Ашли Сноу
Мод (19)

Глава 19

В далечината се чуваше звук, подобен на гръмотевичен тътен, който се носеше над неподвижната огледална повърхност на езерото и сякаш предупреждаваше за приближаваща буря. Мод вдигна глава и погледна безоблачното ясно небе, синьо като крилата на сойката, която се обаждаше от клоните на един бор наблизо.

Положително не бе буря. Ужасно подозрение я накара да скочи на крака и да се затича към брега, за да погледне над сребристата вода. Идваше от посоката, в която Алън и Джеръми бяха отплавали преди два дни. Въздухът, цял ден лепкав и горещ, бе станал още по-тежък и започна да притиска дробовете й. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.

Тя скръсти ръце пред гърдите си и започна да се моли.

 

Алън не бе сред групата от технически специалисти, които рано сутринта се бяха събрали в палатката на Ейбъркромби, за да обмислят най-добрия начин за действие. Но бе един от първите, които чуха генералското решение.

— Фронтална атака! — възкликна той, когато сержант Стейси му предаде капитанската заповед. — Е, може и да не е толкова зле, ако артилерията подготви терена.

— Няма да чака артилерията. Знае за френските подкрепления и бърза да атакува, преди да се изпречи пред по-голяма армия.

— Но пленниците ни казаха друго. Със сигурност Монкалм не разполага с повече от три или четири хиляди души, а ние сме петнадесет хиляди. Какво има да се притеснява?

Стейси сви рамене.

— Кой може да ги разбере генералите? Правим това, което ни наредят.

Вестта се разнесе сред войската — фронтална атака срещу гъста гора и барикада от трупи, без нито едно оръдие, за да подкрепи редиците. Звучеше безумно, но можеше и да успеят. Ако французите не се биеха по-добре, бе възможно англичаните да оцелеят до вечерта.

Алън и Джеръми не бяха сред първите, които потеглиха. Те наблюдаваха как редиците се разпростряха из равнината като потоци кръв, с развети знамена и биещи барабани. Червената вълна се разля към заплетените едно в друго дървета, когато първият залп от войските зад стената изпълни въздуха с огън и дим. На просеката вълната от мъже, опитващи се да си проправят път, се пречупи.

Алън и Джеръми видяха как първите изстрели на французите разкъсаха английските редици, маршируващи по открито поле. Шумът от продължителната канонада отекваше в ушите им, докато чакаха с резервите зад дърветата. Лютивият дим ги задушаваше и оставяше горчив вкус по устните.

Първата редица спря и се олюля, в нея се образуваха дупки. Някои се просваха на земята, други се оплитаха в дърветата, а тези, които бяха успели да си проправят път, се втурваха напред. Много от тях обаче падаха покосени, преди да стигнат стената.

Алън все повече се ужасяваше, докато накрая вълна от ярост помете всички други чувства, освен желанието да се впусне и да помогне на другарите си. Когато дойде заповедта, той се втурна заедно с Джеръми към просеката. Първият ред от хора бяха пробили няколко дупки в нея и двамата се спуснаха към една от тях, без да обръщат внимание на два трупа, гротескно набучени там. Но когато минаха отсреща, бяха възпрени от пушека и пламъците, идващи от стената от трупи; половината равнина бе пред тях. Хвърлиха се на земята и запълзяха напред. Над шума от изстрели чуваха крясъците на офицерите, които издаваха команди на фона на неистовото биене на барабаните. Алън с изумление забеляза, че повечето от мъжете се опитваха да запазят положението за стрелба, на което ги бяха учили: движеха се в редица, падаха на колене като един, опираха мускетите на раменете си, стреляха, залягаха, за да може редицата след тях да се втурне напред и да стреля, придвижваха се напред през цялото време под ритмичното стакато на барабаните. Около него непрекъснато падаха хора и той бе обладан от отчаяно желание да оцелее. Пълзеше напред и се опитваше да стреля от колкото е възможно по-ниска позиция. Смътно усещаше, че навсякъде има кръв; подхлъзваше се на нея. Обезобразени тела, хора без ръце и крака, с дупки в гърдите, невиждащи очи, вперени в него, там, където още бе останало лице — и зад всичко това монотонното биене на барабаните и непрестанните заповеди. Когато ги чу да бият отстъпление, той се обърна, без да мисли, и се спусна през разрушената просека. Спря, чувайки немощния вик за помощ на един войник. Човекът бе затиснат под тежкия труп на офицер от континенталната армия, лицето му бе обляно в кръв.

Алън хвърли мускета си на Джеръми, който бе дотичал при него, и се наведе да измъкне американеца. — Можеш ли да ходиш?

Човекът слабо поклати глава. Когато го изправи на крака, Алън видя, че единият му крак е счупен и гротескно извит. Като почти го влачеше, той стигна до просеката и пъхнали двата му крака през отвора, а от другата страна един войник му помогна да го отнесе на безопасно място сред гората. Докато стигнат до там, раненият бе припаднал. Положиха го на земята и Алън, внезапно останал без дъх, се строполи до него. Не можеше да повярва, че още е жив. Погледна тялото си, чудейки се, че е цял и невредим, след като толкова други…

Оцелелите се събраха сред дърветата, гледайки се изумено един друг.

— Защо не нареди да докарат оръдието? — промърмори един.

— Щяло да отнеме много време — отвърна Алън саркастично. — А щеше да бъде твърде разумно, като видяхме колко добре е укрепен врагът.

— Генералът със сигурност не е толкова откачен, че да пробва отново фронтална атака.

— Басирам се — отвърна Алън с горчивина в гласа. Той погледна към Джеръми, който седеше наблизо и от лицето му се спускаше струйка кръв, като боята на индианец.

— Ти си ранен — отбеляза приятелят му и пропълзя до него.

— Не е толкова лошо. Може би изглежда по-зле. Един куршум одраска главата ми през онази проклета просека.

Алън откъсна парче от ризата си и уви с него главата на Джеръми, за да спре кръвта. Незабавно се появи едно червено петно, което се уголемяваше.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Само малко съм замаян.

Един офицер, който обхождаше редиците, се спря и погледна раната на Джеръми.

— По-добре е да се върнеш в дъскорезницата, за да я види хирургът. Можеш ли да ходиш?

Той кимна и с мъка се изправи на крака. Направи две крачки, но коленете му се подгънаха и падна. Алън скочи, за да го хване.

— Помогни му — каза офицерът и се отдалечи, преди Алън да протестира.

— Хайде, стари приятелю — рече Алън, като преметна едната му ръка през рамото си, а с другата го прихвана през кръста. — Мисля, че след днешното представление си заслужихме един антракт.

 

Тя седя до езерото цял следобед. Първият далечен екот на оръжията сякаш нямаше край. Мод скръсти ръце и се помоли това да свърши и Алън и Джеръми да са невредими. Стана, за да се заеме отново с домакинската работа, когато екотът отново се чу, по-силно отпреди. Моли и още две жени дойдоха при нея, и всички се втренчиха отвъд неподвижната широта на езерото, сякаш, ако се взираха достатъчно, щяха да видят какво става.

След като остави Джеръми при лекаря, Алън бе изпратен в главния щаб, за да послужи като вестоносец. Там научи, че Ейбъркромби бе заповядал втора фронтална атака. През следващите няколко часа той тичаше напред-назад между предните редици, които се намираха сред дърветата срещу просеката, палатките, където бригадните офицери чакаха указания, и главния щаб на генерал Ейбъркромби близо до пътя. Там чу как главнокомандващият нарежда да се изпрати заповед до бригадата на генерал Уилкс за поредна атака.

Алън незабавно пристъпи напред и предложи да изпълни поръчката. Тогава раздразненият адютант, който почти не погледна към него, му каза къде се намира бригадата на генерал Уилкс. След половин час той предаваше заповедта лично на своя враг.

Без да погледне вестоносеца, Уилкс разкъса плика и прочете заповедта. Алън почака, забелязвайки с известно задоволство как генералът леко пребледня, когато научи какво трябва да направи.

— Боже милостиви! Още една фронтална атака! Това е самоубийство — промърмори той. Като видя, че ефрейторът още чака, той излая. — Няма отговор. Предай на генерал Ейбъркромби, че ще изпълним заповедта му.

Едва тогава той вдигна поглед и позна Алън. Втренчен в него, той скочи на крака и зяпна.

— Много добре, сър — усмихна се Алън и се измъкна, преди другият да е извикал да го арестуват. Нямаше намерение да се връща в щаба. Вместо това грабна един мускет и се смеси с мъжете, които се строяваха за марша към полето пред форта. Редиците бяха толкова объркани, а хората толкова разтревожени от предстоящата, според тях съвсем безнадеждна и безполезна атака, че никой не му обърна внимание. Радваше се, че Джеръми е в лазарета, защото той със сигурност щеше да се опита да го разубеди, ако разбере какво смяташе да прави. Един глас в него викаше, че това не е правилният начин да отмъсти, че едно достойно предизвикателство повече ще подхожда на характера му. Но той не искаше да слуша тази част от своето съзнание. Никога нямаше да има друга подобна възможност да се разплати с Амброуз Уилкс и щеше да се възползва от нея. Искаше Уилкс да провежда тази атака, като непрестанно се оглежда за него във всички посоки. Искаше да усети страха на хванато в капан животно, което няма къде да се скрие. Надяваше се само онзи да не е такъв страхливец, че да стои далеч от боя, защото щеше да е по-трудно да представи нещата така, сякаш Уилкс е бил улучен от френски куршум. Алън сви устни решително. Ще намери начин да убие генерал Уилкс, независимо каква позиция ще заеме той по време на атаката.

Гората срещу Форт Корийон представляваше потресаваща гледка. Навсякъде по земята лежаха ранени мъже, някои викаха за помощ. Останалите живи войници от предишната атака, които още можеха да ходят, замаяни се влачеха напосоки между дърветата и се чудеха къде да отидат. Други се бяха проснали на земята, опрели гърбове на дънерите и благодаряха на Бога, че още са живи, опитвайки се да изтрият от паметта си страшната гледка, но бойната линия. Офицерите им се опитваха да ги съберат и да ги върнат в лагера, за да направят място за новите войници.

Бригадата се отправи към гората, Алън бе в първите редици. Той спря под прикритието на няколко бора и се загледа в откритото пространство пред себе си. След първата атака бе истински ужас. Сега, след четвъртата, той не можеше да повярва на очите си.

Земята бе зарината с трупове. Бе невъзможно да се прецени колко са мъртви, защото полето сякаш се движеше от опитите на ранените да се изправят. Тревата, където се виждаше, бе превърната в блато от кал и съсиреци, обагрена в яркочервено от кръвта на най-добрата армия в света. Просеката, която трябваше да се премине, за да се стигне до първото укрепление на французите, бе изпочупена и разрушена, от заплетените й клони висяха трупове. Във въздуха се носеше дим от последния залп, точно над осеяното с трупове поле. Миризмата бе задушаваща, противна смесица от селитра, сяра, кръв и смърт. И точно по тази земя трябваше сега да вървят, за да нападнат френските редици.

Алън направи усилие да се овладее. Не е тук, за да се бие с французите, каза си на ум, и се огледа, за да открие генерала. Забеляза го почти веднага. Възседнал бял кон, той се взираше в страховитата гледка, а лицето му бе дори по-бледо, отколкото когато бе прочел заповедта. Уилкс потръпна, поведе коня под едно дърво и оттам даде команда за престрояване. Войниците незабавно заеха позиция. Първата дълга редица бе последвана на интервали от още три. Алън се присъедини към третата, убеден, че докато му дойде редът, нещата ще са изцяло объркани и Уилкс, застанал в края на гората, ще бъде лесна мишена.

Всички офицери бяха заети с подреждането на войниците. Уилкс и непосредствените му помощници яздеха между редиците, доизясняваха заповедите и направляваха хората. Когато Алън видя генерала да доближава неговата редица, той нарочно се придвижи напред. Уилкс спря на не повече от десет фута от него и започна да дава нареждания на капитана, който стоеше там. Нещо в погледа на Алън прикова вниманието му, той се обърна и го погледна.

В един дълъг миг пламтящите, присмехулни очи на Алън се взираха в прямите очи на генерала, които говореха, че го е познал. Въпреки че никой не отвори уста, те се разбраха безмълвно. „Тук съм и ще те следвам, докато те убия“ — казваше Алън. „Знам кой си и приемам предизвикателството“ — отвърна другият.

Един офицер повика Уилкс и той се извърна. Обръщайки коня си, той хвърли още един поглед към Алън и се отправи в тръс към края на гората.

По цялата редица се разнесе звукът от барабаните. Първата още не бе помръднала, когато една частица от него трепна и му подсказа, че нещо се е случило. Бе сигурен, че дебелата фигура върху белия кон ще препусне към задната част, за да наблюдава в безопасност развоя на битката. Вместо това Уилкс се запъти към първата редица, която бавно бе започнала да се придвижва към края на гората.

Алън се втурна да бяга, пренебрегвайки разярените викове на някакъв сержант. Промъкна се край втората редица и почти бе стигнал до първата, когато видя Уилкс да препуска пред несигурните войници. Бе извадил сабята си и я размахваше над главата си, насърчавайки хората да излязат иззад прикритието на дърветата. Дори когато първият залп изригна от мускетите на французите, той все още галопираше из полето начело на войската. Дрезгав вик се разнесе от тях и те се втурнаха напред, въодушевени от примера на своя генерал.

Алън спря, когато дългата вълна от хора се пречупи. Наоколо се разнесе лютив дим, но дори през него той виждаше препускащия кон със своя ездач, чийто ален мундир се открояваше в гъстата мъгла. Видя как конят се изправи на задни крака, Уилкс изви тялото си и се стовари на земята. Животното затъпка околните войници, докато стопанинът му лежеше отхвърлен няколко фута по-далеч.

За секунди Алън се озова на бойното поле. Пипнешком се отправи през дима, като пълзеше към мястото, където бе паднал Уилкс. Когато го достигна, той се доближи и се опита да го метне на рамото си. Генералът отвори очи и погледна стреснато, невиждащо. Тънка струйка кръв, която вече се съсирваше, се спускаше от устата до брадичката му. На гърдите му имаше дупка колкото юмрук.

Алън бе обхванат от студена ярост. Безобразие — след всички тези години му бяха измъкнали плячката. Това го изпълни с такъв бяс, че главата му запулсира. С гневен вик той сграбчи оръжието си. Без да обръща внимание на куршумите, от които въздухът наоколо жужеше, той се изправи на крака и се втурна към вражеските редици.

 

Стояха с часове, заслушани в звуците, които се усилваха и отслабваха; понякога шумът едва се долавяше, понякога ехтеше на талази като далечна гръмотевица. Имаше и паузи, някои от тях толкова продължителни, че жените се споглеждаха с една и съща мисъл, която не смееха да изрекат, — че всичко най-после е свършило. После отново започваше онзи тих, зловещ, пукотевичен грохот.

През лятото се свечеряваше късно и още бе съвсем светло, когато забелязаха лодките, гребящи към тях. Тъй като зрението на Мод бе по-остро, отколкото на останалите, тя първа ги съзря сред трептящата мараня. Когато първата лодка бе достатъчно близо, за да се различат шапките на войниците, жените вече ясно разпознаха в останалите лодки, разпръснати по езерото, ярката флотилия, отплавала само преди няколко дни.

— Защо се връщат толкова много? — каза Моли тихо, сякаш на себе си. — Искам да кажа, смятах, че ще оставят голяма част от войниците да охраняват форта — продължи тя.

— Може би водят френски пленници?

— Да, така ще да е.

Когато първата лодка приближи брега, жените разбраха, че не е пълна с френски военнопленници. Мод позна някои от мъжете, които уморено слязоха на брега. Алън и Джеръми не бяха сред тях, но прииждаха още толкова лодки, че тя не губеше надежда. После бързо се разнесе вестта, донесена от редовните войници.

— Отстъпление! Не мога да повярвам — извика Моли. — Как е възможно?

— Това научих от един от тях — отвърна Мод. — Не разбирам, но той каза, че цялата войска се е засилила насам и е по-добре да се махаме от пътя им. Да си виждала Алън?

— Не. А ти Бен?

— Не. Още не.

— Мисля, че полкът им още не се е прибрал. Отстъпление! Невъзможно, при такава чудесна армия. Какво ли се е случило?

В този момент Мод се интересуваше по-малко какво се е случило, отколкото от това да открие Алън и Джеръми. Тъй като здрачът преминаваше в тъмнина, тя продължаваше да тича между тълпите мъже, които се изсипваха на брега от всяка новопристигнала лодка, без да намери, когото и да било от двамата. Започваше да й прилошава от безпокойство. Взираше се по-внимателно в лодките, превозващи ранените, които след това бяха полагани на брега. Тръгна сред тях, като повдигаше някоя превръзка или обръщаше някое лице към себе си, но всеки път безуспешно. Когато стана толкова тъмно, че вече не можеше да различава чертите им, тя се върна в палатката си в края на лагера изтощена и отчаяна.

С помощта на прахан запали единствената си свещ. Седна върху едно преобърнато буре до намасления брезент после отиде и легна на тясното легло отсреща. Не можеше да прогони непоносимата мисъл. Никой от тях не се бе върнал с полка си и утре тя трябваше да тръгне между войниците и да пита дали някой не ги бе видял да падат. Представата за разкъсаните им тела, проснати на някой планински път пред стените на Форт Керийон, я накара да зарови лице в ръцете си. По страните й започнаха да се стичат сълзи и тя се опита да сподави силните, раздиращи хлипове, които напираха в гърлото й. След още един час тя духна свещта и потъна в здрав сън, без дори да свали ролята си.

— Мод!

Шепотът бе толкова тих, че по-скоро дъхът, отколкото самият звук я събуди. Отначало й се стори, че чува гласа му насън. После той прозвуча отново.

— Мод. Събуди се!

Тя незабавно се разсъни. Спусна бързо нозе от леглото и се взря в тъмнината, опитвайки се да различи силуета му. Но нямаше никой.

— Мод!

Сякаш идваше от външната страна на палатката, до леглото й. Тя се приближи до стената.

— Алън?

— Да. Шшт. Тихо, ела навън.

Като отхвърли назад платнището на палатката, тя изтича в мрака и я заобиколи, спъвайки се в един корен. Преди да различи тъмното му тяло, ръцете му обгърнаха и при гаснаха към него. Тя увисна на врата му, търсейки устните му, и покри лицето му с целувки.

— Алън! О, толкова се страхувах. Помислих, че са те… Той възпря думите й с устни, после се наведе към ухото й.

— Тихо, любов моя, не искам да привличам вниманието на околните.

— Какво се е случило? — Тя обгърна с длани лицето му, сякаш се страхуваше, че ако не го държи, той ще изчезне.

— Ще ти кажа след минутка. Още си облечена. Добре. Влез вътре, вземи си пелерината и едно одеяло, и ела с мен.

— Но…

— Побързай. Нямаме много време. — Той нежно изтри сълзите й с палец и я побутна към палатката. Объркана, Мод неохотно изтича вътре, грабна дебелия си шал и одеялото от леглото си, и ги пъхна под мишница. Щом излезе, Алън я сграбчи за ръка и я поведе към тъмната гора, като криволичеше, сякаш търсеше невидима за нея пътека.

— Къде отиваме? — прошепна тя.

Той продължаваше да я тегли със себе си, без да отговори. Почти час си проправяха път през гъста растителност, преди да стигнат малка полянка, заобиколена от високи скали. Луната вече бе изгряла и освети един човек, който, олюлявайки се, се изправи на крака, когато те се появиха иззад храстите.

— Джеръми! — възкликна Мод и изтича да го прегърне. Той увисна на нея както никога и едва след миг тя разбра защо. — Ти си ранен!

— Само леко. Имам ужасно главоболие, но след ден-два ще бъда свеж като кукуряк.

Мод опипа превръзката на главата му. Бе останала само тънка ивица плат, но тя блестеше на лунната светлина.

— Ужасно! Можеха да те убият. И двамата можеха да ви убият. Даже точно това си помислих, когато не можах да ви открия днес следобед. — Джеръми се облегна на един камък наблизо, а Мод се обърна към Алън. — Ама какво става тук! Изобщо нищо не разбирам.

Алън седна на земята, подпря се на една скала и извади войнишка манерка.

— Пийни малко бренди, скъпа. Ще ти даде сили за това, което предстои.

— Не, не искам алкохол. Какво имаш предвид. Какво предстои? Няма да те последвам и една крачка повече, ако не ми обясниш какво правиш.

Алън запуши манерката.

— Напускаме армията. Насила ни вкараха в нея — поне Джеръми — и сега ще се възползваме от паниката и объркването, последвали отстъплението, за да се измъкнем.

Мод остана неподвижна, докато проумее думите му. После коленичи до него.

— Но дали е разумно? Могат да ви обесят за дезертьорство!

Алън посегна към нея и я обгърна.

— Да, възможно е. Но, обзалагам се, ще си помислят, че сме два от всички онези две хиляди трупа, които лежат на бойното поле пред Форт Корийон, и ще ни обявят за мъртви. Всъщност ефрейтор Алън Дезмънд наистина е сред тези трупове. Сега Алън Синклер ще заеме мястото му.

— Трупове?

— О, да. Повече мъртви, отколкото съм виждал през целия си живот. Хиляди мъртви тела.

— Как е възможно? Такава… чудесна армия!

Джеръми се облегна назад и затвори очи.

— Не съм сигурен, че още го проумявам.

— Много просто. Лорд Хау бе убит почти веднага щом пристигнахме и цялата отговорност за битката падна върху раменете на генерал Ейбъркромби. Той позволи да го убедят, че фортът може да бъде превзет чрез фронтална атака, без помощта на оръдия. Когато първата атака завърши единствено като покри земята с трупове на англичани, неговият блестящ отговор бе да заповяда още една. После още една и така нататък.

— Общо шест — приключи Джеръми.

Алън сякаш разказваше на себе се, а не на нея.

— Шест пъти наредиха на войските да се хвърлят срещу добре укрепен противник, право в огневата му линия. Двамата с Джеръми имахме късмет. Участвахме в първата атака и успяхме да оцелеем. При шестата войниците вече вървяха напред през труповете на другарите си.

— В нея бе четиридесет и втори шотландски полк — обади се тихо Джеръми. — Покосиха ги жестоко.

— „Черният страж.“ Познах някои от тях, въпреки че не им разкрих кой съм. Оцеляха малцина.

Мод долови покрусата в гласа на Алън, макар че се опитваше думите му да прозвучат само цинично. Никога не бе го виждала дълбоко засегнат от нещо.

— А колко изгубихме ние?

— Чух един офицер да изчислява, че убитите са над хиляда и шестстотин. Французите вероятно са изгубили около четиристотин. И всичко е, защото нямахме добро командване. Представата на генерал Ейбъркромби за водене на бой се състоеше в това да заповядва нова атака, след като чуе, че предната се е провалила. Това бе повече, отколкото можех да понеса. След като накрая ни наредиха да се оттеглим, здравият разум ми подшушна, че е най-добре да зарежа това, което ми изглежда безнадежден случай.

— А ти, Джеръми? И ти ли мислиш така, или той те е повлякъл след себе си?

— Забравяш, Моди, че първо ме взеха насила. Освен това предпочитам работата си на сцената. Реалният живот ми се струва прекалено напрегнат.

Алън въздъхна и я притисна по-плътно.

— Това бе най-достойното, смело и абсолютно глупаво представление, което съм наблюдавал.

Мод се сгуши в него и премисли това, което току-що й бе казал. Не бе изненадана, че двамата искат да напуснат армията, и като се вземе предвид суматохата, която трябва да е настъпила в лагера, и фактът, че толкова хора са загинали, може би това наистина бе най-подходящото време за бягство. Освен ако…

Внезапно тя се изправи.

— Алън, казваш истината, нали? Не искаш да се измъкнеш, защото си предизвикал генерал Уилкс?

Алън измъкна запушалката от манерката.

— Нямаше нужда. Той бе убит по време на едно от онези безполезни нападения.

— О! — Тя бързо извърна поглед, изведнъж обхваната от такива смесени чувства, че й бе трудно да ги определи. Първоначалното й съжаление за един изгубен живот скоро отстъпи място на голямо облекчение. На моменти Уилкс изглеждаше такъв надут и повърхностен човек, а и заплахата му в Олбъни не бе напразна. И все пак й бе помогнал да отиде при Алън. Не можеше да се радва на смъртта му, но бе благодарна, че вече не може да ги последва.

До нея Алън отпи голяма глътка от манерката и избърса устни с ръкава. Още не можеше да се примири с това, което се случи. Толкова дълго бе мразил Уилкс, бе го смятал за злобен, порочен престъпник толкова години, че сега му бе трудно да съпостави този образ с храбрия мъж, повел атаката по онова страшно бойно поле. Защо го бе сторил? Само за да попречи на Алън да го издебне и да го убие? Положително имаше други начини да се отърве от тази заплаха. А истината бе, че Уилкс не бе опитал нито един. Не бе изпратил отряд да го проследи и арестува, или екзекутира — нещо, което Алън напълно очакваше.

Бе ли възможно вината за толкова отдавнашните му действия да го е накарала да се втурне пръв към огневата линия? Дали чувстваше угризения за миналото си? Алън изтри очите си с ръка. Ако това бе истина, той никога не бе давал на Уилкс възможност да го покаже. Никога не е искал да му даде тази възможност. Искаше само хладно, безмилостно отмъщение.

Той потръпна, сякаш за да се отърси от тези безполезни мисли. Уилкс вероятно бе действал по начина, по който и всеки кралски офицер — като се хвърли в боя. Във всеки случай сега той бе мъртъв и с това дългата мисия на Алън бе приключила. Сега бе време да помисли за бъдещето. Той прегърна Мод през раменете. Това, което сега имаше повече от всичко значение, бе да я изведе от тези гори обратно в цивилизования свят.

Мод изведнъж си спомни за Моли, застанала на брега на езерото, загледана в лодките, приближаващи брега.

— А Бен? Знаете ли дали се е върнал благополучно?

— Преживя първата атака заедно с Джеръми и мен.

Последният вдигна глава.

— Казаха ми, че се е върнал с една от по-късните групи и бил убит на просеката.

— О, бедната Моли! — Мод заплака, скрила лице в рамото на Алън. Изведнъж се почувства толкова щастлива, че е тук с Алън и Джеръми, далеч от армии, битки и война; радостта от това почти я задуши. Болката, която чувстваше към Моли, само я накара да осъзнае по-ясно какво щеше да изпита самата тя, ако Алън бе убит.

Той я притисна по-здраво.

— Сега всичко свърши. Нека го оставим зад себе си. Трябва да изминем дълъг път, преди да сми сигурни, че не ни следват.

— Накъде ще се отправим? — запита тя, вдигайки поглед към него.

— Научих нещо за този район, още когато бяхме в Олбъни. Реката Мохаук се намира на запад от Хъдзън. Ако тръгнем на запад и после на юг, можем да я пресечем някъде близо до плантацията на сър Уилям Джонсън. Оттам — след като изчакаме шумотевицата да утихне — можем да се отправим на изток към Бостън.

Планът изглеждаше разумен. Мод не се изненада, че Алън го бе обмислил толкова внимателно. Тя погледна към Джеръми, който стоеше осветен от луната, с ръце на коленете и клюмнала глава.

— Съгласен ли си, Джеръми?

Той я погледна и се опита да й се усмихне по стария си жизнерадостен начин.

— О, съгласен съм с всичко, стига да ме измъкне от армията.

Алън му подаде манерката.

— Хайде, пийни. Като те гледам, ти е необходимо. Наблюдавайки приятеля си, той разбра, че неговата безопасност бе на второ място, веднага след тази на Мод. Всъщност разочарованието на Джеръми, повече от неговото собствено, правеше толкова неотложна нуждата да избягат от армията. И Джеръми, и Мод сега бяха зависими от него, и той трябваше на всяка цена да ги изведе през горите до място, където щяха да бъдат в безопасност и където можеха да се погрижат за тях.

— Ще почакаме тук до сутринта и после отново ще поемем през гората. Двамата с Джеръми донесохме малко провизии от лагера, трябва да намерим храна и в гората. Никога не съм виждал такова изобилие от дивеч.

Джеръми вдигна чантата със запасите.

— А аз имам малко лук и ряпа, за да направим това, което хванем, по-вкусно.

— Не можеш да носиш тази чанта. Ще те забави. Задръж каквото можеш, а останалото зарежи.

— Имам джоб под полата си, Джеръми — обади се Мод. — Мога да нося някои от по-леките неща.

— Добре, а аз мога да увия останалото в мундира си. Това наистина ще ни улесни при прехода.

— Хубаво — каза Алън и стана. — А сега, мисля, че трябва да легнем и да си починем. Ще бъде твърде опасно да запалим огън, така че ще трябва да се увием добре в одеялата. Слава Богу, че не е много студено. Смяташ ли, че ще можеш да спиш на земята? — попита той, като наведе глава и се усмихна на извърнатото й нагоре лице, огряно от луната.

Тя започваше да прихваща заразното им чувство за авантюра. Обви с ръка кръста на Алън и го притисна към себе си.

— Толкова съм щастлива, че и двамата сте живи и здрави. Нищо друго няма значение.

 

Потеглиха на другата сутрин, веднага щом стана достатъчно светло, за да могат да виждат пътя. Дори и при това положение скоро се убедиха, че зад плътната завеса на дърветата все едно бе среднощ. Когато слънцето изгря напълно, в гората цареше здрач. А когато след едночасов преход едно ято гълъби прелетя отгоре и напълно закри лъчите, тримата трябваше да почакат светлината да се появи отново.

Гората е злокобна, но притежава тайнствена красота, помисли си Мод. Заплетени храсти и млади дръвчета затрудняваха пътя им на всяка крачка. Дървета, които сякаш се извисяваха там от хилядолетия, увиваха своите клони над главите им и спускаха хищни пипала, които ги сграбчваха, когато преминаваха. По земята се стелеше килим от листа и сухи вейки, които пречеха на обувките им, а от време на време се образуваха блата, в които затъваха до глезените.

Все пак в песните на волните птици, които бяха навсякъде, имаше някаква дива радост. Забелязаха една сърна с малкото си, които замръзнаха, щом пътниците минаха покрай тях. Като чуеха приближаването им, в храстите подскачаха стреснато зайци, пъстри катерици, борсуци и най-различни дребни животинки. Понякога в далечината се разнасяше жалният вой на по-едри хищници.

След час спряха да похапнат от провизиите, които Алън и Джеръми бяха донесли, като ги измиха обилно с вода от близкия поток. Край него бе така красиво, че се спряха да отдъхнат и да погледат животинките наоколо. Тъй като седяха неподвижно, можеха да наблюдават двойка бобри, които си строяха дом над потока. Наблизо скачаха и играеха видри. Рибите бяха толкова много, че можеха само да се пресегнат и да извадят някоя. Изкушаваха се да го направят, но Алън реши, че ще загубят излишно време за огън.

— Нямах представа, че гората е толкова стара и толкова богата на живот — каза Мод тихо, а Алън отново премести торбата на гърба си. — Почти е вълшебно.

— Чудна страна, нали? Недокосната от хиляди години — отбеляза Джеръми и стана.

— Богата е, наистина — съгласи се Алън. — Ако хората узнаят това, няма да остане така дълго.

Мод взе превръзката на Джеръми, която бе изпрала, и я постави да съхне.

— Не съм съгласна. Прекалено е камениста и пълна с дървета, за да се развива земеделие. Никой няма да я иска. Надявам се винаги да си остани така дива.

Тя се приближи, за да превърже главата на Джеръми, но той взе парчето плат и го прибра в торбата си.

— Повече не ми трябва. Отдавна спря да кърви.

Отново тръгнаха между дърветата с Алън начело. Теренът стана по-труден от всякога и Алън често трябваше да спира и да изважда разбития си компас, за да определи дали се движат на запад. Понякога на Мод й се струваше, че влачат тежести нагоре по планина, толкова стръмен бе пътят. Слизането бе по-лесно, но отново трябваше да изкачват някакво възвишение, и скоро тя капна от умора. С облекчение забеляза полянка през рамото на Алън. Можеха да спрат да починат…

Изведнъж се чу див писък. Мод бързо обърна очи натам; от гората се показа едно лице — ужасно лице, нацапано с охра, сажди и бяла смес. Видя широка, червена уста, която й крещеше, томахавка, която се размахваше над главата й, и усети как някой сграбчи и изви косата й зад нея. С вик на уплаха тя разпери ръце, които бяха уловени в желязна хватка и тя бе съборена на земята. Зърна как Алън първоначално се съпротивляваше, но после бе победен от изрисувани тела, които се метнаха с вой върху него.

Индианци! Небеса, Как можаха да забравят.

Главата й се намери на земята, а ръцете й бяха приковани зад нея.

— Мили Боже — извика тя, очаквайки всеки миг някои нож да й свали скална. Гърчеше допряното си в изгнилите листа лице и с напрегнато тяло се молеше и чакаше смъртта.