Ашли Сноу
Мод (3)

Глава 3

Сър Бексли успя да забележи, че по време на вечерта Мод изчезна с красивия драматург. Още по-добре, помисли си той, защото това означаваше, че малката Мод имаше желание за подобни авантюри и сигурно не й липсваше опит. Веднага щом привлекателният Дезмънд заминеше с жалката си трупа, той щеше да я направи своя.

Първото нещо, което трябваше да предприеме, бе да се помъчи да убеди скъпата си съпруга, че момичето трябва да работи в къщата. Дългият му житейски опит го караше да бъде внимателен, защото ако Джулия заподозреше дори само за миг, че има някакви намерения спрямо момичето, веднага щеше да я изпрати да работи в кръчмата, където щеше да бъде изложена на похотливите погледи на цялата паплач от околността. От представлението изминаха няколко седмици, но той не преставаше да я следи и търпеливо изчакваше да дойде удобният момент. Момичето се разхубавяваше с всеки изминал ден. Гладкото й порцеланово лице, така необичайно за нейната възраст, когато почти всичките й връстници носеха белезите от едра шарка, бе достатъчно, за да го накара да се облизва като котарак. И въпреки че след заминаването на актьорите тя като че ли поотслабна, това изобщо не се отрази на сочната издутина на гърдите й, които примамливо се поклащаха под фестонираната й блузка. Страните й бяха побледнели, но така само подчертаваха още повече закръглените й чувствени устни и големите сини очи.

Сър Бексли дотолкова се бе настървил, че вече едва издържаше в очакване на удобния момент да заговори жена си за мястото на Мод. И ето че в един хубав ден небесата се смилиха над него и му поднесоха възможността на тепсия.

— Не знам какво да правя с тази Хети? — каза един ден, по време на вечеря, Джулия, докато апатично ровеше в чинията с печена кокошка. — С всеки изминат ден това момиче става все по-небрежно. А вчера я видях да излиза от килера малко след като се разминах с Уилям, лакея, в коридора. По лицето й личеше какво бяха правили. Не мога да позволя подобни недостойни неща да се вършат в дома ми, но ако я изгоня, няма кого да сложа на нейно място. Работата е много сериозна.

Сър Бексли вдигна поглед от препълнената си чиния и изгледа жена си.

— Хети ли? Това не беше ли онази кестенява хубостница с брадавица на брадата?

— Същата. Няма как да не си я забелязал — тросна се тя.

— Виждал съм я един-два пъти. Както знаеш, скъпа, слугите са си твоя грижа. И аз нямам нищо против. В дома ни обслужването трябва да е на ниво.

— Моят мил баща, лорд Бамбридж, би казал същото.

Сър Бексли стисна устни, но потисна раздразнението си от факта, че жена му никога не забравяше да спомене титлата на баща си, когато говореше за него. Още от самото начало той бе разбрал, че така тя му намекваше, че се бе омъжила не според полагащото й се достойнство.

— Недей да изпадаш в отчаяние само защото не знаеш кой може да я замести. Преди няколко дни говорих с Кук и тя ми препоръча едно от момичетата, които й помагат в кухнята. То било толкова добро и сръчно, че Кук ме помоли да си помислим дали не бихме могли да я вземем тук при нас като камериерка.

— Наистина ли! Още утре ще поговоря с нея!

— Няма нужда, любов моя. Аз ще поговоря с нея, защото все пак тя се обърна към мен. Чакай малко. Май че момичето се казваше Мод. Да, точно така, Мод Мелингам.

— Онази дрипла, дето я прибрахме като сираче? Да, сега като ме заговори, си спомням, че тя се справя доста добре в кухнята. Чудя се защо Кук не ми е казала по-рано за нея?

Съпругът й се съсредоточи върху чинията си, защото не желаеше да припомня на жена си, че Кук ненавиждаше превзетите й маниери и никога не бе отваряла уста пред нея, освен да й отговори с едно „да, госпожо“ или „не, госпожо“. Това за момента беше добре дошло.

Джулия доволно се усмихна при мисълта как щеше да изгони Хети, а от другата страна на масата сър Бексли нетърпеливо потриваше ръце. Всичко бе станала много по-лесно, отколкото си го бе представял.

 

Още преди да се опомни, Мод бе изтръгната от уюта на мрачната кухня и запратена в сенчестите зали на голямата къща. Тя очакваше, че най-мъчителната част от новата й длъжност щеше да бъде да си вземе довиждане с потъналата в сълзи Хети, понесла под ръка вързопчето си с лични принадлежности. Стана обаче така, че Хети искрено я поздрави за назначението и на бърза ръка се сгоди за ковача на селото, Джими Коркоран, който от няколко месеца упорито я преследваше.

— Не позволявай на тази стара кучка да те малтретира, Мод! — й каза Хети на тръгване. — Прекалено си наивна. Дръж се на висота и не се давай на старата кобила, мисис Джулия!

— О, Хети! — говореше през сълзи Мод и здраво прегръщаше приятелката си. — Какво ще правя тук без теб? Ти беше единствената ми приятелка.

— Кук ще се грижи за теб. Винаги го е правила. Вслушвай се в съветите й, Мод. Тя знае кое как е. Кланяй се на господарката и прави каквото ти нареди. Само гледай да не оставаш насаме с господаря и всичко ще бъде наред. Да не забравиш да ми идваш на гости в селото?

Когато след няколко дни Мод прежали загубата на приятелката си, тя откри, че работата на камериерка й харесваше. Не можеше да се нарадва на новата си синя шевиотна рокля, колосаната бяла престилка, малката шапчица и тънкото шалче, с което я бяха накиприли. Обожаваше да работи в залите с високи тавани, заобиколена от купища красиви предмети. Усърдно полираше сребърните подноси и сервизите за чай, докато повърхността им заблестяваше като огледало и можеше да се огледа в тях, като правеше това не от страх да не си навлече гнева на лейди Джулия, а защото искрено се наслаждаваше на красотата им. Усилено наблюдаваше останалите слуги и запомняше как се изразяваха, как известяваха за някой гост или как донасяха получено съобщение, като бързо схващаше основните правила. Наблюдаваше как се подреждаше масата и какви чинии се използваха за различните ястия, приготовлявани от Кук. Не забравяше да наблюдава дори и начина, по който господарите използваха различните прибори за хранене. От зоркия й поглед не убегна фактът, че лейди Джулия загребваше по малко и винаги оставяше половината ядене в чинията си, което според Мод беше правилно. За сметка на това господарят й се нахвърляше лакомо върху храната и не оставяше дори и трошичка.

Най-щастливите й мигове бяха, когато в къщата пристигаха гости за вечеря. Тя ги посрещаше на вратата, оглеждаше дрехите им и запомняше отработения жест, с който те подаваха палтата и шапките си на чакащите лакеи. Когато сядаха на масата, тя вперваше очи в дамите. При мъжете липсваше всякаква култура, ако не се смяташе лорд Бамбридж, който никога не губеше достолепието си, дори и когато всички останали мъже започваха да се търкалят пияни под масата.

Но жените! Дори само когато ги наблюдаваше, Мод имаше чувството, че е преминала цяла школа по-добри обноски. Тя не пропускаше нищо: дрехите, платовете, цветовете, грима, необичайните шапки и дълбоко в себе си се заричаше и тя един ден да се облича като тях.

Един следобед, когато пристигаха гостите, поканени за някакъв рожден ден, на нея се падна да поеме тежкото палто на лорд Бамбридж.

— О, ето те вече във висшето общество, Мод. Много се радвам да те видя тук. — Той приятелски я потупа по рамото. — Винаги съм смятал, че истинското ти място е тук в къщата, а не в опушената кухня.

Мод свенливо се поклони и се изчерви от удоволствие, че той не я бе забравил.

— Благодаря ви, сър. Много се радвам да работя тук.

— Не оставай длъжна на свадливата ми дъщеря, моето момиче — каза лорд Бамбридж и запримига към нея. — Тя обича да лае, но рядко хапе.

— Тя винаги се е отнасяла много мило с мен, сър — отвърна Мод, докато поемаше връхната дреха на Рамзи и надипли двете палта върху ръката си.

— Ха! Имаме представа как става това, нали, Рамзи? — каза Бамбридж. — Но ти казваш това, защото си добро момиче. — Той се обърна към широкия вестибюл, а Мод се втурна да остави палтата и да ги представи, като за малко не връхлетя върху адвоката. Дребното човече я погледна, а по лицето му се изписа досада.

— Съжалявам, сър — промълви Мод и се затича.

Рамзи бе един от честите посетители на Торнууд, но Мод имаше чувството, че той изобщо не забелязва съществуването й. Отдавна бе решила, че това бе типична черта на адвокатите, които според господаря й съществуваха единствено за да разоряват хората или да ги измъкват от затвора.

При целия този забързан ритъм на живот дори и често спохождащите я мисли за Алън Дезмънд не можеха да намалят ентусиазма й от новите задължения. Вечер, когато изморена, с изтръпнали крака се сгушваше в леглото си, образът му изплуваше пред очите й и споменът за горещите му устни, силните ръце и стройното му мускулесто тяло я пронизваше болезнено от горе до долу. Отново я налягаше мъката, че може би никога повече нямаше да го види, и все се насилваше да повтаря, че по света има и други мъже. Ето, тя имаше възможност да се движи из красивите стаи на господаря си, да се любува на изящните мебели и нямаше защо да страда. Ако трябваше да прекара остатъка на живота си в Торнууд, по-добре да го прекара като камериерка, отколкото като помощничка в кухнята.

Само едно нещо смущаваше безоблачното й щастие и то беше, че сър Бексли й обръщаше повече внимание от необходимото. Господарят й изпитваше истинско задоволство да я хване натясно в някоя от стаите или в мрачния вестибюл и внезапно да я сграбчи или ощипе, а после гръмогласно да се засмее, оставяйки я смутена и объркана. Отначало Мод не знаеше какво да прави в такива случаи. Тя беше благодарна на господаря си, че я бе преместил на работа в красивата си къща, но това не значеше, че в замяна трябваше да му предложи тялото си! Но как да му го обясни? Кук я беше предупредила, но със своята наивност Мод изобщо не предполагаше, че това можеше да се превърне в сериозен проблем.

Едно нещо обаче знаеше със сигурност и то беше, че няма да ги остави да се разпореждат с живота й както с Хети. Тъй като нямаше някой, който да гори от желание да се ожени за нея, като я изхвърлеха от Торнууд, тя трябваше да отиде да работи във фабриката. Не, по-добре да си има работа със сър Бексли, отколкото това. Просто трябваше да се опита да стои по-далеч от него и да се надява, че той щеше да си намери някоя друга слугиня, за да се забавлява. Това поне беше някаква надежда.

През първите няколко седмици нещата вървяха нормално. Сър Бексли й обръщаше малко внимание най-вече заради факта, че жена му не се чувстваше добре и си стоеше през повечето време в къщи. Мод усърдно си вършеше работата и се стараеше да не нарушава решението си. Проблемите й изглеждаха решени.

Господарят не беше единствената й мъка. Жена му бе тази, с която всички в къщата трябваше да се съобразяват. Лейди Джулия се бе разболяла от ангина, която само усложни и без друго не дотам приятното й благоразположение. Досега Мод търпеливо бе понасяла непрестанното придиряне на господарката си. Лейди Джулия не можеше да бъде умилостивена, защото дори човек да си вършеше задълженията с повишено внимание, тя винаги намираше повод да се заяде за нещо, което не бе наредила да се направи, но за което очакваше слугите сами да се досетят по някакъв начин. Лошият й нрав се бе отпечатал и на постоянно сбърченото й лице и Мод изобщо не се учудваше защо господарят й търсеше утеха при прислужниците. Съпружеското му ложе сигурно отдавна бе изстинало.

Въпреки че не правеше нищо, за да предизвиква нейна светлост, Мод имаше чувството, че самото й присъствие бе достатъчно, за да вбеси господарката й. Разбира се, повтаряше си Мод, тя бе злонамерена и лоша и по отношение на всички останали, но момичето все пак се надяваше, че ще си спечели някакво уважение, ако усърдно и безропотно си вършеше работата. Ставаше обаче така, че всичко, което правеше, само й докарваше още по-язвителни забележки и увеличаваше списъка на ежедневните й задължения.

Въпреки несгодите Мод продължаваше да упорства и да не се предава. Тя се блъскаше от сутрин от мрак и мълчаливо изпълняваше всичко, защото продължаваше да вярва, че лейди Джулия щеше да забележи старанието й.

— Не бъди чак толкова убедена, че всичко ще се оправи — предупреждаваше я Кук. — И аз някога бях като тебе. Тази проклета кучка, господарката, не знае що е благодарност, защото тогава няма да може да крещи, да вика и да заповядва, а всички знаем, че цялото й щастие се крепи именно на това.

— Няма значение. Аз съм решила да й докажа, че мога да служа за пример, независимо от това колко време ще ми отнеме.

Тя не каза, че искаше да се покаже достойна, за да не загуби новото си място. Всеки изминат ден се убеждаваше, че трябва да се закрепи на новото си положение с цената на всичко.

Най-накрая лейди Джулия обяви, че се чувства оздравяла и, че възнамерява на следващия ден да се поразходи извън Торнууд. Мод въздъхна облекчено и започна да мечтае за спокойния ден, когато необезпокоявана от никого щеше да подрежда красивите стаи на къщата.

Рано на следващата сутрин, когато стоеше в кухнята при Кук и закусваше с овесена каша, при тях нахълта господарят. Без да обръща внимание на Мод, той обяви, че жена му отива на разходка и, че той самият може да отсъства до утре, ето защо Кук да приготви вечеря само за нейна светлост.

— А, да — добави на тръгване той. — Мод, докато ме няма, бих искал да почистиш стаята ми. Тя е в ужасно състояние — пепелниците са пълни, завивките се нуждаят от проветряване и всичко е потънало в прах.

— Разбира се, сър — каза Мод и той излезе на бегом от кухнята.

Кук загрижено я погледна, но тъй като и двамата господари щяха да излизат, тя реши, че нямаше нужда да я предупреждава.

Малко по-късно, въоръжена с метла, ведро с вода, четки и парцали, Мод се изкачи по стълбите до стаята на господаря. Тъй като за първи път влизаше в нея, тя почтително бутна вратата и внимателно пристъпи навътре. До отсрещната стена имаше голямо легло с балдахин с дръпнати завеси. Прозорците бяха закрити с плътни плюшени пердета и не пропускаха слънчевата светлина. Навсякъде се въргаляха дрехи: на един стол лежеше преметнат редингот, на пода се търкаляше самотна батистена риза, една перука бе килната на една страна върху стойката, а в ъгъла, свит на топка, се мъдреше един панталон. Още от прага се виждаше дебелият слой прах, който покриваше всички предмети. Стаята приличаше досущ на обитателя си: разхвърляна, артистична и преливаща от изобилие.

Мод затвори вратата, остави парцалите на земята и започна да събира дрехите, като внимателно ги подреждаше върху ръката си. Тя ги сгъна на спретната купчина във вградения гардероб, когато зад гърба й се чу подозрителен шум. Тя се обърна и затаи дъх, защото завесите на леглото изведнъж оживяха, показаха се две ръце, а след тях и една глава.

— Господарю! — извика Мод и замря от учудване. Сър Бексли разбута ленените завивки и скочи на пода.

Мод продължаваше да стои неподвижно, докато той изтича до вратата и превъртя ключа в ключалката. С кокалестите си космати крака, над които се развяваше дългата му нощница, той представляваше твърде комична фигура и при други обстоятелства Мод сигурно би избухнала в смях. Не й трябваше много време, за да отгатне намеренията му, и с пронизителен писък се хвърли към него, за да изтръгне ключа от ръката му. Бексли доволно се закиска и го скри зад гърба си, докато Мод отчаяно се мъчеше да докопа ръцете му. Той направи опит да я сграбчи, но тя пъргаво отскочи и изтича до противоположния ъгъл на стаята.

— Но, сър, какво правите тук?

— Изненадах те, нали? Колко забавно! Изпратих Джулия и адвоката на разходка и се скрих тук, за да те спипам, когато дойдеш да чистиш стаята ми.

Мод ядовито го изгледа.

— Това не приляга на джентълмен като вас, сър. Всъщност е направо отвратително.

— О, сладка моя Мод. В един мрачен ден като този, боричкането сред завивките ще ни развесели и двамата. Не трябва да се впечатляваш от тези неща. Остави се на мен.

— Сър, настоявам да ми дадете ключа и да ме пуснете да изляза от тази стая! — каза Мод, като се помъчи да си придаде строгост.

С неподозирана пъргавина Бексли скочи на леглото и дръпна завесите. Като продължаваше да се киска, той повдигна завивките и пъхна ключа отдолу.

— Трябва да дойдеш и да си го вземеш.

Мод започна да се изнервя.

— Моля ви, сър, дайте ми ключа! Тази игра съвсем не ми е по вкуса.

— Да не би да те държа насила тук? Мисля, че не. Можеш да отключиш вратата и да си излезеш, когато пожелаеш. Но преди това трябва да се качиш на леглото и да си вземеш ключа.

Тя подозрително го изгледа.

— Прекрасно знаете, че…

— Ето, ще ти помогна — извика сър Бексли и дръпна завесите и от другата страна. Когато се наведе към нея, тя предпазливо заобиколи леглото и застана срещу него.

— Подайте ми го сега! — каза Мод, като смътно подозираше, че нямаше да стане така.

— Не, не. Не така. Най-тържествено обещавам, че ако го намериш сама, можеш да отвориш вратата и спокойно да си тръгнеш.

— Сър, аз съм почтено момиче. Тази игра не ми е по вкуса.

— Да, да. Знам, че си почтено момиче. Но дори и почтените момичета един ден трябва да научат нещата от живота, а кой може да ти ги покаже най-добре, ако не аз, твоят благодетел?

Мод внимателно пристъпи и повдигна кранчето на завивката. Големият месингов ключ лежеше доста навътре и се намираше по-близо до господаря й, отколкото до нея. Без да го изпуска от очи, тя се наведе, но не можа да го достигне. После повдигна полата си, качи едното си коляно на леглото и отново се протегна. Бексли следеше движенията й и продължаваше дяволито да се усмихва. Много внимателно тя качи и другото си коляно.

— А-ха! — извика той, за части от секундата се метна на леглото и я сграбчи през кръста. Двамата паднаха върху завивките и пълното му, отпуснато тяло я натисна надолу. Когато той се изправи, за да дръпне завесите, Мод отчаяно запълзя към края на леглото, но пухената завивка се оплете в краката й и я обви като пашкул.

— Ела, тук, сладкото ми похотливо бонбонче — гъгнеше господарят й, като се опитваше да сграбчи връзките на корсажа й. Мод отчаяно ги стискаше с ръце.

— Моля ви, сър, не беше честно…

— Няма да те нараня, красавице. Просто се отпусни и се остави в ръцете ми…

Двете части на блузата й се разтвориха, когато той скъса връзките. Мод се опита да ги придърпа, но Бексли наведе широкото си, брадясало лице и залепи влажните си устни върху кожата й, ближейки улейчето между двете й гърди и мляскайки така, сякаш опитваше някой от най-вкусните десерти на Кук.

Мод хвърли поглед към нощницата му, която се бе набрала над дебелите му бедра, и я обзе паника. Тя събра всичките си сили, за да го отблъсне и да се претърколи до другия край на леглото. Когато той падна по гръб върху възглавницата, нощницата му се запретна чак до главата и тя изумена видя твърдия му морав член, който стърчеше сред островче косми между двата му крака.

Бексли бързо се опомни, сграбчи я за ръката и се помъчи да я метне отново на леглото. Мод се вцепени от ужас, започна да вика и да се извива, за да се откъсне от силните му ръце.

— Какво става тук?

Те не бяха чули шума от превъртането на ключа в ключалката и изскърцването на отворената врата. Мод и Бексли стояха като вцепенени и гледаха стройния силует на лейди Джулия, която стоеше в рамката на вратата. Тя беше облечена в костюм за езда, а перата на шапката й почти достигаха до горната рамка.

Бексли извика, блъсна Мод и тя се свлече на колене край леглото. Като придържаше корсажа си, тя се отдалечи колкото се може настрани и започна да оправя дрехите си.

Студените очи на Джулия фиксираха изумената физиономия на съпруга й.

— И аз питам какво става! Та то личи от пръв поглед. Ти… ти, развратен!

Сър Бексли се опомни и се помъчи да възвърне достойнството си.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? Нали трябваше да ходиш до Тетфорд?

Джулия връхлетя в спалнята като боен кораб с развети платна.

— Ти само това чакаше, нали? Заподозрях те веднага щом изпрати бедния стар Рамзи да върши твоята работа. Изправи се, жалък негодяй, и се облечи! Какво ли би казал баща ми, ако те видеше в този ужасен вид?

Бексли си изсули откъм горния край на леглото и докато навличаше халата си, мърмореше, че този високомерен старец не разбира нищо от човешките удоволствия. Но Джулия вече бе насочила яростта си към Мод и не успя да го чуе.

— Ах ти, никаквице! — изсъска тя. — Сигурно ти си го подмамила, въпреки че достатъчно добре го познавам, за да предположа, че му е нужен само един поглед.

— Но, господарке, аз наистина не…

— Млък! Ти си също толкова виновна, колкото и той, и изобщо не желая да слушам извиненията ти. По-късно ще реша какво да правя с теб.

Мод погледна към сър Бексли и излезе от спалнята, като си даваше сметка, че точно сега нямаше никакъв смисъл да протестира. Може би по-късно, когато уталожеше гнева си, ако това изобщо станеше, лейди Джулия можеше да благоволи да я изслуша. Но сега Мод изгаряше единствено от желанието да запрати първия й попаднал предмет по зачервената, глупашка физиономия на сър Бексли.

С пламнало лице тя нахлу в таванската стая, която споделяше с една от другите камериерки. За голямо нейно облекчение стаята беше празна. Тя заплиска лицето си в легена с вода, сякаш искаше да измие цялото огорчение и унижение, което бе изпитала, но не се получи. После се сгуши в леглото и се замисли.

Лейди Джулия се бе отнесла лошо с Хети, но гневът, който трябваше да се стовари върху главата на Мод, щеше да бъде десеторно по-голям. Ако изобщо я оставеше в къщата. Това бе смразяващо предположение, но трябваше да свикне с него. Пред нея имаше два пътя: или трябваше да намери сили да понесе опустошителното отмъщение на господарката си и да остане в Торнууд, или да си намери друга работа, преди да бъде изхвърлена като мръсно коте.

От двата варианта вторият изглеждаше значително по-добър. Но къде щеше да иде? Тя бе прекарала целия си живот в имението и знаеше твърде малко за останалия свят. Високомерието на Джулия се основаваше на факта, че малко от хората, живеещи в околностите, бяха достойни за уважение. Тези, с които общуваше, рядко я посещаваха, отблъсквани от лошия й нрав. Работата беше там, че твърде малко местни благородници прекрачваха портите на Торнууд.

С изключение на…

Но да, разбира се! Лорд Бамбридж! Вярно, че той беше баща на Джулия, но никога не се бе държал високомерно като нея. Всъщност доста често се бе отклонявал от пътя си, за да й каже няколко мили думи, дори и когато работеше като прислужница в кухнята. Може би той щеше да пожелае да я вземе на работа при себе си?

Тази мисъл я поуспокои. Сега дори не се притесняваше, че ще я върнат обратно в кухнята, само да можеше да стои настрана от сър Бексли и ужасната му жена.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че това бе единствената й надежда. Но сега нямаше да бърза. Отначало щеше да изчака, да избере подходящия момент и да се надява, че господарката й ще поуталожи гнева си. Вече нямаше значение колко лошо лейди Джулия щеше да се отнася с Мод, щом тя бе намерила разрешение в случай, че положението станеше нетърпимо.

 

След три дни „Стенбъри Плейърс“ щяха да пристигнат в Лондон. Докато Алън Дезмънд яздеше усамотено по пустия път извън малкото селце Пайнър, той облекчено си мислеше, че големият град вече бе съвсем близо. Турнето бе продължило твърде дълго и ги бе уморило, и той с нетърпение очакваше деня, когато щеше да окачи шапката си в своята стая в „Агнето и флагът“ и за известно време щеше да поостане на едно място.

Не можеше да каже, че си бе губил времето. В чантата до седлото му имаше три пиеси, които само чакаха да бъдат дадени за отпечатване. Смееше да мисли, че и трите бяха доста добри. В тях имаше доста хумор, язвителни реплики и двусмислени намеци, които бичуваха фамилията от Хановер и завоалирано възвеличаваха каузата на Стюартите. С голямо удоволствие щеше да ги види поставени на сцената на театър „Челси“.

Над живия плет ниско прелетя сврака и конят му нервно зачатка с копита. Алън потупа гладката му шия, за да го успокои, и той отново заситни лекия си раван. Мислите му отново се зареяха над ежедневните проблеми и той нахлупи шапка, за да се предпази от силното слънце.

Единственият проблем с новите му пиеси бе намирането на актриса за главната роля. Франсис бе от дълго в занаята, а външността на Кати бе откровено вулгарна, за да може да пресъздаде илюзията за младост и невинност на Пердита. Освен това двете бяха много завистливи и ако предпочетеше едната пред другата, рискуваше да си навлече гнева на две подивели котки. Явно трябваше да се поразходи из останалите театри, за да види дали нямаше нови попълнения актриси, които да наеме при себе си.

Трупата на лорд Стенбъри, помисли си той. Въпреки че добрият стар граф се грееше под лъчите на топлото италианско слънце и остави Алън да се разпорежда с делата му в Англия, неговите пари продължава да крепят актьорите. Той, разбира се, му бе оказал немалка чест, защото помогна на Алън да се занимава с нещо, което му доставяше огромно удоволствие.

Конят му следваше един път в подножието на нисък хълм, който извеждаше към главната улица на селото. Както бе и предполагал, през този горещ следобед навън имаше твърде малко хора, въпреки че в далечината се забелязваха дребните фигурки на полските работници. Той зави от главния път, повървя малко по първата тясна алея вляво и завърза коня си пред една порутена дървена врата. После мина под свода и излезе на една малка пътечка, водеща до стара средновековна църква, чиято квадратна кула се открояваше сред маранята на мързеливия следобед. Когато бе избрал това място за срещата си с братовчеда на графа, той се опасяваше да не срещнат клисаря, но по всичко личеше, че наоколо няма жива душа. Старият човек сигурно беше отишъл да дремне под някоя дебела сянка.

Меките му кожени ботуши тихо прекрачиха каменния праг. Алън бутна вратата и се шмугна в мрачната, потънала в тишина църква, като не преставаше да се оглежда. Вътре беше приятно хладно и освежаващо в сравнение с жаркия пек отвън. Алън свали шапката си и избърса с ръкав потното си чело.

Вътрешността на църквата беше като оазис на спокойствието и тишината. Той погледна каменната зала и малкия параклис и си помисли, че може би трябваше да каже някоя молитва. Само че не бе вярващ. Тишината и спокойствието можеха да заблудят някого, че всичко по света беше наред, но той знаеше, че това не беше вярно. Пред очите му заиграха неканени образи. Това не бяха сцени от хедонистичния, изпълнен с удоволствия живот на разпътния Лондон. Това бяха стари спомени, в които родната му къща бе обхваната от пламъци, където четиринадесетгодишният му брат Нийл се мъчеше да се изтръгне от ръцете на войниците, докато един не прониза с върха на байонета си сърцето му, и майка му, която виеше отстрани, докато искрицата живот у нея се превърна в ненужно бреме.

Алън потръпна и тръсна глава. Винаги изпадаше в униние при тези мисли. Семейството му отдавна бе избито и единственото нещо, което го крепеше, бе, че един ден щеше да си отмъсти. А това той никога нямаше да забрави!

Откъм вратата се чуха приглушени стъпки и той подскочи. После бързо се дръпна към потъналата в сянка стена и впери очи в мъжа, който прекрачи прага. Новодошлият носеше късо палто с качулка, която покриваше лицето му и горната част от пурпурночервената му риза, но Алън разпозна белите копринени чорапи и сребърните токи на обувките.

— Добро утро, милорд — тихо каза той и излезе от сянката. Мъжът бързо се огледа и в уморените му очи проблесна тревога.

— Ей Богу, така ме уплашихте! Не бързайте с обръщенията. Знаете, че и стените понякога имат уши.

Алън се усмихна.

— Засега съм сигурен, че сме сами. Кога се върнахте в Англия?

Двамата отидоха към закътания долен ъгъл на ниския свод, откъдето можеха да наблюдават входа, без да бъдат забелязани, и продължиха да шепнат.

— Преди два дни. Пътуването беше ужасно. През цялото време бушуваше буря.

— Срещнахте ли се с графа?

— Да. И с принца. Но да си призная, срещата ми с тях не ме обнадежди кой знае колко. Братовчедът Стенбъри се държи, но принцът съвсем се е потиснал и търси утеха във виното и проститутките.

— Не е прав. Толкова много неща зависят от него.

— Опитах се да му го кажа. Но… както знаете, понякога всичко изглежда безнадеждно. — Алън извърна глава, като отказваше да приеме чутото. Не можеше да бъде безнадеждно. Те трябваше да успеят. — Няма да се предаваме — продължи събеседникът му, сякаш прочел мислите му. — Нося пари от графа и писма, които трябва да предадете на мадам дьо ла Трембрие. — Той пъхна ръка под палтото си и подаде на Алън един пакет, увит в козя кожа и здраво завързан с канап. — Можете ли да й го предадете?

— Да. След три дни пристигаме в Лондон, така че няма да има никакъв проблем. Няма ли още нещо? Не са ли взели вече някакво решение?

— Знаете колко е трудно и колко много време изисква всичко това. Не можем да си позволим още един провал…

— Знам. Само че понякога едва успявам да прикривам гнева и омразата си. Имам чувството, че започвам да се изхабявам от това спотайване и изчакване.

Мъжът сложи ръката си върху тази на Алън.

— Имайте търпение. Всичко по реда си. Трябва да пазим пълна тайна, иначе всичко ще се провали. Сега трябва да тръгвам. Веднага щом получа новини от графа, ще се видим отново.

— В Лондон ли?

— Може би да, може би не. Това, че пътувате из страната, е много полезно за делото. А, щях да забравя. Донесох ви и това.

Той му подаде една дървена квадратна кутийка. Изглеждаше простовата и доста нескопосана, а отгоре й имаше един боядисан кръг.

— Какво е това? — попита Алън, докато я въртеше в ръцете си.

Събеседникът му шеговито се усмихна.

— Изглежда съвсем безобидна, нали? Но когато доближите до нея изправена чаша с вино, върху боядисания кръг се появява ликът на нашия принц. Това се нарича анаморфен портрет. Нещо като калейдоскоп. Считаме, че е извънредно уместно, когато се налага да пием тайничко за здравето на краля.

— Хитро измислено — каза Алън и скри кутията в джоба си. — Нямам търпение да я изпробвам.

Двамата напуснаха църквата поединично, като се изчакаха един друг. Алън се метна на коня и тръгна към селото, но после си спомни, че наблизо имаше една кръчма. Той беше жаден, а до тръгване имаше още много време. Може би една бира щеше да разсее унилото му настроение, когато разбра колко мизерни бяха шансовете принцът да си възвърне влиянието в Шотландия, да не говорим за цяла Англия.

Ако кръчмата не беше много пълна, той можеше дори да се опита да извади кутийката и да вдигне тост пред анаморфния портрет на принц Чарлз Стюарт.