Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (8)

8

Лейтенантът и хората му дойдоха точно когато Лизи бе седнала да обядва.

Тя чу внезапен шум в кръчмата, последван от стъпките на няколко чифта ботуши, които се насочиха към кухнята. Напоследък поне времето бе ясно. Нямаше голяма вероятност да са шляпали в кални локви, но докато претърсваха, направиха куп други бели. Хълдспет щеше много да им се зарадва.

Един войник бутна кухненската врата и застана мирно, докато Ламбер минаваше покрай него, за да влезе в кухнята. Скръф, кухненското куче, изръмжа недоволно при това нахално нахлуване, после се сви под масата, далеч от обсега на който и да било ботуш, който можеше да го ритне за наказание.

Ламбер изгледа презрително животното и без да му обръща повече внимание, се съсредоточи изцяло върху Лизи.

— Вярвам, че не съм ви обезпокоил? — каза той.

Тонът му съвсем ясно говореше, че се надява точно на обратното.

— Напротив — отвърна спокойно Лизи. Тя демонстративно насочи вниманието си към рибата, която чистеше от костите. — Не съм и очаквала доброто възпитание или просто учтивостта да ви възпрат.

— Много сте проницателна.

Лизи го изгледа, изсумтя под нос, и отново се зае с рибата.

Това го разяри повече, отколкото внезапен удар. Ламбер сърдито дръпна насрещния стол и седна.

— Къде е той?

Лизи измъкна една голяма кост и полека я остави на ръба на чинията.

— Кой?

— Вашият колониален гост.

Тя замря, държейки ножа и вилицата театрално вдигнати във въздуха.

— Той не ми е гост. Откакто го отмъкнахте от салона за благородни посетители. И изкаляхте от край до край почистените ми подове — наблегна тя.

Ламбер я погледна подозрително.

— Не сте ли го виждали?

Лизи бавно остави ножа, после вилицата, кръстоса ръце на масата пред себе си и се наведе през чинията си към него.

— Да не искате да ми кажете, че сте го изпуснали, лейтенанте? Един нахален колонист? С толкова много здрави английски стражи?

Устата му презрително се стегна в тънка черта. Това, заедно с ядосаното почесване по бузата и пресните драскотини, добили грозно зеленикав цвят, направиха физиономията му непоносимо отблъскваща.

— Не съм го изпуснал — каза раздразнено Ламбер. — Хората ми го оставиха да избяга, глупаците му с глупаци!

Тя чу как войникът зад нея се размърда притеснен. Джон Карлтън трябваше да гледа да не го хванат, защото докопаше ли го Ламбер, неговите войници щяха да го накарат скъпо и прескъпо да им плати за всичко, което бяха понесли заради него след бягството му.

— Какво според вас трябва да направя? — запита тя. — Мислите ли, че аз мога да го намеря, когато вие и хората ви не можете?

— Не, аз очаквам да ми го предадете. Веднага. — Той се усмихна, но очите му останаха леденостудени. — Само помислете какви вреди ще нанесат моите хора на подовете ви, освен всичко друго, ако трябва да претърсят целия хан, за да го открият.

— Добре ще бъде да не нанасят никакви вреди. Ще искам обезщетение, ако го направят!

— От кого? От магистратите ли? — Той се разсмя. — Лорд Малоран по-скоро ще разсипе хана ви, ако Гидиън не се намери. В това отношение няма да ви бъде никак лесно.

Наистина той беше прав, но Лизи нямаше никакво намерение да признае това и по този начин да му достави удоволствие.

— Бих искала да видя как ще кажете на негова светлост, че вие и дузина войници на крал Джордж не сте могли да опазите един невъоръжен колонист — отговори тя съчувствено.

Ударът й попадна право в целта.

— Имам намерението да хвана Гидиън още преди да се стъмни. — Ламбер присви очи предупредително. — Можете да бъдете сигурна, че втори път няма да ми се изплъзне.

Тъй като Лизи не отговори, той вдигна глава и погледна към войника, който стоеше мирно до отворената кухненска врата.

— Дерихам!

Войникът до вратата се изпъна в очакване.

— Господине!

— Кажи на сержант Уилсън, че искам да търси двойно по-усърдно този човек, даже ако трябва, да обърне всяко столче и да се рови във всеки сандък с бельо тука. Ясно ли е?

— Слушам!

— Е? — изрече Ламбер след миг, тъй като войникът още не бе мръднал от мястото си.

— Свободен ли съм, господин лейтенант? — изражението на Ламбер беше достатъчно ясно като отговор. Войникът отново чукна токове и изчезна.

Лизи въздъхна примирено. Щяха да й трябват часове, дори дни, за да разчисти опустошенията, които ядосаните и оскърбени войници нямаше да закъснеят да нанесат.

Ламбер и хората му няма да намерят Карлтън, но когато след това тя се заеме с него, ще му се прииска да го бяха намерили те!

 

Нещо неопределено изтръгна Джон от съня. Той премигна глупаво, взирайки се в тавана, докато се опитваше да си спомни къде се намира.

Ханът. Лизи.

Той си пое дълбоко дъх. Лизи.

Спомни си Лизи, спомни си как се навеждаше над него, как косата й се спускаше през рамото, единствената й дреха, девствено бялата нощница, която не можеше да скрие мекото изкусително движение на гърдите й…

Той изведнъж изпусна дъх.

Лизи? По нощница? Без нагръдник и със свободно вееща се коса?

Невъзможно. Господ не може да е бил толкова благосклонен към него.

Джон със съжаление затвори очи. Значи е сънувал. Зарови се по-дълбоко под завивките с намерението да си припомни още от съня, доколкото му е възможно. Но само вдигна облак прах, който го накара да кихне.

Веднага ококори очи. Това не беше неговото чисто, удобно легло в „Крал Джордж“.

Полека отметна прашните завивки и се измъкна от тях. Главата му се завъртя за миг, после полека се успокои и постепенно Джон успя да фокусира погледа си върху стаята.

Нямаше много нещо за гледане, особено в неясната светлина, проникваща през мръсните стъкла. Заедно със светлината се върна и паметта му. Лизи беше по нощница. Но вместо да го съблазнява, бе направила всичко възможно да пробие дупка в черепа му с ръжена си.

Това повече й подхождаше. За съжаление.

Той пипна раздразнен главата си и настръхна от допира до живата рана. Не е толкова зле все пак. Бе получавал и по-лоши рани, но никога от жена, особено от жената на най-еротичните му фантазии.

Джон въздъхна и отпусна ръка. Толкова по въпроса за еротичните фантазии. По-добре да помисли какво става всъщност с него и какво трябва да прави сега.

Замазаното стъкло не позволяваше да се разбере нищо, но му се стори, че е около пладне, най-многото един-два часа по-рано или по-късно. Стомахът му протестираше, потвърждавайки предположението.

Лизи бе дошла отново при него доста преди разсъмване, носейки хляб, месо, сирене и кана хубава силна бира. Той бе спал как да е, измъчван от главоболие и лоши сънища, но бе приветствал храната и питието. След три дни, прекарани само на вода, слаб чай и отвратителните помии на оная старица, той бе погълнал простата вкусна закуска, бе изпил всичката бира и бе потънал отново в дълбок, спокоен сън, без болки в главата. Сега обаче, притеснен, започваше да осъзнава, че мехурът му е пълен до пръсване.

С бавни движения, за да не вдигне отново облак прах, Джон се измъкна от леглото и коленичи, за да потърси отдолу нощното гърне. За негово облекчение то си беше на мястото — голямо грубо глинено гърне с капак.

Още преди да го измъкне и наполовина изпод леглото, Джон дочу викове и звук от ботуши, които тъпчеха долу в преддверието, и това го накара да замръзне.

Значи Ламбер и хората му са тук. Шумът от претърсването явно го беше събудил.

Той изруга тихо и погледна към вратата! Проклети да са всички! Сега няма да може да ползва нощното гърне, звукът ще издаде къде се е скрил.

Джон полека пъхна гърнето под леглото. Като не го вижда, няма да се сеща за него. В края на краищата нали е мъж. Ще се оправи някак.

* * *

Лизи нямаше нито време, нито сили да се тревожи за Джон Карлтън. Трябваше да се разправя с настръхналата готвачка, с две истерични прислужнички, с опулената миячка, с ядосания коняр и с двама раздразнени оборски слуги — без да се смятат половината хора от съседните ферми, които бяха нахлули в хана при първите тревожни признаци и сега само й се пречкаха, накъдето и да се обърнеше.

До момента драгуните на Ламбер още не бяха счупили нищо — Лизи не броеше глинения съд, запратен от Берта по една червена куртка, когато се бе опитала да нахлуе на нейна територия, — но бяха преобърнали нещата с главата надолу, създавайки достатъчно безпорядък, който дузина прислужнички щяха цяла седмица да оправят.

Единствената й утеха бе, че безрезултатното търсене дразнеше повече Ламбер, отколкото самата нея.

— Доволен ли сте, лейтенанте? — запита Лизи, когато и последната червена куртка, изпратена да търси из мазетата и пристройките по двора, се върна да докладва за неуспеха си. — Видяхте стаята му, там нямаше нищо! И макар да признавам, че не разбирам как го е сторил, този човек е успял да си прибере нещата и да си ги отнесе. Казах ви, че не е в килера или в конюшнята, или изобщо, където смятате, че може да е.

— Колко мило да ни покажете всички места, където не сте го скрили! — Ламбер й метна унищожителен поглед. — Предлагам да ми кажете къде сте го скрили, за да не карам хората си да претърсят останалата част от тъй очарователния ви хан.

— Какво? И да ги лиша от удоволствието да причинят още повече вреди от тези, които са нанесли досега? Не си го и помислям!

За миг Лизи помисли, че той ще я удари.

— Сарказмът не ви отива, госпожо Тинсдейл. Съветвам ви да не ме предизвиквате повече.

Лизи опря юмруци на хълбоците си и се наведе към него. И нейното търпение почти се бе изчерпало.

— Или какво, лейтенанте?

Яростен вик долетя откъм кухнята, а веднага след него се раздаде трясък от счупен глинен съд и тропот от стъпки, които се оттегляха с удвоена скорост. Ако се съди по нецензурните коментари и взривовете от смях, с които войниците посрещнаха отстъплението на другаря си, Берта бе пожертвала поредното гърне, този път с по-голям успех.

Ламбер замръзна за миг с вдигната глава и разширени ноздри, слушайки как отстъпват гордите му последователи. После се извърна рязко към нея със стиснати оголени зъби.

— Или със сигурност ще ви накарам да съжалявате.

Тъй като Лизи не пожела нито да отговори, нито да се оттегли, той отново се обърна към раздразнените драгуни, струпали се на няколко крачки от него.

— Претърсете стаите горе — изсъска Ламбер. — Всичките!

Хората му се втурнаха презглава да изпълнят заповедта и да се отдалечат колкото може повече от него.

Лизи ги наблюдаваше как се качват по стълбите като хайка ловни кучета, викайки и вдигайки такъв шум, че всеки заек на миля наоколо със сигурност би побягнал подплашен.

Ако Джон Карлтън не мърда, всичко ще бъде наред.

 

Джон предпазливо се изправи и прекоси стаята по чорапи, стигайки до масата, където лежаха останките от ранната му закуска. Двата стола бяха с прави облегалки и много неудобни, но ако не правеше никакво движение, имаше много по-малки изгледи да вдигне нов облак прах и да се разкиха.

Не обърна внимание на последните парчета от сиренето и хляба. Скри под масата каната, в която имаше поне половин халба бира, за да не я вижда, след това седна на стола и зачака положението да се успокои, за да може отново да се движи.

Точно навреме. Като че ли цяла армия драгуни се втурнаха нагоре по стълбите и започнаха с извратено удоволствие да отварят с трясък вратите. Ламбер явно даваше много неприятен израз на яда си от неговото изчезване и несъмнено не се бе поколебал да го стовари върху войниците, които пък нямаше да оставят това току-така. Значи драгуните щяха двойно повече да си отмъщават за понесените унижения, стига да намереха онзи, който бе станал причина за тях.

Той се вслуша в шумовете от преддверието, опитвайки се да разбере къде са войниците и какво правят. Кръстоса крака, отряза си малко сирене и го заобръща в ръката си, без да отхапе парченце от него.

Джон мислеше възможно ли е войниците да нахлуят и в тази стая въпреки местните легенди и протестите на Лизи. Сети се за бирата и за нощното гърне. Помисли какво би направил, ако беше на мястото на Ламбер и търси избягал арестант, отново кръстоса крака и си припомни, че не мисли за бирата или за нощното гърне. Премисляше различни начини да се измъкне през прозореца и да напусне хана, въртеше се притеснено на стола и ругаеше — тихо, но яростно.

Колкото повече наближаваха търсещите до неговия край на коридора, толкова повече мислите му се връщаха към бирата под масата и нощното гърне под леглото, само на няколко крачки от него. И колкото повече мислеше за тях, толкова по-наложителна ставаше нуждата да използва гърнето. Просто трябваше да го ползва.

Ако се наложеше сега да се катери по прозореца, със сигурност щеше да се изложи.

Джон изруга Ламбер и предците му до седмо коляно, както и всеки от наследниците му, които щяха да се родят. Изруга войниците, поотделно и като цяло, и всичките им роднини, живи и умрели. И изруга себе си най-напред, задето беше пил бира.

Изстена тихичко, сви се още повече на стола и отчаяно се помъчи да се съсредоточи върху празната стена насреща.

Предстоеше дълго противно претърсване, а нямаше никакъв шанс войниците да се откажат лесно или бързо от него.

 

Лизи им даде няколко минути — колкото да намерят заключената врата — и се понесе след тях, величествена в оскърбеното си достойнство.

Съвършено точно бе пресметнала придвижването им. Ламбер стоеше пред вратата в най-отдалечения край на коридора, който тук правеше лек завой, фучейки яростно срещу драгуна, който се свиваше на пода пред него. Други трима драгуни стояха на безопасно разстояние от страдащия си другар.

— Да не искаш да ми кажеш — питаше Ламбер, — да не искаш наистина да ми кажеш, че си такъв безгръбначен пъзльо и те е страх от това?

Войникът тревожно погледна първо към началника си, после към вратата, после пак към Ламбер.

— Не, господин лейтенант. Съжалявам, господин лейтенант. Ама приказват за тая стая. Ужасни неща разправят. Ако я отворим, ще предизвикаме съдбата, така казват хората.

— Глупак!

Войникът кимна и се помъчи да се усмихне.

— Тъй вярно, господин лейтенант. Но все пак не смея да го направя.

— И има защо — намеси се Лизи, втурвайки се към тях. Тримата драгуни веднага й направиха място, отстъпвайки още пет крачки. — Години наред никой не е стъпвал в тази стая, лейтенанте. Дядо ми не позволяваше и аз също не позволявам!

Ламбер застина за миг, после бавно се обърна и я изгледа, изразявайки презрение с цялата си суха фигура. Очите на Лизи срещнаха погледа му.

— Оставих хората ви да търсят навсякъде, където искат, лейтенанте. И то въпреки подозрението ми, че са раснали в обор, така се държаха! Но това! Това вече е прекалено! Няма да го позволя, казвам ви, няма!

— Наистина ли? — Учудващо колко много заплаха можеше да вложи той в една-единствена дума. Присви очи. — Така, значи, старите истории са верни. — Изричаше бавно всяка дума, като че ли им се наслаждаваше.

Бузите на Лизи пламнаха. Тя предизвикателно вирна брадичката си.

— Тъй като не знам какви смехории са ви разправяш, едва ли очаквате да ги потвърдя или отрека. Но не ви съветвам да вярвате и на половината от тях. Дори и на една четвърт.

— Дори на една четвърт ли? — Дясната му вежда се вдигна в подигравателен жест. — Жалко.

Брадичката й отскочи още четвърт инч нагоре.

— Може и така да си мислите. Но не и аз. — С ъгъла на окото си тя видя как драгуните предпазливо заотстъпваха назад към стълбите.

— Ей, ти там! — изрева Ламбер яростно, протягайки ръка към един от отстъпващите. — Изкърти тази врата! Веднага.

Ококорен от страх, войникът погледна към другарите си, надявайки се да намери у тях подкрепа. Но те просто го изтикаха напред и той колебливо се приближи.

— Слушам.

Стисна още по-здраво мускета и кокалчетата на пръстите му чак побеляха. Вдигна оръжието, готов да го стовари върху здравото дърво.

И изведнъж в тясното преддверие се раздаде демонски крясък. Леден порив профуча край войниците, промушвайки се между тях с такава лекота, сякаш именно те бяха призраци, дошли да вилнеят из хана.

Драгуните останаха за миг като вкаменени по местата си, но когато след крясъка се разнесе остър налудничав кикот, те презглава се втурнаха да бягат, без да обръщат внимание на Ламбер.

Лизи се притисна до стената с отворена уста и сърцето й заби лудо, когато вихърът изфуча край нея, дръпна шапката и косата й и уви полите около краката й така, сякаш беше някъде вън сред тресавищата.

Ламбер се сниши със сабя в ръка, готов да се бие, но не се виждаше нищо, никакъв враг — само вятърът и отвратителният, късащ нервите, кикот.

— Излез, де! — извика той, размахвайки оръжието си. — Излез и се бий!

Вятърът само изрева предизвикателно в отговор. Чу се още по-силен и по-дивашки кикот, който сякаш се подиграваше на храбростта му.

Ламбер нападна напред, завъртя се и се замята, мушкайки и сечейки празния леден въздух.

— По дяволите! Покажи се! Пъзльо!

Смехът се превърна в див кикот, в безплътен и надменен триумфален крясък.

Тогава вятърът изведнъж стихна, толкова внезапно, че Ламбер се олюля, изгубил за секунда равновесие. В мига, в който изчезна фученето на вятъра, спря да се чува и дивият кикот и настана тръпнеща тишина.

Тишината зарева в ушите на Лизи и отекна в сгърченото тъмно преддверие. Туптенето на сърцето й бе толкова силно, че сигурно се чуваше чак на стълбите.

Озадачен и очевидно несигурен в себе си, Ламбер се изправи и се огледа, сякаш търсеше обяснение от стените, гредите или пода. Пъхна рязко сабята в ножницата и се нахвърли върху Лизи.

— Как го направихте? Кой…?

Въпросът замря на устните му. Той впи очи в лицето й. Нещо — може би нескриваният й ужас — успя да го убеди, че и тя знае за случилото се точно колкото него.

Той се обърна рязко и изгледа сърдито вратата, сякаш тя бе причина за всичките му злощастия, после гневният му поглед отново се извърна към Лизи. Замърда челюсти, като че ли предъвкваше стотици яростни мисли. Но от устата му не излезе нито дума. След още миг вече го нямаше.

Лизи чуваше стъпките му по стълбите, после по каменния под в преддверието на долния етаж, след това чу и затръшването на портата. После нито звук. Драгуните явно бяха напуснали хана.

Тя най-накрая изпусна дъха, който бе сдържала толкова дълго, изпухтя с облекчение и тежко се опря на стената зад себе си. Значи е вярно. В тази стая, в самия хан наистина има призраци.

Предишната вечер в салона, когато нещо поля с вино панталоните на Джон Карлтън, й се стори, че е повярвала в това. Но сега… сега тя знаеше, и затова животът вече никога нямаше да бъде като преди.

Почуди се дали Карлтън е чул крясъка. Усетил ли е вятъра? Ако призракът се е възпротивил на насилственото отваряне на вратата, колко по-силно щеше да протестира срещу присъствието на Карлтън в тази стая?

Не посмя да отключи вратата от страх Ламбер да не изникне отнякъде. Нямаше вероятност и някой негов драгун да се появи. Може би трябва само да почука или да пошепне през ключалката? Да му даде някакъв малък знак, че червените куртки са си отишли, да успокои и самата себе си, че всичко е наред.

Лизи колебливо се отлепи от стената, но преди да успее да почука, долови звук от стъпки, които бързо прекосиха стаята, след това тихо тупване и стържене от някакъв предмет, дръпнат на малко разстояние по пода. Звуците бяха тихи, но това стигаше да разбере, че неканеният й гост не е умрял от страх… или от това, че го беше нападнала.

Успокоена, Лизи забърза надолу по стълбите. Няма да е зле да се увери, че Ламбер и хората му вече са далеч от „Крал Джордж“. Колкото до Карлтън, щеше да се тревожи за него по-късно. Много по-късно.

 

— Толкова умно постъпи, Оливър! — изрече с възхищение Бес.

— Колко им трябва на тия червени куртки да се уплашат — възрази Оливър, изпъчил удовлетворено гърди.

— А пък аз си помислих, че не харесваш колониста.

Оливър престана да се пъчи. Смръщи вежди и хвърли поглед към вратата.

— Не го харесвам. Но не можех да позволя да го намерят и да обвинят нашата Лизи, нали?

— Естествено така е. Аз обаче смятам само да надзърна какво прави. Да видя как е, нали разбираш. Ако си уплашил и него толкова много, колкото ония червени куртки!

Преди Оливър да успее да я спре, тя вече бе прелетяла през вратата на едновремешната си спалня. Показа се оттам само след миг, като се кискаше, изчервена по призрачному.

— Божичко! — едва успя да изрече. — Наистина е много лесно да нахълташ точно когато не трябва.

— Защо? Тоя проклет колонист няма защо да си вре носа, където не му е работа, нали? Слушай, Бес, да ги нямаме такива! Ако не беше нашата Лизи…

— О, не! Нищо подобно! Не е това, което си мислиш, във всеки случай! Но колкото повече гледам този мъж, толкова повече си мисля, че ще е точно за нашата Лизи. Казвам ти, той е благословен, Оливър! Благословен!

— Как…

— Точно както си и ти. И каквото щат да казват, но това има значение, да си го знаеш!

— За какво говориш? — запита Оливър, явно озадачен.

— Това беше едно от нещата, които най-напред ме привлякоха у тебе. Колко добре изпълваше панталоните си, искам да кажа. Отпред и отзад! — Бес грееше от задоволство. — Е, и Джон Карлтън изпълва панталоните точно така, и то без никакви подплънки. Само зърнах, нали разбираш, но се уверих!

— Бес! — изрева Оливър, шокиран и разгневен.

Бес отново се изкиска.

— Макар че ако продължава с тая бързина, скоро ще му дотрябва още едно нощно гърне!