Ашли Сноу
Мод (13)

Глава 13

Навярно бе забравил палтото в някоя кръчма. Тъй като вечерта бе много топла, Джеръми не усети липсата му, докато нощта не бе напреднала порядъчно, а дотогава беше пил толкова много, че вече му бе все едно. И без това в крайбрежните кръчми бе винаги твърде горещо. Те бяха задушни, изпълнени с пара и опияняващи миризми на застояла бира и ейл, кънтящи от шумното веселие на пияни гуляйджии — точно за такава атмосфера копнееше.

Беше се потопил в нея още от ранния следобед, когато бе започнал обиколката си из опушените пивници. За нещастие бе още достатъчно трезвен, за да го съзнава. Забравата още не го бе унесла, така че трябваше да продължава да се препъва по крайбрежната ивица, докато успееше да го завладее. Все още си спомняше твърде много неща. Спомняше си, че за първи път в живота си бе разкрил душата си и, че споменът бе още твърде болезнен, за да може да го понесе. Откакто порасна достатъчно, за да преценява нещата, много внимаваше да не позволява на никого да надникне под тази весела, забавна фасада. Всички, включително и Мод, го смятаха за най-добрия човек, за най-надарения фокусник. Никой досега не бе положил усилия да долови болката зад всичко това и до онзи момент на непредпазливост Джеръми не бе допускал никой да го направи.

А всичко, което бе получил, след като свали маската си, бе един поглед, пълен с такъв ужас и изумление, че нямаше да може да го забрави никога. Ако притежаваше и половината от смелостта, която му бе необходима, щеше да се хвърли в пролива и да се удави. Единствено това заслужаваше, защото бе един нещастен, противен страхливец.

Блъсна вратата и влезе в някакъв осветен коридор. Тази изглеждаше най-зле от всички посетени досега кръчми и това не бе чудно, защото се намираше в края на крайбрежната алея. Няколко жълтеникави лица се обърнаха към него, но по-голяма част от пиячите бяха твърде заети с чашите си и обзети от фалшивата си веселост, за да обърнат внимание на поредния отпуснат, полупиян новодошъл. Олюлявайки се, Джеръми си проправи път през масите и едва не падна върху бара.

— Имаш ли бира? — измърмори той.

Пълният мъж зад бара обърна към него малките си, сурови очи.

— Имаш ли пари?

Джеръми сложи със замах няколко пенса на бара и ги плъзна към него. Парите още не бяха стигнали до края, когато изчезнаха в огромната лапа на съдържателя.

— Нека да си остане между мен, теб и чашката, но май вече порядъчно си сръбнал — отбеляза мъжът, като побутна една плоска, зелена бутилка към Джеръми, а той я сграбчи за късото гърло.

— Не съвсем, добри човече — измънка и я пъхна под мишница.

Огледа се и видя, че двама ставаха от една маса в един тъмен ъгъл, далеч от полюшващите се фенери, които осветяваха предната част на помещението. Взе една чаша и забърза към масата, за да я заеме, преди да го е изпреварил някой друг. Тъкмо се бе настанил на стола, когато от съседното сепаре един мъж го хвана за ръкава.

— Ха, че това е човекът с птичките, дето игра в представлението! Онзи ден го гледах. Изпей някой птича песен.

Джеръми дръпна ръката си.

— Сбъркал си адреса — измърмори той и се наведе над бутилката.

Една жена, която седеше в сепарето, се наклони напред и опули очи срещу него.

— Познавам го. Джоуи е прав. Къде е малкото ти приятелче в клетката, дето пее и говори? С теб ли е?

— Знаех си, че е той. Хайде, бъди добро момче, изсвири ни няколко…

— Остави ме на мира! — сопна им се Джеръми. — Бъркате ме с някого!

— Добре де, добре — изсумтя презрително жената. — Мисли си, че е нещо повече от нас, обикновените хорица.

— Хайде, хайде, той е добро момче. Можем да опитаме някой и друг фокус. Да се позабавляваме…

— Остави го, Джоуи — започна да го увещава жената, когато Джеръми ги изгледа свирепо. — Иска да си пие сам, остави го. На мен не ми пука.

За негово облекчение те се върнаха към собствените си разговори и го оставиха да пие на спокойствие. Погълна първата чаша наведнъж, като се задави и задъха от огнената диря, която остана в гърлото му, след което отново напълни чашата. Не след дълго щеше да дойде забравата. В този тъмен ъгъл вероятно никой нямаше да го закача, така че можеше да легне на масата и да поспи до сутринта.

Утре. Същите спомени, същата болка и същото разрешение. После вдругиден, и в по другиден…

Пресуши и втората чаша. Трябваше да има друг начин да се справи с това, но проклет да е, ако го знаеше.

Погледът му започна да се замъглява и стаята се завъртя. Откъм предната част на помещението се разнесе оглушителен шум, но той не можеше да види ясно какво става. Стаята се изпълваше с хора, мъже с яркочервени униформи, с дълги пушки…

Бе достатъчно трезвен, за да усети студа, който обгърна цялото му тяло, когато осъзна кои са. Настана суматоха, чуха се викове, щом мъжете се втурнаха из помещението. Те сграбчваха всеки, който бе в състояние да се движи, и го запокитваха към предната част, където фенерите хвърляха зловещата си светлина в изплашеното му лице. Джеръми трескаво се огледа, за да открие друга врата, и съзря един мрачен коридор със стълбище, което водеше към приземния етаж. Бе потънало в тъмнина, но ако успееше да се добере до него, със сигурност щеше да го изведе навън.

Той се наведе и започна да се промъква покрай мрачните сепарета към стълбите, преди да го забележат.

— Я гледай какво си имаме тук!

Една ръка го сграбчи за яката, дръпна го назад, след това го вдигна във въздуха и го завъртя. Той успя да различи огромната, облечена в червено фигура, която държеше, и едно ухилено месесто лице. Джеръми размаха безпомощно ръце и се опита да удари тази омразна муцуна, но мъжът го държеше на разстояние.

Жената, което седеше в сепарето, се разпищя, когато друг войник изтръгна Джоуи от нея. На свой ред тя го хвана за свободната ръка и двамата с войника го задърпаха. Жената не преставаше да пищи.

— Пусни ме! — опита се да изреве Джеръми през стиснатото си гърло.

— Я го виж какъв е дребосък! Не знам дали капитанът ще го иска — със смях се обади трети войник.

Мъжът, който държеше Джеръми, го вдигна още по-високо.

— Диша, нали? Другото не е важно. Трябва да наберем нужната бройка.

Той изведнъж го пусна долу, после го дръпна силно за ръката и го затегли към вратата. Джеръми се извъртя яростно.

— Никаква проклета тайна няма да успее да ми от…

Войникът се изсмя.

— Какво има? Не искаш да изпълниш дълга си към Бога и краля ли, а? Лошо, много лошо!

Блъсна Джеръми към стената, но той размаха ръце, нахвърли се върху него и успя да удари великана право в стомаха.

— Ах, ти, малък негоднико! — изпъшка войникът и бутна Джеръми към стената, като удари главата му в една от дъбовите греди. Краката и ръцете му отмаляха и стаята заплува пред очите му. Почувства как отново го сграбчиха и тласнаха напред. Последното нещо, което си спомняше, преди лелеяната забрава да го погълне, бе светлината, която подобно на лунни лъчи осветяваше паважа.

 

За изненада на Мод Алън бе приготвил кола. Не бе посмял да я докара пред вратата и я беше оставил в края на улицата. Той набута Мод вътре, извика на кочияша накъде да кара и се качи до нея.

Мод позна адреса.

— Защо отиваме към крайбрежната ивица? Там ли се е изгубил Джеръми?

— Не се е изгубил. По-лошо. Насила е бил зачислен в армията. Пиел в една от онези долнопробни кръчми, когато нахлул един отряд за насилствено вербуване на войници и подбрал всички, които можели да ходят. Ще отплават, когато настъпи отливът, и трябва да попълнят редиците си.

— В такъв случай не е убит или мъртъв. Когато ми каза, че е изчезнал, се опасявах от най-лошото.

Лицето на Алън бе сериозно.

— Още не е мъртъв, но ще бъде. Познавам добре Джеръми. Умен е, но няма нужната закваска, за да издържи едно пътуване до Индия, а още по-малко — живота в армията. Гарантирам ти, че ще е мъртъв до един месец.

Очевидната загриженост на Алън едновременно учуди и развълнува Мод. Знаеше, че двамата мъже са приятели, но никога не бе подозирала, че Джеръми значи толкова много за Алън. Тя отвори уста да му каже, че армията не отива в Индия, но той я пресече, преди да е успяла да каже нещо.

— Сега, ето какво искам да направиш. Ще изиграеш най-голямата си роля в живота! Ще отидеш на онзи кораб и ще кажеш на армейския капитан, че си жената на Джеръми, че имате десет деца и, че те ще загинат от глад, ако не му позволят да се върне вкъщи. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Мисля, че да. Но дали ще ме изслуша? Дали в армията позволяват на някои мъже да избегнат насилственото вербуване поради семейни задължения?

— Във флота не, но в армията… Просто не знам. Но си струва да опитаме. Трябва да направим нещо. Няма да допусна това да стане! Няма! Хайде. Да се поупражняваме малко. Представи си, че аз съм офицерът, а ти опитваш да спасиш съпруга си.

Уточняваха подробностите по нейната история, докато колата се клатушкаше по тъмните улици към крайбрежието. Когато спря срещу огромния полюшкващ се върху вълните силует на закотвената шхуна, тя се бе вживяла почти до истински сълзи.

Увери се, че ще й трябват, за да успее да убеди дежурния офицер със студени очи. За щастие на палубата имаше още няколко от неговите хора и тълпа моряци с плитки. Те с нетърпение очакваха отлива. Бе очевидно, че след половин час ще са вече на път.

Мод се хвърли към дежурния офицер. Като ридаеше, умоляваше, падаше на колене и после увисваше на ръката му, тя го призоваваше да остави бедния й съпруг на брега. Офицерът се освободи от нея.

— Кой пусна тази жена на кораба? — извика ядосано той на помощника си.

— Тя ме избута — отвърна той. — Опитах се да я спра.

— А ти кой си? — обърна се капитанът към Алън.

— Братът на тази нещастна женица. Трябва да й повярвате, господин капитан. Това страдащо семейство има нужда от баща.

Офицерът махна с ръка и един огромен сержант пристъпи напред.

— Къде е този човек? Този… Джеръми Оукс?

Сержантът се наведе към него и отвърна тихо:

— Долу, сър. Той дойде на кораба леко… леко ранен. В главата.

Мод усети Как Алън сграбчи ръката й, и зарида високо.

— Спрете тази врява! Човекът положил ли е клетва?

— О, да, капитане. Това бе първото нещо, което направи.

— Тогава нищо не мога да направя. Вашият съпруг е в армията, госпожо, и ще трябва да приемете този факт. Така нареченият ви „брат“ изглежда здрав. Нека той се грижи за бедното ви, страдащо семейство. А сега и двамата напуснете кораба. Смятаме да отплаваме.

Той им обърна гръб. Мод хвърли на Алън отчаян поглед и отново започна да хлипа, когато двама войници пристъпиха напред, за да ги избутат надолу по стълбите.

— Не можете да направите това! — извика Алън. — Индия ще убие Джеръми. Той няма да оцелее!

— В такъв случай можете да се успокоите — саркастично забеляза един войник, — защото не отиваме в Индия, а в Америка.

Стигнал вече до стълбата, Алън сграбчи перилата и спря.

— Какво казахте? Не отивате в Индия? Но аз мислех…

Мод го хвана за ръката.

— Опитах се да ти кажа. Има промяна в заповедите на генерал Уилкс. Ще се бият с французите във Филаделфия.

— Филаделфия ли? Стига си ме блъскал! — и той на свой ред тласна войника. — Почакай само минутка. Америка ли?

— Точно така. И ако не искате да отпътувате с нас, по-добре слизайте веднага от кораба.

— Само за момент. — Той се наведе, за да мине покрай войника, и се спусна към капитана. — Искате ли още един новобранец?

Капитанът го погледна изненадано, а Мод изпищя ужасено.

— Ако имаш предвид себе си, разбира се. Винаги може да ни потрябва силен, здрав мъж.

Откъсвайки се от хватката на войника, Мод изтича към Алън.

— Какво правиш? Полудял ли си?

— Отивам в армията. За мен това е единственият начин да се погрижа Джеръми да остане жив.

— Ами аз? Алън, не можеш просто така да заминеш и да ме оставиш!

Капитанът я погледна отвисоко.

— Вашата „сестра“ изглежда много привързана към вас.

— Сър, може ли за момент да си взема сбогом.

— По-добре е да побързаш. На този кораб няма място за жена.

Алън хвана Мод за лакътя и я поведе към перилата. Той се наведе съвсем близо до изплашеното й лице и прошепна:

— Иди да намериш Джошуа Бенет. Кажи му, че съм променил решението си и ще приемем предложението му. Обаче искаме да отидем във Филаделфия, не в Ню Йорк.

— Но представи си…

— Няма време да обсъждаме! Доведи трупата във Филаделфия. Щом този кораб стигне там, двамата с Джеръми ще намерим начин да се измъкнем от армията, с чест или не. Ще се срещнем там.

— Алън… не знам…

Той я прегърна и я целуна. Бе дълга, силна целувка, в която нямаше обещания, а сбогуване.

— Ще се видим в Америка.

Преди тя да успее да проговори, той се обърна и изчезна през люка. Мод щеше да го последва, ако войникът не бе я издърпал надолу по стълбата. Той я блъсна на паважа и тичешком се качи обратно на кораба. Незабавно дългата, пригодена за стълба дъска се вдигна във въздуха, издърпана от войниците на палубата.

Мод наблюдаваше безпомощно как суматохата на борда се увеличаваше. Някои от моряците се покатериха по въжетата, развързаха такелажа и го хвърлиха към протегнати в очакване ръце, гредите заскърцаха и застенаха, когато платната се опънаха и заплющяха на вятъра. В ужас тя видя как големият кораб се насочи бавно и тежко към открито море.

Все още не можеше да повярва, че Алън и Джеръми бяха на този кораб, който лениво се плъзгаше към Америка, оставяйки я сама. Как щеше да се справи? Ами ако останалите от трупата не искат да отидат в Америка? Какво щеше да стане, ако мистър Бенет повече не искаше артистите от Стенбъри?

Към смущението й се прибави и навременен гняв. Колко типично за Алън да се запилее на някакъв си свой кръстоносен поход и да я остави да събира парчетата. Напълно ще си го заслужи, ако сега се върне в Лондон и си изгради там собствен живот.

И повече да не го види? Мисълта за това бе непоносима. Тя тропна гневно с крак и размаха юмрук към огромната сянка на кораба, след което отиде да търси Джошуа Бенет.

 

Въпреки че Алън си бе представял как стои до перилата и наблюдава бреговете на Англия, които постепенно се изгубват от погледа му, той много скоро разбра, че това няма да стане. Едва бе написал името си в свитъка хартия пред капитана, когато една месеста ръка го сграбчи за рамото и го запокити към люка. Обърна се и видя огромен мъж с лице на горила, с тесен процеп вместо уста и малки очички, които студено се взираха в него изпод гъстите, черни вежди. Алън отблъсна ръката.

— Няма нужда да ме буташ.

— О, я виж ти какъв джентълмен! И трябва да му се говори учтиво. — Сержантът се наклони към лицето му, тънките му устни се изкривиха злобно. — А сега ще ти дам един урок. Първия. Вече не си джентълмен. Ти си редник в Кралските войски, а това е най-низшата форма на живот, наравно с хлебарката. А аз съм твоят сержант, което е най-висшата форма, освен капитана, когото няма да го е грижа, ако те смачкам с ботуша си като хлебарка. А сега слизай долу при останалите твари!

Като го стисна отново за рамото, сержантът го тласна навън към стълбите. Алън залитна, но запази равновесие. Готвеше се да удари мъжа, но се овладя. Нямаше смисъл да предизвиква сцени, преди дори да е разбрал къде се намира Джеръми и дали е добре. Побойници като този само търсеха да предизвикат човек да отвърне на удара им, за да си намерят по-нататъшна причина за бой. Той оправи жилетката си и леко се усмихна на сержанта.

— Да, сър. Веднага, сър.

После изчезна надолу по стълбата, преди разочарованият мъж отново да се нахвърли върху него. Смразяващата реалност на импулсивната му постъпка бавно проникваше в съзнанието му и той започна да си припомня всички ужасни истории, които някога бе слушал за живота в армията. Докато стигна до втората палуба, където бяха настанени повечето мъже, той вече се бе съвзел. Стореното бе вече факт и той трябваше да се примири с това. Питаше се за колко ли време щяха да стигнат Америка. За шест седмици? Каза си, че дотогава ще издържи, а веднъж това пътуване да свърши, щеше да намери начин да се измъкне.

Откри Джеръми сред малка група от хора, все още в цивилни дрехи, струпани в задната част на палубата. Бе мрачно и задушно, във въздуха се носеше противна смрад от кофите с помия, разположени на същата палуба. Хората бяха наблъскани толкова нагъсто, че Алън трябваше да ги разбута, за да стигне до приятеля си. Извади носна кърпичка и я притисна до носа си, защото към останалите зловония се бе прибавила и силната миризма на застояла бира.

Джеръми го загледа изненадано.

— Боже милостиви…

— Само това ли ще кажеш?

Джеръми се огледа.

— Какво правиш тук? Да не би и теб да са хванали насила?

— Не. Дойдох сам.

— Какво!

Алън се загледа в пребледнялото му лице.

— Били са те, а? Има ли нещо счупено?

— Не. Ако не бях толкова пиян, можех да им се изплъзна. Алкохолът забави реакциите ми.

— И сега не си съвсем трезвен, нали? — отбеляза Алън, съдейки по завалената реч на Джеръми. — Имам чувството, че до утре и двамата ще бъдем прекалено трезви.

— Защо го направи? Мислех те за по-разумен.

— Някой трябва да те наглежда. Освен това изведнъж ми се прииска да видя колониите. Какво става тук? Така ли ще прекараме пътуването, натъпкани по този начин на пода на долната палуба?

Някакъв мъж се наклони към Джеръми, придържайки с ръка главата си.

— Един от редовните ми каза, че утре ще спим на такелажната линия. Освен това щели да ни дадат униформи. И мускети.

— Това е Джоуи — измърмори Джеръми.

— Точно така. Джоуи Стейпълтън — потвърди мъжът и кимна с глава към Алън. — Бях в същата кръчма с жена си, когато цялата тази шайка нахлу и ни отмъкна. Мръсници.

Няколко други мъже се обадиха, за да споделят при какви обстоятелства се бяха озовали в тази мрачна и задушна дупка. Алън слушаше и си мислеше, че между тези хора, които бяха обединени от насилие и обща съдба, вече се поражда другарство. Повечето скоро се смълчаха, потънали в спомени за хората, които бяха оставили на сушата. Някои изпаднаха в пиянски унес. Дори Джеръми заклюма, облегнат на дъсчената стена, унесен от приспивното люшкане на кораба.

Алън се настани до него и потъна в собствените си мисли. За разлика от повечето мъже на палубата съзнанието му бе ясно и той много добре знаеше как се бе озовал тук. И все пак всичко бе станало толкова внезапно, че все още не можеше да осъзнае напълно последствията. Не си правеше илюзии. Кратката схватка със сержанта грубиян бе достатъчна, за да разбере, че го очакват тежки дни. Можеше да понесе неудобствата и познаваше хората до степен, в която можеше да бъде сигурен, че сержантът няма да го надвие. За разлика от другите бе избрал съдбата си доброволно, никой не му я бе наложил.

Най-тежката част от пътуването, мислеше си той, щеше да бъде раздялата с Мод. Шест седмици без да я види, да я притисне до себе си! Шест седмици да се пита дали е направила това, за което я бе помолил, и дали го е последвала. Да си задава въпроса дали ще я види отново или не. Дотолкова бе привикнал да я има до себе си, когато пожелае, че сега усети раздялата като внезапна раздираща болка в гърдите.

Нищо не можеше да се направи вече. Джеръми бе оцелял след грубостите на отряда за насилствено вербуване, но предстояха тежки дни и той знаеше, че двамата ще се справят по-лесно, отколкото поотделно. Освен това веднъж Джеръми се бе намесил и бе спасил Алън, ядосан и объркан. Най-малкото, което сега можеше да стори, бе да му върне услугата.

Той се облегна на дъските и затвори очи. Лека усмивка затрептя на устните му. Наистина не му оставаше нищо друго, което да може да направи. След като бе узнал, че Уилкс отива в Америка, щеше да намери начин да го последва, все едно дали в армията или не. Нямаше да се успокои, докато не погледне тлъстия, грозен генерал в очите и не му каже защо ще го убие. Докато не му припомни за смелото и красиво младо момче, което така безсърдечно бе унищожил, и прекрасната жена, чиято ранна смърт бе причинил. Нищо и никой нямаше да му попречат да стори това.

Все пак с цялото си сърце Алън се надяваше, че Мод дори в момента търси Джошуа Бенет и се приготвя да го последва.

 

След като помисли малко, Мод реши, че е най-добре да почака до сутринта и тогава да се изправи пред Джошуа Бенет. След неколкочасов неспокоен сън тя се облече грижливо, за да изглежда възможно най-добре, и се запъти към странноприемницата, където бе отседнал. Откри го в слънчевата трапезария. Закусваше.

— И дума не може да става за това — измърмори той, докато се тъпчеше с бъбрек и яйца. — Моят театър е в Ню Йорк, не във Филаделфия. Въпреки че, да си призная, познавам града и наистина мога да ви уредя представление там. Но това е град, който няма славата на особено гостоприемен към пътуващите артисти. Пълен е с квакери, а те, както се знае, се противопоставят на всички развлечения. Членовете на нашето англиканско духовенство в Ню Йорк достатъчно се правят на благопристойни, но са джуджета в сравнение с певците на псалми във Филаделфия.

Въпреки че говореше убедено, Мод усети, че зад думите му е скрито колебание. Наведе се над масата и примигна няколко пъти.

— Но във Филаделфия има война, нали? А войниците се нуждаят от развлечения. Чувала съм, че много обичат пиесите и театъра.

— За Бога, жено, ние не се бием срещу французите по улиците на Филаделфия. Войната е в провинцията, в горите. Все пак в това, което казваш, има капка истина. Армията ще трябва да прекара известно време в града, докато чака да потегли към границата, а пиесите са често забавление сред бездействащите войници и техните офицери.

Мод мислено благодари за способността на Бенет да съзира две страни във всяко изказване.

— И предполагам, ще бъда нещо като „шлагер“, така ли? — попита тя и го дари с една от най-подкупващите си усмивки.

Той я погъделичка под брадичката.

— Ще бъдеш дори по-известна, отколкото си тук, в Бристол, защото няма да имаш конкуренция. Ами Дезмънд? Защо той не дойде да уреди тези въпроси?

Мод попи влагата по брадичката с носната си кърпа.

— Той отплава — измърмори тя.

Бенет й хвърли един изпитателен поглед.

— Щом е отплавал, значи е на някой от онези кораби. Не ми казвай, че се е присъединил към армията!

— Ами, да, но само временно. Виждате ли, Джеръми бе взет насила и Алън отиде да го наглежда. Щом веднъж се озоват в колониите, отново ще се присъединят към трупата.

— Значи заради това било всичко — каза Бенет и захвърли салфетката си на масата. За облекчение на Мод той тихо и гърлено се засмя. — Иска трупата му да се присъедини към него за едно американско турне. Бедният, заблуден глупчо. Ако си мисли, че може толкова лесно да се измъкне от армията, наистина е загазил.

Той се зае да изучава лицето на Мод. Горкото момиче бе така увлечено по Дезмънд, че бе готова да го последва отвъд океана в един свят, за който очевидно не знаеше нищо. И все пак бе толкова хубава и имаше такова присъствие на сцената, че той бе на мнение, че ще се справи много добре дори в обществото на тесногръдите филаделфийци. Особено ако имаше подходящ материал.

— Е, добре — въздъхна той. — Ще взема трупата ви на турне, но само ако си платите пътя. Имате ли пари?

Мод се въодушеви.

— Имам малко свои. Знам, че и трупата има някакви. Ще се оправим някак.

— Добре. Бъдете на пристанището след два дни, смятано от днес. Ще отплавате с пощенския кораб „Мария Луиза“. Не е много удобен, но не можете да искате това. Ще уредя нещата, а ти ще ми донесеш парите утре сутринта. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Тя си тръгна след малко и сякаш изобщо не стъпваше по земята. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да убеди трупата да предприеме това пътуване. Когато се изправи пред тях на подиума в залата, където изнасяха представления, се оказа, че е по-лесно, отколкото бе очаквала. И Франсис, и Кити бяха въодушевени от идеята да видят и завладеят нови светове в колониите.

Ева и съпругът й изказаха известни съмнения, но не се противопоставиха.

— Щом можем да се върнем — каза Ева, скръстила ръце на пищната си гръд. — Не искаме да оставаме в такава примитивна обстановка, нали, Греъм, скъпи?

— Не, не. Никак даже. Мистър Бенет обясни ли ти как ще се върнем, Мод?

— Ще получим процент от печалбата. Трябва да имаме достатъчно пари за обратно. Така са правили и други трупи.

Коръм Дод избоботи, като заваляше думите по обичайния си начин:

— А, без мен. Пътуването с кораб ме разболява. Ще остана в добрата стара Англия, ако не възразявате.

— О, но ти трябва да дойдеш — извика Мод.

— Ще се оправим и без него — с презрение в гласа се обади Кити. — Все ще се намери някой пияница в колониите, който да го замести. Нямаме нужда от него.

Коръм й хвърли свиреп поглед.

— Безценна Кити. Изкушавам се да дойда само за да видя как ще бъдеш изядена от индианците. Чувал съм, че обичат шунката.

— Със сигурност ще предпочетат теб пред мен.

— Престанете! — извика Мод. — Не е време за разправии. Ако искате да се видим с Алън във Филаделфия, трябва да действаме много бързо.

Франсис направи презрителна гримаса.

— Наистина смятам за много непочтено от негова страна да се измъкне сам, без първо да ни попита. Откъде е бил толкова сигурен, че ще го последваш? И после, да те остави да уреждаш всичко… Можеше поне да попита мен.

— Стана толкова внезапно — измърмори Мод. — Коръм, ако наистина си решил да не идваш, мисля, че можем да намерим някого, който да заеме мястото ти. А ти, Роуланд?

Роуланд Харви изправи мъртвешки слабата си фигура от един стол близо до края на сцената.

— О, винаги съм навит за приключения. Мисля, че това е страхотна идея. Познавам няколко човека, които ще се съгласят да дойдат, ако Коръм сериозно смята да остане. Да ги попитам ли?

— Да. Няма нищо лошо в това. А на кораба ще имаме достатъчно време за репетиции. Добре тогава, значи е решено.

Когато по-късно надникна в касата на трупата, тя разбра, че парите няма да им стигнат за път дори със собствените й незначителни спестявания. Мод прехвърли в ума си всички съществуващи възможности да се набавят останалите средства, но се спря само на една. Бе неприятна и не съдържаше особени изгледи за успех. Все пак, решена да положи това усилие, тя се загърна с една пелерина, за да се предпази от появилия се източен вятър, и забърза към пристанището. За щастие флагманският кораб на генерал Уилкс още не бе отплавал, въпреки че бе готов в очакване на отлива и на попътния вятър.

Нямаше да се учуди, ако изобщо откажеше да се срещне с нея. Когато я въведоха в тясната каюта, тя остана права известно време, докато той, седнал зад едно писалище, се бе задълбочил в писане на някакви документи. Мод знаеше, че по този начин той си отмъщава, затова изчака търпеливо. Накрая генералът вдигна глава.

— Мис Мейкджой. Изненадан съм от дързостта ви да дойдете тук. Много съм ви ядосан, мадам. Изключително ядосан.

Мод сведе поглед към ръцете си, опитвайки се да изглежда разкаяна, макар че в действителност не беше така.

— Имате всички основания да бъдете разгневен, генерале — отвърна тя смирено. — Непростимо бе да избягам така. Но наистина се появи един спешен случай, който изискваше моето присъствие. Ако не бе той, никога нямаше да си тръгна.

— Така нареченият от вас „спешен случай“ включваше Алън Дезмънд, доколкото разбирам. Видях го да влиза в къщата, докато докарвах колата. След това напразно ви търсих.

— Генерале, наистина съжалявам, че съм ви оскърбила. Истината е, че всъщност мистър Джеръми Оукс бе изпаднал в беда. Отряд за набиране на войници насила го бе хванал и ние се опитвахме да го спасим. Дори нямаше време за обяснения.

— Отряд за насилствено набиране ли? Били са от флота, предполагам. Те винаги отвличат хора, за да си запълнят корабите. — Той я погледна с подозрение, но усети как познатият чар на красивото й лице унищожаваше справедливия му гняв. — И успяхте ли?

— Не. Всъщност, накрая мистър Дезмънд замина с него.

Тръпка на надежда премина през огромния гръден кош на Уилкс.

— Искате да кажете, че е отпътувал?

— Точно така, генерале. И сега нашата трупа има възможност да пътува до Филаделфия, за да изнесе представление в колониите. Това, от което се нуждаем, е част от пътната такса. Мислех, че… ами, че може да ви хареса идеята да дойда с вас до Америка, тъй като отиваме там…

Тя замлъкна, но надеждата й се засили, когато видя как очите му светнаха от възбуда.

— Искате да дойдете в Америка? — повтори той, като се надигна от мястото си.

— Ако събера остатъка от таксата.

— Така, така — каза Уилкс сияещ, заобиколи писалището и взе ръцете й в своите. — Мога ли да се надявам, че ако ви помогна, ще бъде възнаграден в края на пътуването? Знаете, че дълго чаках…

Мод погледна надолу към върховете на обувките си.

— Е… нищо не мога да обещая, но…

Бе мобилизирала цялата си способност да лъже, но това, като че ли го задоволи. Той я грабна и я притегли към себе си, след което залепи една дълга и много влажна целувка на устните й. Като се помъчи да не покаже отвращението си, тя успя да се откъсне от него, преди страстта му да вземе обезпокоителни размери.

— Смятам да уредя пътуването с „Мария Луиза“. Разбира се, ако намерите начин да ни заемете остатъка.

— Естествено, малка моя Мод. Познавам кораба. Сигурно ще се движи с нашия конвой за по-голяма сигурност. Така че ще пътуваме заедно, колко прекрасно! Колко ти трябват?

Тя назова цифрата и наблюдаваше как той отвори един сейф с ключ, който висеше на врата му, и отброи сумата.

— Дори можем да сметнем това като разход за армията — изсмя се той. — Забавление за военните части във Филаделфия, знаеш. Ето, скъпа, и ще чакам с нетърпение отплатата.

— Благодаря, генерал Уилкс. — Неохотно Мод го целуна лекичко по бузата и бързо се измъкна от протегнатите му ръце. — Ще говорим за това във Филаделфия.

Щом се озова навън, тя напълни гърдите си с глътка свеж въздух, прибра монетите в дамската си плетена чантичка и се загърна в наметката, за да се предпази от студения вятър. Докато бързаше да намери Джошуа Бенет, си мислеше какви неща трябваше да понася заради Алън Дезмънд!

 

Сега, когато нещата изглежда се нареждаха, тя се почувства по-уверена. Предстоеше да се опакова багажът, на трупата и нейният собствен, а времето бе много малко. Въпреки това Мод не се тревожеше. По-добре да е заета с отплаването, за да няма време да мисли какво прави.

Когато влезе в странноприемницата и се отправи към стаята си, от един стол се надигна някакъв мъж и й препречи пътя.

— Мадам — произнесе той с леден глас и едва-едва се поклони.

Мод отстъпи. Знаеше, че го е виждала преди, но трябваше да разрови паметта си, за да си спомни къде точно. После съзря двама войници, застанали до вратата, облечени в гвардейски униформи, които бе виждала на Лестърския площад. Усети, че пребледнява, когато погледна единия от мъжете, дошли да разговарят с Алън в лондонската им къща.

— Сър? — измърмори тя.

— Ваш покорен слуга, мадам. Джефри Евърли, секретар на министъра на флотата Вилтърс. Търся Алън Дезмънд.

— Няма го тук.

— Известно ми е. Бихте ли ми казали, моля, къде може да бъде открит?

— Ами не знам. Може да е… навсякъде.

Той бе доста висок — дори когато се наведе, се извисяваше над нея. Лицето му бе слабо, имаше малки, приближени едно до друго очи, между които стърчеше остър, дълъг нос. Гъстите му вежди се смръщиха и сякаш образуваха една права линия напряко на челото му. Мод си пое дълбоко дъх и в отговор му отправи войнствен поглед.

— Живеете заедно тук, нали?

— Алън прекарва известно време тук. Но често излиза по свои дела и не ми казва къде отива.

— Това не ме изненадва. Това обаче е нещо много сериозно, мадам. Правите сериозна грешка, ако знаете къде е и не ми казвате.

Мод се поколеба за момент.

— Не мога да ви помогна. За какво става въпрос?

Евърли размаха пред лицето и дебел хартиен свитък с огромен пурпурен печат и панделки, които се развяваха зловещо.

— Това е заповед за неговото арестуване.

Дланите й се овлажниха.

— По какво обвинение? — попита, все още вперила очи в намръщеното му лице.

— За измяна.

Мод усети, че коленете й омекват.

— Измяна! За това, че се е пошегувал с краля в няколко незначителни пиески? Но ние живеем в свободно общество, нали?

— Не става въпрос за театрални герои. Сега се сдобихме с доказателство за това, което отдавна подозирахме — че Алън Дезмънд е в конспирация с предатели якобити. Тази заповед ще го отведе в Тауър, където му е мястото.

Тя се извърна за момент, за да си възвърне самообладанието, каквото и да прави, не биваше да допусне този човек да забележи колко силно я засягат обвиненията му.

— Не мога да ви помогна — повтори гневно и се опита да мине покрай него. — Ако искате да претърсите стаите ми, моля, сторете го. Няма да намерите Алън тук.

Но щяха да намерят дрехите и реквизита му, което щеше да ги убеди, че той е още в Бристол.

Кракът й бе на първото стъпало, когато студеният глас на Евърли я спря.

— Може би ще разберете, мадам, че е във ваш интерес да ни помогнете. Самата вие не сте извън подозрение.

Мод се хвана за колоната и се обърна към него.

— Какво говорите? Дори не знам какво означава якобит! Как мога да бъда замесена?

— Вероятно не в тази конспирация, но има други причини за нарушаване на закона. Известно ли ви е, че някакъв адвокат от Съфолк обикалял театрите в Лондон и разпитвал за вас? Или по-скоро за Мод Мелингам? Това е истинското ви име, нали?

Коленете й се разтрепериха и тя стисна по-здраво кръглата дървена подпора. Умът й заработи бързо, за да намери подходящ отговор. Със сигурност ако този човек знаеше защо я търси адвокатът Рамзи, щеше да издаде заповед за арестуване и за нея. Реши да блъфира.

— Знаете, че е то. Но какво общо има това? Много актриси приемат театрален псевдоним.

— Така е. А други го правят, за да скрият миналото си. Ако в миналото си, мадам, вие имате нещо, което искате да скриете, предполагам, че ще бъде от полза за вас да ни помогнете да намерим Алън Дезмънд.

Значи не знаеше за брошката! Тя пусна колоната и се залови да оправя ръкавите си, за да прикрие израза на облекчение, появил се върху лицето й.

— Изобщо нямам какво да крия. Казах ви, че не знам къде е Алън, но можете да претърсите стаите ми, за да се уверите, че не е там. Повече нищо не мога да направя за вас.

Евърли тръгна нагоре по стълбите и направи знак на двамата войници да го последват.

— О, възнамерявам да претърся стаите ви с двояката цел да потърся Дезмънд и да намеря още доказателства за вината му. И подозирам — добави той, като спря до нея, за да й отправи още един от страшните си погледи, — че както сте увлечена от този човек, дори и да знаете къде е, пак няма да ми кажете.

Мод не му възрази. Тя само се усмихна и му махна да продължи нагоре по стълбите, като наум благодари на Бога, че Алън отплава с войската. Разбира се, накрая Евърли щеше да научи истината, но поне засега Алън щеше да бъде извън обсега на дългите му ръце. Още един ден и тя самата също щеше да се измъкне от дългите ръце на адвоката Рамзи.

Благословени да са колониите!