Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Highwayman’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 35гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Ейвъри. Дъщерята на разбойника

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

9

Лизи прекара целия следобед, надзиравайки как Моли, Хълдспет и Нида разчистват безпорядъка, предизвикан от нашествието на драгуните. Трите жени тихо си вършеха работата, навели глави и без да говорят, за да не си навлекат гнева й.

Всички охотно приписваха лошото й настроение на това нежелано посещение посред бял ден, а Лизи още по-охотно ги оставяше да вярват, че е така. Не си даваше труд да признае, поне пред себе си, че това отвратително разположение на духа се дължи по-скоро на вътрешните й тревоги, отколкото на ада от щетите, които бяха нанесли хората на лейтенанта.

Няма никакви призраци. Не спираше да си го повтаря. Родителите й не обитават хана „Крал Джордж“ и тя не се притеснява за Джон Карлтън или за присъствието му в нейния хан.

Но колкото и да си втълпяваше сама, че няма призраци и че неканеният й гост е само една нищо и никаква дребна досада, с която ще успее да се справи, Лизи не можеше да повярва нито на едното, нито на другото — мислите й все я водеха към онази заключена стая с обезпокоителния й гост и още по-обезпокоителните му тайни.

 

Защо ли няма с какво да се занимава. Нещо, което да държи ръцете му заети и да разсейва мислите му.

Джон се вгледа мрачно в насъбраните паяжини, изцяло закрили единия ъгъл на тавана. Нещо — каквото и да е! — само да има с какво да си запълва времето!

Той издърпа другия стол, за да има къде да си изпъне краката, но веднага съжали, че е направил това движение. За двадесет и пет години на едно и също място столът бе събрал толкова много прах, че от него и скала можеше да се разкиха. Джон Карлтън обаче не беше скала, а предизвиканата от праха кихавица събуди заспалото му главоболие, което каната с бира бе успяла да успокои.

Той изсумтя погнусен, опъна крака, кръстоса ръце на гърдите си и се загледа в прашния под.

Ясно е, че стаята не се използва, но не пречи от време на време някой да я поизчисти. Веднъж годишно няма да е зле. Може би дори веднъж на всеки две години. Но двайсет и пет години да не се бърше прах? Случвало му се е да спи и в почисти обори.

Когато Лизи пак дойде, ще си поговорят по въпроса. След това място дори влажната изба изглежда примамлива!

 

И тази вечер остана само Нида да разчиства масите и да бърше разляното.

Лизи изруга салона и посетителите му. Нямаше да е зле още някой да помага със сервирането, но Хълдспет ужасно се страхуваше хората да не започнат да проявяват открит интерес към състоянието й, а Моли, въпреки че имаше пред очите си примера с Хълдспет, не спираше да флиртува с всеки мъж под седемдесетте, дори при нищожен намек от негова страна. Лизи подозираше, че прислужницата нарочно не атакува по-представителните неженени мъже, макар че нямаше как да го докаже.

Ако Самюел не се върнеше скоро, тя имаше твърдото намерение да го издири и да го върне в хана, независимо от свадливата му сестра.

Лизи подпря ръце на кръста и изви гръб назад, опитвайки се да разтегне преуморените си мускули. Вече бе изпила две чаши чай от върбова кора, приготвен от Берта, заради главоболието, но тежестта в краката щеше да изчезне само след едно хубаво накисване в гореща вода и няколко часа почивка.

Нямаше да е зле да не поглежда толкова често към ъгъла до огнището, където неканеният й гост бе седял първата вечер и я бе наблюдавал. Сега го нямаше, но тя можеше да се закълне, че от време на време го вижда там — висока тъмна фигура с опасно изкусителна усмивка, която блести в очите и се спотайва в ъглите на устата му. В някои моменти дори можеше да се закълне, че го усеща, че чувства как погледът му я следи, докато прибира халбите с бира и каните с вино, че усеща присъствието му на една стъпка зад гърба си, докато се движи в препълнения салон.

Ако не бяха неприятно реалното туптене в главата, умората в гърба и болките в краката, Лизи можеше да си помисли, че сънува. Чаят поне започваше да действа. Протягането помогна… малко. Краката просто трябваше да издържат малко повече.

Лизи въздъхна, взе напълнените халби и се върна към работата си. Уилям Уудфорд — онзи с известните блуждаещи ръце — седеше пред огъня, заобиколен от слушатели, а Лизи знаеше, че нескончаемите му приказки, пораждат силна жажда както у публиката, така и у самия разказвач.

— Да знаете само, лейтенантът за малко да подлуди хората си, така се развилня и така ругаеше, като ги караше да търсят оня колонист, дето им се изплъзна — разказваше той.

Тъй като фермата му бе разположена на север от земите на адвоката Дрейтън, точно между квартирата на лейтенанта и тази на войниците му, Уудфорд беше надежден източник на информация за движението на червените куртки.

Събралите се фермери и надничари кимаха в знак, че оценяват разказаното… и тревогите на лейтенанта.

— Да не казвам пък — продължаваше Уудфорд, — че негова светлост все праща известия на лейтенанта да прави това и онова. И по някой път доста го кастри, както чувам. А лейтенантът винаги щом му се накарат, така почва да беснее, че хората му са готови да застрелят оня колонист, само да им падне в ръчичките, в което доста се съмнявам.

Томас Гейнс изхихика одобрително на шегата и хвърли изпитателен поглед към Лизи.

— Аз пък чух, че според лейтенанта беглецът се криел някъде тук много наблизо. Ти да знаеш нещо по въпроса, а, Лизи?

Дори най-мрачното смръщване на Лизи не може да накара стареца да млъкне.

— Лейтенантът да си мисли каквото си ще — каза тя, като тропна пълната халба с бира пред един от насядалите мъже. — Това не е моя работа.

— Ами, друг път не е. — Набръчканото лице на Томас се разкриви в зрелищно любопитна физиономия. — Искам да кажа, ако ти, такова, си го скрила.

— Аз? Нарочно да скрия човек, търсен от кралските войници? И отгоре на това той да не ми плати за стаята и храната? — Лизи издърпа от ръката му полупразната халба. — Тая вечер няма да получиш повече бира от мене, Томас Гейнс, защото, както виждам, и тая, дето си изпил, е успяла да ти размъти мозъка.

Насядалите, включително и самият Томас, се разсмяха на остроумната реплика. И когато Лизи се обърна, за да сервира друга чаша, той си грабна обратно своята.

— Едно не разбирам — каза Гарик Ътли, — защо му е трябвало да се нарича Гидиън, ако наистина е Карлтън и е законен наследник на негова светлост. Подозрителна работа, ето какво е това според мене. Подозрителна!

Уудфорд подпря лакти на коленете си и се наведе напред, поклащайки халбата, която държеше. Заговорнически сниши глас.

— Чух, че той много държал да говори с господин Рандал, ама да не повярваш колко много… Знам го от домоуправителя на господин Рандал, той пък го чул от иконома, щото икономът говорел с него, когато домоуправителят го повикал. Тъкмо след като онзи бил ходил при негова светлост, а пък това, както си го мисля аз, е даже много интересно, като се има предвид другото.

Ъгли замислено подръпна долната си устна.

— Аха, има за какво да си мисли човек, като се знае как негова светлост се дърлеше с господин Рандал, след като дойде в имението, и с бащата на господин Рандал преди туй. Като капак на всичко му е дошло това идване на младия господин Карлтън. Така си мисля аз, като капак му е било!

Събралите се дружно закимаха, потвърждавайки, че начинът им на мислене съвпада с този на Ътли. Самият Ътли обаче беше склонен да застане както на едната страна, така и на другата, заради самото удоволствие да спори.

— От друга страна — каза той с вид на съдия, принуден да говори в полза на защитата, — той може да е някакъв измамник и да се опитва да открадне нещо, дето не е негово. Може да е чул всичко, каквото му е трябвало, още първата вечер, докато седеше тука и ние си приказвахме съвсем открито. Може да си е помислил, че ще е много хубавичко да се помъчи да убеди негова светлост и господин Рандал, че е някой, който не е.

Одобрителните кимания този път бяха съпроводени и със замислено смръщване на физиономиите.

— Ъхъ, май така ще е — каза Уудфорд. — Лейтенантът не е от ония, дето ще оставят тая работа да мине, даже оня да е само един обикновен глупак и да се опитва да мине за друг глупак.

— Че е глупак, глупак е — каза старият Томас, — но може да е разбрал, че си струва да направи оня човек да изчезне преди това като по поръчка, ако искате да знаете какво мисля аз — добави той с многозначителна гримаса.

Одобрителните изхъмквания на слушателите показваха, че и те споделят неговото мнение.

— Аха, точно така — каза Уудфорд, мятайки остър поглед към публиката си. — Много ще е интересно да се знае какво мислят негова светлост и лейтенантът, защо така се ядосват, пък бил той законен наследник или не. Цялата тая работа е много странна. Правичката ви казвам, наистина е много странна.

— Да — потвърди Томас Гейнс, — странна е.

И изгледа многозначително Лизи над ръба на халбата си миг, преди целият да потъне в нея.

Това извади Лизи от мрачното съсредоточаване, с което досега бе слушала споровете. Тя се обърна, решена да не дава повече ухо на объркващите мисли, които разговорът бе породил у нея, и видя как Нида я зяпа, застанала с поднос празни халби в ръцете и остър, любопитен поглед на изпитото си лице.

Щом разбра, че са я забелязали, Нида веднага наведе глава и се изпари. Лизи гледаше след нея, докато не изчезна в кухнята. И това се пише на сметката на Джон Гидиън/Карлтън, реши тя, като се намръщи — изглежда, вече не може да вярва и на собствените си прислужници.

Никога преди Лизи не си беше задавала този въпрос. Не желаеше точно сега да се занимава с него, макар че от отговора му зависеха много неща, много повече, отколкото би искала да признае дори пред себе си.

 

Когато тръгна да залоства външната врата зад последния посетител, Лизи усещаше как краката я болят още повече отпреди и беше невъобразимо ядосана.

Берта не показа никакво съчувствие.

— Ще се стопиш, ако продължаваш да се ядосваш така — отбеляза старата готвачка, като сипваше една чаша от сварения в гърнето чай.

— Тия войници…

— Не те ядосват тебе войниците, знам аз.

— Приготви ли кошницата с храна за него, както ти казах? — запита Лизи, сменяйки внезапно темата.

Старата готвачка се поколеба, после кимна нерешително.

— Много повече, отколкото ще му стигне за един ден… макар че ако имаш и капка разум, ще му дадеш тая храна и един кон и ще го пратиш да си върви, преди да ти е навлякъл още неприятности.

— Щях да го направя, стига да можех — каза Лизи и се помъчи да повярва, че това е самата истина. — Но хората на Ламбер ще бъдат нащрек, а луната все още свети достатъчно, за да забележат, ако някой язди сам през тресавищата. Не ми се мисли какво може да стане, ако сега го хванат, особено с някой от моите коне и със следи, които ще ги доведат право тук.

Дори Берта нямаше как да оспори това, макар войнственият пламък в очите й да подсказваше, че всичко би се развило съвсем другояче, ако имаше и най-малката вероятност да убеди Лизи да постъпи иначе. Готвачката въздъхна, надигна се тежко и тръгна да отнесе кошницата с храна, която беше приготвила.

Движението размърда Скръф, който се бе настанил на любимото си място за спане под масата. Кучето се надигна с тъжен поглед в очите, после скочи на крака и припна през кухнята подир Берта.

Готвачката отключи шкафа, където държеше по-скъпите подправки и съдини, и извади някъде от дълбините му една кошница, покрита със салфетка. Направи бърз оглед на съдържанието й, и отново заключи шкафа.

— Трябваше да я скрия — обясни тя, оставяйки кошницата на масата пред Лизи. — Нида се навърташе наоколо и мога да се закълна, че е преброила всяка трошичка хляб и всяко парче сирене, което слагам тук. Пратих я да си гледа работата, но тя, с каквато хитра физиономия си тръгна…

Готвачката смръщи чело и поклати глава.

— Винаги съм ти казвала да не вярваш на това момиче. Не й вярвам никак точно сега, когато имаш нещо да криеш.

— Че какво може да направи? — запита Лизи.

Точно сега никак не й се искаше отново да спори по повод миячката, въпреки очебийното любопитство, проявено одеве от Нида в салона.

Берта се навъси, явно борейки се с подтика да й каже какво точно би могла да направи Нида. След като реши да премълчи, тя само изсумтя пренебрежително и се върна към среднощното си угощение.

Когато разбра съвсем ясно, че няма да получи никакви остатъци, Скръф въздъхна, подви крака и прилежно започна да се чеше по брадичката.

Лизи се усмихна. Не можа да се въздържи. Скръф се изправи, прекоси стаята и приседна в краката й с очаквателно наострени уши.

— Ах, ти, безсрамен просяк такъв — нахока го Лизи, докато му подаваше парченце хляб от кошницата на Джон Карлтън.

Берта изсумтя погнусено.

— По-добре ти се виж. Ако някое нищо и никакво помиярче може да ти изпроси нещо за ядене, представям си какво ли може онзи дявол там горе.

Когато Лизи само сви вежди в отговор и даде на кучето и парченце сирене, очите на Берта се присвиха заплашително.

— Може да не ме слушаш какво ти казвам за Нида, обаче това добре си го набий в главата — майка ти умря заради един красив негодник. Знам го, защото помагах на дядо ти да я погребе. Ако не внимаваш, ще си навлечеш дявол знае какви неприятности от друг такъв негодник, затова ти казвам, опичай си акъла!

 

Тя отиде при него дълго след като ханът бе потънал в сън. Дори старите дъски бяха притихнали и леките й стъпки прозвучаха по-ясно, отколкото друг път.

А може би той се бе вслушвал за тях по-напрегнато. Джон я очакваше, но никой не се бе доближил до стаята, дори до горния край на стълбището.

Очакването бе станало безкрайно дълго и ако го нямаше физическото успокоение да измерва с крачки тясното пространство на стаята, щеше да бъде почти непоносимо. Беше седял до масата, за да гледа как угасва денят, потъмнявайки в прашния прозорец, беше хвърлял трохи хляб по паяците, настанили се по ъглите на стаята, беше се опитвал да държи мислите си далеч от Лизи Тинсдейл.

Не улучваше паяците — не се и опитваше да ги обезпокои, поне съзнателно — и не успяваше да не мисли за Лизи. Във фермата поне се развличаше с разговори или игра на карти, тъй като стражите му обръщаха толкова внимание на жилището си, колкото и той.

Нямаше никакво значение. Сега тя беше тук и Джон внезапно се почувства така, сякаш отново живее, вместо просто да съществува. Ръката му стисна дръжката в мига, когато ключът задраска в ключалката. Когато ключът се превъртя, той отвори широко вратата и почти издърпа момичето в стаята. Тя отскочи назад, трепна и едва не падна върху закрития с капаци лоен фенер, който бе оставила на пода.

— Ъ-ъ… съжалявам.

— Не правете така!

Очите й бяха така разширени, че бялото светеше със синкав отблясък под светлинката на фенера. Той се ухили.

— Дяволски се радвам да ви видя.

— И не ругайте. Наслушала съм се на това в кръчмата.

Тя се наведе, за да вземе фенера и малката върбова кошница, чието съдържание бе покрито със салфетка.

— Да, госпожо. — Той посочи с жест към една по-голяма кошница, почти препълнена, която стоеше зад нея в преддверието. — Мога ли да ви помогна?

— Не. Чест е за мен да ви обслужвам.

Усмивката му стана още по-широка.

— Знаете ли, сарказмът не е най-силната ви страна, независимо колко голям опит имате в него.

Очите й проблеснаха под слабата светлина на фенера.

— Странно. Лейтенантът мисли другояче.

— Той ви ласкае.

Вие също можете някой път да опитате — отвърна тя и мина край него.

Джон взе по-голямата кошница, но когато я остави на пода и затвори вратата зад себе си, видя, че Лизи не бе помръднала и на инч. Стоеше до масата, стиснала здраво фенера с едната ръка, и го гледаше така, сякаш изведнъж му бяха поникнали рога.

— Нещо не е ли наред? — запита той и бутна настрани кошницата. — Да не са се върнали червените куртки? Да не би да си имате неприятности заради…

— Кой сте вие? — запита тя.

— Кой…? — Джон преглътна въпроса.

Знаеше какво има предвид. Както предполагаше, въпросът бе неизбежен, макар че изобщо би предпочел да не говори по тази тема.

Вместо това обаче той отмери най-елегантния си поклон.

— Джон Франсис Гидиън, на вашите услуги, госпожо.

— По-вероятно Джон Франсис Карлтън.

— О — сви вежди той, сякаш премисляше. — Сигурно искате да узнаете нещо повече за Гидиън.

— Да. Не. — Тя раздразнено вдигна рамене. — Вие ли сте наследникът на лорд Малоран?

— Той явно не мисли така.

— Той не, но вие? Негов племенник ли сте?

Въпросът бе зададен възможно най-пряко и не му оставаше друго, освен да излъже най-безсрамно, или да каже истината. Джон въздъхна. Би предпочел бягството. Беше толкова по-удобно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Да — каза той нерешително. — Аз съм законният син на по-младия брат на негова светлост, Уилям Франсис Карлтън. Това ме прави племенник на лорд Малоран, негов най-близък жив роднина… и негов наследник.

Тя не помръдна, вгледана в него и застинала в неподвижно мълчание.

— Вие не ми вярвате.

Лизи бавно изпусна дъха си и също така бавно наведе фенера, който държеше.

— Вярвам ви. — Той едва дочуваше шепота й. — Колкото и да не искам, ви вярвам.

Джон се наведе, за да вземе фенера и малката кошница с храна от ръцете й, после внимателно остави и двете неща на масата. Имаше нещо в погледа й, в смайването, с което възприемаше неговите претенции, и то разкри пред него какво наистина означава признанието му.

Той беше наследник на лорд, наследник на име и имения, принадлежали на половин дузина поколения Карлтъновци преди него… и този единствен, неизтриваем факт издълбаваше между него и Лизи цяла пропаст, която поне за нея нямаше да е лесно да премине.

— Но това нищо не означава — изрече той.

Гняв разтърси вцепененото й мълчание.

— Не означавало нищо? Не означавало нищо? Не ставайте глупак! И не се отнасяйте с мене като…

— Аз…

— Карлтъновци са управлявали Малоран Хол още когато този хан се е строил. Лорд Малоран е най-богатият човек на мили наоколо и най-силният. Ако вие сте негов наследник…

Тя преглътна другото, което щеше да каже. И изведнъж започна да изважда от кошницата хляб и увити в салфетки храни. Подреждаше ги спретнато на масата, едно след друго, сякаш разчиташе това делнично занимание да я отвлече от други, по-смущаващи мисли.

Озадачен, Джон заобиколи масата и се озова лице в лице с нея.

— Лизи?

— За вас съм мис Тинсдейл — отсече тя.

И с наведена глава започна да събира остатъците от предишното хранене с почти неприлична бързина.

Джон се наведе към нея, хвана ръката й и я накара да спре.

— Какво има?

Ръката й беше студена, много по-студена, отколкото бе очаквал дори в среднощния хлад на стаята. Закачливите думи замряха на върха на езика му. Тук се криеше нещо повече от гняв, нещо по-дълбоко и по-смущаващо от страха, че рискува, задето го е скрила тук.

— Лизи? — каза той отново, този път по-меко.

Тя бавно вдигна глава, докато погледът й се кръстоса с неговия.

— Казват, че майка ми е обитавала тази стая — изрече тя най-накрая.

Гласът й се губеше в тишината.

— Мислите, че майка ви е попречила на войниците да влязат?

— Или баща ми.

Тя погледна към черния нощен прозорец на другата стена.

Джон не можа да види там нищо интересно — съмняваше се дали светлината даже от десет фенера ще успее да пробие праха и мръсотията, трупани години наред върху стъклата, но Лизи стоеше като омаяна. Тя издърпа ръката си от неговата и прекоси стаята, сякаш привличана от някакъв настоятелен спомен. Потърка наслоения прах с опакото на ръката си и се наведе по-близо, за да погледне навън в нощта.

След миг колебание Джон отиде и застана до нея. Мястото, което бе разчистила, блестеше в черно, като затоплено с дъх стъкло в мразовито утро, но той не виждаше нищо, освен мътното отражение на закрития с капаци фенер на масата отзад. Ако някой не спеше в такъв късен час и погледнеше към хана, можеше да си помисли, че бледата светлина и неясните сенки, които той и Лизи хвърляха, са просто призраците, за които легендите твърдяха, че обитават това място.

Дори Лизи да бе забелязала, че той е застанал до нея, с нищо не го издаваше.

— Защо…? — настоя той, когато тя замлъкна.

Тя го погледна сепната. За миг Джон реши, че няма да чуе отговора.

— Червените куртки убили баща ми — изрече тя най-накрая, — но най-напред чичо ви дал заповед да го убият на всяка цена. Именно той заповядал на войниците да задържат майка ми като заложница една вечер, когато разбрали, че той е обещал да дойде при нея.

Лизи отново се обърна рязко към прозореца, сякаш искаше да види нещо повече от лунната светлина и сенките, простиращи се надалеч.

— Войниците отпратили слугите. Пребили дядо ми, вързали го и го заключили полумъртъв в избата. Довлекли майка ми тук и я завързали за леглото така, че да види, когато баща ми дойде на кон през тресавищата. Закрепили мускет пред гърдите й, за да не мърда, запушили й устата, за да не може да го предупреди, че има засада пред прозореца. И зачакали.

Лизи пое дълбоко дъх, като че ли самият въздух я изгаряше.

— Заради него, заради баща ми тя дръпнала спусъка на оня мускет — изрече тя с преливащ от болка глас. — Заради мъжа, когото чичо ви се заклел да унищожи на всяка цена, колкото и скъпо да му струва… само защото баща ми някога го ограбил и се смеел, докато го правел.

Лизи го погледна и лицето й внезапно доби сурово и неумолимо изражение.

— Не можах да й простя — каза тя. — Не можах да забравя, че е искала да умре заради баща ми, а не е искала да живее заради мене.

 

— Лизи! — Жалният вик на Бес се откъсна от самото й сърце. — Лизи!

Майката литна от леглото, но Оливър я сграбчи и я притисна в прегръдките си, преди да успее да прекоси стаята и да стигне до дъщеря си. Тя се опита да се освободи, но само след миг избухна в плач, свита до гърдите му.

— Знаех, че ми се сърди, но никога не съм допускала… не знаех… о, Оливър! Какво да правя?

Оливър я държеше здраво и се опитваше да заглуши болката й, като нежно я полюшваше в прегръдките си.

— Тихо, любов моя — прошепна той и леко я погали по косата, отмахвайки я от лицето й. — Нищо не можем да направим. Не сега. Не ние. — Той леко я целуна по главата. — Тихо. Замълчи.

 

В този миг Джон би се заклел, че двамата мъртви любовници са с него тук, в стаята. Можеше да ги види. Те стояха при долния край на леглото, почти можеше да ги докосне.

Разбойникът бе висок, силен, красив мъж, великолепен в кадифената си дреха с яка от фина бяла дантела. До него, сгушена в закрилящите му ръце, бе красивата му любима Бес. Те не помръднаха, не казаха и дума, само наблюдаваха дъщеря си със загрижения поглед на хора, които носят вината за миналото, но са безсилни срещу страстите на настоящето.

Невъзможно наистина. Джон премига и прокара ръка пред очите си. Разказът на Лизи бе повикал тези привидения — нейният разказ и собственото му въображение.

Когато погледна отново, ги нямаше.

Лизи го гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха неизплакани сълзи, но според Джон тя не виждаше нито него, нито това, което му се бе привидяло. Погледът й бе прикован към миналото и отдавна погребаните му ужаси.

Преди той да отвори уста, Лизи се обърна отново към прозореца, с гръб към него, и този път Джон знаеше точно какво вижда тя през мъглата на праха, годините и спомена.

— Баща ми чул изстрела. — Гласът й бе нисък, равен и безизразен. — Мама чакала той да дойде достатъчно близо, да го види там под лунната светлина, преди да натисне спусъка, който така отчаяно се опитвала да достигне. Той чул изстрела, но нямало как да разбере какво означава, затова се обърнал и препуснал назад.

Лизи докосна стъклото — леко, сякаш докосваше миналото.

— Разбрал за смъртта й едва на следващата сутрин, както ми разказаха. Но когато чул, препуснал отново насам. Войниците, разбира се, го чакали. Застреляли го там, на пътя… застреляли го като куче, така казваше дядо ми. И го оставили там, него и коня му. Като предупреждение за другите, предполагам… и храна за гарваните.

Гласът й се бе снишил до шепот в неподвижния нощен въздух.

— Там, близо до онези стари дървета — прибави, посочвайки с ръка, сякаш Джон можеше да види това, което виждаше тя.

Лизи сви вежди и се доближи още повече до стъклото, сякаш се опитваше да види неподвижното окървавено тяло, което бе паднало там преди толкова години.

Джон се размърда неспокойно в настъпилата тишина, не знаеше какво да прави. Полека приседна на крайчеца на леглото.

— Не аз съм заповядал да убият баща ви — каза той с мек глас. — И моят баща не го е заповядал. Той е напуснал Англия много преди това.

— Знам — каза тя, насилвайки се да го погледне в очите. Лицето й бе бледо, изтощено от вълнението, изглеждаше много по-крехка, много по-изящна отпреди. — Но като знам, че сте негов племенник, негов наследник… — Тя поклати глава, сякаш се отърсваше от съмненията. — По-добре да ми го бяхте казали още първата вечер, когато ви доведох тук.

— Щеше ли да има значение? Щяхте ли да ме предадете на Ламбер и хората му, ако знаехте?

Тя сви рамене с жест на безразличие.

— Не знам. Не го направих и предполагам, само това има значение.

Тя му обърна гръб и отново се загледа през почернелия от нощта прозорец. Когато продума, сякаш говореше на нещо там вън, меко, като разказвач на приказки, който започва с „имало едно време“.

— Казват, че виждали майка ми на този прозорец понякога, когато луната е пълна и няма облаци. Казват, че тя чакала любимия си разбойник, наведена през отворения прозорец, за да вижда пътя, по който той ще дойде при нея.

Лизи леко изпусна дъх, като едва доловима въздишка, и прокара пръст по една линия там, където се съединяваха двете крила на прозореца нежно, почти благоговейно, без да обръща внимание на праха. Не се виждаше никаква частица чист метал, която да подсказва, че този прозорец е бил отварян през всичките години, откакто дядото на Лизи е затворил стаята — завинаги, както е смятал тогава.

— Казват, че майка ми обитава тази стая, защото го е чакала тук, когато е умряла. Казват, че когато го чака, заплита любовен възел в косата си. — Вниманието на Лизи бе приковано към запечатания от времето прозорец. Тя докосна стъклото с върха на пръста си, сякаш очакваше да види отражението на майка си в него вместо своето.

— Яркочервен любовен възел… за него. За любовта, която са си давали един на друг. — Гласът й се сниши до шепот. — Яркочервен, като кръвта, която тя е проляла. Заради него.

— Виждали ли сте я? — запита меко Джон, не желаейки да разруши магията.

— Не — прошепна тя със съжаление. — Но Самюел я е виждал. Той е виждал и баща ми. Облян в лунна светлина, как галопира по пътя, сребърен под сребърната светлина, а големият му призрачен кон хвърля сребърни искри, когато копитата му докосват земята.

Тя въздъхна и се приближи още повече до почернялото от нощта стъкло, вгледана в тъмнината, която криеше толкова тайни от нея.

 

— О, Оливър! Това е толкова… толкова романтично! Бес, развълнувана, подсмръкна и премига, за да скрие сълзите си.

Да, би било… — ако имаше поне капчица истина — изръмжа Оливър, комуто това не бе направило никакво впечатление.

— Да не искаш да кажеш, че нашата Лизи си измисля? — запита оскърбено Бес. — Само защото е дочула нещо погрешно?

— Не, не казвам, че Лизи лъже. Самюел обаче — като нищо. Лъгал е яко, когато й е разказвал тая история. Не помниш ли, Бес? Ти се беше подала през прозореца, така е, но ми се караше, задето съм подплашил ония нахакани лондонски глупаци и заплашваше, че ще ме пратиш цял месец да спя в конюшнята, ако не престана. Ужасно ми се накара, помня го, така беше ядосана! Чудно как половината народ наоколо не станаха тогава от леглата си, за да позяпат!

— Ах! — каза Бес. Очите и се стесниха, тя сви вежди и в опит да си спомни.

— И бях с Вълшебника, така си е — продължи Оливър, без да обръща внимание на опасните сигнали, — но не сме препускали в галоп. Освен това този кон никога не е хвърлял искри с копитата си, дори когато беше жив. А пък Самюел…! — Оливър изсумтя презрително. — Беше мъртвопиян и едва се влачеше към къщи, връщаше се от „Кучето и говедаря“. Не е могъл да види ясно нищо, нито дори собствените си обувки! Не се ли сещаш, Бес?

— Така е, сещам се, сега ми го припомни, Оливър Хардуик.

При тези думи Оливър вдигна глава. Твърде късно осъзна опасността.

Бес надвисна над него.

— Ти можеше да гониш горките младежи на половината път до Йорк, ако имаше как, и нямаше и да си помислиш за нашата Лизи, в какво положение ще изпадне тя!

— Никого не… Хайде, Бес!

— А това ми припомня…!