Ашли Сноу
Мод (24)

Глава 24

Студеният вятър откъм Истривър пронизваше като с нож ефирната пелерина на Мод. Тя смъкна качулката върху лицето си, за да се предпази, и забави стъпки по разкаляния път. Това бе първата й зима в колониите и тя вече знаеше, че няма да е като зимите в Англия. Свежата есен бе обагрила листата в най-различни цветове, каквито не бе виждала досега: червен, златист, зелен, цинобър. Всичко бе по-живо. Обилният сняг от началото на декември вече почти се бе стопил и бяха останали само няколко кални петна по пътеките и плетовете, но студът бе намалял. Зимата бе по-мразовита и дълга, отколкото в Англия. Понякога мислеше, че никога няма да се стопли.

Намирайки пролука в движението на каруците и файтоните, тя се втурна през Док Стрийт към отсрещната страна, където бяха складовете на книжарите Крос и Краун. Спря и се загледа във витрините, на които бяха изложени стоки, току-що докарани от Лондон.

Последният роман на Шарлот Ленъкс, подвързан с тъмночервена кожа с позлатени краища, я привличаше като магнит. Имаше нова история на Римската империя и чудесно подбрана колекция от карти на Северна Америка. Това би било много интересно, помисли си тя, след като самата бе пропътувала големи разстояния из Нова Англия и Нова Франция.

За момент отново се пренесе в сребристото безбрежие на залива Свети Лорен и изоставения град Луизбърг. Френската крепост скоро бе паднала под атаките на англичаните и разрушените й сгради и почернели останки нямо свидетелстваха за жестоките бомбардировки и обсади, които бе понесла. Не съжаляваше, когато намериха толкова бързо кораб за Ню Йорк. Сега се чувстваше така, сякаш бе обходила целия свят, макар и да знаеше, че не е.

Романът я съблазняваше, но щом погледна в чантата си, реши да запази монетите, които имаше. Животът им още бе твърде неуреден, за да си позволят да харчат пари за друго, освен за най-необходимото. Алън настояваше, че трябва да живеят скромно, докато не получи превод от агента си в Шотландия.

Стаите, които бяха наели в къщата на фрау Квадман на Мейдън Лейн, бяха удобни, но много обикновени и единствено фактът, че наскоро венчаните Джеръми и Мими живеят от другата страна на коридора, ги правеха поносими. Все пак трябваше да издържат, докато мистър Бенет организира театър, за да могат отново да си вадят хляба.

Тя се уви по-здраво в наметката и се усмихна. Какво значеха някакви лишения, щом Алън бе до нея? След като помисли, че завинаги го е изгубила, бе истинско небесно щастие да влезе в стаята и да го види, седнал на стола, как вдига поглед към нея, усмихва се и протяга ръце да я привлече на скута си. Да лежи в прегръдките му, да чувства устните му, които се плъзгат по лицето, гърдите, тялото и… какво повече можеше да желае? Може би брак, но тя все още отказваше да обмисля този въпрос. Когато Джеръми настоя двамата с Мими да бъдат венчани от капитана на кораба по пътя за Ню Йорк, Алън я помоли да направят двойна сватба. Ала тя още не можеше да се отърси от мисълта, че ако се ожени за нея, той ще се лиши от възможността да намери благородна, богата съпруга, която да му даде безгранична сигурност и шанс. Обичаше го прекалено много, за да се изпречва на пътя на неговия напредък. Дори когато той възразяваше, че аргументите й са нелепи, тя държеше на своето.

Дълбокият звън от кулата на Тринити й напомни, че закъснява и Алън сигурно ще се пита къде е. Тя затегна кесията си и загръщайки се по-плътно в пелерината, забърза надолу по улицата. Можеше и да беше студено, но на душата й бе топло.

Навела глава срещу вятъра, тя не видя мъжа, идващ право срещу нея. Когато завиваше зад ъгъла, тя се блъсна с него и прикова тънката му, облечена в черно фигура към стената.

— О, драги господине… простете… — каза тя и посегна да му помогне да възстанови равновесието си.

— Няма нищо… всичко е наред… не се притеснявайте… — промърмори мъжът, като намести шапката си и изтупа снега от раменете си. Вдигна поглед и видя, че тя го наблюдава.

Мод ахна. Почувства как кръвта се оттегля от лицето й и очите й се разширяват, и тя отстъпи.

И двамата замръзнаха, приковали очи един в друг.

— Мили Боже… — измърмори мъжът.

— Не! — възкликна Мод, отстъпи още една крачка назад и залитна. — Не…

Обърна се и побягна по улицата, без да забелязва подплашените коне, които се дърпаха в поводите си, не чуваше и виковете на коларите. Тичаше слепешком, долавяйки зад гърба си виковете на мъжа; безразлично й бе къде отива, искаше само да се смеси с тълпата. Продължаваше да тича, прекоси една алея, после сви по някакъв път, докато се увери, че се бе изгубила сред тълпата от коли и пешеходци. Бе забравила вятъра и студа. Сега единственото важно нещо бе да избяга.

 

Час по-късно тя се отправи към кръчмата „Кралският герб“, където се надяваше, че Алън още я чака. Вътре бе сумрачно, топло и задимено, носеха се силните, привлекателни миризми на ядене и пенеста бира.

С облекчение забеляза Алън, който седеше в едно сепаре, пушеше глинена лула и се бе зачел в някакъв лист на светлината на двойния свещник. Промъквайки се до него, Мод се опита да спре треперенето на тялото си, за което знаеше, че не е само от студ.

Той повдигна глава от листа и очите му загрижено се присвиха.

— Къде беше? Помислих, че нещо ти се е случило.

— Така е.

— Скъпа — каза той и улови ръцете й. — Измръзнала си. И си толкова бледа, сякаш си видяла призрак.

Мод едва-едва се усмихна.

— Видях призрак. О, Алън…

Очите й се напълниха със сълзи. Той си наведе по-близо и каза ниско:

— Не Шевалие дьо Превалоа, нали?

— Не — поклати глава тя. — Не него. Нещо по-лошо. Адвоката Рамзи!

Алън се засмя с облекчение.

— Сигурно си се заблудила. Адвокатът Рамзи тук, в Ню Йорк? Невъзможно.

— Той беше. Дори ме позна. О, Алън, знам, че ме е проследил дотук, за да ме върне обратно в затвора Нюгейт. Онази ужасна брошка! Не можах да я върна, а лейди Джулия е такъв човек, че ще иска отмъщение до края. Знам само, че тя го е изпратила след мен!

— Успокой се — каза той и вдигна ръката й до устните си. — Това звучи прекалено невероятно.

— Може ли да го направи? Може ли да ме арестува за нещо, което съм направила в Англия?

Алън се намръщи.

— Е, сигурно може. Да живееш в колониите е почти същото като да живееш в Англия. Но не мога да повярвам…

— Истина е. Знам, че е истина.

— Ето — каза той и побутна чашата си с топъл сайдер към нея. — Пийни си. Ще те успокои, докато аз измисля някакъв начин да се справим с положението.

— Искам да се приберем при фрау Квадман. Единствено там се чувствам сигурна.

Той я накара да изпие няколко глътки, после се съгласи, че е най-добре да се върнат в стаите си.

Сложил успокояващо ръка на рамото й, той я поведе към изхода, където, застанал зад масивен дървен тезгях, съдържателят сумираше парите от сметките. Докато Алън се разплащаше, Мод стоеше до вратата и не забеляза кога тя се отвори и вътре влязоха няколко души, като преди това изтупаха натрупания сняг по ботушите си. Тогава тя вдигна поглед и ахна.

— Какво, по… — възкликна Алън, когато тя се спусна към него и се скри като зад щит зад тялото му.

— Мод Мелингам! — извика Рамзи и се втурна към нея. — Най-после!

— Алън… Помощ! — каза тя, скрита зад него. Той веднага проумя какво става и пристъпи напред към хилавия адвокат, препречвайки пътя му.

— Мис Мелингам не е направила нищо лошо. Нямате право да я тормозите. — Той блъсна мъжа назад. — Оставете я на мира!

— Да я тормозя ли? — попита адвокатът и се отдръпна извън обсега на дългата ръка на Алън. — Да я оставя на мира?

— Не можете да ме арестувате — извика Мод от мястото си. — Не съм вземала онази брошка. Някой я бе сложил в кесията ми и аз трябваше да я продам, защото ми трябваха парите. Но не съм я откраднала, не можете да ме арестувате за това.

— Да ви арестувам? Защо пък трябва да го правя?

— Не съм я откраднала… — Мод отчаяно повиши глас.

— Чакай малко — намеси се Алън, като я улови за раменете. — Просто се успокой и ще изясним нещата. — Той се обърна към адвоката, който имаше комично изражение на дребното си лице. — Не сте последвали Мод в Америка, за да я задържите, така ли?

— Божичко, не. Защо ми трябва? Дойдох да й донеса нещо.

Алън премести поглед от Рамзи към Мод и после обратно.

— Смятам, че е по-добре да седнем — каза накрая.

Масата до прозореца изглеждаше по-подходяща от мрачното сепаре. Светлината, процеждаща се през стъклото, бе бледозелена, като морето в ясен ден. Тя падаше върху полираната като излъскано злато повърхност на чамовата маса.

Мод седна срещу адвоката. Още не бе уверена, че няма да я арестува и да я откара в Англия като престъпница в трюма на някой кораб. Всъщност бе склонна да вярва, че невинните му уверения са клопка, за да приспи бдителността й. Бе така близък с ескуайър Бексли и ужасната му съпруга, че не виждаше какво друго може да го е довело тук или накарало така упорито да я преследва.

— Така — каза Алън делово. — За какво е всичко това.

Рамзи извади снопче книжа с много нотариален вид, запечатани с огромно парче восък.

— Ваши са, мис Мелингам. Доста усилия ми костваше, докато ви ги донеса. Не бе лесно да ви открия.

Мод ги погледна, сякаш всеки момент от тях щеше да изскочи някакво чудовище.

— Не ги искам.

Алън посегна към тях, счупи печата и прегледа най-горния, после и останалите.

— Но…

— Точно така — каза адвокатът, като седна отново и подръпна краищата на вълнената си жилетка. — Лорд Бамбридж много настояваше. В последния си час той ми нареди да намеря мис Мелингам, колкото и време да ми отнеме и с цената на всякакви средства. Виждате ли, много искаше да поправи злината, която ви е причинил.

— Лорд Бамбридж е мъртъв? — възкликна Мод, като за момент забрави за всичко. — Съжалявам — промълви тя, спомняйки си топлата му усмивка и състрадателен поглед. — Но каква неправда ми е причинил? Той винаги е бил така добър с мен!

— Мисля, че ще намериш отговора тук, любов моя — намеси се Алън със странно изражение на лицето си. — Според този документ… той е твой баща.

Тя го погледна.

— Мой баща? Но това е невъзможно!

— Ни най-малко, скъпа моя Мод — обади се Рамзи с най-приятния си адвокатски глас. — Лорд Бамбридж наистина бе твой баща. Разбира се, бе женен, когато се влюби в малката гувернантка, която жена му нае да се грижи за дъщерите и. Тя умря, когато ти се роди, и за да се предотврати вредата, която скандалът можеше да причини на болната му жена, той помоли семейство Мелингам да те отгледат. През цялото време докато ти растеше, той гледаше да се грижат добре за теб, но едва на смъртния си одър съвестта му проговори и той ме натовари със задачата да ти кажа истината.

— Мой баща… — прошепна Мод, извиквайки в съзнанието си образа на онзи набит, изпълнен с достойнство възрастен джентълмен, който винаги намираше добра дума за нея. А майка й, която не познаваше, е била гувернантка, образована дама. Нищо чудно, че бе по-любознателна от другите слуги.

— Това не е всичко — продължи Алън със самодоволна усмивка. — Явно съвестта на лорд Бамбридж го е задължила да ти остави наследство.

— Точно така — намеси се Рамзи, страхувайки се, че Алън ще съобщи новината преди него. — Три хиляди лири годишно. Това би трябвало да послужи като компенсация за всички щети, които може да ти е причинил.

Мод остана с отворена уста.

— Три хиляди лири! Та това е цяло състояние! Алън, ние сме богати!

Алън се засмя.

— Е, не точно богати, но заможни. Не мога да повярвам. Хванал съм богата наследница!

Рамзи се облегна и извади още един плик от джоба си.

— Нося ордера за тазгодишното плащане със себе си. Щом го предам, мога спокойно да се върна в Англия. Това препускане около света е прекалено много за човек, който е свикнал със спокойния живот и съзерцаваното на природата в Съфолк.

Мод най-после възвърна способността си да говори.

— Не още. Не и преди да съм взела част от тези пари, за да купя най-хубавата брошка в Ню Йорк, която да отнесете на лейди Джулия.

 

— За Мод Мелингам Мейкджой, актриса, наследница и изключителна домакиня!

Алън вдигна чешете си, а Джеръми и Мими го последваха и се изправиха. Мод ги дари със сияйна усмивка. Бяха най-добрите й приятели на света, а наздравицата им бе толкова искрена, че тя усети как в очите й напират предателски сълзи.

— Благодаря — каза тя и преглътна. — Много ви благодаря.

— Ние трябва да ти благодарим за тази прекрасна вечеря — заяви Джеръми и отново се настани на мястото си. Бяха седнали около кръглата дъбова маса в розовата стая на „Кралския герб“, наслаждавайки се на най-великолепната вечеря, откакто бяха напуснали Англия. Мод я бе уредила по случай ненадейното си богатство и бе настояла всичко да е първокласно, от скаридите и супата от костенурки, след които следваха десет ястия, до крем карамела и сладкишите за десерт. Към вечерята бяха поднесени четири вида вина, подбрани най-грижливо и без оглед на цената. Храната и напитките бяха чудесни, но истинско удоволствие й достави искрената радост, с която всички посрещнаха новината за внезапното й голямо богатство. Мод произнесе мислена молитва на благодарност за това, че има такива добри приятели. Сега те бяха нейното семейство, това, което никога не бе имала.

— Разбира се — каза сухо Алън, — след тази вечеря Мод сигурно вече няма да има богатство. Вероятно струва цяло състояние.

— Няма значение — отвърна тя и небрежно махна с ръка. — Сигурно никога вече няма така да си развържа кесията, но сметнах, че днес си струва, след всичко, което преживяхме.

— Какво ще правите по-нататък, мамзел? — попита Мими. Кръглите й бузки бяха порозовели от виното и през цялата вечер тя рядко пускаше ръката на съпруга си. — Ще купите къща тук, в Ню Йорк, или ще се върнете в Англия?

Мод се усмихна на Алън.

— О, мисля, че ще останем в Ню Йорк, а ти? Англия изглеждаше привлекателна до момента, в който разбрах, че лейди Джулия ми е половин сестра. Тази мисъл е ужасна за мен, но предполагам, че е още по-ужасна за нея!

Алън постави ръка на рамото й и я притегли към себе си.

— Преди да помислиш да си купуваш къщи, дрехи или други такива, има нещо, което трябва да свършим на първо място. Сега, след като си богата наследница, няма повече да възразяваш да се омъжиш за мен. Искам церемонията да се състои утре сутринта.

Мод погледна в дълбоките му очи и за последен път се опита да се пребори със собствените се демони.

— Може би е време — изрече тихо. — Може би това е най-хубавият дар, който моят баща ми е оставил.

И това бе истина. Лорд Бамбридж й бе дал възможност да прибави нещо повече към богатството на Алън от собствената си бедност: име, макар и незаконно, наследството на изискана фамилия и зестра. Едва ли, когато е диктувал писмото, лорд Бамбридж е предполагал какво й дарява.

Алън се наведе и целуна устните й, все така топли и приканващи, каквито бяха през онзи първи ден в лондонското му жилище.

— И моето тяло става твой пленник — промълви той и усети тръпката, която разтресе тялото й.

Тя постави длан на бузата му.

— Това е Конгрийв — каза тя меко — „Обич за обич.“ А аз никога не получих ролята на Анжелика!

— Ще я получиш. Когато построя постоянен театър тук, в Ню Йорк, ще получиш всички големи роли.

— О, не мисля — отвърна меко тя. — Подозирам, че ще предпочета да стоя вкъщи, да забавлявам разните дьо Ланси, Клинтън и другите дами от обществото, както и да отгледам шест пълнички, хубавички и щастливи дечица.

Алън пребледня.

— Шест! Господи, жено, не си чак толкова богата!

— Богатството невинаги означава материални придобивки.

— Хм! — Джеръми дискретно се изкашля. — Хайде, Мими, моя френска гълъбице. Мисля, че е време да оставим тези двамата насаме. Освен това — прибави той, обгръщайки с ръка раменете на момичето и усмихвайки са при вида на изпълненото й с обожание лице — прекалено дълго не сме се отдавали на нашите собствени удоволствия. Лека нощ, приятели, благодарим за прекрасната вечеря.

Мод и Алън едва ли забелязаха, че си тръгват. Тя се наведе към него и го целуна с цялата жар на преливащото от обич сърце. Той леко прокара пръсти по страната й.

— Обичам те, Мод Мелингам Мейкджой, бъдеща Синклер.

— Само Мод Синклер — прошепна тя. — Мисля, че ще върнем Мод Мейкджой на крал Едуард, с моите сърдечни благодарности. Това не е подходящо име за една почтена омъжена дама.

Алън се усмихна, вперил поглед в блестящите й очи.

— Но мисис Синклер ще си бъде за мен Мод Мейкджой в онези случаи, когато ми е необходима.

Мод приглушено се засмя и потъна в прегръдките му.

— Винаги, любов моя. Винаги!