Ашли Сноу
Мод (8)

Глава 8

В театъра няма място за благоприличие!

Думите кънтяха в главата й, докато гледаше как Алън усърдно търси нещо на една лавица, пълна с малки подвързани книжки. Тя направи няколко крачки напред и през полуотворената врата на съседната стая видя крайчеца на голямо и старомодно, покрито с балдахин легло. През масивната му табла бе преметната захабена тъмночервена кадифена пелерина, а матракът бе покрит с приятна памучна кувертюра.

Мод преглътна и се опита да разсъждава трезво. През целия й досегашен живот, отначало майка й, а след това милата и добродушна Кук, не спираха да й повтарят, че трябва да остане вярна на себе си. „Никога не позволявай на някой недостоен мъж да накърни честта ти!“ — учеше я майка й. А когато Кук разбра, че Мод не прилича на онези вятърничави прислужници, които бързат час по-скоро да опознаят живота, продължи да я наставлява, след като остана сираче.

И така, въпреки че бе заобиколена от развратни хора и живееше в развратен век, тя упорито бе бранила честта си. Всъщност едва сега си даде сметка, че до скоро не бе срещнала човек, който да се окаже достоен за това. Докато не се запозна с Алън Дезмънд.

От това, което знаеше за нравите в театъра, любовните връзки там се създаваха и разпадаха при най-слабия полъх на вятъра. Дали Алън не очакваше да му стане любовница в замяна на решението му да я направи актриса? А тя дали наистина го искаше?

Мълчаливо поклати глава. Не, предпочиташе да загуби девствеността си в брачното ложе, но едва ли можеше да се надява на предложение за брак от един толкова необвързан и независим мъж? Нали той толкова безстрашно я бе измъкнал от вертепа на Елиза, а ето че сега й обещаваше и кариера в театъра! Нямаше начин да не поиска нещо в замяна. Докато гледаше небрежно надвисналите кичури над челото му, сведено над книгата, и начина, по който ризата му се опъваше над широките плещи, когато протягаше ръка към някоя друга, тя усети как кръвта й закипя. После отново бегло погледна към леглото в другата стая и коленете й омекнаха.

— Ето я. „Странстващият рицар“. Вземи я и я прочети. Обърни внимание на ролята на Лидия. — Той се протегна и й подаде малката книжка. Мод се помъчи да събере разпилените си мисли и плахо пое книгата, сякаш кориците й пареха.

— Голяма ли е… ролята?

— Не. През повечето време Лидия се разхожда, излагайки на показ красотата си, затова е подходяща за теб. В излъчването й трябва да се смесват невинността и зрелостта, така че едновременно да привлича мъжете и да ги държи на разумно разстояние. Идеално ще ти подхожда.

Той повдигна брадичката й и отново се взря в профила на лицето й.

— Прекрасно. Красива и непорочна. Появата ти ще предизвика фурор сред мъжката част от публиката.

Мод сведе очи и изкусително се усмихна.

— Хората говорят, че никой не е останал дълго непорочен в театъра.

Алън затаи дъх пред чаровното трепване на миглите й.

— И с теб ще е така. Но дотогава ще се постарая да те науча как да изглеждаш невинна, дори и вече да не си такава.

Ръцете му се плъзнаха около тялото й и за първи път Мод не се напрегна, нито пък направи опит да се отскубне. Той веднага усети как тялото й бавно и несигурно се допря до неговото. Ръцете й плахо се вдигнаха към раменете му. Пръстите й леко докоснаха косата му и не след дълго се плъзнаха под дългите кичури, сякаш бяха открили непозната досега материя. Алън затърси с ръка и изтегли фуркетите, придържащи косата й, която се стовари като огнен водопад по раменете й и обгърна лицето й в златист ореол.

Той задържа дъха си, защото всеки момент очакваше тя да го отблъсне. Очите й се впиха в неговите и в сините им дълбини той за първи път видя как сирената се раздвижи и се събуди за живот. Нежно я притисна до себе си. Тя се размърда, шепнейки гальовни слова. Твърдите връхчета на гърдите й напираха да пробият корсажа. Ръцете му погалиха гърба й, обходиха плавната извивка на ханша и малко по-малко започнаха да се качват нагоре, за да обхванат гърдите й.

Тя се напрегна за миг, но веднага след това тялото й омекна в ръцете му, потръпвайки от наслада при всеки техен допир.

Изкусителните й устни сега бяха толкова близо, че той не можа да устои на порива да опита вкуса им. След като лекичко погали деликатната им извивка, той се сведе над тях и понечи да изпие сладостта им. Те леко се разтвориха и езикът му се плъзна през предложения отвор, горящ от нетърпение да обходи потайните местенца, но все още срамежливо очакващ разрешение.

Мод усети как тялото й пламна и нозете й се подкосиха. Разумът и предпазливостта бързо бяха забравени и отстъпиха място на непозната досега наслада. Усещанията, изтръгвани от гальовните му ръце и настоятелните устни, бяха невероятни. Тя се чувстваше безкрайно щастлива от факта, че се намира заклещена в здравата прегръдка на този мъж, и от това, че в момента бе съвършената жена, която желаеше да се отдаде изцяло на желанията на завладяващата му мъжественост.

Алън се откъсна от устните й и обсипа с нежни целувки брадичката, грациозния врат и основата на шията. Тялото му се напрегна от вълнение, когато плъзна ръце под корсажа й, повдигна гърдите й, обградени от нежния муселинов воал, и ги поднесе топли и блестящи към устните си.

По тялото на Мод премина остра сладостна болка и тя се предаде напълно. Алън усети тръпнещото й, отмаляващо тяло, докато изкусително облизваше с език набъбналото й зърно, придържайки я да не падне със свободната си ръка. С учудване, примесено с удоволствие, той внезапно осъзна, че тя щеше да бъде негова и, че правеше това напълно съзнателно.

— Ще те заведа до едно по-удобно място — прошепна той, упоен от нежната розовина на гръдта й. После я повдигна, отпусната и трепереща, и пристъпи към вратата на спалнята. Мод обгърна врата му с ръце и намести глава на рамото му. Устните й нежно обхождаха разголената част на шията му, опиянени от възбуждащия дъх на истински мъж. Непрекъснато нарастващото й желание да бъде желана и любена от него заглуши всичките й тревоги и тя забрави, че трябваше да се съпротивлява.

Краткото почукване накара Алън да застине по средата на пътя до вратата на спалнята. Мод не бе чула нищо, но когато я пусна, тя се обърна към затворената врата и се заслуша. Почукването се повтори, три приглушени удара, последвани от два и после отново от други три.

— Който и да е, моля те, отпрати го! — прошепна Мод и го прегърна през кръста.

Алън отчаяно погледна към затворената врата.

— Трябва да видя кой е — каза той. — Чакай ме тук. Мод замря от учудване и го видя как отиде до вратата и леко я отвори. После размени няколко думи с някого, когото тя не можеше да види, но така тихо, че нищо не разбра. След това я затвори и се обърна към нея.

— Налага се да изляза за малко. По дяволите! Не можеше ли да се случи по друго време?

Тя го погледна с невярващ поглед.

— Излизаш ли? Сега?

— Налага се. Съжалявам, скъпа. Ще се върна след представлението и тогава отново ще бъдем само двамата. Повярвай ми, и аз искам да остана, но има някои нещо, които са по-важни от любовта.

— И кои са тези неща? — Гласът й прозвуча сподавено. Тя се почувства унижена, след като само едно почукване бе достатъчно, за да го накара да забрави за предишните пламенни мигове.

— Няма да можеш да разбереш. — Той бързо навлече редингота си и завърза жабото на яката. После грабна шапката си и се спря да я прегърне и целуне по устните и все още твърдото зърно на млечнобялата й гърда. — Запази топлината си за мен — прошепна той и бързо се измъкна навън.

Когато вратата хлопна зад гърба му, Мод бе обзета от огромна ярост, примесена с мъка. Това беше чудовищно! След всичките тези години, когато най-накрая се реши да се отдаде на мъжа, когото обичаше, той изчезна, зарязвайки я заради нещо още преди да започнат! Нищо чудно, че Кук толкова често й повтаряше да се пази от мъжете. Те търсеха единствено собственото си удоволствие.

Това повече нямаше да се повтори. Ако Алън Дезмънд си въобразяваше, че щеше да я намери чакаща го в стаята му, то много се заблуждаваше. Тя трескаво зарови в чантичката си, измъкна злополучната брошка и я пусна в джоба си. След като се убеди, че коридорът е пуст, тя изтича до долу и успя да убеди хазаина да й преотстъпи едно легло в таванската стая за два дни в замяна на брошката. След това, без да оставя бележка на Алън, тя събра вещите си и се качи два етажа по-нагоре по разхлопаната стълба към малката спалня, която щеше да споделя в компанията на други две прислужници.

Мод оправи възглавницата, облегна се до стената и отвори страниците на „Странстващия рицар“. Сега, когато Алън Дезмънд го нямаше, за да я разсейва, тя спокойно можеше да се отдаде на заучаването на ролята, преди трупата да е напуснала Лондон.

 

Въпреки че съзнанието на Алън бе достатъчно добре тренирано, за да може бързо да се пренастрои към току-що получените нареждания, тялото дълго не можа да уталожи разбунтувалия се порив на сетивата, породен от близкото присъствие на Мод. От няколко дни очакваше да получи един пакет с писма, които трябваше да бъдат предадени, и прекрасно знаеше, че щом настъпеше решителният момент, той трябваше да зареже всичко останало. Една сложна мрежа от потайни и незнайни куриери поддържаше връзката между инакомислещите хора като него. Повечето от тях бяха католици и вече бяха под наблюдение. Но Алън Дезмънд, човек с неясно минало и репутация на странстващ театрал, бе много удобен за изпълняване на подобни поръчения и успешно играеше ролята си на повърхностен нехранимайко, когото никой не подозираше. Ако на тези поръчения не се гледаше с необходимата сериозност, животът на други, много по-важни личности можеше да се окаже застрашен.

Затова, без изобщо да се колебае, той остави Мод да го чака в стаята и тръгна да изпълнява задължението, което се бе превърнало в негова съдба. И без друго щяха да имат на разположение цялата нощ. Най-важното бе, че тя го желаеше и кръвта му отново закипя при мисълта, че бе готова да сподели леглото му. Той беше убеден, че веднъж превъзмогнала стеснителността и затвореността си, тя щеше да се окаже една твърде умела и напираща от желания ученичка. Струваше си да почака за това!

Той последва мъжа, който почука на вратата му, и едва след две преки те се спряха, за да разменят няколко думи на спокойствие. След като получи съобщението, той оседла коня си и отиде до една малка и порутена странноприемница на Челси Роуд, далеч от оживените улици. Там престоя близо час, седнал на една дървена маса, осветявана от плахото пламъче на една-единствена свещ, преди до него да седне един непознат. Поседяха така известно време и когато непознатият тръгна да излиза, той небрежно взе чантата на Алън, като му остави своята. Той вяло я преметна през рамо и излезе навън.

Когато по-късно се върна в „Агнето и флагът“, часовникът удари десет, а тишината по улиците бе нарушавана единствено от някоя позакъсняла карета и крясъците на подпийнали младежи, тръгнали на обиколка из публичните домове. Преметнал ценния багаж през рамо, той бързо изкачи стълбите до стаята и отключи вратата, потръпвайки от предварителна възбуда.

Трапезарията бе тъмна, но Мод можеше да си е легнала. Още по-добре, помисли си той, извади пакета с писмата и ги заключи в дървеното ковчеже върху библиотеката. Сега съвсем нежно, с галещи ръце и целувки той щеше да я събуди…

Алън запали свещника, запъти се към спалнята и тихо бутна вратата. После го постави на масичката до леглото и погледна с надежда да види сгушеното й тяло под завивките.

Нямаше никой! Леглото бе празно! Не можеше да повярва на очите си! После несигурно прокара ръка по завивките, за да се убеди напълно, и озадачено вдигна вежди. Къде, за Бога, бе отишла?

Върна се в трапезарията и провери фотьойлите, да не би да не седеше свита на кълба в някой от тях. Дали пък не се бе върнала с препоръчителното писмо обратно при онази жена? Това бе малко вероятно, имайки предвид уплахата и покрусата й отпреди няколко часа. Дали не бе отишла при Джеръми? Едва ли. Освен това Джеръми никога не би я приел, след като знаеше, че тя принадлежеше на Алън. Ами ако бе излязла някъде навън? Не, не и Мод. Тя наистина не познаваше живота в Лондон, но бе достатъчно умна да разбере, че по улиците я грозеше опасност.

Раздразнението, разочарованието и постепенно надигащият се гняв замениха трескавото очакване от срещата му с нея. Не беше нито мило, нито честно от нейна страна да го напуска така внезапно, и то без никакво обяснение. Всички жени бяха еднакви! А той я бе спасил, бе я приютил, да не говорим за бляскавата кариера, която й бе обещал! Сега заслужаваше да я забрави и да легне да се наспи.

Но той не можеше да направи това, преди да се убеди, че тя бе на сигурно място. Той слезе долу, поговори с пазача и разбра, че Мод се бе настанила в таванската стаичка. Воден от необуздан гняв, той изтича по стълбата и почука на вратата. Тъй като никой не отговори, той я отвори и нахлу в стаята.

В нея имаше три легла и всички бяха заети. Близо до прозореца, подпряна на лакът, лежеше Мод, а завивката бе придърпана до брадичката й. Тя се обърна и го видя да идва към нея, а пламъкът на единствената свещ хвърляше зловещи отблясъци върху пребледнялото му лице. Отвори уста от учудване.

— Какво търсиш тук? — приглушено прошепна тя.

— Бих искал да те попитам същото. Защо си тръгна? — Гласът му се тресеше от гняв, въпреки че бе дошъл само за да се убеди, че е добре.

— А ти как мислиш? — попита тя и се премести по-далеч от него.

— За Бога, момиче! Нямаше да ти причиня болка! Мисля, че се бяхме споразумели за нещо.

— Явно сме пропуснали. Върви си!

Алън постави свещника на перваза и приседна на леглото. За негово голямо учудване Мод се загърна още повече със завивката и изпълзя до стената, като остави помежду им доста голямо разстояние. Очите й хвърляха гневни искри и по всичко личеше, че тя искрено му бе сърдита.

— Не разбирам защо реагираш толкова бурно? Трябваше да изляза. Чакаше ме много важна работа.

Мод, все още съкрушена от начина, по който я бе изоставил, когато тя почти му се бе хвърлила в прегръдките, упорито се облегна на стената.

— И аз имам достойнство. Имам намерение да спя тук като разумно и почтено момиче.

— Но, за Бога, преди да почукат на вратата, ти бе забравила всякаква почтеност!

— Така беше, но ти се опита да ме прелъстиш. Добре че навреме се осъзнах.

Алън прихна да се смее, но лекото раздвижване от съседното легло му напомни, че не бяха сами. Той погледна и видя, че едното от момичето го гледаше с широко отворени очи, а другото непрекъснато се въртеше под завивките.

— Тук не е мястото… — тихо каза той.

— Да, прав си. Върви си!

Алън едва се сдържа да не я сграбчи за раменете и да я вразуми, а после да я целуне по нацупените устни и да я накара да му се моли, за да я вземе при себе си. Приглушеният кикот, долитащ от съседното легло, сложи край на помислите му и той студено я изгледа.

— Ще се видим утре сутринта — рязко отсече той, вдигна свещника и стана да си ходи.

Когато бе почти до вратата, зад гърба му прозвуча гласът на Мод:

— Това означава ли, че все още ме искаш в трупата?

— Да, въпреки че не знам защо трябва да си губя времето с теб, освен ако и аз нямах някаква изгода от това. — Той нарочно наблегна на последните думи. — Утре те искам рано при мен, готова за работа.

После блъсна вратата и заслиза надолу по стълбите, мърморейки на глас за неблагодарността на жените.

 

Мод спа твърде малко, след като Алън си тръгна. Само ако той можеше да разбере каква голяма част от нея искаше да остане и да го дочака в леглото му. Дори сега едва се сдържаше да не излезе от мрачния тъмен таван и да го последва надолу по стълбите. Не, нямаше да го направи. Алън Дезмънд трябваше да разбере, че тя не беше лесна плячка. Въпреки красотата си и изгарящото я желание да й стане учител в любовта, тя реши, че това трябваше да стане при по-добри обстоятелства и когато го опознаеше малко по-добре. Излизаше така, че чукането по вратата по някакъв начин я бе спасило. Когато Алън я изостави, тя имаше време да размисли малко по-трезво и да превъзмогне моментно обзелата я слабост.

Когато на другата сутрин слезе по стълбите, за да закуси, под очите й имаше тъмни кръгове. Алън й бе казал да му се представи рано, а за Мод, която цял живот бе работила във ферма, рано означаваше пукването на зората и събуждането на кокошките. Когато наруши дълбокия му сън, само го ядоса още повече. Той я отпрати да наизусти няколко страници от „Красивата стратагема“ на Фаркхър, докато си доспи и закуси на спокойствие.

 

Трупата трябваше да замине на турне след два дни и Алън изцяло ги запълни с обучението на Мод. Тя работеше непрекъснато по цели дни и нощи и излизаше от стаята му само за да поспи за няколко часа на тавана.

Той я подложи на ускорен курс по обучение как да ходи, как да говори ясно, как да произнася думите, как да извисява глас, как да завладява публиката със специфични жестове и игра на очите.

Трябваше да наизустява песни и безкрайни пасажи и после да полага огромни усилия, за да ги представи както трябва. Несекващите критични забележки я докарваха почти до сълзи, защото колкото и да се стараеше, той все оставаше недоволен. Тя си наложи да не се ядосва, въпреки че още първия ден на обед побягна разплакана от стаята му. Инстинктивно усещаше, че той си отмъщава, но и без друго точно сега нямаше къде другаде да отиде. Но и тя реши да не му остава длъжна.

— Опитай отново. Клатиш се като някоя крава.

— А ти какво очакваш, след като цял живот съм гледала крави.

— Никой няма да ти се възхити, ако ходиш така по сцената. Публиката очаква да види грация, чар и умни слова. В противен случай, още преди да си стигнала до средата на сцената, ще започнат да те замерят с домати. И, за Бога, понижи малко гласа си. Не се намираш в свинарника.

— Но аз го намалих, а ти ми каза, че не се чувам.

— Не го правиш както трябва. Дишай! Изправи рамене! Добрият актьор може да направи така, че въздишката му да се чуе дори и от последните редове:

Критичните забележки продължаваха да се сипят:

— За първи път виждам така някой да отказва танц.

— И ти наричаш това грациозност? Дори конят ми се движи по-плавно.

— Престани да размахваш ръцете си така! Приличаш на марионетка, която играе танца на Свети Виталий.

— Този пасаж прозвуча абсолютно фалшиво. Как мислиш, че ще можеш да кажеш репликите, ако не си направиш труда да ги наизустиш?

На няколко пъти тя излизаше извън кожата си и се нахвърляше отгоре му с протести:

— Не издържам повече! Вдигни глава, наведи глава, наведи се напред, дръпни се назад, извиси гласа си, приглуши гласа си. Изглежда, че и ти самият не знаеш какво искаш. Сигурна съм в това.

Алън се почувства малко виновен заради грубото си отношение. Добре съзнаваше, че търсеше начин да си отмъсти, но в същото време искаше да я научи на прекалено много неща за толкова кратко време. Истината беше там, че той се учуди от бързината, с която тя възприемаше особеностите на сценичното поведение, и с всеки изминал час все повече се убеждаваше, че предположенията му относно нея се бяха оказали верни. Тя се справяше чудесно, но засега реши да не й го казва.

— Добре. Иди да вечеряш и веднага се върни! Трябва да поработим върху ролята на Лидия.

Това бяха най-дългите два дни от живота й, и когато на зазоряване трупата „Стенбъри Плейърс“ най-сетне се натовари във фургона, тя беше твърде уморена и ядосана, за да почувства някаква радост. Като капак на всичко, от почернялото небе се лееше непрестанен дъжд, а студеният въздух напомняше, че есента чука на прага.

Алън мълчаливо я придружи до театъра, където ги чакаше останалата част от трупата. Той се бе смилил над нея и бе измъкнал отнякъде широка и топла вълнена пелерина с голяма качулка, която закриваше лицето й, но когато стигнаха при фургона, той я остави, без да си направи труда да я представи на останалите.

Дъждовното време попречи на актьорите да се настанят на покрива на претоварения фургон. Ето защо те се видяха принудени да си намерят места сред купчините от декори и аксесоари, където някои задрямаха, а други навъсено гледаха стените или съседите си.

Мод направи плах опит да се представи, но скоро се отказа, защото я посрещна стена от ледено безразличие. Тя разпозна двете жени, които бе видяла в Торнууд, и очакваше, че поне те щяха да покажат някакво съчувствие. Безразличието им граничеше с явна неприязън. Нямаше съмнение, реши тя, че не желаеха присъствието на друга млада жена в трупата.

Затова се постара да си намери удобно местенце и се съсредоточи върху една от пиесите, които й бе дал Алън. Мод знаеше, че той продължава да й се сърди, но това повече не я притесняваше. Стигаше й и това, че все пак бе благоволил да я вземе със себе си.

Когато наближиха Хертфорд на Стамфорд Роуд, тя започна да различава членовете на трупата. Жените се казваха Кити Томас и Франсис Гибън (позната на сцената под името мисис Макоули). Въпреки че Кити не изглеждаше много по-голяма от нея, суровите черти на лицето й я правеха да изглежда доста по-стара. Франсис Гибън наближаваше тридесетте и притежаваше маниерите на дългогодишна актриса. Мод си припомни как Алън й бе споменал, че мисис Макоули изпълняваше трагичните роли, и сега разбра защо. Тя постоянно преиграваше жестовете си и дори начина, по който движеше ръце, докато оправяше шала си, показваше, че отдавна играе по сцените.

В трупата имаше още една жена, Ева Греъм. Тя беше пълна и доста възрастна и през по-голямата част от пътуването дремеше облегната на рамото на един топчест нисък мъж, който се оказа съпругът й. Той седеше търпеливо на пода и непрекъснато се усмихваше наляво-надясно. От време на време изваждаше от джоба си една манерка, отпиваше по една дълга глътка и още по-широко се усмихваше.

В трупата имаше още един заклет пияч — Коръм Дод, който като млад трябваше да е бил красив, но сега изглеждаше съсипан от любовта си към бутилката. През цялото време стоеше изпаднал в отнесено вцепенение, като се клатушкаше в ритъм с фургона и от време на време се впускаше в рецитиране на някои пасажи от пиесите. В един от тях Мод разпозна част от репликите на „Странстващия рицар“ и едва се сдържа да не започне да му отговаря. Последният член на трупата бе един слаб и жилав човек на неопределена възраст, чието име беше Роулънд Харви и който мило се усмихна на Мод, преди да нахлупи шапката над очите си и да проспи времето до обяда.

Мод огледа групичката от вглъбени в себе си и полузаспали мъже и жени, облечени в стари дрехи, с вперени нанякъде блуждаещи очи и неестествено изкривени устни и си спомни за възхитителното им представление в обора на Торнууд, от което бликаше такава енергия и жизнерадост. Така ли изглеждаше в действителност една театрална трупа, питаше се тя? На сцената те блестяха, окичени със слава, а в живота бяха безлична група хора.

Слава Богу, че Алън и Джеръми не бяха като тях. Искрено съжаляваше, че двамата мъже, които най-добре познаваше, предпочетоха да яздят отвън под дъжда и я принудиха да се оправя сама с останалите.

Когато фургонът стигна до една прихлупена странноприемница, дъждът вече се изливаше като из ведро и Алън реши да останат да пренощуват и да продължат на следващата сутрин. Старата постройка бе познавала и по-славни времена, но поне бе суха и уютна, а и конете им също заслужаваха малко почивка.

Актьорите нахлуха в тъмната трапезария, а Алън се разпореди за настаняването. Мъжете щяха да спят в обора, а жените в горната стая, където имаше няколко легла. Когато обяви решението си, той хвърли един унищожителен поглед към Мод, но тя се престори, че не го забеляза. Същото направи и Франсис Гибън. Тя се наметна с ефирния си шал и реши да не протестира. Щом Алън Дезмънд предпочиташе обора пред леглото й, то поне нямаше никакъв начин да направи това и с тази малка натрапница, която за съжаление бе твърде красива.

Храната в странноприемницата бе учудващо добра и хората се посъживиха.

— Хапни си още малко от пържения дроб, скъпа — каза Ева Греъм и поднесе големия кръгъл тиган към Мод. — Не е зле да се позакръглиш малко. Актрисите трябва да имат сили за работа, нали знаеш.

— Значи вие сте актриса, мис… ъ-ъ, как ви беше името?

Мод се усмихна на Роулънд Харви, който се бе надвесил над масата и я гледаше настойчиво.

— Още не, но се надявам да стана.

— Боже мили! — извика Франсис Гибън и артистично се хвана за челото. — Още една новачка. Нима Алън не се умори да ни пробутва тези явни некадърнички? Нима вечно трябва да търпим грешките и запъванията им, за да побързат да ни напуснат, щом понаучат нещичко от занаята?

Кити Томас се захили към Мод.

— Те винаги си тръгват, когато разберат, че мистър Дезмънд няма намерение да ги издига. Каква обида за нас, професионалистите.

Мод усети презрителната нотка в гласа на Кити, но и тя не остана по-долу:

— Какви неща съм чувала за вас, професионалистките… — дръзко отвърна тя. Хлътналите бузи на Кити пребледняха и Мод реши, че сигурно не трябваше да избързва в отношенията си с тези двете. И все пак не беше зле още от самото начало да разберат, че тя нямаше намерение да се предава.

— Ха-ха — засмя се Коръм Дод, размахвайки чашата си. — Май че те поставиха на място, Кити, гълъбчето ми. Браво, Мод! Мисля, че бързо ще намериш мястото си сред нас.

— О, я си гледай джина! — озъби му се Кити.

— Не им обръщай внимание, мила — топло каза Ева. — Имаш рядко красиво лице и стройна фигура. Мисля, че отлично ще се справиш с ролята на „невинната девойка“ или с каквото е решил мистър Дезмънд. Всички ние имаме своите собствени роли. Аз играя прислужницата и понякога се нагърбвам с някои от по-незначителните роли. Коръм е изпълнител на главните роли, освен ако мистър Дезмънд не пожелае сам да се покаже на сцената.

— Което той прави от време на време — добави съпругът й.

— Франсис, т.е. мисис Макоули, изпълнява трагичните роли, а Кити по-голямата част от комичните. Харви е вторият основен изпълнител, а моят скъп мистър Греъм винаги играе стария джентълмен.

Харви се наведе през масата и размаха лъжицата си към Мод:

— А когато ролите са прекалено много, всеки играе по няколко или пък наемаме някой местен талант. Можете ли да пеете, мис Мод? А да танцувате?

— Пея по малко, повечето народни песни. Танцувам джига и шотландски танц.

— Каква дарба! — кисело добави Кити. — Той те питаше дали можеш да пееш и да танцуваш за пред публика?

— Не знам. Никога не съм опитвала.

— Боже мой! — простена Франсис. — Така си и мислех. Но защо тогава Алън е решил да те поведе с нас?

— Та това личи от пръв поглед, скъпа мисис Макоули — намеси се Коръм. — Тя само трябва да стои на сцената и да бъде красива и ще видите как мъжете ще се тълпят, за да я гледат.

— Колко сте проницателен, скъпи мой Коръм — долетя един глас откъм вратата.

Мод се обърна и видя Алън Дезмънд, който влизаше в трапезарията. По всичко личеше, че бе стоял под дъжда, защото косата и рединготът му бяха прогизнали. Той свали връхната си дреха и седна на масата.

— Предполагам, че всички вече сте се запознали с Мод — небрежно подхвърли той и придърпа най-близката чиния.

„Да, и без твоя помощ“ — искаше да каже тя. Вместо нея се обади Роулънд Харви:

— Добрата Ева Греъм бе така любезна да ни представи един на друг. Вашата Мод е очарователна, мистър Дезмънд. Много добре сте постъпили.

Мод хвърли един поглед към Джеръми, който влезе след Алън. Той мило й се усмихна и побутна Харви, за да се настани до нея.

— Вероятно вече сте разбрали — продължи Алън в паузата между два залъка, — че Мод няма опит в актьорското майсторство. Затова предлагам обучението й да започне още сега. Тъй като и без това сме принудени да останем в тази схлупена барака, докато времето се изясни, ще се постараем да използваме времето си най-рационално. След обяда започваме репетиция!

Откъм масата се чуха неодобрителни възгласи.

— Джеръми — каза Коръм, — не можеш ли да убедиш този ужасен тиранин да ни остави на мира за половин ден? Толкова исках да си почина днес следобед.

Джеръми, който добре знаеше каква щеше да бъде неговата „почивка“, окуражително се усмихна на Мод.

— Така или иначе все някога трябва да започнеш, момичето ми. По-добре това да стане днес.

 

Репетицията не мина зле и Мод разбра, че ролята й бе дори по-незначителна от това, което предполагаше. Лидия трябваше по-скоро да седи като украшение, безмълвна като безлична статуя, чиято единствена цел бе да персонифицира красотата. Според текста на пиесата тя трябваше да казва някои доста дълги реплики. Алън обаче се бе постарал да ги съкрати и й остави твърде малко текст за заучаване. Но тъй като това щеше да бъде първото й появяване на сцената, Мод си каза, че може би бе разумно да започне с нещо по-незначително.

Така поне се опитваше да се успокоява. Но когато един неин речитатив, доста важен от гледна точка на действието в пиесата, й бе отнет и даден на Франсис, тя вече се ядоса. Единствено самодоволната усмивка, изписана върху лицето на Алън, я възпря да не избухне и да не си тръгне. Успокоителната усмивка от страна на Джеръми й напомни, че ако напуснеше трупата, щеше да се озове съвсем сама в непознатия град. Освен това тя не желаеше да кара Алън да тържествува за това, че я бе наранил.

На следващата сутрин трупата отново тръгна на път. Небето бе все така мрачно и заплашително, но бурята бе стихнала. Актьорите, насядали във фургона, бяха в значително по-добро настроение от предния ден. Някои от тях хвърляха карти, други подмятаха неприлични шеги, спореха или разучаваха ролите си. Почти никой не обръщаше внимание на Мод, но това вече не я притесняваше. Тя продължаваше да преживява студеното безразличие на Алън и жалкото му отмъщение, когато изряза ролята й, и затова седеше мълчаливо, потънала в мислите си.

По едно време Харви се опита да я раздвижи:

— Много си мълчалива днес? — отбеляза той и понечи да се премести по-близо до мястото, където тя се бе сгушила между две бали с багаж.

— Тя сигурно ни смята недостойни за вниманието й — обади се Кити и кисело се усмихна.

Мод понечи да протестира, че не беше така, но нямаше никакво желание да спори. Нека Кити да си мисли каквото иска!

По обяд, когато най-сетне пристигнаха в Питърбъро, облаците се бяха разсеяли и денят обещаваше да бъде хубав. За разлика от повечето провинциални градчета, това притежаваше истинска театрална зала, със завеса и няколко малки помещения зад сцената, подходящи за гардеробна и гримьорни. Мод благодари на съдбата за това, че първото й представяне пред публика нямаше да се състои в някой обор, въпреки че и това щеше да се случи един ден.

Алън нае стаи в един стар хан близо до залата и те прекараха останалата част от следобеда в подреждане на реквизита за пиесата. С наближаването на заветни час Мод усети как стомахът й започна да бълбука от напрежение, а сърцето й заби все по-учестено. Когато вечерта дойде, тя бе започнала да мисли, че бе направила огромна грешка, и ако в този момент отнякъде изникнеше адвокатът Рамзи, тя с готовност би се предала в ръцете му, само и само да се спаси от предстоящото изпитание.

Ева, която й помагаше в преобличането и в направата на прическата, одобрително я окуражаваше:

— Ще предизвикаш завистта на всички жени в залата — каза тя и затъкна още едно изкуствено цвете в бухналите й коси. — А на господата със сигурност ще им секне дъхът. Помни ми думите!

Мод се втренчи в кривото, неравно огледало, за да огледа външността си. Въпреки че гримът по лицето й бе малко крещящ, той все пак чудесно подчертаваше красотата на чертите й. В продължение на няколко секунди тя почти повярва на думите на Ева, но мисълта, че трябваше да се изправи пред всичките тези хора отвън, отново покруси приповдигнатото й настроение. Освен това нямаше как да не забележи, че възторжените коментари на Ева накараха устните на Кити и Франсис да се свият още по-злобно.

Тя се надяваше, че Алън щеше да я подкрепи с няколко думи, но тъй като той трябваше да прочете пролога и се бе натоварил с още две второстепенни роли, изобщо нямаше време да се занимава с нея. Колкото повече наближаваше моментът на нейното появяване, толкова повече тя започваше да трепери и да се пита дали на актрисите им се бе случвало да получават разрив на сърцето от първото си излизане на сцена.

А каква публика имаше само! Преди да започне първото действие, тя развълнувано наблюдаваше как залата започваше да се пълни. Пристигнаха обичайните тълпи от местни жители, които се настаниха на последните редове, отвориха кошници с храна и започнаха да си подават един на друг по няколко бутилки. Малко по-късно предните редове бяха заети от местните контета и съпругите им. Повечето от тях бяха дребни благородници, облечени в най-изисканите си дрехи. Мъжете бяха с напудрени лица и екстравагантни облекла. Повечето от тях не пропускаха театралните представления на гостуващите трупи и всячески се стараеха да подражават на живота в столицата. Те се смееха, подвикваха си един на друг, закачаха се с дамите и вдигаха огромен шум, който лека-полека започна да стихва, когато представлението започна. Мисълта, че трябваше да се изправи пред цялата тази тълпа, я ужаси още повече.

Когато заветният миг дойде, тя се закова на място и Ева почти насила трябваше да я избута на сцената. Когато светлината падна върху фигурата й, тя си пое дълбоко дъх, вирна брадичка и се запъти към предната част на сцената, където й бе наредено да застане.

В залата се възцари необикновена тишина. Мод стоеше, треперейки като вейка, без да смее да вдигне очи към публиката, която се оказа прекалено близо до мястото, където бе застанала. За части от секундата си помисли, че може би нещо в роклята й не бе наред, но после отново си пое дъх, вдигна глава, отвори широко очи и чаровно се усмихна.

През залата премина шумен възглас на одобрение, последван от бурни аплодисменти. Някои от мъжете станаха на крака и започнаха да викат. Думите им достигаха и до нейните уши.

— Каква прелест!

— Защо не ни я показахте по-рано?

— Истинска Венера!

— Ще ни изпееш ли една песен, хубавице?

— Как се казва… Мод? Мод Мейкджой! Много й отива!

— Ура за граф Стенбъри!

Мод слушаше възторжените комплименти и самочувствието й взе да нараства. Не е чак толкова лошо да си актриса, помисли си тя, и изведнъж работата й започна да й харесва. Усмихна се още по-широко, а лицата на жените зад гърба й, които досега изпълняваха главните роли, се свиха в болезнени гримаси. Алън, който чакаше в единия край на сцената, защото следващото появяване бе негово, нарочно удължи малко времето на аплодисментите. Той изпитваше истинско задоволство, че се бе оказал прав. Ако Мод успееше да се научи да се изразява прилично, бъдещето й в неговата трупа наистина обещаваше да бъде изпълнено с блясък.

Той нарочно не прекъсна ръкоплясканията още известно време, за да вбеси окончателно Кити и Франсис, после даде знак пиесата да продължи. За Мод, която бе приковала вниманието на всички хора от залата, продължението бе един ужасен провал. През цялото време, докато беше на сцената, тя трябваше да понася издевателствата на Кити, която се изправи точно пред нея, въпреки че мястото й изобщо не беше там. Неимоверно разперената й рокля и високата близо три фута прическа на съперницата й я закриваха изцяло от очите на публиката. След това Франсис, която подаваше някои от репликите й, реши да си измисли нови и така я обърка, че тя не можа да изрече сносно и малкото думи, които имаше да казва. Най-дългата й реч бе прекъсната по средата от мисис Макоули, която вече владееше положението. Мод погледна към Алън, надявайки се, че той ще обуздае актрисите си, но той само загадъчно й се усмихна. Когато най-накрая напусна сцената, едва сдържаше сълзите си и изобщо не обърна внимание на одобрителните възгласи, с който я изпрати публиката.

Тя се поуспокои малко след пиесата, защото една групичка от мъже и жени дойдоха да я потърсят в гримьорната, за да я отрупат с възторжени комплименти. Мод прекрасно съзнаваше, че така Кити и Франсис нямаше да я заобичат повече, но в момента това изобщо не я интересуваше. На война като на война! Те едва ли някога бяха получавали толкова ентусиазирани овации. Нека да ревнуват!

Тя отпрати почитателите си, изтри грима, навлече всекидневната си рокля и хукна да търси Алън Дезмънд с пламнали от гняв очи и сърце, готово за мъст.