Хедър Греъм
Дъщерята на огъня (20)

Деветнадесета глава

Посред нощ Фалън се събуди внезапно с усещането, че нещо не е наред. До нея Аларик се въртеше неспокойно и тялото му гореше в силна треска.

Тя запали свещ и го погледна разтревожена. Беше целият в пот и бълнуваше. Нима това бе възможността за бягство, която очакваше от толкова време? За пръв път, откакто се познаваха, той бе безпомощен. Но… можеше ли да го остави така? Колкото и да я изкушаваше свободата, сърцето не й позволяваше да го изостави в такъв момент. Намери влажна кърпа и я сложи върху пламналото му чело. После го покри хубаво и се облече бързо.

Както и предположи, вратата се оказа незаключена. Пред нея седеше само спящият Ричард. Той се стресна и скочи на крака.

— Милейди?

— Аларик е болен. Необходима ми е вода… много вода. И колкото по-студена, толкова по-добре. Побързай!

Момчето се затича, а отнякъде се появи разтревожен и Роже.

— Роже, трябва да ми помогнете. Аларик е тежко болен. Трябва да направим нещо, за да спадне огънят в тялото му.

Младият рицар, когото някога бе накарала с една усмивка да свърши толкова много работа вместо нея, я изгледа втренчено и се завтече към леглото на болния.

— О, боже, не! Това сигурно е треската, от която страда половината армия. Какво мога да сторя за него?

Междувременно Ричард се върна с леденостудена изворна вода и Фалън разкъса една от ризите си. Нареди на двамата да увият горещото тяло на Аларик в мокрите парчета плат, а самата тя изстуди челото, раменете и гърдите му.

Започна да се развиделява. Ненадейно Аларик се изправи в леглото, загледа се през нея като през празно пространство и я сграбчи за раменете.

— Защо? — извика той със скръбен глас. — Защо убихте невинното същество, госпожо? Не знам дали бог ще ви прости, но аз не мога! Вие сте виновна… всички са мъртви… момичето, Пърт, вие самата и бебето.

Той раздруса отчаяно смаяната Фалън, ръцете му се плъзнаха към гръкляна й и я загледа с празен поглед.

— Няма да ви стори нищо — увери я Роже. — Терзае го миналото, нищо повече.

Аларик се строполи обратно на възглавниците. Фалън погледна към Роже. Той поне разбираше какво става тук.

— Ричард, бързо, извикай Хамлин… нужно ми е…

Тя му обясни съвсем подробно какво трябва да се донесе. През това време Роже сменяше мокрите кърпи и гледаше замислено болния.

— Той искаше да ме убие — промълви тя.

— О, сигурен съм, че не.

— Откъде знаете?

— Не бива да говоря за тези неща, тъй като не ме засягат. Всичко това се е случило преди доста време…

— Известно ми е, че е бил женен.

— Да, така е.

— Знам също, че е загубил жена си и че е била много хубава.

— Да, дори твърде хубава! — промърмори Роже. — Споменът за нея го преследва и до днес. Имало някакво момиче, той искал да го закриля, но момичето въпреки всичко умряло…

— Защо? Какво се е случило?

Аларик започна да се върти неспокойно в леглото и забълнува.

— Той не разбира изобщо английските закони… има такава власт в своята Нормандия, че просто не е в състояние да разбере… кралят на Англия няма такава неограничена власт…

— Сега говори за Уилям — поясни Роже.

В този момент в стаята дотичаха Ричард и най-малката дъщеря на Хамлин, Джейн.

— Можахме да открием само тези билки — каза развълнувана Джейн и се загледа с неизказана мъка в болния.

— Ще пратя да доведат лекар — обади се Роже.

— Нямаме време — промълви Фалън. — Ако не му дам бързо едно точно определено лекарство, няма да оживее.

Тя усети как всички я гледат недоверчиво. Веднага разбра, че се боят да не му стори някакво зло.

— Трябва да намеря необходимите билки. Сместа им премахва това възпаление, което причинява треската.

Роже също я изгледа особено. Очевидно си мислеше за Фалстаф.

— Ще дойда с вас! И бог да ви е на помощ, ако вашите билки не му помогнат! Защото умре ли, ще се принудя да ви предам на Уилям… заради убийство.

— Не възнамерявам да го отровя, Роже.

— Надявам се, че е наистина така, както казвате.

Двамата се спуснаха заедно по стълбите и не след дълго им доведоха оседлан кон.

— А сега накъде? — поиска да узнае Роже.

— Към блатото! Трябва да побързаме!

Докато тя береше необходимите билки, Роже стоеше до коня си и не я изпускаше от очи. Очевидната му нервност вбеси Фалън. Нима никой не разбираше, че в палатката на Фалстаф тя се е отбранявала? Как така ще й отнемат правото на самоотбрана? Дори и Роже не бе в състояние да прикрие недоверчивостта си.

Незабелязано тя успя да снеме меча му, висящ на седлото, промъкна се зад него и опря оръжието в гърба му.

— Щом като сте решили да надзиравате опасна лейди като мен, сър, би трябвало да внимавате повече за меча си!

Роже сякаш се вкамени и в гласа му прозвуча страх.

— Фалън!

— А сега се обърнете! Много бавно!

Той се подчини и пребледня, усещайки острието на гръкляна си.

Фалън го стрелна гневно с поглед и запокити оръжието пред краката му.

— Ще бъда истински щастлива, когато вие, норманите, напуснете окончателно страната ни и ще се радвам, ако мога лично да се бия с вас… което обаче не означава, че съм подла и хладнокръвна убийца. Ако наистина исках да убия Аларик, щях да го сторя отдавна и вече нямаше да съм тук.

Когато се върнаха в стаята, състоянието на Аларик бе непроменено. Джейн и по-голямата й сестра Милдред се грижеха нежно за болния, а двама стражи го охраняваха. Ричард бе вперил тревожен поглед в лицето на господаря си.

Фалън хвърли събраните билки в котле с гореща вода и си наложи да не обръща внимание на полугласния разговор, който водеха стражите. Защото и те изпитваха недоверие към нея.

— Трябва да знаете, че в битката при Стамфорд работех заедно с най-добрия лечител на крал Едуард — поясни тя.

— Всичко идва от английската вода… тя е виновна за треската — промърмори плешивият страж до леглото на Аларик.

— Не е така — защити Ричард родната вода. — Водата ни е чудесна. Аларик се е заразил в Доувър от проклетата ви армия!

— Няма никакво значение как е прихванал болестта — намеси се Фалън. — Аз обаче напълно съзнавам, че този огромен плешивец ще ме разкъса на парчета, ако господарят му умре. И все пак ще се опитам да му спася живота. Което не значи, че съм вещица, както си мислите всички вие.

— Като е така, давайте му най-сетне от тази чудодейна течност — извика Роже, който явно се бе отърсил от предубежденията си.

— Помогни ми, Ричард. Подръж му главата, а аз ще се опитам да излея малко от течността в устата.

Лицето на Аларик бе посивяло, а в устните не бе останала и капка кръв.

— Пийте! — промълви Фалън. — Трябва да преглътнете.

Внезапно той разтвори очи и в тях се изписа ужас. Надигна се и с изключително усилие на волята се добра до съда за миене.

— Боже, колко ми е гадно — промърмори той и повърна.

Ричард го прихвана под ръка и го заведе обратно в леглото. Плешивецът надигна заплашително меч, но Роже го спря.

— Тя го е убила с тази вещерска отвара…

— Не, не… — успокои го Роже.

Аларик отвори очи, усмихна се и веднага заспа дълбоко.

— Огънят в тялото му е спаднал — въздъхна Фалън облекчена. — Той ще живее, но сега трябва да спи.

Погледът й обиколи мъжете и тя се строполи в безсъзнание.

 

Следващите дни Аларик не възприемаше какво става около него. И Уилям бе нападнат от същата треска, а хората му се разпръскваха из страната, за да осигурят властта му навсякъде. В Лондон обаче обявиха за крал Едгар Ателинг. И макар денят на коронацията да не бе точно определен, дукът буквално беснееше. В Хейзълфорд вече прибираха реколтата, а пристигна и ковачът Хет със семейството си. Прииждаха и други бежанци.

Марла, жената на Хет, обясни на Фалън, че по природа той не е жесток човек.

— Беше едни от най-горещите поддръжници на Харалд — въздъхна тя, — но поражението при Хейстингс го озлоби.

Тя не можеше да разбере желанието на Фалън да избяга.

— Бях свидетел как сравниха със земята цял град — заговори Марла. — Как млади, красиви момичета бяха изнасилвани от много войници наред. Видях да избиват мъжете в Ромни и да озлочестяват жените им, след което те оставаха да лежат полумъртви на земята. Вие сте дъщерята на краля и сте изключителна жена. Графът ви е предложил закрила и любов, защото и той също е изключителен човек… и изобщо не мисля, че трябва да се борите срещу него.

— Аз се боря за Англия, Марла. Баща ми искаше да възпре чужденците и аз не мисля да превия врат пред Уилям.

— Знаете ли, въпреки всичко нямам впечатление, че страдате — рече спокойно Марла.

Фалън трябваше да признае, че жената на ковача донякъде е права. Макар и да бе все още пленничка, хората на Аларик се отнасяха почтително с нея. Да мисли сега за бягство бе действително лудост, тъй като наблюдаваха всяка нейна крачка. Нищо, че привидно се движеше навсякъде свободно.

— Марла — рече тя умолително и посегна към ръката й. — Моля ви! Безспорно, Аларик е справедлив човек, познавам го от години, защото беше приятел на баща ми. Но аз съм дъщеря на Харалд, а братята ми, леля ми, най-близките ми хора са в Лондон… моля ви, Марла, трябва да избягам.

Добродушната Марла въздъхна и погледна Фалън загрижено.

— Съмнявам се, че ще мога да ви помогна. Но ще се опитам. Обещавам ви.

 

Докато Аларик беше болен, командването пое Роже. Той и Фалън бяха сключили нещо като мирен договор. Например тя не изразяваше радост, когато от армията на Уилям пристигнеха лоши вести.

— Винаги е така, щом една голяма армия минава през някоя страна — опитваше се да й обясни той. — Та нали ежедневно трябва да се изхранват хиляди мъже.

— Да, и затова се налага да колят нашия добитък, да плячкосват къщите ни, да ограбват търговците и да изнасилват всяко същество от женски пол между двадесет и осемдесет години — добави тя с горчив сарказъм.

Роже само извърна глава и се умълча.

Нощем Фалън бодърстваше до леглото на Аларик. В тези моменти волевото му, властно лице изглеждаше твърде ранимо. Но постепенно той се поправяше и тя отново се замисли за бягство.

В един от първите ноемврийски дни тъкмо кърпеше някаква скъсана риза пред камината, когато усети, че той я гледа.

— Още сте тук, не сте избягала — прошепна той.

Тя остави ризата настрана и не отговори.

— И защо не сте избягала?

— Не исках да умрете от треската.

— Много благодаря — отвърна той с усмивка.

— Спестете си благодарностите, Аларик. Ще дойде ден и ще загинете от меча на някой храбър саксонец. Не искам да го лиша от това удоволствие.

— А този саксонец има ли си име?

— Не, милорд. Но съм напълно убедена, че и на вас, и на другите няма да им се размине.

— Фантазирате, милейди — рече той сухо. — Впрочем, откога лежа тук болен?

— Малко повече от седмица.

Той се изправи с усилие в леглото, а на челото му избиха капчици пот.

— Мили боже — простена той. — Треската ме е превърнала в парцал. Важното обаче е, че съм жив. Вкусът на напитката, която благоволихте да наливате в устата ми, бе дори по-гаден от миризмата й. Следователно не е била отрова.

— Разбира се, че не е.

— Е, значи, в такъв случай трябва да ви благодаря още веднаж.

— Няма за какво, сър. Дължите изцелението си най-вече на вашия плешив приятел. Защото нямах никакво желание да ме разчекне.

— Това ще да е бил Роло — засмя се Аларик. — Той е швед, истински викинг. Още от самото начало бе убеден, че сте вещица.

— Кажете чу, че съм саксонка, а не вещица.

— А то не е ли едно и също?

— Виждам, че се поправяте — измърмори тя и пое към вратата.

— Фалън!

Отново долови добре познатата властна нотка в гласа му, но не му обърна никакво внимание.

— Фалън, на вас говоря…

— Възможно е, сър, но само за момент си представете, че на мен пък не ми доставя удоволствие да ви слушам — отвърна тя ведро.

Дочу някакъв шум и се обърна. Макар и все още доста слаб, той се довлече до нея и я задържа за ръката.

— Зная, че ме мразите. Защо тогава не избягахте? Защо просто не ме оставихте да умра?

— Обясних ви вече!

— Ах да, за да ми пререже гърлото някой безименен саксонец.

— Не си въобразявайте, че съм забравила кой сте и че ще търпя вас и вашите сънародници да се разпореждате в моето кралство! Защото, знайте, аз ви мразя, милорд! Но когато ви победя в битка, искам да изживеете поражението си с отворени очи.

— Фалън!

Тя затръшна вратата след себе си и Ричард, който тъкмо се качваше по стълбите, зяпна от изненада.

— Той е буден — обясни тя. — Но е все още твърде слаб. Трябва да му донесеш нещо за ядене.

— А вие къде сте тръгнали? — попита той неспокойно.

— На чист въздух.

В залата срещна Роже и Хамлин, които обсъждаха нещо.

— Бяхме на лов — обърна се Роже към нея. — Така че днес ще ядем пъдпъдъци и печено от дива свиня. Но ще остане доста и част от месото може да се опуши или да се сложи в саламура за зимата.

— Аларик се събуди. Още не стои много здраво на краката си, но се чувства добре.

— Слава на бога! — извика Роже радостно и се завтече нагоре.

— Тъкмо получихме доставка вино, милейди — обади се Хамлин. — Искате ли малко? Изглеждате ми недоспала?

— Благодаря, Хамлин. С удоволствие ще пийна чашка.

Тя седна до прозореца и се загледа навън. Някъде от дъното на къщата се носеше гласът на Ричард, който настояваше бързо да му се донесе корито, гореща вода и храна.

— Графът твърди, че е гладен като вълк — обясни той с щастливо лице.

— Колко се радвам! — възкликна Хамлин. — Жена ми и аз ще му приготвим веднага нещо вкусно. Щастливи сме, че се чувства вече по-добре. Кажи му го.

Фалън отпиваше виното си на малки глътки, но внезапно се задави. Към голямата господарска къща се приближаваха трима просто облечени млади мъже, които по всяка вероятност търсеха работа. В този момент тя застина на мястото си. Защото единият от тримата бе Делън. Струваше й голямо усилие да не се втурне към него и да не го прегърне. Досети се обаче веднага, че познанството им не бива да проличи, тъй като той сигурно подготвяше нейното бягство. Бе гладко избръснат, с късо подстригана коса по нормански образец. Но важното бе, че е жив и че е дошъл да я спаси.

Когато тримата изчезнаха зад ъгъла, тя се завтече в кухнята. За нейна радост откри Делън сам.

— Делън! О, Делън! — извика тя и извън себе си от щастие се хвърли в прегръдките му. — Благодаря на бога, че сте жив — прошепна тя.

— И не само това, дошъл съм да ви изведа от това място — усмихна се той. — Не съм сам… в гората ни чака група англичани, които мразят норманите не по-малко от нас. Братята ви подготвят въстание, но разчитат много на вашата помощ. Ще ви очаквам в полунощ навън. О, Фалън, толкова ви обичам — възкликна и взе лицето й в своите ръце.

— Фалън!

Тя позна гласа на Роже и бързо се отдръпна от Делън.

— Аларик иска да говори с вас… Ей ти, можеш да занесеш горе ведро е вода — каза той с поглед, отправен към Делън. — Той разбира ли какво му казвам, Фалън? Ако трябва, преведете му думите ми.

Нещо стегна гърлото на Фалън и тя не можа издаде нито звук.

— Фалън, какво ви е?

— Кажете на Аларик, че идвам веднага.

Искаше да спечели време, тъй като с крайчеца на окото си забеляза как Делън иска да се измъкне. Но внезапно пред него изникна великанът Роло, въртейки дружелюбно секирата си в ръце.

— Роло! Графът се чувства вече по-добре. Мисля, че скоро ще възседнем конете и ще се отправим при дука — обади се Роже.

— Добра новина, нали, момче? — избуча Роло и потупа доброжелателно Делън по рамото.

— И така, Фалън, отивайте веднага горе. Вземете и момчето със себе си — настоя Роже.

Дали Аларик щеше да познае младежа? Уповаваше се на бога това да не става.

— Трябва да изпълним нареждането му! — рече тя на английски.

Делън кимна с глава. Просто нямаха друг избор.