Едит.

Аларик бе извънредно щастлив, че отново си е у дома и похвали Хамлин за умното и грижовно управление на имота.

— Какво прекрасно място — възкликна Едит по време на вечерята. — Трудно е да се повярва, че навсякъде другаде страната е опустошена.

— Да, Хейзълфорд е един малък рай — съгласи се и Роже.

— Това е светът на Фалън, оазис на мира — усмихна се Аларик.

Той бе наясно, че трябва вече да са съобразява със състоянието й и затова през нощта я люби тъй нежно и заедно с това тъй страстно, че Фалън забрави къде се намира. За нейна изненада на следващата сутрин Аларик обяви, че още същия ден ще се премести в друга стая.

— Но защо взимате това решение?

— По-добре е… за вас и за детето. Съвсем скоро ще раждате и… — промърмори той.

— Но това не е сериозна причина, искам да кажа, че…

— Вие искате ли да остана? — попита той учуден.

— Да, въпреки всичко ние пак можем да спим в едно и също легло — отвърна Фалън. — Ако, разбира се, това има значение за вас.

— Има, и то голямо — възкликна той и целуна ръката й. — Но тъй като Уилям е в Нормандия, ще се налага да отсъствам понякога.

 

И наистина, още същата седмица той, Роже и Роло трябваше да отидат в Доувър. Бе обаче твърдо решен да се завърне в Хейзълфорд преди раждането на детето.

Независимо, че остави Фалстаф при Фалън и майка й, той се тревожеше за тях. Не можеше да забрави интригите на Фалън и му бе трудно да й повярва, въпреки че я обичаше. Просто не знаеше как да преодолее тази преграда в собствената си душа.

Към края на юни той напусна Лондон с придружителите си и всички заедно потеглиха обратно към Хейзълфорд. Бе чуден летен ден и навсякъде хората възстановяваха опожарените градове и села. Лека-полека раните от войната започваха да зарастват.

— Поведението му ми е напълно неразбираемо — обърна се Роже към Роло на висок глас.

— И на мен също — подкрепи го Роло. — Допускам, че скоро той ще съумее да сложи край на всичко това.

— Ако толкова искате да ми съобщите нещо, защо не го сторите по по-прост начин — обади се Аларик и запря коня. — Казвайте сега, какво има?

— Сега ли? — попита Роже с невинен глас. — Че то, тази работа продължава вече месеци.

— Какво искате всъщност? — обърна се Аларик към Роло.

— Ами, той иска да каже, че се държите доста жестоко. Като варварин, значи… то нали и саксонците ни смятат за такива.

— Кой? Аз ли съм бил жесток? Не съм ли аз човекът, който винаги поставя на първо място милосърдието? Трябва да знаете, че смятам себе си за извънредно снизходителен и толерантен човек.

— Аха, снизходителен и толерантен! Ти чу ли го, Ричард?

— Вие какво сте се разприказвали там зад гърба ми, а? Ричард!

— Аз…

— Обществото отхвърля извънбрачните деца, Аларик. Вие самият най-добре знаете това. А сега искате да изложите сина си, вашия наследник, на същата участ! Зная, че сте били женен, за жена, недостойна за любовта ви, но… в случая имате работа с жена, която не могат да укротят нито омразата, нито насилието, жена, която храни най-нежни чувства към вас. И какво правите вие? Вие я карате да страда за нещо, което ви е сторила друга жена!

— Тя изобщо не страда!

— Разбира се, че страда, и още как!

— Много се съмнявам, че иска да се омъжи за мен.

— Да! Той се страхува! — разсмя се Роло. — Най-храбрият рицар в цяла Европа се страхува от една жена!

— Я да вървите по дяволите вие двамата!

— Освен това нямате и много време — добави назидателно Роже.

Аларик го изгледа сърдито и пришпори Сатана. Скоро стигнаха в Хейзълфорд. За негова изненада в двора имаше коне. Той се завтече разтревожен по стъпалата на стария господарски дом и се втурна в залата, където Фалстаф и отец Дамиън си приказваха спокойно на чаша пиво.

— Отец Дамиън! — извика Аларик изплашен. — Нещо лошо ли има?

— Не, не, не се е случило нищо лошо — отвърна спокойно свещеникът и му подаде ръка. — Дошъл съм, защото нещо ми подсказва, че ще съм потребен.

— Обаче той закъсня. Да, свещеникът закъсня — каза Фалстаф и потупа Аларик по рамото.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

Но преди Фалстаф да отговори на стълбищната площадка се появи Едит, по лицето й пробяга усмивка, но погледът й се насочи към мечата кожа до него.

— Фалстаф, моля ви, бъдете така добър и кажете на Магали, че ми трябва. Дъщеря ми изпусна водата и трябва бързо да сменим чаршафите. Бебето вече е на път.

Аларик се олюля, но Роже успя светкавично да му подпъхне най-близкия стол и той се строполи върху него. Стисна зъби, изправи се отново на крака, наля си чаша вино и го изпи на един дъх.

— Наистина сте ми потребен, отче — рече той ненадейно и сложи чашата на масата.

— Да, но вече е твърде късно — изсмя се Роже.

— Не мисля, че е късно — обади се благо свещеникът. — Обикновено бебетата не бързат да излязат на бял свят.

Отнякъде забързана се появи и Магали с купчина прани чаршафи.

— Кажете на Фалън, че идвам след малко.

— Да, милорд — отвърна Магали колебливо и направи реверанс.

Докато се изкачваше по стълбите тя трескаво обмисляше как най-деликатно да поднесе новината на Фалън. Защото никак не бе убедена, че родилката ще примре от радост като я чуе.

 

Летният ден бе топъл, но Фалън трепереше от студ. Майка й я преоблече с чиста нощница, а през това време Магали, Милдред и Джейн смениха бързо и сръчно чаршафите. Едит й помогна да легне обратно в леглото. Лицето на Фалън се изкриви от болка. Никога не си бе представяла, че на този свят може да съществува такава болка. Родилните болки бяха започнали в ранни зори, но сега интервалите ставаха все по-къси.

— Дишай дълбоко — посъветва я Едит и взе ръката й в своята.

— Майчице! Много ме боли! Колко още ще продължава? — проплака Фалън цялата окъпана в пот.

— Не си нито първата, нито последната, която го е преживявала.

— Как сте успели да ни родите всички нас? Ако остана жива, ще ида в манастир, кълна се.

— Първия път винаги трае по-дълго — успокои я Едит. — На бебенцата не им се излиза от топлото гнездо.

След поредния пристъп на болка Едит я накара да стане и да се разтъпче из стаята.

— Движи се докато можеш да изтраеш… така става по-бързо.

— Толкова съм уморена — простена Фалън.

— Хвани се здраво за мен, детето ми.

Сякаш измина цяла вечност, преди да легне в леглото. Магали дойде в стаята и я прегледа.

— Още малко, милейди, съвсем малко. А сега се напънете… колкото се може по-силно… така, напънете се…

Още малко, помисли си Фалън. Какво означава „още малко“, когато човек полудява от болка. В очите й избиха сълзи, лицето се изкриви, отметна глава назад и от здраво стиснатата й уста се изтръгна сподавен писък.

— Проклети да са мъжете, нека вървят в ада всичките — започна да кълне тя.

— Графът — извика предупредително Магали в този момент.

— Мамо! Не го пускайте, моля ви…

— Ще говоря с него…

Но Аларик вече бе в стаята, а след него идваше и отец Дамиън.

— Света Дева Марийо… — изкрещя Фалън. — Не, недейте…

Аларик взе ръката й в своята и седна до нея.

— Моля ви от цялата си душа, оставете ме сама… ненавиждам ви… аз… аз… — зашепна трескаво Фалън.

— Не слушайте какво говори, Аларик, по-късно изобщо няма да си спомня какво е казала — намеси се Едит.

— Ще си спомням… и още как!

— Мисля, че трябва да побързаме — рече загрижено отец Дамиън.

— А сега отец Дамиън ще ни венчае — обяви Аларик.

— Не… не искам… имахте толкова месеци време да се ожените за мен… късно е сега… няма да се омъжа за вас.

— Простете ме, но във всички тези месеци просто ви нямах доверие.

— А сега какво, да не би да ми имате вече доверие?

— Взех решение, да поема този риск — отвърна Аларик с нежен глас. — Хванете ръката ми.

— Не…

— Фалън!

В този миг последва нов пристъп на болките, тя задиша на пресекулки, стисна го здраво и ноктите й се забиха в ръката му.

— Омъжете се за мен!

— Не… ще ида в манастир… не искам мъже…

— Фалън! Той е бащата на детето ти — каза Едит остро. — И това дете ще се появи всеки миг на бял свят.

Отец Дамиън започна церемонията и Аларик заповтаря след него словата на брачния обет. След това и Фалън повтори дословно обещанията, които свещеникът изискваше от нея: да го обича, да го почита и слуша. Подписа брачния документ с напълно замаяна глава. Едит изтласка Аларик и свещеника от стаята тъкмо навреме, защото Фалън започна да се напъва с всичка сила. Внезапно сякаш от много далеч до слуха й долетя пронизителният, яростен рев на новороденото — то поздравяваше непознатия, студен свят, в който се бе озовало.

— Моето бебе — изхълца Фалън. — Момче ли е, мамо? Всичко наред ли му е?

— Да, Фалън, момче е. Здраво, силно момченце с черна коса.

Когато най-сетне взе детето в прегръдките си, Фалън заплака, а след това се засмя щастлива.

— А сега ще занеса на Аларик сина му. През това време Магали ще те изкъпе, а после ще поспиш, милото ми — рече Едит.

Тя целуна дъщеря си, взе детето от ръцете й и пое към вратата.

— Мамо! Сънувах ли или наистина сме…

— Венчани сте, Фалън — засмя се щастливо майка й. — Синът ти е законният наследник на баща си, а ти си вече графиня д’Анлу.