Ашли Сноу
Мод (23)

Глава 23

Постепенно Мод осъзна, че лежи на едно от леглата в гримьорната. Над нея се бе надвесил горският скитник от пиесата. Зад него тя виждаше пребледнялото лице на Мими и брадатото, загрижено лице на друг coureur de bois.

Очите й се разшириха и тя се опита да се облегне на стената, по-далеч от мъжа, вперил поглед в лицето й.

— Не съм призрак — засмя се Алън. — Ето, виж — добави той, като допря двете й ръце до устните си и ги целуна. — От плът и кръв съм.

Мод се бе втренчила в него и още не можеше да повярва, че това е той.

— Но… мислех си… че индианците… че си мъртъв…

— Разбира се, че така си мислила. И сигурно щяхме да сме мъртви. Но не сме. Избягахме и дойдохме тук, за да те намерим. О, мое мило момиче, не знаеш колко се радвам, че отново те виждам!

Той я прегърна и я притисна до здравото си тяло. За първи път тя усети как душата й се изпълва с радост, пълната, неповторима радост, че го вижда, жив и близо до себе си. Обви с ръце врата му, сълзите й рукнаха и тя заплака и се разсмя едновременно.

— Алън… о, Алън… не очаквах никога да те видя отново.

Те дълго се притискаха един в друг, докато леко покашляне им припомни, че не са сами. Мод пусна врата на Алън, за да прегърне здраво Джеръми.

— И ти, Джеръми, скъпи ми приятелю! Още не мога да повярвам, че и двамата сте тук.

— Да ти кажа честно, и аз още не мога да повярвам напълно. — Той бързо я притисна и отстъпи, а Алън се доближи и седна до нея на леглото, като хвана ръцете й.

— Но как успяхте! — попита Мод, като гледаше и двамата, сякаш бяха духове, а не истински хора.

— Ще ти кажа, но първо, Джеръми, би ли отишъл да пазиш отвън? Мисля, че още не сме готови да се показваме.

— Изглеждаш точно като онези френски трапери, които идват в Квебек от горите — отбеляза Мод, като докосна брадата на Алън. — Но Шевалие дьо Превалоа е тук, спомняш ли си го? Той може да те познае.

— Знам. Затова трябва да бъдем предпазливи.

Джеръми й намигна.

— Мисля, че ще тръгвам. Алън, съветвам те да ме последваш. — Отдалечавайки се, той се блъсна в Мими, която още се взираше в тях и се опитваше да разбере какво става. — Може ли да се вярва на това момиче? — запита той Мод.

— Вижте какво, сър — във френския на Мими се долавяше възмущение, — аз не дрънкам, още повече, за да навредя на моята господарка, която е толкова добра с мен!

— Тя е добро момиче — отвърна Мод. — Това са двамата ми най-добри приятели — обясни тя на Мими. — Англичани са и никой не трябва да знае, че са тук.

Мими, която вече бе заключила, че Алън й е нещо повече от добър приятел, се усмихна.

— Тайната ви ще бъде запазена, мамзел.

Когато Джеръми се измъкна, тя сграбчи Алън и го притисна здраво, като се наслаждаваше на допира на силното му тяло, на топлите му ръце, които се плъзгаха вълнообразно по гърба й, докато устните му докосваха бузата и шията й. Сърцето й заплашваше да се пръсне от радост.

— По-добре да не се увличам прекалено с това, защото няма да мога да си отида — прошепна Алън в ухото й, докато езикът му обхождаше меките заоблени краища. — Бога ми, но толкова е приятно с теб. Имаше време, когато си мислех, че никога няма да мога да те държа така в ръцете си.

Мод се отдръпна и се загледа в обгорялото му лице.

— Бях престанала да се надявам. Сигурна бях, че си мъртъв. Как, за Бога…

Бе прекъсната от Мими, която високо прошепна:

— Някой идва, мадмоазел.

Преди да успее да довърши, на вратата бодро се почука и се чу гласът на Клодет.

— Мод, cherie, добре ли си? Теб най-много те засяга…

— Мими, задръж ги за малко — прошепна Мод, като забута Алън към огромния дървен шкаф, опрян до стената. Бе претъпкан с костюми, но той успя да влезе вътре и да се скрие между тях. Мод отново се промъкна до леглото, а Мими отвори вратата само колкото да може да надникне.

— Мадмоазел почива — бе единственото, което успя да каже, преди Клодет да я изблъска настрани и да влезе в стаята, следвана от Превалоа.

— Какво ти стана, момичето ми, защо припадна така на сцената? А когато не излезе повторно при аплодисментите, ужасно се разтревожихме!

— Бях… толкова нервна, не бях яла нищо цял ден и предполагам, че накрая ми се е отразило. — Тя уморено постави бялата си ръка на челото, но се изправи до седнало положение, когато видя как Превалоа смръщено и подозрително оглежда стаята. — Сега съм много по-добре, наистина — продължи тя, като спусна крака от леглото. — Хайде да тръгваме. Губернаторът уреждаше прием след представлението, нали?

Клодет се наведе и постави ръка на челото й.

— Глупости. Още изглеждаш отпаднала. И не губернаторът, а граф дьо Буганвил дава приема. Ще прояви разбиране, ако малко закъснееш. Когато пристигнем, ще изпратя каретата за теб.

Мод затаи дъх, когато Превалоа отвори гардероба и му хвърли бегъл поглед. Щом отново го затвори, тя каза бодро:

— Много мило от ваша страна. Сигурна съм, че дотогава ще се оправя.

— Мими ще остане с теб — заяви Клодет, като разтвори изрисуваното си копринено ветрило.

— Аз също ще оставя двама от своите хора отвън — обади се кавалерът. — Те ще те съпроводят да приема.

— Много любезно — промърмори Мод.

Все пак изпита голямо облекчение, когато двамата излязоха.

— Ще почакам навън, мамзел — прошепна Мими и ги последва, затваряйки вратата. Мод се втурна към гардероба, за да помогне на Алън да се освободи от различните дрехи от тюл, газ, атлаз с пайети по него, маски, перуки и други подобни аксесоари, необходими на актьорите.

— Бях забравил миризмата на театъра — отбеляза той и махна един дълъг, прозрачен шал, който се бе увил около гърдите му. — Бе на косъм. Определено не искам кавалер дьо Превалоа още да знае, че съм в Квебек. Не и докато не съм измислил как да те измъкнем от тези скали.

— О, любов моя, мислиш ли, че ще успееш? — попита тя, като го прегърна и го придърпа към себе си на леглото. — Ние сме точно в центъра на френската армия и толкова далеч от колониите!

— Ще измисля нещо. В края на краищата, стигнали сме до тук. Когато напуснахме селото на Точната стрела, мислех, че никога няма да те открием. Предполагах, че са те изпратили робиня на някой индиански вожд отвъд планината. Точната стрела ми каза къде си.

— Но защо? И как, за Бога, си се сприятелил толкова с този дивак?

Алън се засмя.

— Бе невероятно. Имахме съревнование с неговия шаман, Сиото. Разбира се, Джеръми вършеше магиите. Аз само стоях и се преструвах, че мислено му давам нареждания. Онзи дърт мошеник, Сиото, пробва всеки номер, който знаеше, но не успя да надхитри Джеръми. Когато свършиха с елементарните неща, той започна да вади най-сложните трикове от торбата си. Замери с камък един от юначагите, който очевидно му бе помощник. Онзи запищя, застена и се просна на земята, след това изплю четири по-малки камъчета. Този номер е стар като самия Метусалем. Повдигаше предмети с косъм, караше палатките да затреперват и — като блестящ финал — направи така, че да изчезне от вътрешността на една колиба. Джеръми се досети, че има подземен тунел, и просто се появи на мястото на стареца. Когато свършихме, индианците вече бяха убедени, че сме богове. Разбира се, Точната стрела не бе толкова глупав, но се зарадва да види как старият му лечител си получи възмездието, така че стана много добре. Малко по-късно тихичко ни отведе извън селото и каза на хората си, че сме се върнали при Великия дух на небето.

— И е знаел, че съм тръгнала с Превалоа?

— О, да. Изпратил те при него по молба на кавалера. На пазара научихме, че е отвел бяла жена със себе си в Нова Франция, а също и за coureurs de bois. Решихме, че най-добрият начин да те последваме е да се престорим, че сме от тях. Дотук нямаше засечки.

— Но къде сте отседнали? Тук няма много безопасни места.

— В една кръчма в долния град, въпреки че не можем да останем там много дълго, защото ще събудим подозрение.

— Любов моя, трудно ли ти беше? Изглеждаш уморена, изтощена…

Тя го притисна.

— Не, не. Това е шокът от внезапната среща. О, Алън, вече бях изгубила надежда, че ще си отида от Квебек. Наблюдават ме през цялото време и макар че Клодет се старае да държи Превалоа далеч от мен, той ми каза, че само изчаква сгоден случай, за да ме отвлече.

Той прокара пръсти през косата й и вдъхна аромата й.

— Кучият му син! Първо ще го убия.

— Не бива. Трябва да внимаваш — предупреди го Мод, обхвана с длани лицето му и го притегли към своето, за да го целуне. — Няма да мога да понеса, ако отново те изгубя!

— Няма да ме изгубиш. А сега трябва да вървя, преди да съм подложил на опасност и твоя живот.

Тя с усилие го пусна.

— Кога ще те видя отново?

— Изпрати Мими в „Златният Петел“ утре сутринта, когато отварят пазара. Дотогава ще сме измислили нещо.

— О, Алън — извика тя, когато той измъкна ръцете си от нейните. — Обичам те…

Той я целуна бързо и се измъкна, като затвори вратата след себе си. Едва тогава тя забеляза, че още бе с роклята от представлението и трябваше да се преоблече за приема. Тя скочи и задърпа дантелите.

 

Както се оказа, Мими два пъти ходи до улица Шамплен, докато Мод ревниво чакаше в замъка на Клодет, като много й се искаше тя да е тази, която ще види Алън и Джеръми. Не бе напълно сигурна дали може да й се вярва, въпреки че досега момичето бе много мило и дружелюбно. Малката французойка се впусна презглава в тайната авантюра на тези срещи и както Мод можа да се убеди, се оказа умен съучастник. Когато каза на господарката си, че двамата мъже ще бъдат готови да напуснат града на следващата нощ, почти съжаляваше, че малката им дръзка игра свършва.

— Джеръми казва, че ще има друго соаре, този път в двореца на Биго, близо до Cote de la Montagne. Той каза, че в десет часа exactement трябва да се престорите на болна и да вземете каретата за вкъщи. Мосю Алън ще бъде там, за да ви отвлече.

— О, Боже, този план като че ли крие всякакви възможности за провал.

— Веднъж само да излезете от двореца и ще изчезнете, надолу по Силъри Роуд. Никой няма да знае, че ви няма.

— Силъри Роуд ли? Колко далеч мисли, че ще стигнем по пътя? Дори ако успеем да се измъкнем през някоя от портите, няма да е трудно да настигнат каретата ни. Сигурна ли си, че е казал това, Мими?

— Oui, мадмоазел, това бяха точните му думи. — Мими разсеяно вдигна единия край на полата си и го уви около пръстите си. Сякаш не й се искаше да среща погледа на Мод.

— Е, предполагам, че не ми остава нищо друго, освен да следвам нарежданията му. Знаеш ли дали някой подозира, че не са това, за което се представят?

— Не съм усетила. Не мисля, че прекарват много време в кръчмата.

— Това е умно от тяхна страна. — Мод осъзна, че чупи ръце в скута си. Щеше да е толкова благодарна, когато всичко свърши и тя отново е с Алън. Ако планът успееше. Трябваше да успее! Тя чу как Мими леко се изкашля. Вдигна очи и видя, че тя още стои и я наблюдава.

— Мамзел… — започна колебливо момичето. — Искам да ви помоля за една услуга. Искам да ви помоля да ми позволите да дойда с вас и монсеньор Алън, и монсеньор Джеръми.

Мод се изуми.

— Искаш да напуснеш Квебек? Но защо? Ти си французойка и това е твоят дом.

— Да, но… Мамзел вижда, че не е приятно да работиш за мадам Клоден. Когато убиха моя Андре, мислех, че никога вече няма да бъда щастлива. Все пак, през тези два дни, аз се научих да чувствам. В очакване съм. Трябва внимателно да си изпълнявам ролята, за да не се досети никой какво правя. Освен това започнах да се смея. Монсеньор Джеръми ме кара много да се смея.

Мод се усмихна иронично.

— Изглежда, през това време си се занимавала и с нещо друго, освен да слушаш нареждания.

— Oui. Нещо повече. Обратното бе трудно с такава приятна компания. Моля ви, мамзел Мод. Обещайте да ме вземете със себе си! Вие сте най-милият човек, когото познавам. Не се отнасяте с мен като с обикновена прислужница.

— Може би защото и аз някога бях прислужница, и знам какво е.

Очите на Мими се разшириха.

— Вие? Но вие сте такава дама!

— Научих се да бъда такава, но не съм родена дама. Всъщност бях кухненска прислужница, преди да стана камериерка. Така че, виждаш, била съм по-долу и от теб. И имах господарка, пред която мадам Клоден изглежда като Добрата фея.

Усмивка озари кръглото лице на Мими.

— Може би затова изглеждаме почти приятелки.

— Да. Приятелки. — В един миг тя изучаваше лицето на момичето, като все още се питаше дали не я примамва в някакъв капан. — Добре, Мими. Ако ще бягаме от Нова Франция, трябва да сме по-умни от всякога и да се държим един за друг. Щом наистина искаш да дойдеш, не възразявам.

— О, merci, мадмоазел. Ще ви помагам както мога.

— Вероятно, ако й кажа, че ще те взема с мен утре вечер, Клодет ще ми позволи с много по-малко подозрения.

Все пак тя реши внимателно да наблюдава малката си камериерка.

 

На следващата вечер Мод избра най-обикновената от всички рокли, които Клодет и бе предоставила. През деня тя подготви почвата, като на няколко пъти се оплака от главоболие.

— Можем и да не ходим на това соаре у интенданта Биго довечера — предложи Клодет, поглеждайки подозрително Мод.

— Не, няма да допусна малко главоболие да ме лиши от удоволствието ми. Нито пък вас от вашето.

Тъй като Клодет очакваше Мод да поиска да остане вкъщи, а тя да отиде сама на приема, Клодет се успокои. Вечерта поеха в карета, наречена cleche, всяка с придружаващата я камериерка и по-възрастната дама доволно се усмихваше, че ще може да държи Мод под око.

Градският дворец на Биго бе по-стар от замъка му в гората Сен Шарл, но бе прекрасно обзаведен с всичко, което крадените пари могат да внесат от Франция. Светлини блестяха от канделабри във всяка стая. Бе сервирана великолепна вечеря, виното се лееше щедро, а малък оркестър свиреше в една от по-големите гостни и предлагаше на желаещите да танцуват от изискан менует до провинциален рил. Мод се движеше из стаите, флиртуваше с офицерите и даваше вид, че се забавлява много добре. Само от време на време слагаше ръка на челото си, когато получаваше пристъп на болка. Когато се убеди в загрижеността на всички заобикалящи я, тя разреди пристъпите.

Щом часът наближи десет, тя сдържа нервността си и отиде да потърси Клодет, която се бе развихрила в игра на пикет. Вървеше й, защото бе заложила високи суми и в момента печелеше. Мод се зарадва на това, тъй като при тези обстоятелства тя нямаше да поиска да напусне масата.

— Страхувам се, че главоболието ми се влошава — съобщи й Мод, като я потупа по рамото. — Наистина ми се иска да си отида вкъщи и да си легна. Желаете ли да тръгваме?

Клодет едва вдигна поглед от купа монети на масата.

— Да тръгвам ли? Ха, момиче, не виждаш ли, че печеля? Няма да е честно да напусна сега.

Мод вдигна поглед и видя вперените в нея студени очи на Превалоа, застанал зад стола на дьо Буганвил.

— Действително изглеждаш малко бледа, момичето ми. За мен ще е удоволствие да те придружа до вкъщи — прибави той небрежно.

Клодет откъсна очи от картите и погледна и двамата.

— Не е необходимо, Иполит. Мими може да придружи нашата Мод. Но, всъщност, момичето ми, защо не почакаш още малко, ще се приберем заедно.

Мод се олюля на краката си и се хвана за масата, за да не падне.

— Мисля, че няма да мога. Надявам се само да не е начало на някаква болест…

— Милостиви небеса, Клодет — възкликна състрадателният домакин. — Нека бедната девойка отиде да си легне. Не можем да допуснем нашата любима певица да се разболее, нали?

Клодет постави картите си на масата.

— Може би трябва да си тръгвам…

Чу се хоров протест от страна на другите играчи, решени да си върнат това, което бяха изгубили.

— О, добре — въздъхна Клодет. — Изпрати двама от своите хора с нея, Иполит. Те могат да я придружат до вкъщи.

— Ще донеса наметката ти — произнесе французинът през стиснати зъби.

— Благодаря — каза Мод и се обърна. На изхода той обгърна раменете й с топлата дреха. Веднага притича един лакей, който отвори вратата, спусна стълбичката и й подаде ръка да се качи. Тя го погледна и затаи дъх, защото под бялата перука и триъгълната шапка позна кръглото лице на Джеръми. Поглеждайки бързо към капрата съзря и Алън, вперил поглед напред, загърнат в огромна наметка. Държеше небрежно поводите в обвитите си с ръкавици ръце. Тя чевръсто влезе в уютната тъмнина на каретата, а Мими седна срещу нея. Когато cleche потегли по паважа към ъгъла, където Cote de la Montague се извиваше нагоре, Мод си позволи да изпусне лека въздишка на облекчение.

Тъкмо се заизкачваха по хълма, когато се чу вик и каретата спря. Мод скочи и се залепи на прозореца, защото чу гласа на Превалоа, който освобождаваше пазачите. За неин ужас вратата се отвори рязко, той се качи и седна до нея, завит плътно в пелерината си.

— Мислех, че този момент никога няма да настъпи — каза меко той, като я прегърна и притисна до себе си. — Това бе идеалната възможност.

— Какво правиш тук? Пусни ме!

Той я освободи само колкото да се наведе през прозореца и да извика на кочияша да ги закара в цитаделата. После ръцете му отново я обгърнаха и придърпаха към него. Тя се опита да се освободи, но дланите му обхванаха шията й и той повдигна брадичката й. Чувстваше горещия му дъх на бузата си, очите му светеха в тъмнината.

— Казах ти, че само изчаквам удобния случай. Бе въпрос само на удобна възможност и ти ми я даде тази вечер.

— Махни се от мен! Как смееш! Мадам Клоден ще ти взе ме главата за това.

— Клоден повече няма да те види. Няма да допусна тази грешка. Този път ще те отведа там, където няма да те намери.

Мраз изпълни сърцето й и се разпростря по цялото й тяло.

— Това е възмутително — извика тя и отново се опита да се освободи. Той придърпа лицето й и я целуна по устните. Срещу тях Мими седеше с разширени очи, после се опита да отдели ръцете му от Мод.

— Монсеньор, това не е прилично — каза тя и продължи с поток от френски ругатни. Превалоа се отърси от нея, сякаш бе досадно насекомо, и извика на кочияша да спре. После отвори вратата и изблъска Мими на улицата.

— Не можете да направите това! Мадам Клодет…

— Да те няма, момиче — сопна се Превалоа и се метна отново вътре, тъкмо навреме, за да сграбчи Мод, която се опитваше да се измъкне от другата страна. Затискайки с ръка устата и, той я върна обратно на седалката, стоварил тяло върху нейното. Тя усети как каретата отново потегли, тракайки леко по паважа. Опита се пак да се бори с кавалера, когато й хрумна, че е по-добре да му отвлича вниманието, докато Алън ги закара, накъдето пожелае. С разширени от страх очи тя се облегна назад, сякаш борбата я бе уморила.

— Така е по-добре — отбеляза Превалоа, целувайки шията й. — Колко съм копнял за това… — измърмори той, като със свободната си ръка смъкна роклята от рамото й и го зацелува, после премести устни по-надолу, към вдлъбнатината между гърдите й. — През цялото време… докато беше на сцената и другите мъже те опипваха с поглед и те желаеха, знаех, че ще бъдеш моя…

Мод скръцна със зъби и слабо се опита да го отблъсне. Колата сега се движеше така, че те се люлееха на кожените седалки и на няколко пъти едва не паднаха на пода. С устни той отмести края на роклята й, хвана откритото зърно на гърдата й и го засмука с наслада. Тя потисна отвращението си, спомняйки си, че колкото по-дълго го отвлича, толкова по-голяма бе възможността да се измъкнат.

Каретата ускори темпо. Мод реши да се остави в алчните му лапи, докато се отдалечат достатъчно от града. Бяха изминали само една-две мили обаче, когато каретата се удари в голям камък и двамата се озоваха на пода. Превалоа освободи устата й и вниманието му незабавно се изостри, щом разбра, че се движат по черен път, а не по павиран.

Той незабавно се озова до прозореца, свали го със замах и изкрещя на кочияша да спре. Мод скочи и отиде от другата страна, готова да слезе веднага щом колата намали скоростта. Когато тя спря, кавалерът блъсна вратата и изскочи навън, като заоглежда яростно тъмното поле, простиращо се от двете страни на пътя. Той погледна към кочияша и схватливият му ум веднага проумя факта, че нещо не бе както трябваше да бъде. Това със сигурност не бяха слугите на Клодет.

От другата страна на каретата Мод видя как Алън завърза поводите и слезе от капрата, за да се изправи лице в лице с французина.

— Виж ти — каза той, като отметна пелерината си и хвърли шапката си на седалката. — Това е риба, която не очаквах да хвана.

Мод отиде зад колата и започна да наблюдава двамата. Тогава усети ръка на рамото си, обърна се и видя Мими.

— Монсеньор Джеръми ме взе при себе си — прошепна момичето. Самият Джеръми се бе изправил до Алън, готов да се притече на помощ, ако е необходимо.

Мод за пръв път осъзна, че Алън си бе обръснал брадата. Превалоа се взря в лицето му и въздъхна.

— Дезмънд! — изсъска той. — Трябваше да се досетя.

— Същият — отвърна Алън, пристъпи към французина, замахна с юмрук и го удари в устата. Превалоа залитна назад и падна на земята, после се изправи до седнало положение и потърка брадата си.

— Това е за възмутителното ти отношение към Мод — сопна се Алън.

Превалоа леко се усмихна.

— Бой с юмруци, а? Типичното оръжие, което може да се очаква от един долен актьор!

Алън хвърли наметката си, разкривайки дълга сабя на кръста си. Като извади острието от ножницата, той каза:

— О, аз мога и да се фехтувам, монсеньор, ако държите да използваме оръжието на благородниците.

Изправяйки се на крака, Превалоа с лекота издърпа своята сабя.

— Думата благородник е крайно неподходяща в твоя случай, но все пак ще ми достави огромно удоволствие да те убия. Достатъчно си се месил в живота ми.

— Намесата беше от ваша страна, монсеньор. En garde!

Алън нападна пръв и сабите им се кръстосаха със силен звън. Мод се сви до каретата, взирайки се в тъмнината, за да различи силуетите на двамата мъже, които се въртяха в кръг и нападаха отново и отново. След редица звънтящи атаки и парирания те се вкопчиха един в друг. Мими скри лице в рамото на Мод, а Джеръми вдигна един камък от земята и се промъкна по-близо, за да помогне по един недостоен начин, ако види, че Алън губи.

Двамата противници ръмжаха от напрежение, докато се нахвърляха един върху друг. За голяма изненада на Превалоа силите им бяха равностойни. С няколко кръгови движения сабите се кръстосаха горе и Алън прикова французина до каретата.

— Сцената добре те е научила да се биеш — изсъска Превалоа. — Но скоро ще разбереш, че това не е игра.

— Учих фехтовка в Кралския Единбургски колеж, монсеньор, а не в театъра. И не друг, а ти ще усетиш острието на сабята ми.

— Ха! — възкликна противникът му и го отблъсна от себе си и насочи острието си към него. Алън за момент загуби равновесие и залитна, но успя да парира светкавичния удар. След това, с редица постъпателни кръгови движения напред, той накара французина да отстъпи и го принуди да изнесе ръката, в която държеше оръжието настрани. Точно в този миг заби собствената си сабя дълбоко в незащитеното му рамо.

С рев Превалоа отстъпи назад, като отпусна сабята си и се хвана за рамото, от което незабавно потече кръв. Той коленичи на земята, а Алън, все още задъхан, тихо се приближи до Мими.

— Дай ми едната си фуста, момиче — сопна се той.

Мими разкъса дрехата, а Мод гледаше французина.

— Убит ли е? — прошепна тя.

— Не. Само ранен.

Алън отиде до мястото, където бе припаднал французинът, и започна здраво да увива раната с фустата. Кръвта шуртеше и се налагаше да направи стегната превръзка, за да я спре.

Той обърна кавалера, а Джеръми опипа пулса на гърлото му.

— Жив е — отбеляза Алън и метна пелерината на Превалоа върху него. — Щом се свести, може да отиде сам до портата Свети Луи и да получи помощ. Дотогава ще сме на половината път до Монреал.

Той бързо набута двете жени в каретата, а те с Джеръми седнаха на капрата. Мод не обръщаше внимание накъде се движат, докато не усети, че колата забавя ход. Видя, че минават през малко, потънало в мрак село. Щом го прекосиха, поеха по криволичещ път, който се спускаше от голям хълм, преди да тръгнат успоредно на сребристата линия на реката. Близо до няколко струпани на едно място дървета Алън помогна на двете жени да слязат, след което потупа коня по задницата и го прати обратно към селото.

— Жителите на Силъри могат да върнат на Клодет нейната cleche — промърмори той и поведе двете жени към брега, където Джеръми измъквайте една малка лодка от скривалището й сред съчки и сухи клони. Четиримата се качиха в нея и се отделиха от сушата.

— Хванахме точно отлива — отбеляза Алън и преметна ръка през рамото на Мод. — Ето защо планирахме всичко по време. Страхувах се неочакваното присъствие на Превалоа да не ни забави.

Гребаха почти четвърт час, преди да спрат до една рибарска баржа, закотвена в средата на реката. От палубата спуснаха въжена стълба и един младеж в рибарска риза взе ръката на Мод, за да й помогне.

— Това е Пиер — представи го Джеръми, а човекът свали нахлупената си шапка и направи кратък поклон. — Той се съгласи да ни измъкне оттук.

— Merci, Pierre — каза Мод и подаде ръка на Пиер. Смутен, той се поклони още няколко пъти.

— Je vous en prie, Madam.

— Любезностите могат и да почакат — обади се Алън, като бързешком привърза лодката. — По-добре да побързаме, иначе няма да имаме предимството на реката, когато минаваме покрай Квебек.

— Квебек ли? Мислех, че отиваме в Монреал.

Алън и се усмихна през рамо и започна да помага на Пиер и Джеръми с фаловете.

— Това бе заради Превалоа, в случай че се е преструвал на припаднал. — Не, ако успеем да отминем благополучно френското оръдие на брега на Бюпор, ще се отправим към залива на Свети Лорен.

Платното се опъна от вятъра, Джеръми вдигна котвата и лодката спокойно заплува с отлива, като се плъзгаше по сребристата река, Алън дойде и застана до Мод, обгърна раменете й с ръка и двамата се загледаха в брега, който минаваше покрай тях.

— Не можем ли да следваме реката чак до Хъдзън? — попита Мод с усмивка.

— Не, предпочитам опасностите на откритото море пред перспективата да хвърля ръкавица на французите. Освен това не държа отново да се срещам с индианци. Може следващия път да не ми провърви.

— Но колко далеч можем да стигнем в океана с такава малка гемия?

— Пиер се съгласи да ни откара до Луизбърг, където, ако имаме късмет, можем да вземем кораб до колониите. Но все пак още не сме излезли от гората. Онези оръдия могат да ни унищожат, ако Превалоа е вдигнал тревога.

Скоро на Мод й стана ясно, че Пиер познава реката като дланта си. Той ловко управляваше гемията по канала, промъквайки се бавно под светлините на Квебек — които зловещо блестяха в тъмнината, — под носа на временните жилища на френските войници при скалите, плъзгайки се под мрачната сянка на остров Орлеан…

Отпусна се, когато преминаха препятствието; скоро напуснаха Квебек, с всички опасности, които той криеше.

— Хайде да слезем долу — прошепна Алън в ухото й.

— Не си ли им нужен тук?

— Не. Джеръми и Пиер могат да управляват гемията. Искам да прекарам няколко мига насаме с теб.

По-нататъшни убеждения не й трябваха. Алън седна на койката и я притегли към себе си. Обхвана с длани лицето й и дълго и влюбено я целуна, после езиците им заизследваха взаимно формата си. Мод обгърна с ръце врата му и двамата, с преплетени тела, се излегнаха на койката. Тя прокара ръце през страните и врата му, опиянена от допира, после по гърдите и надолу към кръста му. Пръстите й пробягаха по нарастващата могилка по-надолу, извивката на хълбока му, мускулестото бедро и тя се наслади на познатото чувство.

По същия начин Алън усещаше меките форми на тялото й и не можеше да повярва, че отново я държи в ръцете си. Потърси с ръка глезена й, после се придвижи нагоре към съблазнителните извивки на краката и още по-нагоре, за да обхване това, за което копнееше. С пръсти той проникна във влажните дълбини, галеше и дразнеше, докато цялото й тяло се изпъна като струна, копнеещо за любов. Едва тогава той проникна в тялото й.

После дишането й се успокои, тя се притисна до него, чувствайки, че никога не е изпитвала такава съвършена радост.

Алън зарови пръсти в косата й и нежно целуна шията й.

— Не искам никога вече да те изгубя — прошепна той. — Ще се оженим веднага щом стигнем в Луизбърг.

Тялото й се напрегна, сянка помрачи щастието й. Никога не можеше да се омъжи за него. Това решение, взето в нощта, в която той й разказа историята си, бе валидно и сега. Той се нуждаеше от съпруга, богата и с благороден произход като него, която бе от същата класа. Щеше само да го повлече надолу, ако се ожени за нея.

— Докато сме заедно, само това има значение — отвърна тя; не искаше разногласията да помрачат радостта им от това, че са отново заедно.

Алън заспа в ръцете й. Тя го прегръщаше, милваше косата му и наблюдаваше как първите лъчи на зората проникват през процепите между дъските. Когато светлината се превърна в ясен ден, тя осъзна, че са наистина свободни.