Ашли Сноу
Мод (20)

Глава 20

Виковете на фигурите, които подскачаха около нея, се превърнаха в дивашки крясъци. Напрегнала тяло в очакване на удара, Мод искаше да закрие очи с ръце, но някой ги държеше здраво. Изведнъж грубо я изправиха на крака, а ръцете й се оказаха завързани за дълга пръчка.

Видя как пред нея влачеха Алън, с ръце, вързани по същия начин. Един висок и як индианец я сграбчи за косата и изви главата й. Взря се в нея с очи, в които гореше омраза. В тях нямаше нищо от безучастното любопитство на ирокеза, който бе надникнал в гърнето й във Форт Лаимън. Това лице бе изкривено от злоба и потъмняло от гняв. Кръвта и застина във вените и тя отново зачака удар.

Индианецът пусна косата й и я блъсна пред себе си на поляната. Явно командваше останалите, защото, въпреки че поспориха с него на неразбираемия си език, накрая те се подчиниха на желанието му. Иначе Мод подозираше, че досега щяха да лежат мъртви сред дърветата.

Тя се запрепъва напред, още твърде изплашена, за да осъзнае колко неудобни и стегнати бяха връзките на китките й. Дългата пръчка й пречеше да запази равновесие, а ръцете, вързани в двата й края, се закачаха в страничните храсталаци и се раздираха от бодлите. Индианците се движеха много бързо и тя не можеше да се изравни с тях. Преди да бяха пътували и половин час, тя вече не вървеше самостоятелно, а я блъскаха и теглеха. Нито веднъж не спряха за почивка, диваците сякаш изобщо не се уморяваха. Един път Алън се обърна и се опита да й каже нещо утешително, но якият индианец злобно го удари с тоягата си и той едва не падна на земята. След това никои от тях не направи опит да проговори, само гледаха в краката си, докато станаха прекалено безчувствени и изтощени, за да мислят. Мод знаеше, че Джеръми се влачи зад нея, както Алън отпред; накрая така бе обзета от грижата да стои изправена, че вече почти не ги забелязваше.

Вървяха през целия ден, според нея на запад. Цялото тяло я болеше; накрая се промъкнаха сред няколко дървета и излязоха на една поляна, покрай която течеше поток. Тя бе осеяна с ниски къщи от трупи; някои от тях бяха твърде тесни и дълги. Имаха кръгли сламени покриви, отпред с наредени пръти като платформа. Кръг от камъни заобикаляше открития огън. Погледът на Мод бе замъглен от умората и спускащия се здрач, но въпреки това тя успя да различи жени, които бързаха към тях, и тичащи наоколо деца. От огъня се издигаше пушек и сред множеството противни миризми се долавяше ароматът на нещо вкусно.

Жени, голи до кръста, ги заобиколиха и като ги мушкаха с пръсти в гърдите и лицата и виеха от радост, ги заблъскаха към една от колибите. Едрият водач на групата, която ги залови, каза няколко гневни думи и жените, продължавайки да вият, ги натикаха вътре и събориха на земята. Прътът, за който бяха завързани ръцете й, й пречеше да легне, така че тя седна и се подпря на един от подпорните колове. Много време мина, преди да отвори очи и да погледне изтощените мъже край себе си.

Алън тихо ругаеше.

— Как можах да помисля, че ще минем спокойно през тези гори? Трябваше да се досетя!

Той обърна очи към Мод, опитвайки се да привлече погледа й, и сърцето му се сви. Изглеждаше толкова уморена и нещастна, и това бе по негова вина. Искаше да я отведе някъде в безопасност, а ги бе докарал до това ужасно положение. Най-вероятно щяха да ги убият. Той дръпна стегнатите въжета, които държаха ръцете му за пръта, но те бяха здраво вързани. Не можеше дори да я успокои, помисли си той горчиво.

Джеръми простена и се размърда.

— Това земята на племето на мохиканите ли е? Смятах, че са приятели на англичаните.

— Приятели са на сър Уилям Джонсън. Не всички ирокезки племена са съгласни със своите вождове. Много от тях се колебаят между французите и англичаните. Това може да е бунтарски настроена група. Или пък е възможно след разгрома при Форт Корийон племето на мохиканите да е преминало на страната на Нова Франция. Но очевидното е, че никак не им се нравим!

— Какво ще ни сторят? — попита тихо Мод. В действителност не държеше да знае, но все пак смяташе, че ако е подготвена, ще може по-лесно да понесе участта си.

— Не знам — отговори Алън. Той имаше много ясна представа за това, което ги очакваше, но не искаше да тревожи Мод. Когато ги завлякоха в селото, едно от първите неща, които забеляза, бяха двете клади на края на дългата редица от колиби. Знаеше за какво служат от разказите на войници, които бе слушал в лагера. Изгарянето на тези клади бе за препоръчване, отколкото да те сварят жив, или, още по-лошо, да те принудят да гледаш и после да ядеш от месото на другите. Бе чувал, че това е разпространен обичай сред диваците.

По тялото му премина болезнена тръпка. Не, никога нямаше да позволи това да се случи с Мод. Самият той щеше да я убие, преди да им позволи да я докоснат.

— Толкова съм жадна — изстена тя. Главата й клюмна на гърдите и тя изгуби съзнание. Алън бе доволен. Това изглеждаше единственият начин да си почине през следващите няколко часа. Той се завлече до нея и допря крак до нейния. Никога не я бе обичал повече и не е бил по-безпомощен да й да облекчи страданията й. Завладя го гняв от собственото му безсилие. Тя щеше да умре само защото не бе предвидил развитието на нещата!

Гневът обаче му даде нови сили. Трябваше да има начин да я спаси. Да направи нещо, за да ги измъкне.

Обърна поглед към Джеръми и видя, че той се взира в пода напълно сломен. Когато вдигна очи и срещна погледа на Алън, Джеръми се опита да се усмихне.

— Това може да е краят на пътуването, приятелю — каза той тихо. — Съжалявам, че стана така. Особено за Мод.

— Не се предавай толкова лесно — сопна му се Алън. — Сигурно може да се направи нещо. Мисли, мисли!

Джеръми погледна към отворената врата на колибата; воят навън се бе усилил. През нея се виждаше как диваците се отправяха на тълпи към другия край на селището.

— Страхувам се, че и ножът, и хлябът са у тях.

Алън дръпна по-яростно вървите, стягащи китките му.

— Сигурно е така, но ние сме по-умни. Трябва да намерим изход.

Джеръми клюмна глава от изтощение. Дългото ходене, плюс раната на главата му бяха изцедили и последните му сили.

— Добре, мисля, че е време за deus ех machina — въздъхна той.

Алън се засмя с горчивина.

— Смятам, че само в пиесите Бог слиза в кошница, за да оправи нещата. Все пак много жалко, че не си истински магьосник.

— Да, точно сега можех да направя някоя магийка. — Главата му рязко се наклони и той също изпадна в безсъзнание.

Алън се облегна назад и затвори очи с желанието да го споходи благословеният сън. Но бе твърде разтревожен и ядосан на себе си, за да заспи. За първи път от много години насам той започна да се моли.

Дали се дължеше на Божията намеса, или на чист късмет, но малко след това на входа на колибата се появиха две жени. Едната преряза вървите, стягащи китките им, а другата постави на земята купа с някаква зърнена каша и кана с вода.

Алън ги наблюдаваше немощно как излязоха и седнаха пред колибата, като от време на време надничаха вътре. После разтри безчувствените си китки, промъкна се до Мод и я взе в прегръдките си.

— Мод, любима… Добре ли си? Събуди се. Ето, пийни глътка вода. — Доколкото знаеше, можеше и да е отровна, но се надяваше, че не е. Едва ли искаха да се лишат от забавлението си. Той вече чуваше как воят се усилва и барабаните заехтяват край онези ужасни стълбове. Отстрани дългите кичури от челото й и намокри устните й с вода. Тя се задави и се събуди, видя какво има пред нея и жадно отпи. — Така е по-добре. Само че не много наведнъж.

Мод колебливо раздвижи схванатите си ръце. С облекчение откри, че вече не е вързана за пръта, обърна се и зарови лице в гърдите на Алън. Ръцете го боляха, но той я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Със замъгленото си съзнание помисли, че са мъртви, но биенето на барабаните в другия край на селото й подсказа, че най-лошото тепърва предстои.

— Любов моя — промълви Алън, заровил устни в косата й, — толкова съжалявам, че те докарах до това положение.

Тя се усмихна и обхвана с длани страните му.

— Докато съм с теб, мога да понеса всичко.

Алън целуна влажното й чело.

— Донесоха храна. Можеш ли да поемеш малко?

Срещу тях Джеръми се свести и размърда.

— Храна? — промърмори той. — Наистина ли каза храна?

— Да. — Алън побутна купата към него. — Не изглежда много вкусна, но все пак вземи си. Ще те подсили.

— Но защо? — запита тихо Мод. — Защо ще ни хранят, след като ще ни убиват?

— Не знам. — „Може би искат да ни поугоят“ — каза си той. — Просто бъди доволна.

 

Когато отпи още малка вода, Алън забеляза, че жените ги няма пред входа. Започна да оглежда всяко кътче, но реши, че няма как да избягат, без да ги видят. От вратата започваше главната пътека, която водеше до центъра на селото, а за да избягат от другата страна, трябваше да копаят под дървените трупи. Нищо чудно, че индианците ги бяха отвързали.

Той отново се промъкна към Мод, която си бе възвърнала част от жизнеността.

— Само да не ни бяха взели връхните дрехи — каза тя повече на себе си, отколкото на останалите. — Нямаме нито запаси, нито оръжия. Няма с какво да работим.

Джеръми вдигна поглед от купата, в която гребеше с ръце.

— Чакай, Мод, ами джобът?

— Под полата ми? Да, те не знаеха, че съществува.

Тя бръкна с ръка под една лента, завързана на кръста й, към която бе прикрепена голяма ленена кесия.

— В нея са нещата, които сложихме там.

В очите на Алън светна първата искрица надежда, откакто ги бяха пленили.

— Дай да видим — нетърпеливо се обади той.

Тя отвори кесията и изсипа съдържанието й на пода. Алън не можа да скрие разочарованието си.

— Тук няма нищо, което да влезе в работа. Джеръми, защо, за Бога, си запазил всички тези боклуци?

Джеръми подаде купата на Мод и закуцука към тях, за да огледа малкото предмети на земята.

— По-скоро ще остана без дрехи, отколкото без инструментите на занаята си — промърмори той разсеяно.

Имаше половин глава лук, няколко износени носни кърпички, парченце черен плат, здраво увито и завързано с конец, една голяма сребърна пара и четири по-малки пиринчени монети, комплект чаши, които се вместваха една в друга, три коркови топчета и кичур тънки косми. Колекцията завършваше с парче канап и дълга панделка.

Алън чу леки стъпки от мокасини навън и предупреди Джеръми, който бързо сграбчи съдържанието на кесията и го натъпка в ботушите си. Докато индианките се навеждаха, за да влязат в колибата, двамата се бяха настанили един до друг на земята и с удоволствие похапваха от кашата.

Почти усетиха враждебността на жените. Грабвайки купата и каната с вода, те забързаха навън, очевидно доволни, че ги оставят гладни. Мод бе толкова уморена, че това въобще не я интересуваше. Докато можеше да си почива в успокояващите ръце на Алън, тя можеше да понася глад и жажда. По-трудно бе със страха, но и той намаляваше, когато любимият бе наблизо.

Все едно, нощта обещаваше да бъде ужасна. С напредването й шумът от барабаните ставаше по-силен, а воят на индианците по-необуздан. Всичко това се влошаваше от факта, че не можеха да видят какво става отвън. Винаги, когато се осмеляваха да се приближат до вратата, едно боядисано лице им хвърляше яростни погледи.

Цяла нощ тримата седяха близо един до друг, като се питаха какво ще им донесе следващата сутрин и защо още не ги бяха повлекли към кладата. Разговаряха тихо и спаха на пресекулки, опитвайки се да измислят начин за бягство, да си дадат кураж за сутринта, да си вземат сбогом.

— Мисля, че бих понесъл всичко, ако не смятах, че аз съм виновен за страданията и на двама ви — повтаряше Алън непрекъснато.

— Знаеш, че не ти ни доведе тук — опитваше се да го успокои Мод. — Дойдох по своя воля, а също и Джеръми. Освен това миналото си е минало. Сега трябва да си помагаме и да се подкрепяме.

Накрая дойде утрото и донесе със себе си благословената тишина. Точно след зазоряване им бутнаха още една паница каша и след това Мод най-после заспа дълбоко. Събудиха я чифт ръце, които грубо я изправиха на крака.

Съдейки по светлината, която идваше от вратата, трябва да наближаваше пладне. Този път нямаше жени. Вместо тях в колибата нахлуха няколко млади мъже с изрисувани гърди, изправиха ги на крака и завързаха ръцете им зад гърба.

Мод хвърли уплашен поглед през рамо към Алън. Той го задържа със своя настойчив взор, опитвайки се да успокои ужаса, който се четеше в него.

— Смелост, любима — промълви той, докато го избутваха към вратата.

След това изблъскаха Мод и Джеръми навън, и те започнаха да примигат от силната светлина. Тя погледна към колибите на края, където кладите стърчаха над земята. Със свито сърце забеляза завързани снопове изкривени съчки, натрупани около тях. Вълна от страх се надигна в нея, но тя го сподави. Нямаше да достави удоволствие на тези диваци, като изпищи.

Появиха се жените. Една от тях издърпа ръцете на Мод пред нея и върза китките й с ремък, като остави свободен единия край, дълъг около четири фута. Мод се взря в суровите очи на Алън.

— Обичам те — изрече тя тихо, като си мислеше, че ако това са последните й думи, най-много е искала да промълви тях. Друга жена пристъпи, сграбчи края на въжето и я повлече по пустата пътека. Тя се препъна и едва след миг проумя, че я водеха не към кладата, а в противоположната посока — към гората. Тя се изви, за да погледне през рамо, и видя, че бутаха Алън и Джеръми на другата страна, към ужасните клади.

— Не! — изпищя тя. Бе готова да срещне смъртта заедно с Алън, но мисълта, че единият може да умре без другия, я хвърли в отчаяние. Тя зари пети в меката пръст и отказа да продължи, но жените дръпнаха по-силно въжето.

— Алън, искам да умра с теб! Не оставяй да ме отведат…

— Мод! — извика той, като разбра, че я отделят от него. Опита се да разхлаби въжетата, като се надяваше да прилъже индианците да се върнат. Мъжете само се спуснаха върху него и го заудряха с дълга пръчка, като преметнаха един ремък и през раменете му. Погледна през рамо и забеляза, че лицето на Джеръми е пребледняло. Писъците на Мод станаха по-силни и отчаяни. Алън напълно рухна. Тя имаше нужда от него, а той не можеше да й помогне. Ето крайният резултат от това, че нагло бе напуснал лагера и я бе взел със себе си. Него и Джеръми щеше да ги постигне ужасна смърт, а Мод — кой знае какво щеше да стане с нея. Робство, щеше да е принудена да стане наложница на някой първобитен дивак, да бъде бита и нагрубявана от другите жени… Всички истории, които бе чувал за пленени бели жени, изплуваха в съзнанието му.

Виковете й пронизваха свежия утринен въздух. Сълзи бликнаха в очите му, а диваците отново го задърпаха по пътеката.

— Мод… Обичам те! Никога не го забравяй! — извика той, опитвайки се да се обърне.

Надяваше се да го чуе. Не можеше да я успокои по друг начин.

 

Алън вече не усещаше как го тикат към кладата, докато не се озова пред нея и завързаха ръцете му на гърба. Жените започнаха енергично да трупат още небрежно вързани снопи съчки в широк кръг около него, като внимателно оставяха тясна пътека по средата. Той трескаво се огледа за Джеръми и го видя да стои отстрани с крака, вързани с въже към едно тънко дръвче.

Ремъците от сурова кожа стягаха силно китките му и той се опита да ги разхлаби. Бяха влажни и знаеше, че щом започнат да изсъхват, ще го стегнат още повече. Не се съмняваше, че тези диваци ще се опитат да направят смъртта му колкото може по-бавна и мъчителна.

Един индианец се приближи, застана пред него със скръстени на гърдите ръце и го огледа от горе до долу. На иначе безстрастното му лице се четеше безкрайно презрение и Алън тъкмо се питаше дали да не се изплюе в него, когато гласът на Джеръми го предупреди да не върши нищо безразсъдно.

Индианецът мушна Алън в гърдите с дългия си, кафяв пръст.

— Англичанин! — каза той.

— Шотландец! — сопна се младежът.

Другият посочи с пръст собствените си нашарени гърди.

— Точна стрела.

— Вождът — поясни Джеръми със сценичен шепот, който само Алън да долови. — Дръж се по-учтиво.

Борейки се с гнева си, Алън забеляза мъжественото лице, хлътналите, враждебни очи и дългия нос. Точната стрела бездруго вдъхваше респект. Бе висок над шест фута и прав като върлина. Изглеждаше здрав като кремък, но очите му издаваха интелигентна прозорливост.

— Има ли някаква възможност да променим намерението им да ме изгорят? — отправи той реплика настрани към Джеръми.

— Сигурно не, но си струва да опитаме.

Алън погледна дивака право в каменното лице.

— Точната стрела е велик вожд. Славата му се носи на много мили.

Замръзналите устни едва-едва се извиха в слабо подобие на усмивка. Слава Богу, че знае поне малко английски, помисли си младежът.

— Ти англичанин — отсече вождът и отново посочи с пръст към Алън. — Ти умреш.

— Не англичанин. Шотландец! Приятел на Точната стрела! — Небеса, колко глупаво звучи, каза си наум. Бе гледал доста пиеси за диваци, за да знае, че говорят по този начин, и сега с изненада откри, че това наистина бе така.

Точната стрела присви очи.

— Ти бил с англичани при Тайкондегора. Ти враг.

— Тайкондегора е индианското название на Форт Корийон — подсказа Джеръми.

— Да, но англичаните не се бият много добре. Аз напуснал.

Точната стрела сякаш обмисляше думите му.

— Сега ти биеш с Големия баща във Франция?

— За Бога, Джеръми, трябва ли да отговарям на това?

— Кажи му „да“.

Алън кимна.

— Да, бия се за Големия баща във Франция.

Вождът продължително го изгледа. В тишината Алън започна да се надява, че вероятно щеше да има някакво временно отлагане на присъдата. Тогава изведнъж друг индианец с подскоци се приближи до вожда. Върху главата си носеше глава на мечка с широко отворена уста, разкриваща остри зъби. От тила му се показваха разперени птичи крила. Маската бе изсъхнала и съсухрена като лицето отдолу. Старият индианец размаха една дълга тояга, увита в кожа на гърмяща змия, и я навря в лицето на Алън.

— Шаманът — изкрещя Джеръми. — Няма да ти позволи да се измъкнеш така лесно.

Жрецът заподскача около кладата, като крещеше неразбираеми думи. Зад него барабаните подеха ритъма, а останалата част от племето започна да приглася в хор и да тропа с крака.

Подскачайки обратно към външния кръг, шаманът грабна един огромен кош, направен от сплетени клони, и се втурна отново към Алън, за да напъха в него лицето му.

Алън се боеше да погледне какво има вътре, но там се оказа голяма врана, чийто тъмносини пера блестяха на светлината. Когато шумът от барабаните и пригласянето се усилиха, той трескаво погледна първо към Джеръми, после към вожда, който не бе помръднал.

— С моята смърт ще разгневите боговете — извика Алън в лицето му. Индианецът размисли за момент, след това вдигна ръка. Шумът незабавно утихна. В тишината младежът бързо заговори. — Мога да чувам боговете. Убийте ме и ще заплатите скъпо за това.

Бе трудно да се долови дали мъжът изобщо го разбра. Все пак мъртвата тишина бе в полза на Алън. Само ако Джеръми можеше да се възползва!

Враната плесна с криле в коша и заприказва.

— Га… га… га… Точна стрела… Га… га… Чуй шотландеца. Голяма магия.

Индианците се раздвижиха. Шаманът надникна в коша, после се наведе и се взря по-отблизо.

— Говори, велика птицо — обади се Алън с твърд глас. — Разкажи на този велик вожд за моята сила. — И се замоли Джеръми да знае поне малко от езика на индианците!

Последният бе научил достатъчно, за да вметне няколко ключови думи, докато птицата пляскаше с криле, грачеше и приказваше на вожда. След миг това започна да дава резултат. Точната стрела погледна тревожно своя шаман и отстъпи. В далечния край на кръга останалите започнаха тихо да стенат в страхопочитание и ужас.

Шаманът остана равнодушен. Той се огледа наоколо, за да разбере откъде идва звукът, после размаха змийската си кожа към коша и произнесе няколко ядни заклинания.

„Възползвай се от недоверието на вожда — каза си Алън — и заговори направо на Точната стрела.“

— Моята магия е много велика. Аз карам тази велика птица да приказва. Аз мога също да накарам гората да приказва.

Тълпата се смълча, когато от дърветата зад Джеръми се разнесе тънък вой.

— Ne sgat Хауенио, великата птица приказва. Чуй шотла…

Алън никога не е бил по-благодарен за таланта на Джеръми да преправя гласа си. Злокобните звуци сякаш се носеха с вятъра откъм притъмнялата гора, като се издигаха и снишаваха по начин, който караше космите по врата му да настръхнат. Това започна да оказва въздействие дори върху Точната стрела, който се оглеждаше наоколо с все по-голямо безпокойство.

— Хауенио означава Бог — Джеръми прошепна на Алън.

— Nae, nae… — изкрещя шаманът. — Отгон… — Точната стрела премести поглед от него към Алън. — Отгон… Злия.

Жрецът хвърли яростен поглед към Алън изпод своята маска, като разтърсваше перата си, танцувайки нагоре-надолу. Знаеше, че има някаква измама, но не можеше да разбере откъде идва, нито кой я върши. Започна да сипе заклинания към вожда, който се бе оттеглил по-далеч от кладата от външната страна на сноповете съчки. Точната стрела полагаше усилия да не се впечатлява, но не му се отдаваше.

— Сиото, шаманът мой, изрича магията на злото — възкликна той, когато онзи се укроти.

— Сиото лъже — обади се Алън, щом старецът отново заразмахва тоягата си.

— Сиото казва негова магия по-велика от магия на шотландец.

— Великите богове са ми дали голяма мъдрост. Магията на Сиото е на Отгон Злия. — Дано да съм произнесъл вярно името.

Шаманът подскачаше наоколо и с вой изразяваше протестите си, докато вождът не вдигна ръка, за да го укроти. Колкото и да бе мъдър и смел, той очевидно много внимаваше да не си играе с могъщите сили. За момент премисли въпроса, накрая взе решение и махна с ръка към жените, които изостриха още повече пискливите си викове и натрупаха допълнително съчки покрай кладата.

— Предизвикателство! — Алън извиси глас над крясъците на индианките. Вождът го чу и отново вдигна ръка.

— Отправям предизвикателство към Сиото. Неговата магия срещу магията на шотландеца. Сега ще видим кой притежава властта на Хауенио!

Въпреки че Точната стрела се поколеба, той обичаше именно този вид игра. Щеше да е интересно развлечение и ако шотландецът изгубеше, неговите хора щяха да имат удоволствието да го набучат на кол и да го изгорят. От друга страна, старият Сиото напоследък бе станал много нагъл и заслужаваше да понесе унижение. Той хвърли гневен поглед към шамана.

— Съгласен ли си? — попита той на родния си език.

Старецът изкриви лице в усмивка.

— Ще надвия малката им сила и ще ги унищожа — отвърна той.

Точната стрела погледна Алън и кимна. Две жени се спуснаха да развържат ръцете му, но той извика на вожда да ги спре.

— Не се нуждая от своите ръце за магията си — обяви той. — Доведете при мен приятеля ми. Ще извърша своята магия чрез него.

Джеръми отвори уста да възрази, но видя, че вождът се заинтересува. Жените освободиха краката му и той бързо отиде и застана де Алън.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — промърмори гой.

— Ще изпадна в транс. Те обичат това. А ти използвай всеки възможен фокус, който знаеш.

— Не е ли по-добре да сме развързани, за да избягаме, ако ни се удаде възможност?

— Няма да успеем за нищо на света. Цялата ни надежда е в ръцете ти, приятелю.

Очите на Джеръми блеснаха от предизвикателството.

— Ще бъде истинско удоволствие да надвием онзи ужасен старик, шамана. Първо ще използваме монетите.

Алън отметна глава назад и започна да мърмори тихо, после извиси глас до рев: Фокус-мокус препаратус, легармани, пинети сциаториум, палингенсия. Когато изчерпи всички познати магически термини, той започна да прибавя всяка безсмислена дума, научена в театъра. Щом се загря достатъчно, главата му се наклони на една страна, очите му се затвориха и тялото му се стегна.

— Сега — прошепна той.

Джеръми застана пред вожда и извади една монета от ухото му, после от мокасините и от носа му. Той караше сребърната пара да се появява и изчезва, докато всички погледи алчно се впиха в него. Завърши, като накара враната да изграчи още няколко изречения, после изсипа поток монети от човката й. След това кротко отиде и застана до Алън, който бавно излезе от транса.

— Как беше? — попита шепнешком.

— Много им харесах. Погледни лицето на Сиото. Сега бе ред на шамана.

Той заподскача наоколо, размахвайки друга тояга, направена от черупки на костенурка. С огромно достойнство извади една стрела, прицели се внимателно и я заби в голата гръд на младеж, който стоеше на около десет фута разстояние. Оттам, където се заби стрелата, потече червена струя и младежът я улови с ръце. Той я измъкна, засмя се и я размаха над главата си.

— Старият трик със стрелата — измърмори Джеръми. — Прибира се навътре в себе си. Не подозирах, че индианците го знаят.

— Какво следва? — попита Алън.

— Да опитаме с въжето.

Докато Сиото ликуваше и грачеше, Алън отново изпадна в транс, който този път продължи по-дълго и накара всички да се вторачат в него, а Джеръми извади дългото въже от ръкава си. Взе го в ловките си ръце, помоли вожда да го среже на две с ножа си, после изуми цялата тълпа, като го показа отново цяло. Успехът на тази номер, познат на уличните артисти още от четиринадесети век, накара стария Сиото да изпадне в пристъп на ярост. Като извика друг свой помощник, шаманът затанцува около него, хванал в ръка камък колкото юмрук. Отдалечи се на няколко крачки, засили се и запрати камъка в лицето на човека. Той падна на земята и се загърчи в агония, когато Сиото изтича при него с един леген, в който помощникът изплю четири малки камъчета.

Тълпата се разсмя и одобрително затропа с крака.

— Този стар козел може да играе в Друри Лейн — измърмори Джеръми под носа си.

Алън започна да се отчайва. Спомни си как отведоха Мод и сърцето му се преобърна. Как можеше да я спаси, когато те с Джеръми не можеха да спасят дори себе си?

— По-добър е, отколкото предполагах. А сега какво следва?

— Върни се в транса си — нареди приятелят му с предизвикателна усмивка. Алън отново забърбори, заизвива тялото си и клюмна глава. Като поотвори очи колкото да вижда, той съзря как Джеръми показа носната си кърпа, после отново я скри; извади трите чаши и ги завъртя толкова бързо, че изглеждаха петдесет; хвърли трите топчета към гората и ги извади изпод мишницата на Сиото. Когато бе зашеметил достатъчно слисаната тълпа, взе три пръчки и нареди да ги метнат в огъня, но бързо да ги изгасят. След това, с помощта на барут, вплетен в нишката на въжето, той ги подпали и започна да жонглира с хвърчащите искри в продължение на цяла минута. Дори Алън бе впечатлен.

Той излезе от транса и Джеръми застана до него.

— Това бе достойно за самия Пирети — промърмори той.

— Сиото всеки момент ще получи удар. Виж как бърбори нещо на вожда.

— Не вярвам на нито един от двамата. Още не сме се измъкнали, приятелю. Имаш ли още някакви чудеса?

Джеръми му отправи жизнерадостната си усмивка.

— Е, мистър Дезмънд, за всички тези години трябваше да ме опознаете по-добре. Какво мислиш, че правех снощи, докато ти успокояваше Мод?

Той подхвърли едно топче с чевръстите си пръсти и го скри в ръкава си.

— Ами че аз едва започвам.

 

Мод нямаше представа колко дълго бяха вървели. За нея времето сякаш бе спряло завинаги. Часове наред принуждаваше краката си да се движат, без да съзнава колко е уморена. Огромна болка тежеше като камък на гърдите й. Опитваше се да изгони мисълта за това какво понасяха в момента Алън и Джеръми. Да не мисли за бъдещето и за пълната безнадеждност. Какви истории бе чувала за съдбата на бели пленнички сред дивите племена? Принудени да се превърнат в малко повече от робини; заставени да се омъжат или да станат любовници на диваци и дори да раждат деца; неприети от индианците и винаги сами!

И никаква надежда за спасение. Кой знаеше, че е изчезнала? Кой се интересуваше от нея? Може би генерал Уилкс би се загрижил, но той бе мъртъв. Без Алън и Джеръми тя бе напълно загубена и изоставена.

Докато стигнаха в другото село, се стъмни. Бяха вървели цял ден с кратки почивки. На два пъти й позволяваха да пие от някое изворче по време на почивката, но не й дадоха храна. Бе замаяна от глад, но твърде уморена, за да я е грижа.

Селото изглеждаше същото като това, което бе напуснала сутринта — дълга редица от дървени къщи със сламени, конусовидни покриви и широко открито пространство, осеяно с огньове и ниски дървени рамки. От лютивата миризма тя заключи, че това, което висеше от рамките, бяха късове месо.

Заведоха я до най-дългата колиба и я оставиха навън, където с любопитство я оглеждаха няколко голи деца, а водачките й влязоха вътре. Олюляваше се на краката си; жените излязоха, сграбчиха я за ръцете и я задърпаха през ниския вход.

Слабият огън, който гореше в средата на колибата, осветяваше малко кръгче, около което цареше непрогледен мрак. Стаята бе задушна и гореща, наситена с противните миризми на мас и човешка пот. Край огъня седяха в полукръг няколко души, лицата, на които почти не се виждаха в здрача.

Когато Мод погледна към тях, очите й се замъглиха. С безразличие тя видя как една от фигурите се надигна, отдели се от кръга и тръгна към нея. Тя затаи дъх в очакване нещо да се случи.

Познат глас, нисък и мелодичен, изрече името и. Тя вдигна поглед към едно усмихнато лице.

— Добър вечер, мадмоазел Мод. Отново се срещаме. Не ви ли обещах, че ще стане така?

Мод примигва, опитвайки се да различи в сумрака познатите черти на издълженото лице пред нея. Коленете й се подгънаха, очите й се затвориха и тя припадна право в прегръдките на Шевалие Иполит дьо Превалоа.