Ашли Сноу
Мод (16)

Глава 16

Както винаги, Алън се оказа прав. Седмица по-късно „Невинният поклонник“ бе посрещнат с шумно одобрение от по-либерално настроените граждани, които предпочитаха развлеченията пред смирението. За нещастие успехът на пиесата предизвика също още по-висок и целенасочен вой от страна на онези, които смятаха, че чрез насърчаване на театралното изкуство обществото се обрича на греховно падение. Всички, от ръководителя до актьорския състав, знаеха, че турнето във Филаделфия ще бъде кратко, и затова гледаха да вместят колкото е възможно повече трагедии и комедии в този кратък период. Скоро Мод се оказа толкова заета с репетиции и представления, че нямаше време да мисли за заминаването на Алън.

Една седмица след началото на представленията пристигна писмо. Тя с изненада научи, че Алън не бе заминал за Мериланд, а за Ню Йорк, където с останалата част от войската чакаше заповед да се придвижи към вътрешността на страната. Между другото, той пишеше, че, събрана заедно, британската армия представлява наистина внушителна сила дори за преситените му очи.

„Ще се изумиш, ако видиш това — отбелязваше в писмото си той. — Море от бели палатки, знамена, плющящи на вятъра, безкрайни редици от оръдия, великолепни коне, пехотни батальони, докъдето погледът ти стига — трудно е да си го представиш. Как могат сбирщината дрипльовци и няколкото французи да се надяват, че ще устоят на такава войска? Не мога да го проумея. Ню Йорк е интересен град. Оказва се по-космополитен от Филаделфия и тук квакерите черноризци нямат такова голямо влияние. С други думи — «по-порочен». В много отношения ми напомня за Лондон, само дето от три страни е заобиколен с вода, а от четвъртата — с гори.“

Към писмото бе добавен и втори лист, на който набързо беше надраскано следното:

„Отиваме в едно място, наречено Олбъни, което се намира на север от Ню Йорк. Сега, когато имаме заповед за придвижване, и двамата с Джеръми очакваме с нетърпение да нападнем французите. Престоят в армията поражда войнствени настроения. Представи си как търча из гората и гоня някой червенокож дявол, който размахва томахавката си.“

Тя бе разочарована, защото никъде не пишеше, че я обича, нито дори, че тъгува за нея, и все пак това бе напълно в стила на Алън. Това, което повече я тревожеше, бе безгрижието, с което очакваше да влезе в бой. Бе типично за двамата с Джеръми да се хвърлят презглава в първата схватка.

Втората седмица от турнето бе съпроводена с още по-голямо неодобрение. След като Кити и Франсис, докато вървели веднъж по улицата, бяха замеряни с яйца, Джошуа Бенет реши, че повече няма смисъл да остават във Филаделфия. Приключиха седмицата, след което си събраха багажа и заминаха за Ню Йорк.

Пътуването продължи три дни, въпреки че пътят бе по осемнадесет часа на ден. Желанието на Мод да стигне там, преди Алън да замине, бе толкова силно, че почти не забелязваше околния пейзаж. Докато стигнаха до ферибота, който ги отведе в пристанището, тя гореше от нетърпение едновременно да прекрати пътуването и да види Алън. Този пристан бе по-голям от филаделфийския и по-претъпкан с кораби всякакъв размер и модел. Мод усети разликата в този град дори преди да е стъпила на брега. Сред дългите редици от сгради тук-там се срещаха къщи от жълти тухли и покриви, които стъпаловидно се изкачваха към корнизи в холандски стил. Камбанариите на църквите се извисяваха над огромни каменни, плоски, квадратни сгради, разположени по средата на затревени площи и шумни улици, чиято глъчка се чуваше от пристанището. Изглеждаше по-изхабен и по-гостоприемен от града, който бяха напуснали.

Едва се бе настанила в стаите си в една странноприемница, когато узна, че Алън и Джеръми са отплавали нагоре по реката към Олбъни с Осми кралски полк. Войниците от останалите полкове, които още не бяха заминали, се виждаха навсякъде по улиците на града и горчиво й напомняха, че бе изпуснала Алън само за два дни.

Нямаше какво друго да прави сега, освен да се занимава с работата си. Този път поне разполагаха с истинска театрална зала. Театърът на Насау Стрийт не бе толкова внушителен, колкото лондонския Челси, но изглеждаше по-добре от склада на Плъмстед. Балконите и ложите около авансцената се издаваха почти до половината над задната част на партера, зад кулисите имаше огромно пространство за декорите и първобитните механизми, имаше отделни гримьорни за актьорите и дори една обща стая. Всичко бе старо и спешно се нуждаеше от ремонт, но цялата трупа отново се чувстваше в позната обстановка.

Мод положи всички усилия, за да даде най-добрите си представления, въпреки че нейде дълбоко непрестанно я глождеше мисълта за Алън — къде е и дали е в безопасност. Не бе се тревожила за него, когато обстоятелствата го принудиха да постъпи на военна служба, но когато започна да му харесва идеята да се бие, страховете й силно нараснаха. Можеха да го убият и тя никога нямаше да му каже колко го обича! А можеше и да не научи за смъртта му в тази безбрежна пустош, където бе отишъл. Само ако можеше да го види още веднъж, да поговори с него, да го целуне отново.

Разбира се, можеше да го последва. Сигурно имаше начин да се стигне до този Олбъни. Щом войската бе отишла, можеше и тя. Но сама ли? Без приятели? Девствените гори на края на града се простираха в такава мрачна загадъчност, че тя се разколебаваше, макар и да я привличаха. Здравият й разум й казваше, че най-мъдрото нещо, което може да стори, е да остане тук до завръщането на армията от каквито и да било битки. Ако изобщо се върнеха!

След това провидението се намеси и реши проблемите й.

Бе след едно представление на „Небрежният съпруг“. Към края на втората седмица от турнето Мод бе придала на лейди Бети Моудиш цялото кокетство и чар, които отличаваха най-добрите й роли, и бе превърнала вечерта в невероятен успех. Бе в гримьорната и сваляше грима си, когато вратата се отвори рязко и една позната фигура се появи в стаята.

— Генерал Уилкс! — възкликна тя учудено.

— Душичката ми, сладурчето ми, ти беше великолепна — каза генералът, взе ръката й и залепи по една влажна целувка на всеки неин пръст. — Никога не е имало по-възхитителна лейди Бети! Ти спечели цялото ми сърце, дори онази част, която не притежаваше.

Мод издърпа рязко ръката си и посегна към халата си.

— Моля ви, генерале, това е гримьорна. Не е много прилично да идвате тук.

Кити се изсмя и очарователно примигна срещу генерала.

— О, сигурна съм, че е виждал и други разсъблечени дами, нали, генерале?

— Много пъти — отвърна Уилкс с очи, вперени в Мод. — Не можех да чакам в общата стая с всички онези дръвници. Трябваше да те видя. Ти ме омагьоса, скъпа моя. Напълно.

— Все едно — каза Мод неубедително. — Трябва да излезете и да ни оставите да се облечем.

Той отново посегна към ръката й.

— Само ако обещаеш да вечеряш с мен.

Тя го избута към вратата.

— Да. Обещавам. Само, моля ви, излезте.

— Чудесно. Ще те чакам отвън. Не се бави, сладка моя.

Мод затвори вратата и без да обръща никакво внимание на разбиращите подхилквания на останалите, бързо се облече. Не бе виждала Уилкс, откакто пристигнаха във Филаделфия, и си мислеше, че е заминал с другите военни части. За първи път, откакто го познаваше, тя наистина желаеше да говори с него. Поне можеше да разсее някои от тревогите си за Алън.

Все пак, когато той пъхна ръката й под своята и я поведе по улицата към най-близката кръчма, тя се поколеба дали да започне открит разговор за това. Едва когато ги настаниха на маса в една стаичка, където пламъкът от огнището и светлината от свещта на масата хвърляха трептящи отблясъци по покритата с ламперия стена, тя се реши да заговори.

— Изненадана съм, че сте в Ню Йорк. Когато не дойдохте зад кулисите във Филаделфия, си помислих, че пътищата ни вече може и да не се пресекат.

— Едва бях стъпил на брега, когато ме изпратиха тук. И сега дори трябваше да плавам нагоре по реката, но когато прочетох на един афиш, че трупата ви пристига в града, нарочно успях да уредя с интенданта една работа тук, за да остана и да те видя. И си струваше. Изглеждаш пленителна, скъпа моя. Колониите положително са ти се отразили добре.

— Не много добре — засмя се Мод. — Във Филаделфия всичко, което направиха, бе да ни придружат до края на града и да ни отпратят.

— А, Ню Йорк ще се окаже по-любезен. Хората тук обичат хубавите развлечения. Наистина, скъпа моя, аз съм гледал представления на сцената на Друри Лейн в Лондон, които не могат да се мерят по качество с твоята лейди Бети тази вечер. Жалко, че трябва да те отмъкна от сцената, ти така я красиш!

Мод бързо вдигна поглед.

— Да ме отмъкнете?

Той леко се изчерви.

— Хм, не възнамерявах да споменавам за това толкова скоро, но след като вече подхванах темата, по-добре да обясня какво имам предвид. Искам да дойдеш с мен.

— Къде? — попита Мод със слаб глас.

Той хвана ръката й и болезнено я стисна.

— На похода. А после, където и да ни изпратят в тази затънтена страна. Кажи, че ще дойдеш.

— Но, генерал Уилкс. Вие отивате на война, нали? Да не би да искате да кажете, че ще ме водите на бойното поле със себе си?

— Не в боя, разбира се — каза той, като сядаше обратно на стола си. — Само на похода. Ще има и други жени. Много от съпругите на войниците ги следват в армията като нещо напълно естествено. Има и поддръжници. Но, естествено, няма да позволя да общуваш с тях. Ще бъдеш при останалите хм… „дами“ на офицерите.

Мод го погледна с изненада.

— Искате да кажете, че офицерите взимат жените си със себе си на война?

— Е, не всички. Но така е, това се практикува. Казвали са ми, че Брадък взел своята любовница чак до форт Дюлейн Сигурен съм, че и този път ще има няколко.

— Генерал Уилкс… — започна тя, като гледаше навсякъде другаде, но не и към него, а умът й работеше трескаво. Може би това бе отговорът на нейните молитви!

— Смутих те. Прости ми, мила моя, знам колко необичайно чувствителна си към тези неща. Но не искам да те загубя сега, след като отново те намерих. Обещай ми, че ще дойдеш. Цялото ми щастие зависи от това. — Той посегна да хване ръката и. — В края на краищата сключихме сделка нали? В Бристол…

Мод стана от масата и се приближи до камината, като се престори, че се взира в огъня.

— Парите, които ми заехте, ще ви бъдат върнати утре. Колкото до това да тръгна с вас, не зная къде отиваме. Не знам нищо и за тази страна.

— И аз едва ли знам много повече. Обаче мога да ти кажа, че първо ще минем през един малък холандски град наречен Олбъни, разположен на река Хъдзън. После ще се отправим на север към Нова Франция. Целта ни е да завземем един малък преден пост — Форт Корийон, и щом направим това, вероятно ще се върнем тук, в Ню Йорк. Ще свършим за много кратко време и ще бъдем отново сред удобствата на града, преди да си се усетила. Дори ще можеш пак да се присъединиш към трупата, ако искаш.

Мод прокара пръсти по полицата над камината. Изкушаваше се да се хвърли на врата на генерала и да му каже своето възторжено „да“, но знаеше, че няма да е разумно. По-добре бе да си мисли, че се колебае. И всъщност бе точно така, щом той смяташе, че ако тръгне с него, ще му стане любовница.

— Не знам… — отвърна тя сдържано. — Там е… там е толкова опасно! Френската армия е голяма, нали? А индианците? Чувала съм страшни неща за тях.

Уилкс махна с ръка. На единия му пръст проблесна огромен рубин с наситения червен нюанс на кръвта.

— Има само една шепа французи, а офицерите им са известни некадърници. Колкото до индианците, те са тълпа ревящи диваци. Няма сила, която да устои на могъщата британска армия, събрана в Олбъни. Повярвай ми, мила, твоята безопасност ще бъде най-основната ми грижа.

— О, не ме е страх — заяви Мод и седна на мястото си срещу него. — Разбира се, ще поставя мистър Бенет в затруднено положение.

— Глупости. Може да си наеме актриса за няколко петачета. Въпреки че, трябва да призная, никоя не може да се сравни с теб. Кажи, че ще дойдеш. Заповядвам ти!

Мод примигна срамежливо.

— Добре, съгласна съм. Утре ще кажа на Джошуа.

— Великолепно! Но недей, по-добре изобщо не му казвай. Трябва да отплаваме утре вечер, така че ще те измъкна тихомълком. Ще изпратя някого от помощниците си утре след представлението, за да те отведе без много шум на кораба ми. Не можем да се показваме открито.

Мод се улови за възможността да избегне близостта с него.

— Не, няма да тръгна при такива обстоятелства. Настоявам да ми позволите поне да си довърша седмицата. След това ще се срещнем в Олбъни.

Пълната долна устна на Уилкс се изви надолу.

— Е, добре. Ще уредя да те вземат с някой от корабите на офицерския състав, който тръгва следващата неделя. Корабът се казва „Лейди Маргарет“. Ще назнача мичман втори ранг Рендал да се грижи за теб. Но ми обещай, че няма да се бавиш повече от следващата седмица!

Мод вдигна чашата си с кларет и отпи.

— Обещавам — отвърна тя, като го погледна над ръба на чашата. — Сега, след като се съгласих да дойда, ставам много любопитна да видя този Олбъни.

 

„Любопитство не е точната дума“ — мислеше си тя, докато седмицата се изнизваше. Всичките й желания бяха насочени на север по дългата, сребриста река, където отново щеше да държи Алън в обятията си. Безличната й игра направи впечатление на Бенет и той я запита дали се чувства добре. В отговор тя му разказа какво смята да прави. Очакваше гневна тирада, но Джошуа Бенет твърде дълго бе работил с актьори, за да се учудва на нещо.

— Надявам се, знаеш какво предприемаш. В тази северна част почти няма цивилизация. Единствено гори, диваци и шепа французи, които се опитват да я обявят за свое владение. Сигурна ли си, че искаш да направиш това?

— Искам да бъда с Алън. Искам да знам, че е в безопасност, че не лежи убит до някой храст със снет скалп. Би било ужасно да знам, че е убит. Но да не знам… вечно да се чудя какво става с него… не бих могла да го понеса. Моля те опитай се да ме разбереш.

Бенет я потупа по рамото.

— О, разбирам. Но дали генерал Уилкс разбира? Знае ли, че само се преструваш и не отиваш като негова любовница, а за да намериш Алън Дезмънд?

— Е, не съвсем. Още не знам как ще се справя с това, но ще намеря някакъв начин.

— Сигурен съм — засмя се Джошуа в отговор. — Само помисли за всички кокетки, които си изиграла, как са успели да се измъкнат от домогванията на стари похотливци, без да накърнят честта си. Имаш богат опит.

Повикването дойде рано сутринта в неделя, когато първите лъчи на зората обагряха паважа на Уотър Стрийт в златисто. Мод последва мичман втори ранг Рендал по улицата до кея, където чакаше лодка, за да ги отведе на кораба закотвен по средата на тъмната река, спретнат малък военен кораб за състезания, готов да полети напред. Тя се качи на борда, подпомагана от моряците, които се отнасяха към нея с повече уважение, отколкото бе очаквала, съдейки по твърде враждебната учтивост на Рендал. Той изпълняваше заповед, но й даде да разбере, че няма високо мнение за нея. Отначало това малко я обезпокои, но щом вдигнаха котва, тя забрави за него.

Докато плаваха покрай последните предни постове и ферми на града, тя така се прехласна от реката, че всичко останало загуби значението си. На светлината на пропукващата се зора тя виждаше на единия бряг високи, стръмни скали, а на другия — стелещи се гори. По на север реката се разширяваше и после отново се стесняваше между ниските планини, обагрени в синьо и златисто, из които бяха разпръснати малки къщички и фермички. В по-голямата си част земята бе необработена, по огромните извисяващи се хълмове растяха гъсти непроходими гори. Красотата на реката бе пленителна. Мод, която никога не бе виждала истински планини, не можеше да й се нагледа. Много често по ниските брегове, в подножието на планините и хълмовете бяха разположени малки градчета, чиято крайбрежна ивица представляваше гора от мачти и корабни греди. Самата река бе пълна с малки едномачтови бойни кораби, чиито разноцветни платна понякога наподобяваха цветя, пръснати по водата. Под синята повърхност се виждаха есетри, някои дълги по седем фута, които плуваха близо до кораба. Делфини правеха салта във въздуха и вдигаха водопади от кристални капки, а цели ята от по-дребни риби изпъстряха сребристата повърхност на реката.

Денят напредваше, един от моряците й донесе стол и тя седна на палубата, смаяна от пищността и красотата на тази страна. Може и да бе дива и необработена навътре от морския бряг, но изобилстваше от възможности. Нищо чудно, че Короната бе изпратила такава мощна армия, за да я задържи.

Стигнаха в Олбъни три дни по-късно, след като бяха изгубили няколко часа в безветрие само за една нощ. Мичман втори ранг Рендал уреди слизането на Мод на брега с целия ентусиазъм на човек, който се кани да се отърве от неприятно задължение. Ала тя бе толкова развълнувана, че е в един и същ град с Алън, че не обърна внимание на невъзпитаното му поведение.

От пръв поглед забеляза, че този малък град коренно се различава от Ню Йорк. Морето от бели палатки в покрайнините явно говореше, че армията е завладяла това място. Щом стъпи на брега, тя навсякъде виждаше червени униформи. Много често се срещаха и сини мундири — цветът на колониалните полкове. Тъкмо се канеше да се смеси с тях, когато я спря един елегантно облечен младеж с висока гренадирска шапка, който подаде на Рендал една бележка.

— Трябва да ви отведа в „Бел Соваж“ — осведоми я той, след като бегло погледна съдържанието на бележката. — Генералът ви е запазил стаи там.

— О, чудесно. Знаете ли къде се намира?

— Нямам и най-малка представа. Но това момче ще ни заведе.

Неохотата му бе очевидно.

— Чуйте, мичман Рендал — каза Мод. — Вие изпълнихте дълга си да ме доведете до Олбъни. Защо не отидете в главната квартира и не оставите този младеж да ми покаже пътя. Със сигурност не се нуждая от защитата и на двама ви с всички тези войници наоколо.

При тези думи лицето на Рендал светна.

— Сигурна ли сте? С радост ще ви изпратя до вратата, ако желаете.

— Сигурна съм.

Не прибави, че ще се радва да се отърве от неодобрителното му отношение. Той й отправи формален поклон и след като попита младия гренадир как да стигне до главната квартира, тръгна надолу по улицата. Мод се усмихна безкрайно очарователно на младия редник.

— Водете ме, сър.

Веднага разбра преимуществата на това Рендал да не е край нея. Бе трудно да види лицата на всички военни, които минаваха покрай тях, но изпусна само няколко. Търсеше познатото слабо лице с волева брадичка и хлътнали очи, които святкаха порочно изпод извитите вежди. Търсеше също кръглото, бледо лице на Джеръми и сиво-сините му очи, надявайки се, че един мимолетен поглед ще я събере отново с двамата й най-мили мъже на света. Но след като последва високата кожена шапка на гренадира през няколко тесни, мръсни улички, тя започна да губи надежда, че ще ги срещне. А ако това не станеше, как щяха да разберат, че е тук, като се изключи възможността да отиде направо в лагера им? Генерал Уилкс със сигурност щеше да научи това и можеше да отмени поканата си да го придружи по време на похода.

Над главата на ординареца тя забеляза избеляла дървена табела, на която се виждаше силует на индианка. Мод въздъхна, примири се с мисълта да се прибере в стаята си и после се опита да измисли най-добрия начин да направи тайни проучвания как да открие двама войници в това море от армейци. Кръчмата бе само четири къщи по-нататък, когато хвърли поглед към отсрещната страна на улицата и очите й попаднаха на смаяния взор на Алън Дезмънд.

Той се бе спрял и се бе вторачил в нея, сякаш виждаше призрак, а не жива жена.

Мод затаи дъх, закова се на място, неспособна да помръдне. Със скок той прекоси улицата, избягвайки една завиваща каруца, която за малко не го блъсна, промъкна се през стадо овце, сграбчи я и я завъртя.

— Не мога да повярвам! Бога ми, това наистина си ти! — извика той, като едновременно се смееше и я целуваше.

Мод го прегърна силно.

— Алън! О, Алън! Толкова се радвам да те видя! Така съм щастлива да те докосна… О, ако знаеш колко ми липсваше!

Когато накрая прекратиха опитите си да говорят, да се прегръщат и целуват едновременно, той отстъпи на малко назад, като все още продължаваше да я държи за раменете.

— Още не мога да повярвам, че наистина си ти! Как се озова тук? Кога пристигна? Сили небесни, ти си едно чудо?

Мод се огледа бързо.

— Ще ти разкажа всичко, но не на улицата. Виж колко хора ни зяпат.

Алън се разсмя и мушна ръката й под своята.

— Просто завиждат, защото току-що целунах най-хубавото момиче в града. Хайде. Ще намерим някъде спокойна маса и ще вдигнем наздравица за това, че сме отново заедно.

След пет минути те седяха на малка дъсчена маса в една от по-малките стаи в „Бел Соваж“ с плоска жълтеникава бутилка кларет и две чаши. Бяха се навели един към друг и разговаряха тихо, въпреки че стаята бе почти празна. Алън импулсивно се наклони и я целуна по устните.

— Липсваше ми, Мод. Осъзнах го едва в този момент, когато си тук, с мен.

— И ти ми липсваше — отвърна тя, като леко прокара пръсти по бузата му. — Толкова много.

— Затова ли дойде в Олбъни?

— Да… и не. Не можех да понеса мисълта, че отиваш на фронта. Можеше и никога да не науча какво става с теб. Исках да те последвам и едновременно с това не виждах как мога да тръгна из непозната страна съвсем сама. И тогава се намеси провидението.

Той потърка лице в бузата й.

— В какъв смисъл?

Мод се поколеба. Все някога той щеше да узнае.

— Генерал Уилкс. Дойде зад кулисите и ми предложи да отида с него на похода. И така, ето ме тук.

Алън се облегна назад.

— Какво си направила?

— Не викай. Всички ни зяпат.

— Не ми пука кой ни зяпа. Господи, Мод, какво си направила? Наистина ли си се продала на този похотлив дърт пръч, само за да видиш дали съм още жив?

Мод огледа стаята и немощно се усмихна на тримата мъже, които седяха на масата до вратата и любопитно бяха вперили поглед в тях.

— Моля те, говори по-тихо… — промърмори тя през престорената си усмивка.

Алън сниши гласа си, но продължи все така разпалено.

— Не знаеш ли, че когато ти е предложил да тръгнеш с него, е имал предвид да му станеш любовница? Нима си толкова наивна да си мислиш, че те е взел само за да си приказвате сладко?

— Не. Знам отлично какво иска. Но това не означава, че ще му го дам.

— И как смяташ да се измъкнеш? Ти ще бъдеш под негова опека.

— Не знам. Но ще измисля нещо. В края на краищата толкова дълго успявах да стоя надалеч от леглото му, нали? А това ни най-малко не е охладило страстта му. Освен това винаги мога да му кажа, че съм се заразила от шарка.

Алън поклати глава и си наля пълна чаша с кларет.

— Мод, любов моя, винаги се забъркваш в най-проклети ситуации. — Той вдигна чашата си. — Горя от нетърпение да видя как ще се измъкнеш от тази.

— Радваш ли се още, че съм тук — попита тя смирено. Той отпи голяма глътка, после се наведе към нея и отново я целуна по устата.

— Да, разбира се. Само те предупреждавам. Ако те заваря в полевото легло на Уилкс, ще ви убия и двамата.

— Разкажи ми как живееш тук — бързо каза Мод, за да смени темата. — Как е Джеръми? Мислите ли, че можете да избягате от армията?

— Не сега. Това е най-изумителното събиране на военна мощ, което съм виждал някога. Три британски батальона, плюс две континентални военни части и, както ми казаха, контингент от приятелски настроени индианци, които всеки момент се очакват да пристигнат. Имаме пехота, гренадири, моряци, оръдия, мускети, гаубици и гранати — с две думи, това е такава сила, скъпа, която смайва и очите, и ума. Джеръми не се впечатлява колкото мен, но и той признава, че иска да види как тази огромна машина ще заработи.

— Генерал Уилкс не ми прилича на офицер, на когото ще възложат да командва такава голяма сила.

— Няма да я командва. Той е само един от главните генерали, които ще дават нареждания на батальоните. Все пак главнокомандуващият е дори по-голям негодник от Уилкс. Казва се Ейбърхромби, но е такава баба, че мъжете го наричат Набикромби зад гърба му.

— Тогава как…

— Вторият главнокомандуващ е добър офицер — генерал-майор Хау. Всъщност той ще проведе тази акция и смятам, че повечето от войниците му ще го последват и в ада. Старият Наби е доволен да си седи спокойно и да го остави той да действа.

Мод забеляза как очите на Алън светнаха, когато заговори за службата си. Очевидно в нея бе открил нещо, което не е очаквал, нещо, което му е допаднало.

— Не разбирам — каза тя. — Как Уилкс възнамерява да ме води със себе си? В някоя от колите ли ще ме скрие? Няма ли другите генерали да протестират, ако разберат това?

Алън се засмя.

— Едва ли, след като самите те ще си водят метреси. О, вероятно не Хау, но Наби положително си е скрил някое съкровище в една от осемнадесетте коли, които карат личните му вещи.

— Осемнадесет фургона!

— Е, не можеш да очакваш един джентълмен да тръгне на война току-така. Обзалагам се, че самият Уилкс има поне десет коли. И съм сигурен, че ще те скрие в една от тях.

— О, не!

Навеждайки се напред, Алън взе ръцете й в своите и приближи лице до нейното.

— Изглеждаш толкова крехка и прекрасна. Бога ми, Мод, не мога да ти кажа колко се радвам да те видя отново. Нито пък колко те желая…

Тя го погледна право в очите. В тях прочете цялата му обич и желание, и сърцето й се изпълни с любов и щастие, че отново са заедно.

— О, Алън — въздъхна тя и устните им се сляха. Ръцете й се плъзнаха около раменете му и го притиснаха. Пръстите му се вплетоха в косите й и той я привлече през масата. Целувката се задълбочи и удължи, и Мод забрави за останалите посетители. Дори и да си спомняше за тях, нямаше да я е грижа.

— Хм!

Ядното покашляне проникна бавно в съзнанието им и те се разделиха. С ъгълчето на окото си тя зърна нещо яркочервено и магията се разпръсна. Мод се обърна и срещна яростното мораво лице на Амброуз Уилкс.