Ашли Сноу
Мод (12)

Глава 12

Когато напуснаха Лондон, Мод нямаше никаква представа кои места щяха да посетят, но тя изобщо не предполагаше, че турнето им ще завърши в Бристол. Бе чувала да се говори за Бристол, но не мислеше, че това ще бъде последното място, в което трупата ще изнесе представление. Това бе пристанищен град с всички произтичащи от предназначението му злини. Йорк, Линкълн, Оксфорд, който и да е друг град щеше да бъде сто пъти повече за предпочитане.

Въпреки това те поеха по западното шосе към Бристол, минавайки през Рийдинг, Нюбери, Бат, Уелс, и всичко това по настоятелно искане на Алън. Когато пристигнаха в града, се оказа, че не можеха да си намерят дори прилични стаи, но Алън побърза да ги успокои, че всичко ще се уреди. Два дни след пристигането им в залата, където репетираха, влезе един посетител и тя разбра защо бяха дошли в града.

— Генерал Уилкс, вие ли сте това? — извика тя и се запъти към края на сцената, за да го огледа по-добре. — Не очаквах да ви срещна тук.

— Удоволствието е мое, мис Мейкджой. Позволете ми да ви кажа колко съм щастлив, че пътищата ни отново се срещнаха, и то в това необичайно място. — Той я погледна със светнал поглед. — Не може да ми откажете, довечера ще вечеряме заедно!

Още преди Мод да може да отговори, Алън дойде и застана до нея.

— Добър ден, генерале — сдържано поздрави той. — Да не сте си взели отпуск?

— На вашите услуги, мистър Дезмънд. Не е така. Всъщност аз съм тук, защото очаквам последните заповеди. Във Външно министерство най-сетне решиха да ме изпратят на нова мисия. Не вярвам да не сте забелязали, че градът е пълен с войници.

— Да, прав сте, но аз мислех, че това е нещо обичайно за град като Бристол, откъдето тръгват кораби за всички посоки по света.

— Не. Тези приятелчета чакат заедно с мен да оборудват корабите ни. — Той отново се усмихна на Мод. — И все пак трябва да призная, че скучното чакане има изгледи да се разведри от някои по-приятни занимания.

Алън изпитателно погледна към Мод.

— О, да. Вие двамата се познавате доста добре, нали?

— Поканих мис Мод на вечеря. Разбира се, ако желаете, и вие може да се присъедините към нас — добави хладно той.

Алън замислено се почеса по брадата.

— Съжалявам, но вече съм ангажиран. Мод обаче е свободна. Защо не излезеш и не се позабавляваш малко?

Тя го погледна.

— Всъщност аз…

— Глупости — каза той, хвана я за лакътя и я побутна напред. — Малко разнообразие няма да ти навреди. Ти работиш толкова много. Турнето е уморително изпитание, генерале, сигурен съм, че напълно ме разбирате.

— Но да, естествено. Какво ще кажете за осем часа, мис Мейкджой? Ще ви изпратя карета.

Мод нервно издърпа ръката си от тази на Алън.

— Осем ли? Добре, чудесно. Изпратете я в театъра. Ще чакам тук.

— Прекрасно! Наистина прекрасно! Ще се видим довечера. — Той я удостои с един нисък поклон и се запъти към изхода, като не спираше да повторя нещо на себе си.

— Не искам да вечерям с него! — каза Мод през зъби. — Защо ме хвърляш в лапите му?

— Нали ти бях казал, че не е зле да флиртуваш с хора като Уилкс. Той може да отвори доста врати пред теб.

— Точно в този град ли? Освен това той заминава за Индия.

Той я издебна и леко я погъделичка под брадичката, преди тя да се усети и да отблъсне ръката му.

— Това означава, че съвсем скоро ще се отървеш от него нали така?

Мод го изгледа страховито и той се върна към репетицията. Не на последно място гневът й бе породен и от странното му държане спрямо нея. Дори и по време на това ужасно турне той не измени на навиците си. Нощем често се шмугваше при нея под завивките, събуждаше я и я любеше до премала, а на следващия ден се държеше почти толкова безразлично, колкото с Кити и дори с Ева! Объркването и отчаянието й бяха толкова големи, че тя вече бе готова да заключва нощем вратата си. Може би идеята да излезе с генерала не беше чак толкова лоша. Въпреки че тя не го обичаше, той поне се стараеше да й засвидетелства необходимата почит и уважение, и промяната можеше да се окаже благотворна.

Вечерта, когато каретата на генерала я отведе до един от луксозните ресторанти близо до брега, тя се бе поуспокоила. Портиерът я въведе веднага при генерал Уилкс, който я чакаше в едно малко сепаре на първия етаж. Мод пристъпи към високия прозорец, който гледаше към кея. Дори и по това време на деня на пристанището кипеше трескава дейност: покрай камарите от стока, която току-що бе разтоварена или очакваше да бъде натоварена, се суетяха носачи, счетоводители, търговци, морски капитани и моряци. Окачените на една гирлянда лампи хвърляха златисти отблясъци върху влажния паваж и очертаваха тъмните контури на мачтите на закотвените малко по-навътре кораби.

— Имам чувството, че кейовете изглеждат по-красиви вечер, отколкото през деня — унесено каза Мод, докато Уилкс сваляше пелерината й.

— Красотата е най-малкото нещо тук — каза той и също погледна през прозореца. — Тук са струпани толкова много стоки, които рядко могат да се видят по други места в Англия. Всеки ден се създават и разсипват богатства. Хайде, елате, всичко е готово. Надявам се, че обичате печени стриди и месо от петел. Това са специалитетите на заведението.

Той дръпна един стол с висока облегалка и я настани до малката кръгла масичка.

— Ухае прекрасно! — каза тя и оправи широката си пола. — Сигурна съм, че ще ми хареса.

Въпреки че изпитваше известна неприязън към Уилкс, Мод не се съмняваше, че той щеше да се постарае да задоволи всичките й капризи. С успокоение забеляза, че не възнамеряваше да я закача. Тя, разбира се, знаеше, че освен красивите жени генералът обожаваше хубавата храна, и съвсем скоро цялото му внимание бе погълнато от отрупаната с блюда маса.

— Всички ли тези кораби са ваши? — попита Мод не толкова от любопитство, колкото да поддържа някакъв разговор.

Уилкс отчупи хрупкавото крайче на хляба и го пъхна в устата си.

— Не. Нашите са закотвени малко по-надолу. Всички са готови, с изключение на капитанския кораб. Аз пожелах да го ремонтират изцяло. Никой достатъчно разумен джентълмен не би се съгласил да плава на такава разнебитена черупка. Казаха ми, че след около четири седмици корабът ще бъде готов.

— Щом си позволявате такова голямо закъснение, излиза, че нещата в Индия не са чак толкова спешни.

— О, за голямо мое съжаление аз не отивам в Индия. Хората от Външно министерство никога не биха направи пи подобен жест към мен. Не, отивам в колониите.

— Колониите?

— Америка. По-точно във Филаделфия. Надявам се, че няма да остана там прекалено дълго. Проклетите французи са виновни. Но и местното население създава неприятности. Задачата ми е да ги смажа и аз ще ги смажа!

— Но Америка не е ли… твърде примитивна? Индианци, дива природа, прашни малки градчета…

— Да, така е. Там човек наистина забравя за цивилизацията, с изключение на онази част, която взима със себе си. Но дългът ме зове. Щом кралят е наредил, заповедите трябва да се изпълняват, макар нещо да ми нашепва, че това са по-скоро заповеди на министър-председателя Пит. Няма ли да си доядете петела, скъпа? Не? Нека ви помогна тогава, ако нямате нищо против…

Той протегна ръка, пренесе половината от месото в своята чиния и лакомо го захапа. Тя го наблюдаваше, като се надяваше, че погълнатата храна и виното щяха да притъпят сетивата му и той нямаше да пожелае някое по-особено продължение на вечерта.

Тя се оказа права. Когато доядоха десерта и изпиха поднесеното им кафе, генерал Уилкс бе толкова пиян, че едва се държеше на крака. Той се затрудняваше да говори и когато Мод нежно го поведе към канапето, за да го положи да легне, той веднага захърка. Тя духна свещите, остави една да свети, грабна пелерината си и излезе навън. Там я чакаше наетата карета. Качи се в нея и нареди на кочияша, който не я очакваше толкова скоро, да я заведе до хана. Точно когато поставяше крак на стъпалото, зад гърба й някой я повика по име:

— О, не мога да повярвам, но това е мадмоазел Мейкджой — каза един мазен глас с обигран френски акцент. — Каква приятна изненада!

— Мосьо дьо ла Превалоа? — извика Мод, която веднага разпозна французина. — И вие ли сте в Бристол?

Той поднесе ръката й към устните си. Дългите му мустаци леко я погъделичкаха.

— Mon Dieu, та аз прекарвам половината от времето си тук! Не си ли спомняте, че се занимавам с внос на вина? А вие, мадмоазел… какво ви води в града?

Мод леко издърпа ръката си.

— „Стенбъри Плейърс“ са на турне и изнасяме представления.

— Значи трябва да посетя театъра — каза той и свали шапката си, украсена с три модни халки. — Нямах никаква представа, че…

— Ще се радвам да ви видя в залата — бързо отвърна Мод и се наметна с пелерината. — Простете — каза тя и бързо вдигна поглед към тъмния прозорец на сепарето, — но много бързам. Надявам се да се срещнем в най-скоро време.

— Да, мадмоазел — отвърна той и я подхвана за ръката, за да й помогне. — Сигурен съм.

Мод се настани и показа глава през прозорчето.

— Лека нощ, мосьо.

— Лека нощ, мадмоазел.

Когато колелата на каретата затрополиха нагоре по улицата, Мод все още гледаше тъмния прозорец и не забеляза погледа на французина, който също гледаше натам и се усмихваше. Нито пък чу тихия му коментар, докато влизаше в сградата:

— О, да, мадмоазел Мейкджой. Със сигурност ще се срещнем отново.

 

Следващата сутрин бе толкова приятна, че Мод реши да се поразходи пеша до залата, където репетираха. Когато наближи сградата, тя видя Алън, които пресичаше улицата. Бе потънал в дълбок разговор с един непознат мъж и двамата трябваше внезапно да отскочат встрани, за да не попаднат под колелата на тежко натоварена каруца, която изскочи иззад ъгъла. Каруцарят размаха юмрук и пусна една цветиста ругатня, но те не му обърнаха никакво внимание.

Те я забелязаха и я изчакаха да се приближи. Алън се извисяваше над другия мъж, който беше нисък и жилав, с кръгло розово лице и светлозелени очи. Дрехите му бяха изцяло черни и в първия момент Мод си помисли, че е свещеник. Думите на Алън опровергаха впечатлението й.

— Това е най-новият член на трупата ни, мистър Бенет. Позволете ми да ви представя Мод Мейкджой, певица, танцьорка и невероятна актриса.

Мод протегна ръка и леко се поклони.

— Очарователната Пердита! Ваш покорен слуга, мадам — отвърна той със странен акцент и поднесе ръката й към устните си. — Джошуа Бенет от Ню Йорк. Радвам се да се запозная с вас.

— Колонист? — извика учудено Мод. — За първи път се запознавам с някого от колониите.

— Ние не сме по-различни от вас. Но, Дезмънд, тя е прекрасна! Доколкото разбирам, тя е перлата на трупата?

Алън свойски прегърна Мод.

— Да, така е.

— Ще предизвика истинска сензация в Ню Йорк. Градът ще пощурее. Няма да съжаляваш, уверявам те.

— Джошуа се опитва да ме убеди да отведа трупата в колониите. По-точно, в Ню Йорк. Казах му, че и дума не може да става.

Пред очите на Мод изведнъж изникна гледката на огромния разбунен океан, които разделяше Англия от Америка.

— Слава Богу! Ню Йорк се намира твърде далеч. Но ще се радвам да чуя разказа ви за града и новите земи. Ще ми направите ли това удоволствие, мистър Бенет?

— Както пожелаете, мадам. Ще бъда в Бристол най-малко още една седмица и се надявам да променя намеренията на Алън, преди да отпътувам за вкъщи. Току виж съм успял да подобря мнението ви за Америка, докато съм тук.

Мод тайничко се усмихна. Ако той наистина мислеше, че въздействайки на нея, ще успееше да въздейства и на Алън, горчиво грешеше.

— Не вярвам да успеете, но с радост ще ви предоставя възможността да опитате — отвърна тя и му се усмихна с най-чаровната си усмивка. — Ще дойдете ли на репетицията?

— Ще се появим по някое време, но сега сме тръгнали да търсим някое кафене, в което да побъбрим — изпревари Алън отговора на Бенет. — Джошуа и аз се познаваме от дълго време. Откакто започна да пътува през океана, той не престава да ме уговаря да посетя Ню Йорк.

— Винаги съм бил убеден, че „Стенбъри Плейърс“ са с едно ниво по-горе от останалите трупи, въпреки че Алън не ми вярва. В Ню Йорк имам малък театър, където винаги ще сте добре дошли.

— И вие ли пишете пиеси? — попита Мод, защото й ставаше ясно, че Бенет е част от театралните среди.

— Някои дреболии, които не струват нищо в сравнение с творбите на Дезмънд. Хората зад океана предпочитат Шекспир, Поуп и Филдинг, в което ще се убедите сама, ако ни дойдете на гости. Ние ценим и красотата. Наистина се надявам, че ще се решите на това пътуване.

Алън поведе приятеля си нагоре по улицата.

— Достатъчно, Джошуа. Колкото и да се опитваш да омайваш звездата на трупата, няма да успееш. Хайде да потърсим някое кафене. Искам да ми разкажеш нещо повече за дивия живот, който водите.

— Див живот ли? Шегуваш се, Дезмънд. Но защо, Ню Йорк е един също толкова очарователен и модерен град като… като Бристол.

— Ще ти е необходимо доста време, за да ме убедиш в това. Мод, бъди добро момиче, кажи на другите, че няма да се бавя.

Тя се загледа в гърбовете им и си пожела да ги придружи. За съжаление в кафенетата рядко влизаха жени. Тя въздъхна, повдигна полите си и влезе в сградата. Въпреки че не желаеше да ходи в Ню Йорк, тя искаше поне да чуе нещичко за живота там. Дано да можеше да си поговори с мистър Бенет, преди да отпътува за Америка.

Дните минаваха, без да й се удаде такава възможност. По-късно, когато разбра, че той е заминал за Уелс, тя започна да мисли, че може би никога повече нямаше да го срещне. Сподели това с Алън по време на една от интимните им вечери, но той само й се присмя:

— Повярвай ми, няма нужда да слушаш Джошуа. Той ще ти разкаже само за лъскавата страна. Опитва се да ти представи един процъфтяващ колониален град, но истината е съвсем друга.

— Откъде знаеш?

— Говорил съм с много хора. Джошуа иска да харесаме града, за да се съгласим да отидем там. Всеки друг би ти казал, че това е един забутан и мръсен пристанищен градец, където властват изключително пуритански нрави. Джошуа например няма да ти каже, че театърът му често се затваря от градската управа, която се опасява от зловредното му влияние сред населението. Той се опитва да поставя само леки пиеси, но тогава пък църквата може да се намеси и да прогони артистите извън града.

— Но защо толкова настоява да отидем там?

— Защото така се надява да спечели малко повече пари и да преживява известно време.

Мод се облегна на стола.

— Не мога да повярвам.

— Но е така. Това е причината, заради която не желая да ходя там. — Той погледна златистите отблясъци в косите, красивото лице и нещо в него се пробуди. Обзет от внезапен порив, протегна ръка и я погали. — Тази вечер изглеждаш изключително. Много ми харесва тази зелена рокля. Цветът ти отива.

Мод се усмихна.

— Но това му казват морско зелено.

— О, не! И ти ли ще започнеш да ме убеждаваш?

— Не — сериозно отвърна тя. — Нямам никакво желание да напускам Англия, още повече за едно толкова далечно място. Но все пак се питам защо още се бавим в Бристол? Нали щяхме да останем само няколко дни? Те станаха доста повече.

Лицето на Алън се напрегна.

— О, просто градът ми харесва. Скоро ще тръгнем. Но междувременно мислех, че трупата се нуждае от известна почивка.

 

Мод се пресегна, взе гарафата с виното и напълни двете чаши. Двамата се намираха в малко сепаре в ресторанта на хана, където бяха отседнали. То не се различаваше особено от онова, в което бе вечеряла с генерал Уилкс, с изключение на това, че не беше толкова голямо и така модерно обзаведено. Но въпреки това в него бе достатъчно уютно, да не говорим за факта, че тя се намираше тук с Алън.

— Какво прави генералът? — попита Алън, сякаш надникнал в мислите й. — Не те ли е поканил отново на някоя вечеря?

— Много добре знаеш, че е така. Вече се чудя какви извинения да измислям, но той не се отказва.

— Изглежда, не му се заминава чак толкова много? Явно не желае да изостави удобствата на Англия и да се сблъска с трудностите на живота в Индия. Не мога да го укорявам за това.

Мод понечи да го поправи, но после се отказа. Какво значение имаше къде отива Уилкс? По-важното бе, че щеше да се отърве от него и скоро нямаше да се чуди какви извинения да измисля.

— Предполагам, че още държиш да флиртувам с него, без да му давам излишни надежди? Това не е лека работа.

— Е, поне няма да ти навреди. Омайвай го, колкото си искаш, само не се оставяй да те вкара в леглото си. Доставя ми истинско удоволствие да го гледам как страда.

— Ти не ме оценяваш достатъчно. Понякога ми минава идеята да му се отдам само за да ти натрия носа. Повярвай ми, не е много приятно.

Алън я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Лицето му бе толкова близо до нейното, че можеше да я целуне.

— Това би било неразумно от твоя страна. Няма да ми е приятно да си те представям в ръцете на негодник като Уилкс.

— Може вече да съм решила — ядосано отвърна тя.

Чертите му омекнаха.

— Искам те единствено в моите прегръдки — прошепна той и се наведе, за да я целуне. Устните му се заеха с чудодейното им предназначение и тя замаяно се отпусна в ръцете му, усещайки изгарящия им полъх. Тоя я пусна и тя се облегна едновременно ядосана на себе си, но неспособна да скрие любовта си. Защо всички ласки, които получаваше, идваха след заплахата да се отдаде на някой друг мъж?

Алън прокара пръст по бузата й, съзнавайки напълно властта си над нея.

— Ти постигна много, Мод, момичето ми. Известността ти е много по-голяма, отколкото си мислех в началото. Сега съвсем спокойно можеш да въртиш на пръста си всички тези надути богаташи, а те да молят за още. Защо не използваш таланта си, за да ги смажеш?

Думите му я объркаха.

— За какво ми е всичко това? За да стана богата и известна. Това не ме интересува. — „Аз искам само теб“ — искаше да добави тя, но предпочете да замълчи. Той прекрасно знаеше, че не можеше да му устои. Ядосана заради собствената си слабост, тя отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа в притихналата улица.

— Какво ще кажеш за мосьо дьо Превалоа? Той също не крие, че ме желае в леглото си.

Алън се облегна и опъна напред дългите се крака.

— Той е французин. Мисля, че няма да сгрешиш, ако стоиш по-далеч от него.

— Има и нещо друго, което ме притеснява. Не си ли забелязал как се държи напоследък Джеръми? Много се е променил.

— Да, забелязах. И аз съм притеснен. Опитах се да поговоря с него, но той отрича всичко. Никога не съм го виждал да пие толкова.

— Вчера, на репетицията, отново бе пиян. Едва се държеше на крака. Ужасих се, като го видях.

— Да, но все пак се представя добре и затова не мога да укорявам. Но подобно поведение не е типично за него. Бих искал да разбера защо е така.

Дали да му обясни, запита се тя? После се отказа, защото добре познаваше ревността му. Това можеше да издигне неприятна преграда между двамата приятели. Освен това нямаше как да разбере дали странното поведение на Джеръми бе резултат от последния им разговор в Лондон. Тогава те си размениха толкова малко думи, че те едва ли биха могли да го наранят толкова дълбоко.

Алън протегна ръце към нея.

— Стига сме говорили за обожателите ти. Ела да напълниш чашата ми, да седнеш в скута ми и да помислиш малко и за мен.

Тя се вгледа в самоувереното му усмихнато лице. Заслужаваше да излее чашата на главата му, да избяга и веднъж и тя да го остави сам! Но прекрасно знаеше, че не можеше да го направи. Мисълта да прекара нощта в прегръдките му бе прекалено изкусителна. Тя прекоси стаята, седна в скута му и го обгърна през врата. Той я притисна до себе си, Мод се наведе и преметна крака през страничната облегалка на креслото.

— Сам си напълни чашата — прошепна тя.

— Палавница! — отвърна Алън и плъзна ръка по корсажа към гърдите й. После развърза връзките, повдигна едното от двете млечни полукълба и заоблизва набъбналото зърно. Мод леко простена и около главата й отново се завихри добре познатото вълшебство.

Алън се пресегна и взе чашата си. На дъното й имаше още няколко капчици, които той изсипа върху гърдите й, наведе се и ги засмука с устни.

— О! — прошепна Мод и се предаде.

Той леко захапа твърдата плът. Плъзна свободната си ръка под полата и бавно започна да я движи, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Мод се загърчи и го помоли да спре, но той с удоволствие продължаваше да я управлява, сякаш свиреше на разкошен инструмент, търпеливо моделираше усещанията й, докато най-накрая тялото й се изопна като твърда струна. Той почака да чуе стоновете и молбите й да я обладае и едва тогава я отнесе до канапето, където се вряза в нея и двамата заедно достигнаха до съвършения екстаз.

Алън се облегна назад, а сърцето му биеше така, сякаш щеше да излети от гръдния кош.

— Следващия път… — задъхано каза той, — когато те помоля да напълниш чашата ми, ще го направиш ли?

Мод се забави, докато на свой ред успокои дишането си:

— Както пожелаеш, любов моя — тихо каза тя и се усмихна.

 

Следващата седмица генерал Уилкс реши да даде прием за цялата трупа в дома на кмета на Бристол. Този път Мод нямаше как да му откаже и тъй като вечерта се очертаваше по-скоро като приятна, тя нямаше нищо против. Празненството бе великолепно. На него присъстваха повечето местни благородници, няколко капитана на кораби, богати търговци и няколко дами със съмнителна репутация. Най-префинената част от градския елит поднесе любезни откази, но това ни най-малко не притесни останалите. Мод се забавляваше чудесно по време на танците, различните игри и безбройните закачки, на който бе постоянен обект.

Ако и Алън присъстваше, удоволствието й щеше да е пълно, но тя не го бе виждала от сутринта, когато той отиде да търси Джеръми. Когато наближи полунощ, тя така добре се забавляваше, че се насили да не мисли за него, за да се отдаде изцяло на удоволствието от вечерта.

Прекара известно време на масата с играта на карти, спечели достатъчно и дори позволи на мосьо дьо ла Превалоа, който неотклонно я следеше през последните два часа, да я изведе в градината. Нощният въздух бе доста по-свеж в сравнение с душната зала и Мод не се противопостави, когато той пое ръката й и бавно я поведе по алеята, която лъкатушеше покрай чемширените храсти.

— Много добре играете — похвали я Превалоа и я погледна внимателно. По издълженото му, обградено със старомодна перука лице падаха тъмни сенки. — Явно актрисата във вас си казва думата. Но нежното ви личице не издава нищо друго.

Мод се засмя и леко се дръпна встрани.

— Не ми беше необходимо много време да разбера, че едва ли бих спечелила нещо, ако бързо разкривах картите си. Много е забавно, наистина, но не ми се иска да се увличам твърде много. Чувала съм толкова много разкази за пропилени богатства по време на игра на карти.

— Много разумно от ваша страна. Колкото повече общувам с вас, мадмоазел Мейкджой, толкова по-очарован оставам. И не само от чара и красотата ви, но и от вашия здрав разум. Това е много рядко съчетание.

— Много сте мил — промърмори Мод и се почувства неудобно. — Може би е време да се върнем в къщата? Вятърът започна да се усилва.

— След малко. — Пръстите му я стиснаха малко по-силно. Когато наближиха до една ниска мраморна колона, той внезапно се обърна и я притисна към хладния камък. Мод се опита да се измъкне, но силното му тяло плътно я притискаше. Той наведе лицето си и дъхът му прогори бузата й. — Знаете, че съм луд по вас. Още когато ви видях във Воксхол, разбрах, че не желая толкова силно никоя друга жена в Англия.

Мод го заблъска с ръце, но не можа да се отскубне.

— Моля ви, мосьо. Защо разваляте впечатлението от приятната ни разходка?

Той я стисна още по-здраво.

— Не мога да чакам повече. Близостта ви тук, до мен, ми действа като буйно вино. Опитах се да ви омая с ласкави слова, приложих всички останали хватки, но вече се уморих. — Влажните му устни обсипваха с трескави целувки лицето и разголената й шия. — Нека да преодолеем това неудобство! Решил съм да ви притежавам на всяка цена!

Тя отчаяно въртеше глава, за да избяга от настойчивите му целувки. Изведнъж той намери устата й, притисна главата й към колоната и проникна в нея с нахалния си език.

Безкрайно възмутена, Мод събра всичките си сили, блъсна го и успя да се измъкне изпод тялото му. Разярена, тя обърса устата си с длан.

— Как се осмелявате, сър!

Мосьо дьо ла Превалоа се разсмя, очите му заблестяха и той отново я сграбчи за ръката.

— Обичам момичетата, които се съпротивляват. Така крайната победа е още по-сладка.

Тя не изчака отново да бъде притисната до колоната. Измъкна ръката си и с все сила го зашлеви през лицето. Той учудено направи крачка назад, но тя връхлетя отгоре му и го избута да падне в един от чемширените храсти. После се обърна и се затича към къщата. Когато от разстояние погледна назад през рамо, видя как французинът отчаяно се мъчеше да се измъкне от гъстия храст с килната перука и накърнено достойнство.

„Така му се пада“ — измърмори тя и спря на терасата, за да пооправи роклята и косите си. Надявайки се, че видът й отново бе станал приличен, тя пристъпи в блесналата бална зала и си запроправя път към вратата. Не бе изминала и десет стъпки, когато пред нея изникна генерал Уилкс.

— Мод, къде се загубихте? Търсих ви навсякъде. О, скъпа — добави той и пое ръката й, — но вие сте толкова бледа? Изморихте ли се вече? Елате, ще отидем вкъщи.

— Не е необходимо — каза Мод, но той я прегърна през раменете и настойчиво я поведе към вратата.

— Глупости. Този прием бе заради вас, знаете ли. Настоявам да ми позволите да ви отведа у дома. Заслужих си го. Бях толкова търпелив.

Мод осъзна, че тази вечер трябваше да призове на помощ цялата си изобретателност, ако искаше да се отърве от генерала, без да го обиди.

— Виждате ли, скъпа — тихо прошушна той в ухото й. — Тази вечер научих, че флотата е готова да отплава. От министерството наредиха след един месец да бъдем в Америка. Корабите са готови и трябва да побързаме, ако искаме да спазим срока. Това ще е прощалната ни вечер, за която искам да си спомням през следващите месеци, когато ще трябва да бродя из дивата пустош на Америка.

Те излязоха във вестибюла. Уилкс целуна ръката й и я помоли да изчака, докато уреди превоза. Мод бе замръзнала неподвижно, докато портиерът намяташе пелерината й, и се чудеше как да излезе от това заплетено положение. Може би вече нямаше значение, че можеше да обиди генерала? Той така или иначе заминаваше, а когато това станеше, Алън нямаше повече да държи на връзката й с него.

— Мод?

Гласът на Алън! Тя се огледа и го видя да се промъква покрай портиера.

— Добре, че те открих! Ела с мен! Нуждая се от помощта ти.

— Къде беше? Чаках те цяла вечер. Генерал Уилкс отиде да търси карета, за да ме отведе у дома си.

— Видях го пред къщата. Ела, ще се измъкнем през задната врата. — Той я хвана за ръката и двамата хукнаха към дъното на вестибюла, където имаше врата, водеща към спалните. Мод забърза след него.

— Но какво ще си помисли…

— Няма значение какво ще си помисли. Сега имаме по-важна работа.

Вратата се захлопна зад гърба им и пред тях се изпречиха стълби, водещи към кухнята и сервизните помещения. Алън се втурна напред.

— Какво искаш да кажеш? Каква работа?

Нахлуха в кухнята и Алън присви очи, докато не видя вратата в долния край на помещението. Той я хвана за ръката и я повлече нататък.

— Става дума за Джеръми. Изчезнал е.