Ашли Сноу
Мод (9)

Глава 9

Около сградата на Питърбъро Хол имаше десетина кръчми и Мод надникна във всички, без да успее да намери Алън. В петата поред откри Джеръми, който добре си беше пийнал и развличаше една група ококорили от почуда очи фермери. Мод нямаше никаква представа къде бе изчезнал Алън.

След като остави зад себе си задименото помещение на последната кръчма, Мод излезе на улицата и се примири с мисълта, че трябва да стаява гнева си до следващата сутрин. Точно в този момент го забеляза.

Отново бе започнало да вали и мокрият паваж лъщеше под бледата лунна светлина. Той стоеше в края на улицата, в компанията на други двама мъже, загърнати в тъмни пелерини и с ниско нахлупени шапки. Отначало Мод не го позна, но после долови характерния му тембър, който беше ясен дори и когато говореше по-тихо.

Тя нахлупи качулката си, прихвана краищата на пелерината и изненадващо се изпречи пред него.

— Искам да поговорим!

Алън учудено я изгледа. Лицата на другите двама се намираха в сянка. Тя усети, че те също се озадачиха, но не им обърна никакво внимание.

— Не виждаш ли, че в момента съм зает? Ще говорим по-късно.

— Важно е. Освен това може и да няма „по-късно“.

— Каквото и да е, ще трябва да почакаш! — каза Алън и изобщо не направи опит да я запознае с останалите. Той преметна през рамо чантата, която досега висеше на ръката му, и й обърна гръб. — Налага се да замина за малко. Веднага щом се върна ще обсъдим твоя проблем.

Хладното му безразличие я разяри още повече:

— Да заминеш ли? Къде ще ходиш по това време? Трябва да ми отделиш няколко минути, преди да тръгнеш! Това, което имам да ти казвам, е съвсем кратко.

Луната изплува зад едно леко облаче и освети долната част на лицето на един от мъжете. Мод видя подигравателната му усмивка и раздразнението й стана агресивно.

— Вече ти казах, че съм зает — сряза я Алън, като усети, че нямаше да му е лесно да се отърве от нея.

— А аз ти казах, че искам да ти кажа нещо, и то сега!

Той отчаяно въздъхна и тихо прошепна на другите двама:

— Добре, по-късно ще поговорим. — После хвърли един унищожителен поглед към Мод и бързо закрачи в обратна посока. Тя побърза да го последва.

— Къде отиваш? Отговори ми!

— Отивам да оседлая коня си. За Бога, Мод, що за възпитание? Сигурен съм, че проблемът ти може да почака до утре.

Мод се мъчеше да върви редом с него.

— Възпитание ли? Влечуго такова! През цялата вечер стоеше настрани и гледаше как онези две вещици се подиграват с мен пред очите на половината град! И то точно когато нещата тръгнаха толкова добре.

— Не видях никой да ти се подиграва. Напротив, мисля, че вечерта бе триумф за теб.

Той закрачи още по-бързо и тя бе принудена да подтичва покрай него.

— Какъв ти триумф! Та аз обърках всичко. А това беше най-дългата ми реплика.

— Всички се объркват. За Бога, Мод! Човек би си помислил, че си примадона, която е излязла на сцената още като бебе! Престани! Следващия път ще се представиш по-добре.

— Няма да има следващ път.

Той се спря пред вратата на конюшнята и вдигна резето. Мод си пое дъх и го видя да хлътва вътре. Тя се затича след него и със задоволство отбеляза, че вътре бе много по-сухо и по-топло в сравнение дъждовното време отвън. Тя раздразнено го почака да извади една свещ от джоба и да я запали с кремъка. Конете се стреснаха в съня си и протегнаха глави, за да видят кой бе влязъл.

— Чу ли ме какво казах? — попита тя.

— Възнамеряваш да не се появяваш повече в театъра — сухо отвърна Алън. — Да, чух.

— И ти е все едно, така ли?

Алън се обърна и я изгледа на бледата светлина на свещта — с ръце на кръста, нацупени сочни устни, искрящи от гняв очи и смъкната назад качулка, изпод която се подаваха мокрите кичури на златисточервеникавата й коса. Гледката бе толкова прекрасна и съблазнителна, че за миг той съжали, че му се налага да замине.

— Защо не ми отговаряш? Защо тази вечер не им нареди да престанат? Така ли ще бъде всеки път?

Алън въздъхна, доближи се към нея и постави ръце на раменете й.

— Чуй ме, Мод. Франсис и Кити реагираха по-възможно най-обичайния начин на възторга, който ти си спечели от страна на публиката. Те се опитаха да си отмъстят по единствения начин, по който можеха да го сторят. Но не забравяй и другото. Хората, които седяха в залата, видяха заложбите ти, за които бях разбрал доста по-рано. Точно това очаквах. Колкото до Кити и Франсис, ти сама ще трябва да се справиш с тях. Аз никога не се меся в споровете между моите актриси.

Думите му й подействаха успокояващо и не на последно място това стори и близостта на тялото му. Ръцете му нежно натискаха раменете и пареха нежната й кожа. Тя искаше отново да се притисне към него, да усети топлия му дъх покрай лицето си и мекотата на устните му върху своите. Изведнъж той я пусна и се запъти да вземе седлото.

Яростта на Мод отново се възвърна.

— Предполагам, че си се занимавал с тях по различен начин, и то неведнъж — остро каза тя и го последва.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко пъти си спал с тях? Нали това правят актрисите и актьорите, а?

— Това не те засяга.

— Сигурно затова не пожела да ги спреш, нали? — Тя отчаяно се спусна към него и силно го блъсна с юмрук по ръката. Ударът бе доста силен и той изпусна седлото. — Не ти се иска да разваляш отношенията си с личните си проститутки, нали?

— Млада девойко, по всичко личи, че се нуждаете от солидна порция пердах — каза Алън и метна седлото върху гърба на коня си.

— Не се и съмнявам, че мъж като теб е способен на такова нещо! — Тя отново понечи да замахне, но той я хвана за ръката, притисна за я миг и после грубо я блъсна.

Тя политна назад, загуби равновесие и падна в едно оградено пространство, пълно със сено. Алън направи няколко крачки към нея, за да се убеди, че не бе пострадала, и се изсмя:

— Аз съм много повече мъж, отколкото можеш да си представиш, момичето ми.

— Ах ти, животно такова! Ти… ти не си никакъв джентълмен! — извика Мод и се опита да се надигне от мекото сено.

Той отново се засмя, прекрачи ниската ограда и коленичи пред нея. После хвана ръцете й и я принуди да легне по гръб. Лицето му се наклони към нейното.

— Ти не се нуждаеш от пердах, а от целувка. И то не само от една. Прекалено дълго време ми се съпротивляваш. — Гласът му издрезгавя от надигащото се желание.

— Пусни ме! — извика Мод и се загърчи в здравата му хватка.

Вместо това той се наведе още повече и притисна тялото й към дъхавото сено. Устните му се затвориха върху нейните и бавно заглушиха виковете й.

Мод се опита да се брани, но нежните му целувки постепенно уталожиха гнева й и той отстъпи място на отново събудилото се желание. Тялото й омекна, а освободените й ръце се плъзнаха по раменете му и се заровиха в меката му коса. Устните й продължаваха да бъдат в плен, тялото й гореше, ръцете й го обхванаха и го притиснаха плътно върху нея.

Езикът му бавно проникваше между устните й, като нежно и упорито разучаваше потайната вътрешност, която се криеше зад тях. Тя почти се предаде, но при спомена за тържествуващата физиономия на Франсис и самодоволната усмивка на Кити гневът й се възвърна и тя се насили да потуши запалената от Алън страст. Сви устни и заизвива глава, опитвайки се да се изплъзне от настойчивия му език.

— Ммм — прошепна Алън, леко се засмя и премина към трапчинката в основата на шията й. — Не се съпротивлявай толкова… — Той отново се насочи към устните й и лекичко ги облиза. Мод потръпна, горещият му език нежно проследи очертанията им и бавно се плъзна помежду им, и тя най-сетне се предаде. Устните й се разтвориха и приеха гъвкавия му език, който се впусна да изучава и да се наслаждава на тайните им дълбини.

Когато най-сетне той им се насити, тя потръпна и се отпусна неподвижно, замряла в трепетно очакване. Алън започна да изучава тялото й.

— Ето че в края на краищата отново опряхме до купата сено — прошепна Алън, доближил устни до нежната й шия. Мод не можа да отговори, защото гальовните му пръсти напипаха твърдото зърно на гърдата й и леко го загалиха и запритискаха, докато главата й се замая от удоволствие. Той легна до нея и я извърна съм себе си. Ръцете му бяха заети с гърдите й, а устните му чертаеха пътека между шията и деколтето й. Тя се изви и отметна глава, за да го улесни.

— Ами… работата ти… — опита се да каже тя.

Той захапа твърдото й зърно.

— Каква работа?

Засега работата бе оставена на заден план. Той се опиваше от неземното удоволствие да изучава тялото й, воден от възбуждащата мисъл, че най-сетне тя щеше да бъде негова.

Алън сръчно развърза корсажа й, разтвори го и освободи едрите й, изключително нежни гърди. После се наведе и започна да ги целува и милва, докато Мод почти изпадна в несвяст. Той измъкна една сламка и започна да дразни възбудените й зърна, докато тя отново започна да го моли да ги засмуче.

Фустите и дългата риза създаваха значителни затруднения, но Мод бе толкова силно погълната от усещанията, които той изтръгваше от тялото й, че почти не обърна внимание на ръката, която се шмугна под тях. Изу обувките си и повдигна крака, за да го улесни. Пръстите му бавно и нежно обходиха прасеца, опипаха ръба на жартиера, който придържаше черните й чорапи, и се плъзнаха нагоре към топлото й бедро. Мод потръпна, когато усети, че той продължи още по-нагоре, плъзна се покрай вдлъбнатината в основата на таза и се спря върху влажния отвор на женствеността й. Уверено раздвижи пръстите си, притискайки и събуждайки за живот пламъка на желанието, който взе да нараства в тялото й. Тя извика, притисна се към него, за да заглуши стенанията си, но настойчивите му пръсти отказаха да се подчинят.

Той я притисна с цялата си тежест и тя усети, че ръцете му отстъпиха място на едно голямо, горещо и кораво нещо, което се вряза в нея с мощен тласък. Малката преграда се разкъса с лека, сладостна болка и той яростно заора, предизвиквайки още по-опустошителни усещания. Сега и двамата бяха станали чужди на заобикалящия ги свят, понесени от гребена на вълните на удоволствието. Телата им се движеха като едно, взаимно дарявайки се със страст, и когато тя усети, че бе достигнала върха, двамата избухнаха във вихъра на непозната досега наслада. Отчаяно го притисна до себе си, впи тяло в неговото и пожела никога да не се отделя.

Когато дишането им се поуталожи, те разхлабиха прегръдката си и с леко нежелание той се отдръпна, за да легне до нея, като продължаваше да я гали.

— О, Господи! — задъхано промълви Мод.

— Сега разбра ли какво пропускаше? — каза той и нежно я целуна по челото.

Мод се усмихна и се загледа в очите му, все още замъглени от задоволеното желание.

— Мисля, че сгреших, като чаках толкова дълго.

— Не — отвърна той и оправи косата й. — Ти чакаше мен и не сгреши.

Тя се сгуши до него и вдиша мириса му, примесен с дъхавите изпарения на сеното. Ризата му се бе разкопчала и откриваше русите косъмчета по разголената му гръд. Никога досега не се бе чувствала толкова съвършена, цялостна и задоволена. Тя беше жена и лежеше в прегръдките на мъжа, когото толкова силно обичаше. За първи път през живота си се почувства истинска жена. Сега и тя бе част от световното тайнство, което обединяваше в едно цяло мъжа и жената. То бе едновременно най-разпространеният ритуал и най-прекрасното изживяване, което можеше да съществува по земята.

Той леко повдигна ръката й и я насочи надолу към отпусната си и поизтощена мъжественост. Отначало плахо, но после с нарастващ възторг и преклонение, тя започна да я гали и изучава и скоро усети как отново започна да се втвърдява под ласките й.

— Това е най-прекрасното нещо на света — закачливо каза тя.

— Радвам се, че ти харесва.

— Обожавам го.

Той се засмя, притисна я и я целуна.

— Мод, ти си истинска чаровница. Притежаваш странна смесица от невинност и чар. Хората направо ще полудеят по теб.

Тя го отблъсна.

— Затова ли реши да ме любиш? За да ме направиш примамка за публиката, така ли?

— Мога да те използвам и за това, но повярвай ми, причината не е тази. — Той положи глава на гърдите й. — Вярваш ли ми?

Тя извика, когато той захапа едното й зърно, и леко го блъсна.

— Вярвам ти, наистина ти вярвам.

— О, Боже! — Той отново се засмя, обхвана я с ръце, събори я на земята и ловко я намести върху себе си. — Трябва да те науча на толкова много неща, и то не само за театъра. Още ли си твърдо решена да напуснеш трупата?

Тя погали лицето му и нежно го целуна.

— Може би ще преосмисля решението си.

— Ще бъде жалко, ако си тръгнеш, защото няма да можеш да прочетеш новата роля, която написах за теб.

Мод скочи на колене.

— Написал си нещо за мен?

— Специално за теб. Става дума за една нова пиеса, в която ти ще играеш една от главните роли. Няма да е много сложна и само ще подчертае качествата ти.

— О, но това е чудесно! — извика тя и весело плесна с ръце. — Значи наистина мога да постигна нещо много повече от ролята на Лидия?

— Разбира се, че можеш. Да не мислиш, че цял живот ще стоиш, без да продумаш нищо, облечена в онази гръцка туника?

— Вече не бях сигурна, особено след тази вечер. Толкова далечна ми изглежда тази перспектива. Но Кити и Франсис няма ли да ревнуват? Да напишеш роля специално за мен!

— Не и преди да започнеш да се перчиш пред тях. Преди и за тях съм писал специални роли. Всички драматурзи постъпват като мен.

Мод затаи дъх, легна до него и положи ръката му върху разголените си гърди.

— И тях ли си ги учил на това?

Той я придърпа към себе си и потърси устните й.

— Нито едната, нито другата някога са имали нужда да ги уча на нещо, повярвай ми. — Пръстите му отново се плъзнаха надолу към ханша й и позаспалото желание отново прерасна в буен поток.

— О, Алън — простена Мод, огъна тялото си и му предложи гърдите си. — Толкова те обичам!

Той зарови главата си между тях.

— И аз те обичам. „И ти отдавам тялото си в плен.“ Между другото, това е Конгрийв. „Любов заради любовта.“ Някой ден трябва да я прочетеш. От теб ще излезе една чудесна Анжелика.

— Точно сега едва ли приличам на ангел — каза Мод и усети как отново надигащите се вълни на удоволствието заплашваха да я погълнат.

Той прокара ръка по корема й и я стисна между бедрата.

— Мисля, че грешиш, защото току-що ми показа малка част от рая.

 

Когато отвори очи, първите лъчи на слънцето започваха да си проправят път през пролуките на стените в обора. Мод се сети къде се намираше, сепна се и разбра, че бе сама. Мястото, където бе лежал Алън, продължаваше да бъде леко вдлъбнато, но от него нямаше и следа. Тя почисти косата си от сламките и видя, че единият от конете липсваше. Значи все пак бе отишъл да върши работата си. Интересно от колко време беше сама, запита се тя.

Този път реши да не се ядосва, защото любовната тръпка от изминалата нощ бе все още жива. Тя усмихнато придърпа корсажа си и завърза връзките, надявайки се, че ще успее да прикрие обхваналите я задоволство и щастие. Не че толкова се притесняваше от Кити и Франсис, които със сигурност щяха да научат, че бе прекарала нощта с Алън и нямаше как да не ревнуват. Не искаше Джеръми да разбере. Имаше чувството, че това нямаше да му хареса, въпреки че не бе сигурна дали щеше да бъде от завист, или защото прекалено добре познаваше начина на живот, който водеше Алън.

Тя се измъкна от конюшнята точно навреме, преди момчетата да дойдат да нахранят конете, и се запъти към хана, в който бе настанена трупата. Повечето от актьорите още спяха, изморени от веселията, последвали представлението, така че тя се промъкна в стаята, без никой да я види. После се пъхна в леглото си, отново се усмихна и потъна в щастлив сън.

 

Алън нямаше намерение да напуска толкова късно Питърбъро. Къщата, към която се бе отправил, не се намираше много далеч от града, но тъмнината му пречеше да се придвижва по-бързо. Дъждът бе спрял и пътят се бе превърнал в гъста кал. Добре, че поне сега луната осветяваше, макар и бегло, алеята.

Той се сети за времето, прекарано в конюшнята. Устните му се разтеглиха в усмивка при мисълта на нежното, изтегнато върху сламата тяло на Мод. Почувства как при спомена за опустошителната й страст отвътре го заля гореща вълна на задоволство. Тя беше всичко, което бе очаквал да бъде. Откликваше с всички части на тялото си, и при това с неподправена радост и удоволствие. Нещо повече, в нея се наблюдаваше една цялостна всеотдайност, която, той не се съмняваше, с времето щеше да стане още по-голяма. При мисълта за това слабините му пламнаха.

Но дали бе достатъчно разумно да попада в плен на подобни чувства, прошепна един тих глас. Мод не приличаше на Кити и Франсис, нито на останалите жени, с които бе общувал през изминалите години. От цялото й същество се излъчваше безупречна почтеност. Тя би се отдала изцяло само на един-единствен мъж. Дали бе достатъчно разумно да я накара да мисли, че той можеше да бъде този мъж?

Той не можа да намери отговор на последния въпрос и зави по една малка алея, водеща към внезапно изникналите тъмни очертания на къща. Тъй като пристигаше доста по-късно от предвидено, той се изпълни с лоши предчувствия при вида на потъналите в мрак прозорци. Веднага след това обаче зад един от прозорците на долния етаж пробяга смътна светлинка. Той се успокои, че Менсис все още го чакаше, привърза коня си на един от стълбовете до ниската порта и тихо почука на входната врата.

Алън очакваше да му отвори някоя полузаспала прислужница и искрено се учуди, когато пред него застана една жена, облечена в дълъг розов халат. Тя бързо затвори вратата зад гърба си, облегна се и впи очи в лицето му. Тъмната й разпусната коса се стелеше покрай лицето й и падаше над гърдите й, които надничаха през широкото деколте на дрехата й. Бледото пламъче на свещта освети късче бяла кожа, предизвикателно разтворени розови устни и тъмни, изгарящи от страст очи, приковани върху лицето му.

— Мислех, че никога няма да дойдеш — прошепна тя.

— Маргарет, защо още стоиш будна? — тихо я сгълча Алън. — По това време трябваше да си в леглото си, а не да отваряш вратата на непознати. Къде е прислугата?

— Отпратих ги. Чаках те. Не искам да си лягам без теб. — Тя ласкаво обгърна раменете му и притисна устни в неговите. Острият й език заигра по тях, търсейки пролука.

Алън рязко свали ръцете й и сам се учуди на самообладанието си. Обикновено с готовност се отзоваваше на неприкритите й покани. В миналото двамата бяха имали не една и две срещи. Но тази нощ той имаше достатъчно основателни причини да не я последва.

— Какво ще си помисли баща ти, ако те завари така?

— Той заспа преди няколко часа — прошепна тя, обсипвайки лицето и врата му с безброй целувки.

Алън я хвана за раменете и я отблъсна.

— Виж какво, идвам отдалече, за да се срещна с Менсис, и много закъснях. Остави ме да поговоря с него, а после ще мислим за удоволствието.

Тя изви глава и го изгледа изпитателно:

— Като свършиш, ще се качиш ли при мен?

— Ако имам време — отвърна той, като се постара гласът му да прозвучи убедително.

Тя се намръщи, но не можеше да стори нищо. После се приближи, прокара пръст през гърдите до панталона му и каза:

— Постарай се да намериш време. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

Алън отстрани ръката й, усмихна се и добави:

— Ти си ненаситна.

После побърза да й прати една въздушна целувка, за да успокои сърцето й, и почти се затича към вратата в дъното на коридора. Тихо почука и влезе в една стая, където гореше запалена камина. Пламъците хвърляха тъмни сенки към тежките фотьойли и лавиците, отрупани с книги. От един фотьойл се надигна мъж, остави книгата, която четеше до лампата на близката маса, и се обърна да го посрещне.

— Време беше — каза Джоузеф Менсис и се здрависа с Алън. — Вече мислех, че си се отказал.

— Бях… възпрепятстван — отвърна Алън и се отпусна в един от фотьойлите от другата страна на малката масичка.

— Надявам се, че причината не е била сладострастната Маргарет. — Менсис вдигна кристалната гарафа и наля вино в двете чаши, които чакаха на масичката.

— Не, но това не означава, че тя не се опита да ме съблазни. Тази жена е дяволски красива. Не мога да разбера как можах да й устоя. — Благодарение на спомена за огромните виолетови очи и водопада от златисточервеникава коса. Както и на свежестта, която бе толкова далеч от светските маниери на Маргарет, колкото далеч бе маргаритката от поувехналата роза.

— По-добре стой далеч от нея — каза Менсис и подаде една от чашите на Алън. — Ако баща й не я омъжи скоро, репутацията й ще отиде в калта. Тя вече почти липсва.

— Някога той ме канеше да се принеса в жертва, но аз отказах. Обясних му, че бракът не ми понася и, че едва ли някога нещата ще се променят.

Менсис се намести по-удобно във фотьойла си.

— Той едва ли щеше да ти предлага подобно нещо, ако знаеше, че всъщност не си бедният драматург, за когото се представяш.

Алън плъзна пръст по източената дръжка на чашата.

— Да. Малко са хората в Англия, който знаят това. Страхувам се, че ако се оженя за красивата Маргарет, доста хора ще се учудят от избора на баща й.

— Може и да не се учудят. Още само една година и те ще разберат, че сър Лоурънс ще бъде щастлив да омъжи дъщеря си за първия срещнат, само и само да й сложи някакви юзди.

Алън изпразни чашата си и се протегна към гарафата.

— Хайде да не обсъждаме тези въпроси. Добре ли пътува?

— По-добре не можеше и да бъде. Шотландският ми акцент винаги кара хората да ме гледат с подозрение. Как успя да преодолееш твоя? Аз все още леко го усещам, но съм сигурен, че повечето хора едва ли се досещат кое е родното ти място.

— С много работа и постоянни усилия. Как вървят нещата у дома? Има ли някакво подобрение?

— За съжаление не. Лошото време се отрази твърде зле на реколтата. Риболовът е доста успешен, но английският наместник винаги пристига навреме, за да обере печалбите. След като си платят данъците и акцизите, арендаторите и рибарите остават със съвсем малко пари, колкото да не умрат от глад. — Алън отпи от чашата и замислено се вгледа в играта на пламъците. — Трябва да се върнеш у дома! — тихо добави Менсис. — Хората ще се почувстват по-сигурни, ако знаят, че господарят им е при тях и споделя несгодите им.

— Никога няма да се върна.

— Но оттогава изминаха повече от десет години. Вече си в безопасност.

За първи път Алън погледна открито приятеля си и тъжно се усмихна.

— Може и вече да са свалили обявата за цената на главата ми, но как бих могъл да живея сам, в сянката на предците ми. А дори и да можех, не бих искал да прекарам живота си заробен в онези далечни планини.

— Баща ти загина достойно, защитавайки честта на принца.

Алън горчиво се усмихна.

— Кажи това на фамилията от Хановер. Не, животът ми в Калодън Мур приключи. Никога няма да се върна там. Нито пък искам да го направя.

Менсис се облегна назад и хвана чашата си с две ръце.

— Знам защо не искаш да се върнеш, момчето ми — убедително заговори той. — Животът ти се определя от една-единствена цел — отмъщението. Но това не е нито християнско, нито пък е нещо разумно. Може да доведе след себе си само нови беди.

Алън рязко се изправи, отиде до огъня и се подпря на мраморната лавица над камината.

— А кой друг има по-основателна причина от моята да си отмъщава? Видях как извиха зад гърба ръцете на малкото ми братче и прободоха сърцето му. Видях как майка ми, най-доброто същество, което познавах, залиня и се стопи от мъка. Видях как дома ми гореше в пламъци, как хората ми бяха прокудени от фермите си, как разпиляха и разграбиха стоката ми. Никога няма да се върна там!

Гласът на Менсис запази спокойствието и сдържаността си.

— И други пострадаха като теб. Но те останаха.

Алън извърна глава от пламъците, които му навяваха стари спомени, и се изсмя:

— Да, но те са решили да преследват човека, виновен за тяхното нещастие. Аз знам кой е той. От години следя всяко негово движение и когато настъпи удобният момент, ще си отмъстя. Само дано Бог ми е на помощ!

Промяната в лицето на Алън, което от весело и непринудено ставаше сурово и решително, винаги учудваше Менсис, независимо от факта, че се познаваха от години. Той поклати глава. Никак не се бе променил. Защо ли изобщо направи опит да го убеждава да се върне?

Алън потрепери.

— Хайде да не говорим повече за това! Как е братовчед ми? Справя ли се добре с управлението?

— О, да. Доста умело брани интересите ти. Донесох ти част от последните печалби — добави той и подхвърли една тежка кожена кесия върху масата. — Бих искал вътре да има повече пари.

Алън взе кесията и я претегли в ръка.

— Изглежда ми напълно достатъчно. Благодаря ти! Надявам се, че братовчед ми не забравя да задели част и за себе си. Един ден той може да стане господарят на онези земи.

— Не и докато си жив. Скъпо момче, защо поне не дойдеш да ни видиш?

— Не желая да виждам отново Шотландия. Не и преди да приключа с някои неща тук, в Англия. Предай на братовчед ми, че му гласувам пълно доверие за всичко.

Менсис отново поклати глава.

— Да приключиш с някои неща в Англия — опасни неща! Безумни, неосъществими мечти, които могат само да доведат до нови кръвопролития.

Алън пристъпи напред и прегърна слабия стар човек.

— Хайде стига, не бъди толкова сърдит. Каквото и да кажеш, няма да успееш да осуетиш плановете ми, така че нека поговорим за по-приятни неща. Толкова рядко те виждам и горя от нетърпение да узная какво правят приятелите ми в Шотландия.

Той отново седна и Менсис започна да разказва за живота на хората от родния му край. Въпреки че Алън наистина се вълнуваше, той усети, че мислите му отново се върнаха към сладостното преживяване в конюшнята на Питърбъро. Той се учуди, че устните му се разтеглиха в усмивка, а сърцето му силно затуптя. Това никога не се бе случвало по-рано.

Без да иска, потъна в мислите си. Мод бе очарователно момиче, но не биваше да допуска образът й да засенчва важността на мисията, с която се бе нагърбил. Може би трябваше да внимава да не се увлича прекалено много по нея и да не му остане време за основното си задължение? Твърде много се притесняваше, че това може да се случи, ако наоколо се върти момиче като Мод.

Докато Менсис продължаваше монотонния си разказ, мислите на Алън се насочиха и към Маргарет, която го чакаше горе, излегната на бялата си позлатена спалня. Дали да прекара остатъка на нощта при нея, или да предприеме обратно изморителното, самотно пътуване до хана на Питърбъро?

Не, реши той, нямаше да направи нито едното, нито другото. Щеше да прекара нощта в конюшнята, при коня си, и на зазоряване щеше да си тръгне, оставяйки бележка на Маргарет, че са го извикали обратно по спешност. Въпреки че подобно нещо се случваше за първи път през живота му, той не беше в състояние да люби друга жена веднага, след като бе направил това с Мод.

 

Трупата остана в Питърбъро четири дни. Мод продължаваше да играе ролята на Лидия, а по време на другите пиеси се появяваше като статистка. В свободното си време учеше нови роли, включително и тази, която Алън бе написал специално за нея. Това беше една приятна комедия, в която тя имаше малко реплики, но затова пък много духовити и забавни. Сценичната треска така я бе завладяла, че тя с нетърпение чакаше премиерата.

Ролята на Лидия й бе донесла известна слава и след всяко представление зад кулисите я чакаше неизменната тълпа почитатели от всички възрасти. Тя се научи как да се отървава от тях, дори и когато явно й предлагаха услугите си. На нея й бе достатъчно, че името й започваше да става все по-познато.

Къде по-трудно бе общуването й с Алън. Когато се намираха с хората от трупата, той се държеше с нея като с всички останали. Избягваше да й обръща някакво по-специално внимание. Не я посещаваше в стаята й в хана и тя бе започнала да мисли, че нощта в конюшнята бе само сън. Една вечер обаче я застигна в тъмния вестибюл, докато отиваше на вечеря. Наоколо нямаше никой и той като че ли щеше да я подмине, но изведнъж спря, притисна я до стената и я обсипа с целувки. Мод толкова дълго бе чакала този момент и така силно се измъчваше заради безразличието му, че сърцето й учестено заби и тя усети как за малко да експлодира от щастие. Двамата се почувстваха обзети от пламенно и изпепеляващо желание. Алън я притисна на стената, а ръцете му яростно замачкаха тялото й.

— Ела в стаята ми — прошепна той и я повлече обратно към вратата. Побърза да я затвори зад гърба си, смъкна деколтето на роклята й и зарови лице в развълнуваните й гърди. Почти не усетиха кога свалиха дрехите си и той я понесе към леглото. Радостта и удоволствието от допира с горещото й тяло бяха още по-завладяващи, особено за Мод, която никога не бе предполагала, че любовта можеше да се прави и върху пухен дюшек.

Така и забравиха за вечерята.

На следващия ден той отново надяна добре познатата маска на безразличие. Само спотаената му усмивка издаваше дивата радост, която двамата бяха изживели няколко часа по-рано. Следващите дни преминаха в неизменния ритъм на строгото ежедневие, заменяно от тайното, страстно и диво любене през нощта. Тя се отказа да търси причините.

Въпреки че Мод не го забелязваше, Алън бе също толкова притеснен, колкото и тя. Отчаяно се бореше срещу новото си увлечение, но бавно и безнадеждно затъваше. Само гледката на Мод, облечена в някоя от семплите си рокли, бе достатъчна, за да накара кръвта му да закипи. Всеки път, когато се любеха, тя откликваше с такава готовност и всеотдайност, че доста често го надминаваше. Опияняваше го като някое хубаво и рядко вино, и въпреки неимоверните усилия да запази хладнокръвието си, с всеки изминал ден той все повече се увличаше.

В едно хубаво слънчево утро трупата потегли за Лейчестър. Мод се бе качила заедно с останалите върху покрива на фургона, точно както когато ги бе видяла да пристигат в Торнууд само преди няколко месеца, и не й се вярваше, че и тя е една от тях. Никога не се бе чувствала толкова щастлива.

Последвалите седмици помрачиха щастието й, защото Алън непрекъснато се стараеше да й напомня за задълженията на артиста. Ако не бяха изпепеляващите нощи, прекарани с него, отдавна щеше да го е намразила. Най-потискащото бе, че той продължаваше да я третира като сценичен декор, докато не се убедеше, че може да изиграе една истинска роля както трябва, и разбира се, тя много по-рано от него усети, че е готова за това. Напразно се опитваше да му се умилква и приласкава. Той не желаеше да й дава роля, докато не бъде съвсем сигурен, че щеше да се справи.

— Не мога да го разбера — оплака се един следобед Мод на Джеръми, след поредната изтощителна репетиция, когато всички си бяха отишли. — Той е злобен и жесток! Никога няма да отговарям на критериите му.

Джеръми седна върху един обърнат барабан и започна да намотава едно дълго въже.

— Той е много предпазлив. Ако излезеш и се провалиш, това може да навреди както на твоята, така и на репутацията на трупата. Не е нужно да ти напомням, че ще се чувстваш разбита. Той не иска да поема този риск.

— Ти винаги го защитаваш — отвърна Мод и запристъпва напред-назад. Предстоящото представление щеше да се състои в обор, подобен на този в Торнууд, и това навяваше неприятни спомени, които само се задълбочиха по време на злощастната репетиция. — Но той не се държи така строго с теб, нито пък с който и да е било от останалите, с изключение на мен. Не е честно.

— Чик-чирик… — поде птичата песен Джеръми, — не е честно, не е честно…

— Престани! Говоря сериозно. Защо се държи толкова строго с мен?

— Скъпо дете, погледни ни. Ние всички сме опитни актьори и отдавна врим и кипим в тази работа. Нашето обучение е приключило. В момента ти се учиш, а Алън държи да усвоиш всичко както трябва. Когато всичко свърши, ще си му благодарна за това.

— Ами! — изсумтя Мод, но дълбоко в себе си съзнаваше, че Джеръми беше прав. Беше й забавно, че той говореше като някой старец, въпреки че едва ли бе много по-възрастен от Алън. Тя придърпа един от барабаните и седна отгоре му. — Ти наистина му се възхищаваш, нали?

— Да. Познаваме се от немалко време и аз много го уважавам. Той е истински гений.

— Джеръми, никога ли не си забелязал някои по-особени черти от характера на Алън? Нещо, как да кажа… малко тайнствено.

— Тайнствено? — Джеръми започна по-усърдно да премята въжето между ловките си пръсти. — Не разбирам за какво намекваш?

— Ами това, че постоянно изчезва някъде. Странните хора, с които се среща по потайни места. Понякога получава и съобщения, дори веднъж и аз станах свидетел на това. Веднага след това той хуква за някъде и нищо не е в състояние да го спре.

Джеръми лукаво се усмихна:

— Доколкото знам, последния път си успяла да го позабавиш.

Мод се изчерви.

— Откъде знаеш? Явно в трупа като нашата нищо не може да остане скрито. Но това бе само един-единствен път. През повечето време той не би си позволил нещо да го отклони от тайнствените му разходки.

Джеръми вдигна рамене.

— Каквото и да е, сигурен съм, че Алън знае какво върши. Аз лично не бих се притеснявал. По-важното е, че…

Той замлъкна. Мод погледна как съсредоточено навиваше въжето, а върху челото му бе паднал кичур руса коса.

— Какво?

— Това не е моя работа, разбира се — бързо каза той, — но, скъпа, внимавай с чувствата си към Алън Дезмънд. Той… той е обсебен от други, много по-важни неща и едва ли точно сега би се влюбил.

— Говориш така, защото е познавал немалко жени. Това ми е известно.

— Не, не исках да кажа това. Наистина не мога да ти кажа нищо повече, с изключение на това, че трябва да внимаваш и да не му отдаваш прекалено много сърцето си. Не желая да те гледам как страдаш.

Мод замълча. Дали Джеръми не говореше така, защото и той жадуваше да я притежава? На няколко пъти бе улавяла изпълнените му с ням копнеж погледи, въпреки че никога не бе опитвал да даде воля на чувствата си. Дали пък не знаеше някоя ужасяваща тайна за Алън, която не желаеше да сподели с никого?

— Но той ме обича. Сигурна съм, че е така — почти през сълзи промълви тя.

— Как да не те обича? Освен това е сигурен, че те очаква бляскаво бъдеще. Знаеш ли, че вече си почти толкова популярна, колкото и мисис Макоули? Докато се завърнем в Лондон, ще си надминала всички ни. Бъди търпелива и се вслушвай в съветите му. Накрая и ти ще си доволна от себе си.

Мод стана и улови едната му ръка.

— Прав си. Ще се опитам да се въоръжа с търпение. Искам да знаеш, че съм ужасно щастлива, че си до мен, че ми вдъхваш смелост всеки път, когато съм готова да се предам.

— Чик-чирик… — запя Евърейд, — лейди, вие ме ласкаете, чик-чирик…

 

През втората половина от турнето трупата посети градовете и графствата на Средна Англия. Славата на Мод растеше с всяко поредно представление, докато не се стигна дотам, че хората започваха да я акламират още преди фургонът да е пристигнал в поредното селище. Междувременно Алън й разреши да се появи в истинска роля и тя се справяше толкова добре, че дори нервното напрежение и отчаяните усилия на Кити да засенчи изпълнението й не можаха да я провалят. Малко по малко увереността и способностите й взеха да нарастват. Алън започна да включва и песни към изпълненията й. Пишеше една нова пиеса, която за нея щеше да е повече от голо предизвикателство. Тя бе усвоила няколко по-големи роли, измежду които и ролите на две героини на Шекспир. Дори от време на време се осмеляваше да спори с Алън, когато нещо в постановката не й харесваше.

Въпреки че не се срещаха всяка нощ, когато той идваше да я събуди или я отвличаше нанякъде за кратко, любовта им все повече нарастваше и я караше да ходи като замаяна. Съзнаваше, че дълбоко и безнадеждно се бе влюбила в този мъж и нищо не бе в състояние да я накара да се откаже. Опита се да не обръща внимание на факта, че той едва ли бе способен да откликне със същата дълбочина на чувствата й.

И така, те бяха готови да се върнат в Лондон за началото на зимния сезон. Тя вече бе престанала да бъде плахата Мод Мелингам. Сега беше Мод Мейкджой — уверена, изпълнена с ентусиазъм и по-щастлива от всякога. Бе убедена, че щеше да принуди града да легне в краката й, така както никой досега не го бе правил.