Ашли Сноу
Мод (11)

Глава 11

Алън не се появи в театъра нито през деня, нито на вечерното представление. Всъщност трябваше да изминат цели две денонощия, преди Мод да го види отново, и то по време на една от репетициите, когато той обяви, че след две седмици трупата заминава на поредното си турне. Преди да си тръгне, той й подаде един току-що отпечатан памфлет.

— Това е една нова пиеса. Ще играеш главната роля в нея, така че е най-добре да започнеш да я учиш още сега.

Тя понечи да каже нещо, но той вече бе профучал по стълбите и излизаше през вратата. Обхваната от противоречиви чувства, тя разлисти буклета. „Пердита, дъщерята на нощния пазач“. Още едно предизвикателство към авторитета на краля, помисли си тя. Безразличието на Алън й причиняваше болка, но много повече я тревожеше студеното му отношение и начинът, по който си играеше с опасността. И то точно когато нещата помежду им бяха тръгнали толкова добре!

Джеръми й бе помогнал твърде малко в усилията й да разбере с какво се занимава Алън.

— Най-добре е ти да го попиташ — каза той, когато Мод го дръпна встрани и му разказа за сърдитите посетители.

— Но те приличаха на много важни личности. Освен това ги придружаваха войници! Какво могат да искат от Алън?

— Униформите на войниците не бяха ли на кралската гвардия?

— Не знам. Всички униформи ми изглеждат еднакви.

— Жалко, че не си могла да ги разпознаеш — каза Джеръми и замислено потърка брадичката си. — Виж какво ще ти кажа. Ти много добре познаваш комичните персонажи на чужденци, които са в изобилие в пиесите на Алън. Ето, и моята роля е една от тях. Много често те са германци и осмиват дебелия, надут, развратен и твърдоглав германски господар. На кого ти прилича той?

Мод ококори очи.

— Хановер! Но да, разбира се. Това е карикатура на крал Джордж.

— Точно така. Засега няма закон, който да забранява осмиването на краля и министрите му — Уолпъл бе безжалостно осмян на сцената преди двадесет години, — и въпреки това, в тези размирни времена хората не гледат с много добро око на явната сатира. Понякога Алън направо си движи по ръба на пропастта.

— Но защо не внимава повече? Защо се противопоставя на хора, които само с едно щракване на пръстите могат да го хвърлят в затвора? Какво му пречи да измисля забавни и смешни персонажи, без да стига по-далеч?

— По една или друга причина публиката обича да гледа как се присмиват на властта. И колкото това е по-явно, толкова е по-доволна. Това е характерно за нас, англичаните. Дори и кралят не би посмял да затвори Алън в Тауър за това, че осмива короната. Не, тук трябват по-сериозни причини — тихо добави той.

Мод сложи сламената шапка, която носеше в пиесата, и припряно завърза връзките под брадичката си.

— Всичко ми изглежда твърде пресилено, точно както каза Алън. Но защо все пак не поговориш с него, Джеръми. Опитай се да го вразумиш. Новата пиеса, която ми даде, е още по-опасна от останалите. Господарят-чужденец е не само комичен, той е противен и безчестен. „Пердита“ може да му докара огромни неприятности.

Джеръми заговорнически й се усмихна.

— Алън е сътворил един чудесен образ на краля. Той е глупав, но в същото време е доста сложен характер. Едва ли може да съществува по-опасна комбинация от тази.

 

Алън се появяваше по време на репетициите, но продължаваше да не прекрачва прага на къщата й. Най-накрая — ядосана, обидена и правеща се на безразлична — тя прие поканата на генерал Уилкс и излезе да поязди с него в Сейнт Джеймс Парк.

Следобедът беше топъл и слънчев и тя носеше пелерина и маншон от тъмнозелено кадифе, гарнирани със светлокафява лисича кожа. Полъхът на вятъра зачерви бузите й и тя бе сигурна, че изглежда много красива и примамлива, въпреки болката в сърцето си.

Генерал Уилкс бе възхитен. Той държеше ръката й през цялото време, като само от време на време я пускаше, за да погали коляното й. Тя небрежно го отблъскваше, но това само още повече го окуражаваше.

— Хайде да вечеряме заедно — прошепна в ухото й той. — После ще отидем в моята къща…

— О, това е невъзможно — непринудено отговори Мод. — Тази вечер съм поканена на един прием и съм длъжна да отида там.

— В къщата на мадам Луиз, нали? И аз имам покана. Значи ще отидем заедно. Знам, че тази вечер нямате представление, и настоявам да ми посветите вечерта. Нима не съм го заслужил с търпението си?

Мод се засмя и прокара покритата си с ръкавица ръка по бузата му.

— Много добре. Ще отидем заедно. — „Но изобщо не се надявай на някакво продължение“ — добави наум тя. По всичко личеше, че генералът мислеше, че тя ще завърши вечерта в леглото му, както често ставаше с актрисите и техните обожатели. Но той грешеше. Въпреки че бе сърдита на Алън, тя още не бе готова да се хвърли в нечии чужди обятия, защото споменът за ласките му бе все още твърде силен. Освен това този нахален, дебел и грозен генерал едва ли бе най-доброто разрешение.

Мод нямаше никакво намерение да ходи на приема у Луиз. Просто една от многобройните покани, които получаваше и на които обикновено не обръщаше внимание. Но тъй като това бе по-добре, отколкото да прекара нощта сама с генерал Уилкс, тя облече най-красивата си бална рокля, накичи се с най-скъпите си бижута и пристигна с каляската на генерала пред обления в светлина вход на къщата на Луиз.

С възхищение забеляза, че това бе една от най-красивите къщи в Лондон. Дългата колонада след портала извеждаше към един просторен вестибюл, облян от светлината на около петдесет сребърни свещника. Огромната бална зала бе украсена с гоблени и картини, а покрай стените бяха подредени редици от украсени с позлата кресла. Оркестърът се бе настанил в една ниша, а широките френски прозорци бяха широко отворени и водеха към градината в задния двор, осветена от множество разноцветни фенери.

Сред насъбралата се тълпа Мод постепенно започна да разпознава някои лица. Залата бе пълна с благородни особи. Генералът, който познаваше повече от тях, с удоволствие й ги представяше. Никога досега тя не бе виждала по-голямо великолепие от тоалети и бижута, събрани на едно място, и очите й ентусиазирано попиваха всяка подробност.

По едно време някой леко я потупа по рамото. Тя се обърна и се озова лице в лице с Алън.

Още преди да успее да каже нещо, Алън учтиво се обърна към генерала:

— Ще ми позволите ли да изиграя следващия танц с мис Мейкджой?

Без да дочака отговор, той я хвана за ръката и я поведе към средата на салона, където се събираха двойките за тържествения, малко старомоден паван. Когато музиката започна, Мод се нацупи и не каза нищо, докато танцовите фигури не ги доближиха плътно един до друг.

— Не очаквах да те срещна тук — язвително каза тя.

— Явно. Как иначе щеше да дойдеш, придружена от този дебелак във военна униформа.

Стъпките ги разделиха и едва след няколко минути тя отново се озова до него.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябваше да си остана вкъщи и да се чудя кога ще се прибереш? Каквото, между другото, правех миналата седмица.

Алън се опита да си придаде виновно изражение.

— Не — каза той, когато тя отново попадна в ръцете му, — но защо не си избра по-подходящ придружител?

— Кого ще избера, си е моя работа.

— Не и когато аз плащам наема.

Тя побесня, но само се усмихна на другия мъж, който я поведе за следващата фигура. Когато прозвучаха последните акорди, тя отново се озова до Алън и двамата грациозно се поклониха един на друг. Веднага след това, за голямо нейно учудване, той я хвана за ръката и я избута през широко отворените врати към по-слабо осветената градина. После я повлече към най-близката алея.

— Генерал Уилкс ще ме търси — запелтечи Мод, докато той я отвеждаше все по-далеч по алеята. — Трябваше да се върна при него.

— Една доскорошна селянка не трябва да изглежда толкова притеснена за обществения етикет — сряза я Алън и най-накрая се спря близо до една мраморна беседка в най-отдалечения ъгъл на парка. Мод издърпа ръката си и разтри китката си.

— Но мога да не разпозная грубиянското държане, когато то се набива в очи.

Той се опря на една колона, скръсти ръце на гърдите си и саркастично се усмихна.

— О, добре тогава, ако аз съм грубиян, то ти си проститутка. Погледни само как си се облякла? Можеш да подлудиш всички мъже наоколо.

Прикритият му комплимент за малко не я накара да забрави колко му беше сърдита.

— Точно затова я облякох — натърти тя. — Искам да подлудя генерал Уилкс.

В очите му блеснаха гневни пламъчета.

— Предполагам, че след това възнамеряваш да го отведеш у дома в твоето… а защо не и моето легло?

— Нали така постъпват всички тези хора тук? Ти самият си ми казвал, че баловете не са нищо друго, освен пазар на плът.

Той се протегна, хвана ръката й и яростно впи пръсти в нежната кожа.

— Не бих желал да приличаш на всички останали!

— Защо не? — попита възмутено Мод. — Ти вече не се интересуваш от мен. Защо да не побързам да се продам добре, докато е време? Едно хубаво момиче не бива да се занемарява.

Тя още продължаваше да сипе предизвикателни думи, когато той я придърпа към себе си и болезнено я прегърна. Мощните му ръце притиснаха кръста й към неговия в желязна хватка. Сега лицето му се намираше толкова близо, че тя почти виждаше как гневните искрици в очите му постепенно отстъпиха място на толкова силно желание, че дъхът й секна.

— Никога повече не казвай това, Мод! Никога! — Настойчивите му устни потърсиха нейните. Тя направи опит да се съпротивлява, но напразно. Напрегнатото му стройно тяло, топлите устни и неутолимото му желание да я притежава бързо я върнаха към предишните вълшебни мигове и тя зарови пръсти в косата му, за да го придърпа още по-близо до себе си. През последните дни толкова силно бе жадувала тази близост, че повече не желаеше да го отблъсква. Езикът му обходи устните й и бързо се плъзна между тях. Мод простена и се отпусна в ръцете му, а тялото й напълно се предаде. Тя се облегна на него, а здравите му, настойчиви ръце трескаво потърсиха корсажа й, обхванаха гърдите й и започнаха яростно да ги мачкат.

Алън я отведе зад колоната. Той притисна тялото й, слабините му докоснаха ханша й и под тънката материя на роклята тя усети как желанието му придобива твърде материални очертания. Тя простена още веднъж, а парещите му устни не слизаха от нейните.

Мод направи опит да извърне лицето си.

— Не… не тук — дрезгаво прошепна тя.

Той я пусна и зарови лице в косите й.

— Мод, скъпа, едва сега, държейки те в ръцете си, разбрах колко много си ми липсвала. Толкова силно те желая.

Тя леко го отблъсна.

— Къде беше? — попита тя и усети как гневът отново започна да взема връх над разгорилото се желание. — Тук с Луиз, нали?

— Повечето време, да. Работех върху новата пиеса и се мъчех да измисля някакъв план за действие.

— Това не е основателна причина да ме изоставяш, без да знам къде си и какво правиш. Поне да ми беше обяснил! Вече се опасявах, че са те арестували.

Сърцето му трепна.

— Арестували? Какво те кара да мислиш така?

— Не си ли спомняш, че и аз видях войниците пред вратата ни онази сутрин?

Алън вдигна рамене.

— О, това ли било. Нали казах да не се притесняваш. Освен това ти ме виждаше от време на време. Нали ти дадох новата пиеса и ти съобщих за турнето?

— Да, на мен и на останалите от трупата. О, Алън, мислех, че означавам нещо за теб? И че ние… ние двамата…

Алън отново я приюти в прегръдките си.

— Знам. Изоставих те, но нямах друг избор. Чакаха ме неща, които не търпяха отлагане. Важни неща. Смятах тези дни да се прибера.

— А дотогава аз трябваше да седя до прозореца, да те чакам и да се чудя къде си. Колко от това време прекара заедно с Луиз?

— Нали вече ти казах, Луиз ми е просто много добра приятелка, която познавам от години. Наистина трябваше да ти пратя бележка по някого, но бях толкова зает. Сега обаче, когато те видях да пристигаш под ръка с този дебелак, така ослепителна, осъзнах какво бях загубил.

Мод се извърна встрани, обърна му гръб и се помъчи да разсъждава трезво. Той наистина се бе отнесъл непочтено с нея и тя почти бе решена да го зашлеви и да се върне при генерала, за да му натрие носа. И все пак…

Имаше ли смисъл? Та тя му принадлежеше — изцяло и завинаги. Тя беше негова и не желаеше да допуска никои друг до себе си. Най-малко пък генерал Уилкс.

— Мислех, че ти искаше да флиртувам с генерала — тихо каза тя.

Алън отиде до нея, обви кръста й с ръка и я придърпа към гърдите си. По голия си врат тя усети горещия му дъх, който сякаш я погали с нежно перце.

— Да флиртуваш, не да му се предлагаш. Последното запази само за мен.

Тя се извърна и потърси устните му.

— Какво би казал мистър Дезмънд за една малка вечеря в моята къща?

— О, щом ми се предлага, не мога да откажа. Да тръгваме! В градината има задна врата, която извежда към улицата. Ще се измъкнем оттам, а генералът ще има да се чуди къде си отишла.

Когато двамата влязоха в тъмния вестибюл на къщата на Лейчестър Скуеър, никой не мислеше за вечеря. Дните на въздържание дотолкова бяха изострили апетита на Алън, че той едва се въздържа да не й се нахвърли още в каретата. Отчасти, за да удължи прелюдията и отчасти воден от неудържимия си порив, той се бе задоволил със страстни прегръдки, дълбоки целувки и яростно мачкане на гърдите й, скрити под сатенения корсаж.

Когато прекрачиха прага на потъналата в тишина къща, той вече едва се сдържаше. Дори не дочака да затвори вратата, притисна я към стената, потърси устните й и езикът му се впусна в пламенна игра. После с голямо усилие отлепи тялото си от нейното, хвана я за ръката и я повлече нагоре по стълбите към спалнята.

Когато и последната врата се захлопна зад гърба му, той усети възбудата от предстоящата интимност. Простена и отново я притисна до стената. Жадните му устни трескаво се впиха в нейните, приличаше на човек, който търси живителната глътка живот, и малко по-малко изравни нейното желание със своето. Той разкопча корсажа, освободи гърдите й и зарови лице в белоснежната плът, повдигайки едната и засмуквайки твърдото зърно.

Мод се загърчи под милувките му. Той панически започна да разкопчава малките копченца на роклята й, а тя всячески се стараеше да му помогне. Сатенената рокля се смъкна надолу, следвана от фустите и обръчите. Още преди те да бяха докоснали пода, ръцете на Алън жадно се плъзнаха по бедрата й, сграбчиха женствеността й и накараха тялото й да запулсира от пареща, сладостна болка.

Почти не си спомни кога и той самият се озова без дрехи. Спомняше си само, че докато се събличаше и кръвта яростно кипеше във вените му, тя стоеше и чакаше като древна езическа статуя, огряна от лунната светлина. Той я притисна до себе си и тя видя нарасналия му член, който нетърпеливо я очакваше.

Мод закачливо се усмихна, отскубна се от ръцете му и изтича от другата страна на леглото.

— Ах, ти, палавнице! — дрезгаво извика Алън и се втурна след нея. Почти я докопа за кръста, когато тя се изви и хукна към обратната страна, хвана се за колоната и закачливо се усмихна.

— Не бързай толкова, любими.

На него играта не му се понрави. Той направи няколко малки крачки, но след това светкавично хвана ръката й, метна я на леглото и скочи отгоре й. Зарови пръсти в разпилените й коси и тихо прошепна:

— Не си въобразявай, че можеш да ми избягаш. После без предупреждение се вряза в нея, плъзгайки се все по-дълбоко и по-дълбоко. Мод простена от удоволствие, повдигна долната част на ханша си и той още по-яростно я задълба, сякаш искаше да обсеби тялото й изцяло, а през това време опиянението му достигна до върха, в който външният свят ставаше излишен. Пръстите му яростно мачкаха гърба й, докато искрата не се превърна в ярък пламък, чийто огнен език ги отведе на седмото небе, за да ги зарее сред хилядите звезди на всепоглъщащото удоволствие.

Алън се стовари до нея. Челото му бе плувнало в пот, едва дишаше. Главата му остана да лежи в нежната падинка на рамото й, докато ръцете му продължаваха да я прегръщат, сякаш не искаха да изпускат последния кратък миг на насладата, която му бе донесла любовта към нея.

Любов? Така ли изглеждаше тя? Неудържимият порив към една жена, желанието да я държи в ръцете си и да слива тялото си с нейното?

Тишината на стаята бе нарушавана единствено от учестеното им дишане и далечния шум на някой закъснял екипаж отвън на площада. Алън се обърна по гръб и я придърпа до себе си. Топлият й дъх пареше врата му, а дългите й коси нежно гъделичкаха голите му гърди. През последните няколко дни, които прекара в къщата на Луиз, той наистина бе престанал да мисли за нея. Но тази вече, когато осъзна колко бе красива, раздразнен от това, че е под ръка с друг мъж, той не можа да устои на изкушението и забрави за всякаква предпазливост.

А ето че сега бе изправен и пред опасността да се влюби. Беше ли наистина готов желанието му към тази жена да измести работата, на която се бе посветил, и целите, които преследваше от толкова години насам? Беше ли готов да захвърли плановете за отмъщение заради едно момиче с огнена коса и очи, които му напомняха за ясната синева, ширнала се над родните му планини?

Той потръпна и се постара да отпъди тези смущаващи мисли. Това бе направо абсурдно. Никога нямаше да изостави целите и потайното си дело. Трябваше да намери начин да ги съчетае с увлечението си по Мод. Сигурно нямаше да бъде чак толкова трудно.

Мод се сгуши по-близо до него и го прегърна.

— Студено ли ти е?

— Малко — отвърна Алън и отмести кичура, паднал над веждата й. — Не отричам, че се мъчех да измисля някакво разумно разрешение, за да се стоплим и двамата.

 

Премиерата на „Пердита“ се състоя на следващата седмица и пожъна невероятен успех. Мод не разбираше защо трупата трябваше да напуска Лондон точно сега, когато нещата вървяха толкова добре, но не желаеше да спори с Алън. Може би в края на краищата той имаше право, защото новата пиеса съвсем явно осмиваше слабостите и глупостта на краля и яростно критикуваше политиката и солдафонщината на министър-председателя, Уилям Пит.

Не й беше лесно да се раздели с града, с неговите прекрасни забавления, ентусиазирана публика, тълпите от почитатели и нарастващия кръг влиятелни запознанства. Но едва ли щеше да й липсва обратната страна на медала: постоянната заплаха от джебчии и крадци, многобройната свита от проститутки и сводници, бедните квартали в Сейнт Джилс и Сафрън Хил, потъналите в мизерия, разнебитени постройки, редуващи се с красиви обществени сгради, като катедралата Сейнт Пол, елегантните градски резиденции и прекрасните обществени паркове.

Градът представляваше необикновена и пулсираща амалгама от падение и величие, бедност и богатство и тя знаеше, че всичко това щеше да й липсва твърде много, докато отново се завърнеха у дома.

 

За голямо учудване на Мод два дни преди заминаването генерал Уилкс дойде да я посети. Тя не бе чувала нищо за него от злополучния бал и предположи, че той й бе сърдит. Въпреки че седеше доста вдървено в приемната и отказа предлаганите му напитки, той се държа доста възпитано. Дори я покани на езда следващия следобед.

Мод се замисли.

— Добре, довечера е последното ни представление и утре имам свободен ден. Бих могла да ви придружа, но след това трябва веднага да се прибера. Чака ме доста работа, нали разбирате?

— Да, разбирам — отвърна генералът, измъкна една носна кърпа от вътрешния си джоб и я разтърси, за да я разтвори. — И аз не се чувствам много добре. Проклет студ! Мразя зимата!

Дали подозираше нещо за Алън? Но как бе възможно да не подозира след начина, по който напуснаха бала?

Въпреки това, когато на следващия ден те се озоваха в парка, генералът изобщо не отвори дума за това. Той не спираше да говори за заповедите, които очакваше да получи, и за това как се надяваше да го изпратят в Индия, където Клайв бележеше толкова забележителни успехи. Говореше за всичко, което му идваше наум, но упорита заобикаляше темата за трупата и нейния драматург, Алън Дезмънд.

Мод се държеше учтиво и приятелски, като се опитваше да не му вдъхва прекалени надежди. Уилкс държеше най-вече на това да има до себе си търпелив слушател в лицето на красива дама, а тези две роли тя спокойно можеше да изпълни. Той не пускаше ръце й и не настояваше да го придружи до дома му, за което Мод му бе много благодарна.

Всъщност тя почти си мислеше, че разходката бе преминала чудесно, когато откритият файтон излезе на улицата и тя видя група хора, застанали на тротоара и чакащи да освободят пътя. Точно на кръстовището се бе счупил подпорният прът на една носилка и мъжете, които я оправяха, бяха блокирали цялото движение. Студеният вятър разрошваше космите на кожата, с която бе обточена качулката на пелерината й. Пъхнала ръце в маншона, Мод небрежно се оглеждаше наоколо, чакайки да настъпи някакво раздвижване, когато изведнъж замръзна на място.

На не повече от десет стъпки от файтона един слаб, нисък мъж упорито наблюдаваше работата на мъжете. Мод се отпусна на седалката и трескаво задиша, защото бе разпознала Семюъл Рамзи, адвокатът от Торнууд! Тя побърза да се сниши на възглавницата, прихлупи качулката си и извърна глава. Генерал Уилкс продължаваше да дърдори и не забеляза нищо друго, освен че тя бе скъсила разстоянието помежду им. Те изчакаха така в продължение на няколко безкрайни минути, през които Мод не посмя да погледне встрани, защото имаше чувството, че погледът на Рамзи бе прикован на тила й. Когато улицата се освободи и те потеглиха, тя се обърна и с облекчение видя как той се завтече нанякъде, очевидно забързан по някаква спешна работа.

Макар да бе сигурна, че не я беше разпознал, тя се прибра дълбоко разтревожена. Дали още търсеше Мод Мелингам, за да я вкара в затвора за кражба? Загубата на брошката й се струваше толкова отдалечена във времето, че тя бе почти бе забравила за случката. Но познавайки характера на лейди Джулия, нямаше нищо чудно в това, че тя продължаваше да я преследва. Лейди Джулия никога не си позволяваше да прощава или да забравя! Колкото по-скоро Мод напуснеше Лондон, толкова по-добре.

 

Същата вечер намина Джеръми, за да вземе някои от кутиите, преди да започне да подрежда багажа във фургона.

— Сигурно ти е много мъчно да се разделиш с хубавата си малка къща — каза той и се огледа в красиво подредения вестибюл. — По време на пътуването ще си доста далеч от подобни удобства.

Мод го хвана под ръка и го въведе в салона.

— Знам. Няма да ми е много лесно, но може би е време малко да попътувам. Лондон е един вълнуващ град, но от време на време животът в него става досаден. Не мога да се съобразявам с това през цялото време. Все още съм нова тук, нали знаеш?

Джеръми нежно я погъделичка под брадичката.

— Хубаво е, че не си го забравила. Аплодисментите са в състояние да замаят главите на лекомислените момичета. Малко повече слава и те вече мислят, че са най-големите знаменитости, които някога са стъпвали на сцена.

— Това едва ли ще се случи с мен, докато ти и Алън сте до мен, за да ми напомняте колко много още имам да уча. Искаш ли да пийнеш нещо топло, преди да излезеш на студа?

Джеръми седна на облегалката на едно от креслата и впери поглед в нея.

— Не, благодаря. Имам още много работа до довечера.

Мод седна на канапето, опъна крака и се загледа във върховете на сатенените си пантофки. Изобщо не забеляза как Джеръми отчаяно се мъчеше да отклони очите си от тънките глезени, обути в бели чорапи с избродирани черни цветчета.

— Джеръми, нали знаеш колко много те обичам — започна тя.

Джеръми се засуети да изтупва някаква въображаема прашинка от ръкава си.

— Моля?

— Да. Ти си ми като… ами да, като истински брат. Кажи ми какво да правя с Алън.

Джеръми помръкна.

— Скъпа Мод, едва ли мога да ти кажа нещо повече за Алън, отколкото ти самата знаеш за него.

— Но ние се познавате от толкова много време. Дали не иска да напусне Лондон, защото усеща, че се намира в опасност.

— Ти сигурно предпочиташ да останеш тук, в града.

Тя отвори широко сините си очи.

— Не. Напротив, искам да замина почти толкова скоро, колкото и той. Но след посещението на онези двамата започнах да се притеснявам, че може би е казал или направил нещо нередно и така си е навлякъл гнева на властите.

Джеръми задържа погледа си върху профила й, очертан на фона на процеждащата се сива светлина през покрития със завеси прозорец.

— Струва ми се, че предупреждението им само затвърди упоритостта му. Но той си е такъв. Никога не съм го виждал да действа лекомислено.

— Но нима не разбира, че това, което прави, засяга всички нас? Особено мен!

Той внезапно се надигна и воден от неясен порив, седна до нея и взе ръката й.

— Мод, ти си толкова прелестна и наивна едновременно. Не искам да те гледам как страдаш.

— Знам, че съм наивна, но ще го преодолея.

— Да, така е. Наистина много успешно се справи с нападките на Кити и Франсис, и ги постави на мястото им. Но Алън… е, да кажем, че той не е като останалите. Вярно е, че обича жените. Но не е и някой разхайтен развратник. Той просто е различен.

— Да, знам. Всички тези тайнствени изчезвания и появявания. Отначало си мислех, че се среща с други жени, но сега вече не съм толкова сигурна.

Джеръми пусна ръката й и се облегна назад.

— Знаеш ли с какво се занимава?

— Не, но бих желала да знам, защото ужасно се страхувам да не се замеси в нещо опасно.

— Ти наистина го обичаш, нали — тихо попита той.

Мод се изправи, отиде до прозореца и отмести дантелената завеса.

— Не знам защо би трябвало да е така — горчиво отвърна тя. — Той изчезва и никога не ми казва къде отива. Не желае да излизаме заедно. Знаеш ли, че той почти буквално ме подхвърли в ръцете на генерал Уилкс, но слава Богу, не ми позволи да го поощрявам. Той е надменен, арогантен и егоистичен!

Тя бе толкова заета с изброяването на недостатъците на Алън, че не забеляза Джеръми, който бе застанал съвсем близо до нея.

— Той си е такъв — спокойно каза Джеръми и плахо се пресегна, за да сложи ръце на раменете й. — Предполагам, че ти едва ли би се влюбила в някой обикновен мъж, който по-скоро би изтръгнал сърцето си, отколкото да те вижда как страдаш. — Мод учудено го погледна. — Не — каза той и бързо тръгна към другия край на стаята. — Разбира се, че не. Това е смешно. Изобщо не трябваше да го споменавам. Това няма да се повтори.

— Джеръми — опита се да промълви Мод, — скъпи приятелю…

Той побърза да вдигне обвързаната с въжета кутия до вратата и я подхвана под мишница.

— Скъпа, ако наистина искаш да узнаеш какво се мъти в главата на Алън, най-добре е сама да го попиташ. За всичките години, през които го познавам, не успях да разбера тайната му. Но не му позволявай да си мисли, че… не можеш да имаш свое собствено мнение и свой собствен живот.

— Добре, няма.

— Време е да тръгвам и да се заема с товаренето на фургона. В противен случай никога няма да стигнем навреме в Уиндзор за утрешното представление.

Той напусна стаята и остави Мод по-озадачена и по-объркана от всякога.

 

На зазоряване, на фона на ръмящия дъжд, фургонът на Стенбъри се затъркаля надолу по Грейт Уест Роуд към Хайнслоу Хийт. Актьорите се бяха скупчили вътре, търсейки защита от режещия студ, като се притискаха до балите с багаж или се гушеха един в друг, за да се стоплят.

Мод седна в един ъгъл, загърна се с топлата си, обточена с кожа пелерина и пъхна ръце в маншона си. Настроението й бе мрачно и напълно подхождаше на лошото време навън. Никак не й бе лесно да се сбогува с кокетния си дом, особено когато Алън не се появи през цялата нощ. Единствената й утеха бе убеждението, че един ден отново щеше да се завърне в него. Турнето нямаше да продължи много дълго и когато се върнеха, пролетта, носеща нова радост и надежда, щеше да чука на прага. Може би дотогава Алън щеше да се помирил с правителството и двамата отново щяха да заживеят в малкия си дом, освободени от всякакви страхове и опасности. Тя бе убедена, че щеше да стане именно така.

Оптимизмът й бе сериозно накърнен, когато тази сутрин Алън не тръгна заедно с тях. Той бе наредил да потеглят и да го изчакат вечерта в Уиндзор. Въпреки окуражителните думи на Джеръми да не се притеснява, че той може да се занимава и с други жени, тя се запита дали нечие топло легло не го бе накарало да остане в града.

Не на последно място, и Джеръми се държеше странно. Той почти не й проговори и упорито отбягваше погледа й. Невидимата бариера, която внезапно се бе изправила помежду им, дълбоко я нарани.

Мод затвори очи и облегна глава на подскачащата стена на фургона. Джеръми щеше да превъзмогне смущението си. Тя щеше да се погрижи това да се случи по-скоро. Трябваше само да се престори, че нищо не се бе случило, и те отново щяха да се радват на предишното си безгрижно приятелство. Нямаше как да не се оправи.

Ами Алън? Е, това щеше да й коства малко повече усилия, но тя щеше да намери начин да го върне отново при себе си. Мод беше убедена, че до завръщането им в Лондон тя щеше да е премахнала всички бариери, които я отделяха от него. Трябваше да го убеди, че само с нея можеше да бъде щастлив.

Да, когато се върнеха в Лондон, всичко щеше да се оправи. Беше убедена в това.

 

Алън напусна Лондон под лек дъждец, който по пътя до Уиндзор прерасна в проливен порой, през чиято гъста завеса едва успяваше да различи очертанията на градските стени. Влезе направо в обора, където се намираше фургонът и багажът на трупата, и започна да суши дрехите си и да храни преуморения си кон. Вътре бе топло и уютно. Той полегна върху дъхавото сено и реши да си почине.

Свали наметалото си, пъхна ръце под тила и се заслуша в почукването на дъждовните капки по покрива. Мислите му се рееха безцелно, но по едно време се концентрираха върху чифт смарагдови очи, украсяващи едно бяло овално лице, сочни розови устни и водопад от златисточервеникави коси. Той се усмихна и си помисли, че може би сега се сещаше за Мод именно защото първата им нощ бе преминала в подобна обстановка. А каква нощ беше само!

Както бе предположил, след всеки пореден акт сирената в нея ставаше все по-настоятелна. Имаше нещо неподправено и диво в страстното й отдаване, придружено от непрекъснато желание да откликва на желанията му така, че да го оставя едновременно задоволен и изпълнен с благоговение. Никога преди това не бе изпитвал подобно нещо с някоя жена.

Защо тогава да не притича под дъжда и да не я сграбчи в прегръдките си? Не я бе виждал от няколко дни, а от последната им задушевна нощ в малката й къща на Лейчестър Скуеър бе изминала цяла вечност.

Защо ли наистина? „Стегни се, Алън Дезмънд — наум си заповяда той. — Прекалено се притесняваш, а това е обезпокоително.“ Ако се вживяваше извънредно много в чувствата си към тази жена, той като нищо можеше да забрави основната цел, заради която живееше. Това означаваше също да мисли и за бъдещето, което той от дълги години бе забравил да прави. Единственото нещо, което очакваше от бъдещето, бе отмъщението за преживяното страдание. Точно сега не биваше да се отказва, и то когато отмъщението бе толкова близко.

Вратата на обора изскърца и той подскочи. После видя как една дребна фигура, увита в наметало и с нахлупена, подгизнала от дъжда шапка, се вмъкна вътре. Алън стисна дръжката на камата си, но мъжът свали шапката си и той разпозна лицето на Джеръми.

— Какво те води насам? — попита той и се надигна.

Джеръми уплашено се огледа.

— О, Боже! Как ме изплаши! — Той захвърли наметалото и седна върху сеното до приятеля си. В ръцете си носеше четвъртита зелена бутилка и по всичко личеше, че от известно време не се бе разделял с нея.

— Искаш ли една глътка? — попита той и протегна шишето.

— Благодаря. Отлично средство срещу студа. — Алън отпи една голяма глътка и се закашля. — Уф! — възкликна той. — Откъде изрови това? Не предполагах, че харесваш бренди?

— Нещо взе да ми се услажда. Това е най-силното нещо, което можах да открия.

Алън изтръска няколко сламки от ръкава си и се запита защо приятелят му, който никога не си падаше по алкохола, изведнъж бе открил, че това му харесва.

— По-добре да внимаваш — пошегува се той. — Алкохолът не прощава никому.

Джеръми се усмихна и тъжните му сиви очи леко заблестяха.

— Не се притеснявай за мен, приятелю. Винаги успявам да се задържа на краката си. Но защо стоиш тук, а не си в хана?

— Пристигнах преди малко и трябваше да се погрижа за коня. Исках да изчакам малко, докато дъждът понамалее. — Алън обви раменете си с ръце. — Забелязвам, че доста си пил. Защо не престанеш?

— Не съм пиян — опита се да протестира Джеръми и завинти капачката.

— Знаеш ли, само един път съм те виждал пиян, Джеръми. Спомняш ли си добрите стари времена?

Джеръми се засмя.

— И още как! Тогава се срещнахме за първи път. Беше на панаира в Дърхам. Онзи нахален фокусник ме предизвика.

— Да, но ти му даде да се разбере. Той обаче реши да те сломи чрез пиене. Явно това му се удаваше много по-добре, отколкото триковете. А ти, между другото, беше най-добрият фокусник, когото някога бях виждал. И все още си такъв.

Бузите на Джеръми поруменяха от удоволствие.

— Толкова сте добър към мен, сър — отвърна той и размаха бутилката. — Тогава бях толкова пиян, че изобщо не можах да разбера какъв беше ти. За първи път виждах толкова отслабнал младеж. Шотландският ти акцент бе толкова плътен, че можеше да се разреже с нож. А ти самият беше толкова сърдит на света, че само търсеше някого, с когото да се заядеш.

— Да, спомням си — отвърна Атън и в очите му проблеснаха гневни пламъчета. — Това бяха лоши времена. Приличах на разбеснял се планински поток, който търси реката, която да го приюти. Тогава се появи ти и ме запозна с графа.

— Аз просто ти посочих реката. Талантът и амбицията ти помогнаха да се издигнеш.

Алън внимателно се взря в приятеля си. Джеръми бе само няколко години по-голям от него, а всъщност изглеждаше много по-стар. Когато играеше поредната си роля на сцената или забавляваше публиката с фокусите си, той излъчваше непреодолимо обаяние. Понякога, извън театъра, той изглеждаше объркан и някак си отнесен. Но никога досега не бе търсил утеха в бутилката.

— Добре си живеехме тогава — каза той. — Какво удоволствие бе да пътуваш из страната, да пишеш нови пиеси и да се вълнуваш, когато ги видиш поставени на сцена…

— Разнебитените ханове, пиршествата, жените…

— Тези последните не си ги спомням много-много.

— Така е, защото ги приемаше като нещо естествено. Трябваше ти само да се качиш на сцената и те започваха да ти се лепят като мухи на мед. А аз обирах остатъците.

— Глупости. Може би наистина всичко това е било, но тогава бяхме млади. Нещата се промениха — добави Алън, мислейки си за Мод.

— Да, така е — прошепна Джеръми, мислейки си за Мод.

Конят на Алън се размърда и нетърпеливо изпръхтя. Той стана, погали го по влажната муцуна, измъкна от джоба си половин морков и го предложи на животното.

— Знаеш ли, Джеръми, можеш да постигнеш много по-голям успех извън трупата. С таланта, който притежаваш, спокойно можеш да печелиш само за себе си. Богатите благородници плащат добре за подобни забавления.

— Да, и шарлатаните взимат добри пари, за да предсказват бъдещето. Това ще бъде следващата стъпка.

— Няма да е необходимо. Исках само да кажа, че талантът ти е много над посредствените качества на повечето от актьорите в трупата. Ако го използваш както трябва, можеш наистина да станеш доста богат.

— Ами ти? Да не би да си забогатял от писане на пиеси?

— Много добре знаеш, че не го правя заради парите.

Джеръми отпи още една глътка и избърса уста с ръкава си.

— Същото важи и за мен. Винаги съм се радвал да бъда част от „Стенбъри Плейърс“. — Поне досега — тихичко добави той. — Освен това още тогава реших, че около теб трябва да има някой, който да обуздава прекалено буйните ти политически амбиции. Поради липса на друг това правех и правя аз.

Алън подръпна ушите на коня.

— Да не би да съм длъжен да ти благодаря за това?

— Няма нужда. Удоволствието е само мое. — Той отново надигна шишето.

Алън рязко се втурна към него и му отне шишето.

— Хайде, стари приятелю! Мисля, че и двамата имаме нужда от една хубава вечеря, дори и да трябва да повървим известно време под дъжда. Сега не е време за носталгия, навън и без това е достатъчно влажно и мрачно.

Съпротивата на Джеръми се стопи в лека усмивка, когато долови съчувствения поглед на Алън.

— Ти си босът — отвърна той и се изправи.