Ашли Сноу
Мод (4)

Глава 4

На Мод не й трябваше много време, за да разбере, че лейди Джулия бе решила да си отмъсти не като я изгони от къщата, а като я остави близо до себе си и с всеки изминал ден измисля нови и нови начини, за да я тормози. Твърдо решена да издържи, Мод търпеливо понасяше непрекъснато увеличаващата се работа. Непрестанният зорък поглед на господарката, вечното й недоволство, вършенето на едно и също нещо по три пъти, докато остане доволна, дори и боят през ръцете, бяха поносими, след като бе решила да изтърпи всичко.

На няколко пъти Мод мислеше, че вече не издържа, и беше готова да се предаде, но всеки път унилият образ на Хети, понесла вързопа с дрехи под мишница и напускаща умърлушено къщата, изникваше пред очите й и подклаждаше решимостта й да издържи. Тя не се съмняваше, че след известно време настроението на лейди Джулия щеше да се подобри. Мод не получаваше никаква подкрепа и от страна на господаря си, който сякаш я държеше отговорна за случилото се и рядко й казваше по някоя дума. И все пак, когато след няколко седмици злонамереното поведение на лейди Джулия стана нетърпимо, Мод реши, че най-сетне бе дошъл моментът да поговори с лорд Бамбридж. Ако и той не можеше да й помогне, нищо вече нямаше да бъде в състояние да облекчи нещастното й съществуване.

През следващата половиндневна почивка тя облече най-хубавата си рокля от тъмносин дефтин, върза една чиста бяла кърпа под корсажа си, а над бонето си нахлупи една сламена шапка, чиито връзки пусна покрай лицето си и върза на фльонга под брадичката. Остана доволна от външността си, нахлузи дървените галоши и измина пеш седемте мили, които деляха къщата от красиво разпрострялото се имение Денкът Хол.

За да влезе вътре, й беше нужен половин час, през който тя постепенно беше пропускана от портиера, иконома и камериера. Най-накрая я въведоха в един малък зимен салон в крилото на прислугата, който явно от месеци не бе виждал парцал за прах. Около малка кръгла масичка се мъдреха два износени фотьойла, пренесени от централните салони на имението. Мод бе прекалено напрегната, за да седне, и заснова из стаята, като непрекъснато потискаше желанието си да започне да чисти, сякаш бе в Торнууд. Измина прекалено много време, нервите се преплетоха на кълбо в стомаха й; тя реши, че я бяха забравили и се накани да си ходи. Точно тогава навън, по покрития с плочки под, се чу тракането от токчетата на лорд Бамбридж.

Вратата се отвори, той влезе в стаята и я изпълни с огромната си достолепна фигура, нагизден с напудрена перука, небесносин редингот, обточен със сребърни ширити, и бели чорапи със златна бродерия. Мод се сви до прозореца и мислено се прокле, че бе дръзнала да се появи в Денкът Хол.

— Съобщиха, че сте желали да говорите с мен — любезно каза лорд Бамбридж и широко се усмихна, когато я позна: — Но това е Мод от Торнууд!

Мод впери очи в лицето с ясно изразената челюст и ситните бръчици около очите и почувства прилив на смелост.

— Да, сър. Мод Мелингам, ваша светлост.

— Хайде, хайде, Мод. Още не съм станал херцог. Обръщението „сър“ е напълно достатъчно. Какво мога да направя за теб?

Той повдигна полите на редингота си и седна в един от фотьойлите. Мод си пое дълбоко въздух и нервно впи пръсти в корсажа си.

— Аз… аз май не трябваше да ви безпокоя, ваша светлост, ъ-ъ, сър. Сгреших. Трябва да тръгвам.

— Хайде, хайде. Предполагам, че не си извървяла целия този път за нищо. Какво има? Някакви неприятности с дъщеря ми ли?

Мод спря да диша и се запита откъде ли знаеше.

— Ами…

— Така си и мислех. Давай! Разкажи ми всичко.

Мод засрамено впери очи надолу към ръцете си.

— Ами, сър… изглежда, че не мога да се харесам особено много на нейна светлост.

— Ха! Това не трябва да те притеснява. Никой не е могъл да се хареса на Джулия, откакто е поела нещата в свои ръце.

Тя въздъхна облекчено при тази проява на съчувствие и за голям свой срам усети как сълзите преляха от очите й. Една от тях се затъркаля надолу по бузата й и тя наведе глава, за да я прикрие.

— Виждам, че това те разстройва — тихо каза лорд Бамбридж. — Не биваше да се шегувам с нещо, което те наранява. Извини ме, детето ми.

Добротата му съвсем я размекна. Под напора на обзелите я чувства Мод се опита да му обясни:

— Господарката иска всичко да е изрядно, сър. Аз толкова много се старая. Освен това работата в къщата е много по-приятна от тази в кухнята. Наистина ми харесва, когато красивите неща започват да блестят като нови. Но…

Лорд Бамбридж я изгледа по-отблизо.

— Но, предполагам, тя си изкарва целия яд върху теб. И то заради онази ужасна история с господаря ти, нали?

Мод примига.

— Вие знаете ли? О, сър, аз съм невинна. Как можех да предполагам, че господарят е бил в стаята? Той ми каза, че излиза, и аз реших да използвам и да изчистя.

Лорд Бамбридж помаха с ръка.

— Няма нужда да ми обясняваш всичко това, детето ми. Достатъчно добре познавам Антъни Бексли и всичко ми е ясно. Ти си добро момиче. Изобщо не приличаш на някоя, която би предизвикала подобна авантюра.

— Да, сър. Така е. Това е самата истина.

— Но Джулия си отмъщава, като прави живота ти непоносим, нали? Типично в неин стил. Моята дъщеря никога не е могла да прощава.

— Не бих желала да говоря лоши неща за господарката, сър.

— Разбирам и това говори добре за теб. Но какво искаш от мен? Аз, разбира се, мога да поговоря с нея, но това само ще я озлоби още повече и се страхувам, че животът ти ще стане още по-тежък. Предполагам, че ме разбираш.

— Да, сър… Аз… питах се дали не можете да намерите някакво местенце за мен тук при вас, в Денкът Хол? — Стори й се, че думите й прозвучаха ужасно нахално. — Не като камериерка, сигурна съм, че си имате предостатъчно. Но аз бих се върнала и в кухнята, само и само да работя тук. Там винаги има нужда от чифт свободни ръце и аз ще съм ви благодарна и толкова признателна…

Той отново махна с ръка, после стана, заобиколи масата и отиде до прозореца.

— Бих искал да ти помогна, Мод, но е невъзможно да те взема при мен. Джулия никога няма да го позволи и въпреки че бих могъл да настоявам, това ще й създаде много неприятности. Не мога да направя това.

Мод стисна ръце и се помъчи да потисне сълзите. Тя отчаяно наведе глава и се помъчи да не се поддава на обземащата я безнадеждност, предизвикана от думите му.

— Разбирам, сър. Благодаря ви все пак, че ме приехте.

Тя зачака да бъде освободена да си ходи, но той продължаваше мълчаливо да се взира през покрития с дантелена завеса прозорец. После се обърна към нея.

— Бих могъл да те посъветвам да понесеш бремето си като добра християнка, но, честно казано, не бих искал да гледам повече как Джулия тормози невинни души като теб. Особено когато те са интелигентни и изпълнени с желание да работят и да се харесат, както правиш ти. Но, мисля, че все пак има едно разрешение. Мога да те изпратя при другата си дъщеря, за да й помагаш в домакинството.

Мод учудено го погледна.

— Вие имате и друга дъщеря?

— Да Синтия държи много на реда, но не е злобна като сестра си. Мисля, че при нея ще ти хареса, и съм сигурен, че и тя ще те хареса. Тя води много напрегнат живот и непрекъснато уволнява и наема нова прислуга. Да, мисля, че това е подходящо разрешение на проблема. Всички ще решат, че Джулия те е изпратила някъде, но малцина ще знаят къде.

Мод също не знаеше къде щеше да отиде, но не посмя да попита. Продължаваше да стои неподвижно и да свиква с новината. Лорд Бамбридж доволно потърка ръце и решително заговори:

— Ще ти дам препоръчително писмо, в което ще й обясня защо те изпращам при нея. Ще можеш ли да се приготвиш за път до една седмица? Тогава ще пристигне екипаж от Норуич и ще се опитам да ти уредя едно място.

— Екипаж? След една седмица? Ще се съгласи ли нейна светлост?

— Разбира се. Аз ще се оправя с това. Ти се върни у дома и започни да си стягаш багажа. Сигурен съм, че не е толкова много. Ще имаш нужда и от малко пари за из път. Аз ще ти ги дам, а Бексли ще ми ги върне, когато изчисли заплатата ти. Мисля, че така всичко ще бъде наред.

Той сложи ръка на рамото й и я поведе към вратата. Мод гледаше с широко отворени очи усмихнатото му лице.

— И все пак, сър, закъде ще трябва да пътувам? Къде живее мис Синтия?

— О, нима не ти казах? Тя има лятна къща в съседното графство, но основният й дом се намира в Лондон и тя прекарва в него по-голямата част от времето си. Там ще те изпратя. В Лондон!

 

Докато изминаваше обратно седемте мили, които я деляха от Торнууд, Мод имаше чувството, че лети. Лондон! Това бе много повече, отколкото някога си бе мечтала, или дори се бе осмелявала да мечтае! Тя ще живее в този вълнуващ и прекрасен град, в уютния дом на лейди Синтия и ще има предостатъчно време, за да потърси Алън Дезмънд. Той й бе споменал, че трупата му отива натам. Сигурно щяха да са й нужни няколко седмици, но тя със сигурност щеше да го открие, шестото й чувство работеше безпогрешно.

Дано само лейди Джулия да я пусне да си отиде. Водена от чиста злоба, тя като нищо можеше да откаже на баща си. Ако го направеше, Мод отчаяно си мислеше, че животът й нямаше да има никакъв смисъл.

През следващите няколко дни тя продължи усърдно да изпълнява задълженията си, опитвайки се да не привлича вниманието с нищо, а когато оставаше сама в стаята си, внимателно преглеждаше вещите си, за да реши какво да вземе със себе си. Багажът й бе твърде оскъден. Имаше една свястна рокля, два груби изкърпени шала, един малък пръстен от майка си и няколко други дреболии.

Бе сигурна, че лорд Бамбридж е споделил плановете си с дъщеря си, защото лейди Джулия се постара да почерни колкото се може повече последните й дни. Когато един ден преди края на седмицата тя я повика във всекидневната, за да я информира, че на следващия ден може да замине, думите с мъка се откъсваха от езика й.

— Това е много повече, отколкото заслужаваш, пропаднало момиче. Надявам се, че го осъзнаваш! Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бога за това, че баща ми има добро сърце, защото ако го оставеше на мен, ти никога нямаше да получиш подобно благоволение.

— Да, мадам — прошепна Мод, защото бе повече от убедена в последното.

— Но татко както винаги знае какво е най-доброто за семейството и затова ти трябва да си отидеш. Ако останеш тук, винаги ще представляваш изкушение за малодушния ми съпруг. Фабриката би била по-подходяща за теб, но татко никога не би изпратил някого там. Понякога си мисля, че това негово съчувствие ще го погуби.

Мод се опита да не я слуша и се помъчи да не издава колко бе щастлива. Ако мадам Джулия си помислеше, че Мод се страхува от заминаването си в големия град, тя щеше да бъде по-склонна да я пусне, защото щеше да го възприеме като един вид наказание.

Изведнъж усети, че Джулия бе млъкнала, а омразата в очите й беше толкова силна, че момичето се уплаши да не би случайно да бе прочела мислите й.

— Мислиш се за много хитра, нали? Знам какви са момичетата като теб. Използвате младостта и красотата си — докато ги имате, — за да изкопчвате услуги от глупавите мъже като моя съпруг и баща ми. При мен тези неща не важат. И ако сега си мислиш, че най-сетне си се отървала от мен, съм длъжна да ти заявя, че грешиш.

Под студения поглед на Джулия Бексли щастието на Мод започна да се стопява. Ако тази вещица в момента ядеше лимон, едва ли щеше да изглежда по-кисела. Мод реши да не й позволява да мисли, че се е огънала под смразяващия й гняв, затова изправи рамене и вирна брадичката си.

— Това означава ли, че не ми се разрешава да замина?

Джулия помаха с тънката си ръка.

— Не. Татко каза, че трябва да заминеш, и ще заминеш. Освен това предпочитам да не те виждам в къщата си. Порочното поведение рано или късно си намира майстора. Но ти не си чула последната ми дума. Не забравяй това!

Мод облекчено въздъхна. Сега, когато знаеше, че щеше да замине, можеше да изтърпи още цяла планина от обиди.

Рано на другата сутрин със сълзи на очи тя се хвърли в силните прегръдки на Кук, преди да се запъти към кръчмата, където екипажът за Лондон трябваше да спре, за да натовари новите пътници. С мъка се разделяше с жената, която й бе като майка през последните години, и за първи път през живота си изпита силна болка, примесена с носталгия.

— Бог да те благослови, Моди, момичето ми! — каза Кук и избърса потеклата сълза. — Бъди добро момиче и не позволявай на блясъка да те поквари!

Мод така и не можа да намери думи да каже на Кук всичко, което тази жена бе означавала за нея през последните десет години, затова просто се отпусна в прегръдките й и силно я притисна. После грабна вързопа си, обърна се и изтича от двора. На вратата се спря и помаха с ръка към старата жена, която продължаваше да стои пред прага на кухнята. Едно от крилата на горните прозорци леко трепна, тя вдигна глава и видя силуета на лейди Бексли, очертан в рамката. С едната си ръка тя придържаше дантеленото перде и я гледаше. После пусна пердето и бързо се дръпна навътре, но Мод вече бе успяла да забележи, че върху устните й бе изписана лукава усмивка. Прекалено възбудена, за да й обърне внимание, тя помаха на Кук и се затича по пътя към селото.

Пред кръчмата я чакаше Хети, която също я прегърна и й помогна да се качи на покрива на големия екипаж, където се озова притисната сред други две момичета — копие на собствената й външност: със здраво завързани сламени шапки, наметнати с шалове и здраво стискащи вързопите с оскъдните си принадлежности в скута си. Мод помаха с ръка, когато екипажът потегли сред облак от прах след изсвирването на дългия рог. Тя гледаше как зад гърба й постепенно изчезваха познатите сламени покриви и прихлупени къщурки, обширните зелени ливади, оградени с жив плет, и високите купи сено. В очите й напираха сълзи, защото знаеше, че всичко това оставаше в миналото й, но се опита да не плаче.

Когато пейзажът започна да се променя и да става по-непознат, страстта й към приключенията надделя и тъгата се смени с приповдигнато настроение. Тя беше млада, здрава и красива, а в чантичката си носеше препоръчително писмо, което щеше да й осигури надеждно място в големия град. Някъде далеч зад лъкатушещия път, зад който се намираше Лондон, най-вълнуващото място в света, Мод Мелингам щеше да открие единствения мъж, когото някога бе обичала, и, с малко късмет, своето място и призвание в живота.

По време на третата смяна на конете тя откри брошката. Беше здраво увита в една дантелена кърпичка, която бе много по-фина от нейните собствени. Тя напипа необичайния твърд предмет и се скри в най-тъмния ъгъл, за да види какво беше. Когато погледна към красивата вещ в дланта си, само възкликна от учудване. Златните орнаменти блещукаха, а червените камъчета хвърляха причудливи отблясъци дори и в потъналия в мрак ъгъл. Мод бързо я загъна и я пусна в торбата си. После се сгуши на най-задната седалка и се умисли.

Откъде ли се беше взела? Със сигурност не беше нейна. Тя така и не можа да си обясни как бижуто бе попаднало в чантата й, но изведнъж мозъкът й се озари от едно ужасяващо предположение. Сигурно самата лейди Джулия го бе сложила вътре. Но не водена от доброта или от щедрост, а за да я обвини в кражба и да я върне обратно в Торнууд. Това бе типично в неин стил. Кражбата се наказваше с бесилка и нейна светлост с голямо удоволствие щеше да я прати на въжето.

Това бе ужасно, но не чак толкова, че да успее да помрачи ведрото й настроение от прекрасния ден. Тя натъпка ужасния предмет дълбоко в чантичката си и реши да го държи там, докато стигне до Лондон. Когато пристигнеше, първата й работа щеше да бъде да го изпрати с пощата обратно в Торнууд.

 

Мод си припомни за разказа на Алън, в който той я убеждаваше, че новите „летящи“ екипажи могат да изминат разстоянието до Лондон за не повече от един ден! Тя обаче не разполагаше с толкова съвременен транспорт и екипажът, с който пътуваше, по всяка вероятност щеше да стигне за два пъти по-дълго време. Но това изобщо не бе повод за разочарование и Мод продължаваше възхитено да гледа непрекъснато менящия се пейзаж наоколо. Тъй като досега не бе имала възможност да излиза извън границите на своята енория, новите гледки, които се разкриваха пред очите й, бяха направо очарователни. Всяко малко градче или село беше посрещано като поредното ново откритие. А някой по-голям град с калдъръмени улици, които се пресичаха под различен ъгъл, осеяни с витрини на магазини, над които се издигаха плътните редици на къщите, бе направо впечатляващ! Преди Нюмаркет природата стана още по-живописна и тя едва ли щеше да гледа по-прехласнато, ако внезапно се озовеше на някоя чужда планета. Когато, към края на деня, започна да ръми дъжд и над пътя се спусна гъста мъгла, тя въздъхна облекчено, защото екипажът спря пред една странноприемница със сламен покрив, за да изчака да се подобри времето.

На следващия ден те отново поеха по тесния, криволичещ път през гората Епинг и пътниците страхливо се свиха по местата си, молейки се да бъдат помилвани от похитителите на пътнически екипажи, които според слуховете бродеха по тези места. Мод си спомни как Алън й разказваше за призрака на Дик Търпин, който, яхнал огромния си черен кон, се разхождал из околността, и тревожно се взираше в дърветата наоколо, мъчейки се да забележи нещо съмнително.

Когато излязоха здрави и читави от гората, тя бе почти разочарована от липсата на произшествия, но щом забеляза, че вече се намират в околностите на Лондон, възбудата й взе да нараства отново с всяка измината миля. Прекосиха няколко лениви селца, изтрополиха през Хакни Марш, пое ле преминаха през полетата на Бетнъл Грийн, осеяни с преживящи крави. Не след дълго копитата на конете зачаткаха по паважа на тесните улички с надвиснали сгради. Когато наближиха Шордич, къщите станаха по-големи и почти надвиснаха над главите им, а блъсканицата по улиците бе станала невъобразима: в тях като по чудо се разминаваха носилки, файтони, каруци и екипажи. Въздухът бе изпълнен с вредни зловония от човешка пот и канализация и тя почти оглуша от силното чаткане на подкованите копита по каменните улици. Въпреки това продължаваше възторжено да се оглежда и когато екипажът влезе в двора на странноприемницата „Главата на овена“, тя най-накрая разбра, че бе пристигнала в Лондон.

Почти веднага след това Мод си даде сметка, че ако не успееше да открие дома на Синтия Уилшайър преди падането на нощта, нямаше къде да пренощува. Когато слезе от екипажа и попадна в огромния човешки водовъртеж, сложността на новата ситуация я заля като внезапна отрезвителна вълна. Тя се намираше съвсем сама в този огромен град, където не познаваше никого, нито пък имаше представа как да се оправи в лабиринта от улици. И все пак трябваше да намери начин да открие къщата на лейди Синтия и се надяваше, че писмото на лорд Бамбридж щеше да й осигури жадувания топъл прием. Но въпросът беше как да стане това?

Тъй като все пак вече се намираше в Лондон, тя нямаше друг избор, освен да тръгне и да търси. Ако съдържателят на странноприемницата беше сговорчив човек, той можеше да я упъти, но ако беше свадлив като този в родното й село, тя със сигурност щеше да си навлече неприятности. Все пак трябваше да започне отнякъде и затова си запроправя път сред хората, тълпящи се пред входа на хана.

Мод почти бе стигнала до вратата, когато някой се блъсна в нея и почти я отхвърли до близката стена. Въпреки че доста бързо се опомни, тя с ужас забеляза, че багажът й бе олекнал. Когато видя, че под кръста й висеше само дръжката на малката й чантичка, тя нададе пронизителен вик. После се обърна и видя момчето, което бързо се провираше сред хората нагоре по улицата.

— Спрете го! Дръжте крадеца! — извика Мод и се затича след него. Напразно. Още преди да излезе на улицата, той бе изчезнал вдън земя. Тя замаяно въртеше глава, но вече знаеше, че едва ли щеше да го открие. Хората я подминаваха, хвърляйки й по някой унил поглед, всеки потънал в собствените си проблеми.

Мод се огледа и видя, че една групичка мъже я гледаха повече от настойчиво. Тя наведе глава и се затътри обратно в двора, сви се на една пейка и като се стараеше да не привлича излишно внимание, се опита да потисне обзелото я отчаяние.

В чантата се намираше препоръчителното писмо, парите й за из път и брошката на мадам Джулия. Какво щеше да прави сега? Без писмото с обясненията на лорд Бамбридж лейди Синтия щеше да й затръшне вратата под носа. А без пари тя нито можеше да наеме стая за през нощта, нито да си купи обратен билет за вкъщи. Не, немислимо беше да се връща обратно. Колкото повече се замисляше над положението, толкова по-безнадеждно й изглеждаше то.

„Не, не бива да се предавам на паниката“ — каза си тя, стисна зъби и вирна глава. Седна по-изправено, приглади полите си, оправи шапката си и напрегна мозъка си, за да измисли какво да предприеме по-нататък. Може би няколко уместно зададени въпроса на някой от по-приличните минувачи щяха да я наведат на някаква идея.

Тя се огледа наоколо и забеляза, че повечето от хората бяха прекалено заети със собствените си занимания, за да й обръщат внимание. Очите й обаче попаднаха на една едра жена, която стоеше близо до входа, вееше ветрило пред лицето си и с малките си очички оглеждаше двора, като от време на време настойчиво се взираше в Мод. Момичето побърза да извърне глава, защото жената й се видя странна, а нахалният й поглед я притесни. Но когато няколко минути по-късно жената прекоси двора и дойде да седне на свободното място на пейката до Мод, тя реши да я попита дали може да я упъти до Гросвенър Стрийт.

— Вие май за първи път пристигате в Лондон? — каза жената още преди Мод да си отвори устата и й се усмихна някак си съчувствено. Побелялото от гъстия слой пудра лице и червената цепка, която й служеше за уста, накараха усмивката и да изглежда по-скоро като гримаса на шут.

— Да, мадам — учтиво отговори Мод, макар прекрасно да знаеше, че жената я бе видяла да слиза от екипажа.

— Чакаш ли някого?

— Ами…

— Е, ако някой е трябвало да дойде, той очевидно доста е закъснял. Обзалагам се, че не е знаел къде пристига екипажът ти?

— Може да се е забавил заради навалицата по улиците.

Жената оправи полите на яркочервената пелерина върху рамене си и потъна в мълчание. През това време Мод се чудеше дали тя беше достатъчно почтена, за да я поразпита малко. Външният й вид бе по-скоро отблъскващ. Едрото й затлъстяло тяло бе увито в огромно количество избелял сатен, украсен с измачкани воланчета. Дори и Мод забеляза, че дрехите и бяха по-скоро вехти, отколкото модерни. Червеникавите къдрици, който висяха под качулката й, очевидно бяха фалшиви, а отблъскващото й лице бе осеяно с безброй изкуствени бенки от черен сатен, които му придаваха комичен вид. Огромните обръчи, които поддържаха роклята и, заемаха толкова много място, че Мод се видя принудена да се измести почти до ръба на пейката, където с мъка се задържаше седнала.

— Приличаш ми на момиче от провинцията — каза жената, размаха проскубаното си ветрило и изпитателно се втренчи в Мод. — От Съмърсет, ако не греша? Или Девън?

— Съфолк — отегчено отвърна Мод и се опита да не поглежда към нея.

— Точно така! Знаех си! Дори го казах на Джек. Когато те видях да слизаш от екипажа, си рекох: ако това момиче не е от Съфолк, да пукна! Винаги познавам. Да знаеш, момиче, че и аз съм от Съфолк, но живея в Лондон от много години.

Личицето на Мод разцъфна в приветлива усмивка при мисълта, че бе срещнала някого от родния си край. Акцентът на жената не приличаше много на този на жителите на Съфолк, но сигурно годините, прекарани в Лондон си бяха казали думата.

— Извини ме, момичето ми — продължи жената, преди Мод да я попита от коя точно част на Източна Англия идваше, — но веднага забелязах, че не си тукашна. Видях и малкия негодник дето ти задигна чантичката. Предполагам, че те е оставил без пени в този проклет град?

Мод сведе глава и едва се сдържа да не заплаче.

— Стана толкова ненадейно…

— Хайде да се запознаем. Казвам се Елиза Финчли, изцяло на твоите услуги. — Тя протегна ръката си с остри нокти и Мод неуверено я пое.

— Мод Мелингам — каза тя и пръстите й останаха стиснати в хищната длан на жената.

— Мод! Ето ти още едно приятно съвпадение! Мод беше името на скъпата ми майчица и за него винаги е имало място в сърцето ми. — Тя се втренчи в Мод, като продължаваше да я държи за ръката. — Кой трябваше да те чака тук? Знаеш ли му името?

— Ами, не съм съвсем сигурна — промълви Мод, почти убедена, че събеседничката й знаеше, че никой нямаше да я чака тук.

— Да. Само като погледна сладкото ти невинно личице, мога да кажа, че си останала съвсем сама в този размирен град, наречен Лондон. Но Бог бди над теб, детето ми, защото ти изпрати човек, който е изпълнен с желание да ти помогне. Ако искаш, вярвай, но аз съм посветила живота си за намирането на хубавички, млади девойчета като теб, на които давам подслон, докато се устроят.

Сърцето на Мод учестено заби. Какъв късмет да попадне точно на лицето, което й трябваше, докато открие Гросвенър Стрийт и убеди Синтия Уилшайър да я вземе на работа.

— Вие пансион ли имате?

— Точно така. Преди много години и аз седях така като теб и се чудех какво да правя. Аз също чаках „братовчед си“ да дойде и да ме прибере. — Тя потупа ръката на Мод с ветрилото и сама се засмя на шегата си. — Но проклетникът така и не се появи. Да, скъпа моя, мадам Елиза знае какво е да останеш без пари и съвсем сама на произвола на съдбата в този огромен град.

От окото на Мод се отрони една сълза и се спусна по пребледнялата й буза.

— Имах пари, преди… А сега, ако почна работя, ще мога да ви платя за подслона.

— Не искам да чувам за това. Първо си намери работа, спечели малко пари и едва тогава можеш да ми се отблагодариш с някоя дреболия. Но сега нека това не те притеснява. Сега имаш нужда от подслон, малко храна, топла напитка и сигурност, докато устроиш живота си. А „Домът за млади девойки“ на мадам Елиза е мястото, което търсиш.

Още преди Мод да може да отговори, мадам направи знак с ветрилото на един слаб мъж от другата страна на двора, който странно се заклатушка към тях. Фигурата му беше почти толкова комична, колкото и тази на мадам, с издълженото си лице, издадена долна челюст, прегърбени рамене и постоянно ръкомахащи ръце. Той угоднически се поклони и мадам се изправи, като не преставаше да стиска Мод за ръката.

— Джеки, едно момиче има нужда от нас. Хайде да отведем, скъпата ни Мод до къщата.

— Но… аз не мисля, че…

— Джек, вземи багажа на мис Мод. Хайде, моето момиче! Сигурна съм, че няма да съжаляваш.

Мод не беше убедена, че най-правилното решение бе да тръгне с тази жена, но изборът й беше твърде ограничен, а жената — настоятелна. Вроденото й чувство за любезност надделя над любопитството й и тя покорно последва едрата жена към изхода. Не бяха изминали и десет стъпки, когато един джентълмен в червен кадифен редингот и шапка с пера изскочи на пътя им и се изпречи пред Елиза.

— Мисис Финчли, добър ден — каза той и обиграно се поклони. — Ще ми позволите да кажа колко прекрасно изглеждате днес.

Мадам го изгледа.

— Добър ден — измърмори тя.

— Няма ли да ме запознаете с очарователната си приятелка? — продължи той и впери очи в Мод. Той понечи да хване ръката й, но Елиза го отблъсна.

— Мод това е сър Уитърстоун. Сър Уитърстоун, Мод Мелингам.

— Мод! Очарователно име. Непременно ще го запомня.

— Няма нужда — троснато отвърна жената.

Мод, която не разбра внезапния гняв на спътничката си чаровно се поклони.

— Бързаме и затова се надяваме да ни извините, сър Ралф — избълва Елиза и ускори ход. Той помаха с шапката си и отново им се поклони. — Всичко хубаво! — извика той докато те трескаво си запроправяха път през тълпата на изхода.

— Кой беше този? — попита Мод.

— Някой, когото е по-добре да не познаваш — гласеше краткият отговор. Въпреки че Мод искаше да попита защо тя усети, че сега не беше моментът да задава въпроси, притисната между Елиза и Джек, който носеше багажа й. — Дръж се близо до стените, скъпа! — предупреди я Елиза, когато тръгнаха надолу по улицата. Огромното туловище мадам отблъскваше безцелно щуращите се минувачи и разчистваше пътя пред момичето. Въпреки това Мод рядко поглеждаше към земята, защото около нея имаше толкова много неща за гледане, че почти не гледаше в краката си.

Пространството, заградено от двата тесни тротоара, представляваше развълнувано море от каляски, носилки и пешеходци, които се бореха за място. От двете страни на тротоара се редуваха магазини, пълни с разнообразни стоки, а някои от тях бяха изнесли предметите за продан на самия тротоар, сред минувачите. Над главата й се поклащаха различни табели и големи знамена, чиито ръждясали дръжки леко поскърцваха при полъха на вятъра. Понякога рисунките говореха достатъчно за предназначението на магазина или кантората, но Мод се забавляваше да чете и надписите. По една време попаднаха в малко задръстване и тя има време да прочете чудноватия надпис над едно ателие за перуки, който гласеше:

а под него:

О, Абсолъм, Абсолъм,

О, Абсолъм, сине мой.

Ако носеше перука,

Нямаше да изглеждаш толкова несъвършен.

Мод се засмя и Елиза, която се запровира в тълпата, я повлече след себе си. Когато улиците станаха по-тесни и по-мрачни, а надвисналите къщи по-порутени, приповдигнатото й настроение изчезна. Кварталът, в който влязоха, беше с мизерни постройки и мрачни тунелчета, сред които се блъскаха хора и превозни средства. Амбулантните търговци хвалеха стоката си и понякога до обонянието на Мод достигаше свежият дъх на пресни ябълки или на току-що изпечени сладкиши. Това беше приятен повей, който разсейваше зловонните изпарения от средата на улицата. От време на време над главите им се отваряше някой прозорец и след вика: „Внимание, долу!“ над главите им се изсипваше порой от отпадъци или ведро с помия. Мод съвсем скоро разбра значението на препоръката да се „придържа близо до стените“.

Шумът, тълпите, зловонните миризми, очебийните контрасти, като например изрядно облечените джентълмени в бродирана коприна, които деликатно отместваха мъртвите котки с върха на абаносовите си, инкрустирани със злато бастунчета, до такава степен бяха замаяли главата на Мод, че когато Елиза спря пред прага на една порутена дървена фасада, към чийто вход водеха няколко кални стъпала, тя бе доволна, че най-после бяха пристигнали.

— Е, момичето ми, добре дошла в „Дома за млади девойки на мисис Елиза Финчли“. Радвам се да те приветствам тук. Ужасно ме болят краката.

Мод погледна омазаните със сажди стени и малките прозорчета, и сърцето й се сви. Тя притеснено видя как Елиза измъкна един огромен ключ изпод дрехата си, изкачи стъпалата и го превъртя в масивната месингова ключалка, която от години не бе смазвана. После отвори вратата обърна се и подкани Мод да влезе.

Вестибюлът беше тъмен като гроб. Мод се извърна, за да види последните лъчи от залязващото слънце, и колебливо заизкачва стъпалата в мрачния зейнал вход.