Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (6)

6

Въпреки че това й струва една безсънна нощ и безкрайни спорове със здравия й разум, рано на другата сутрин Лизи се представи в спретнатата тухлена къща, в която живееха господин Джордж Дрейтън, адвокат, и лейтенант Ламбер, който щеше да остане там, докато е на служба в тази част на Йоркшир. Прислужницата на господин Дрейтън я въведе в дневната, донесе й чай въпреки уверенията на Лизи, че няма нужда от него и отиде да съобщи на лейтенанта, че има гостенка.

След един час Лизи вече бе изпила всичкия чай, бе изяла всичките печени филийки, донесени от прислужницата, и вече щеше да протрие килима от разхождане из стаята. Докато се разхождаше, тя разиграваше мислено стотици различни постановки, опитвайки се да се подготви за предстоящата среща. Но колкото и да си представяше как ще протече разговорът, тя нито веднъж не се помъчи да си представи как ще изглежда Ламбер, когато влезе в стаята.

Това беше грешка. Ако си го бе представила, нямаше да остане така смаяна и стресната, със затаен дъх и отворена уста, когато той най-накрая влезе.

Или по-скоро докуцука в приемната. Напереният вчерашен офицер бе изчезнал и на негово място се бе появила една елегантно облечена развалина. Лицето на Ламбер от дясната страна бе цялото подуто и в грозни синини, а отляво бе ужасно срязано между скулата и челюстта. Той вървеше бавно, вдървен и неестествено изправен. Колкото и помади да си бе сложил, несъмнено известно време щеше да понася последиците от сблъсъка си с калдъръма в двора на „Крал Джордж“.

— Е? — запита той. — Какво искате?

Обърканата Лизи затвори уста и се изчерви.

— Аз… аз много съжалявам, че ви безпокоя, лейтенанте, но исках да ви видя… — Думите излетяха от устата й, преди да разбере какво казва. — Нямах предвид… Тоест… Мм…

И тя уплашена замлъкна.

— Вярвам, че представлявам поучителна гледка.

— Искам да кажа, че съжалявам за… вчерашната злополука.

И това не беше особено успешен ход. Никой мъж, чиято личност и достойнство са били така жестоко наранени, не би искал да му го припомнят.

— Конете са необясними създания, нали? — завърши тя с плачевен тон, свивайки се на стола си.

Той изтръпна, но този път не от болка в мускулите.

— Лично аз бих казал, че жените са необясними създания. Конете са просто едни глупави животни. Жените също толкова лесно биха отхвърлили някой мъж, но за разлика от животните те винаги го правят много хитро.

Съчувствието на Лизи към болките му се стопи. Тя никога не бе харесвала Ламбер, но и никога истински не бе го мразила. Той беше мъж, а мъжете са еднакви — груби, нахални и самомнителни. Лизи така и не бе успяла да разбере защо жените си губят времето с тях.

Тогава в паметта й изникна неканен споменът за един нахален мъж с морскозелени очи и опасна изкусителна усмивка… и още по-опасни, още по-изкусителни целувки. Той беше груб, нахален и самомнителен като останалите, но някак си…

Тя веднага прогони мисълта.

— Жените могат да кажат същото за вас, мъжете, лейтенанте, и имат доста повече основания. Не че това е от значение. Не съм дошла да споря с вас. Тук съм, защото искам да знам колко време ще задържите господин Гидиън.

— Наистина ли?

Каквито и страдания да бе претърпял Ламбер, това не бе притъпило острието на сарказма му.

Ръцете на Лизи се свиха в юмруци, скрити в полите на роклята й.

— Никак не ми харесва най-добрата ми стая да стои дълго време празна особено когато никой не плаща за нея.

Това бяха поне според нея нейните аргументи да дойде тук. А не онези, които тя не искаше да признае дори пред себе си.

Не я беше грижа за Джон Карлтън. Това щеше само да й губи времето и енергията, а тя нямаше големи запаси нито от едното, нито от другото. Впрочем той й бе коствал вече много време и енергия. Карлтън й бе отнел съня. Нямаше да има спокойствие за нея, докато той не напусне Йоркшир и Англия — и тази мисъл я караше да се измъчва, защото изобщо не бе свикнала да мисли за лице от неговия пол.

— Също така бих искала да зная — продължи тя мрачно — дали да пратя някой коняр да му донесе нещо. Например бельо. Нещата за бръснене. Такива работи.

Ламбер я изгледа за миг с непроницаемо изражение, после нехайно се обърна и взе една малка китайска ваза от масичката край стената. Обръщаше я в ръцете си, правейки се, че я разглежда.

— Вие като че ли сте доста осведомена за вещите на вашия гост.

Лизи отново се изчерви.

— Предполагам, че добре облечен пътник като господин Гидиън ще има такива обикновени принадлежности.

— Предполагате?

Ламбер остави вазата и втренчи поглед право в очите й.

— Аз не тършувам и не ровя из вещите на гостите си, ако това имате предвид!

Ламбер се наведе към нея със заплашително и неразгадаемо изражение в тъмните си очи.

— Не го ли правите?

— Не, не го правя.

Отпусна единия си юмрук, колкото да кръстоса два пръста в предпазния знак против лъжлива клетва. Във всеки случай никога не бе ровила из вещите на гостите си, преди да дойде Джон Карлтън.

Ламбер наведе глава настрани и взе да я разглежда така, както разглеждаше вазата.

— Тогава не знаете дали не е носел и нещо друго. Документи, да речем. Или писма?

— Не.

Тя изрече остро отрицанието, а срамът лютеше на езика й като оцет.

— Не, не знаете, или не, не носи нищо друго?

— Не, не знам. — Тя почти изстреля думите. — Да управлявам такъв голям хан като „Крал Джордж“, дори по това време на годината, ми създава достатъчно много работа, лейтенанте, така че не ми е нужно да се навирам там, където не ми е мястото.

Докато изричаше тези думи, в ума й се плъзна друга, много по-стряскаща мисъл. Дали сред книжата има нещо, чудеше се тя, нещо, което Ламбер да търси? Нещо, което иска да узнае? Или което лорд Малоран иска да докопа?

Като в проблясък на светкавица изведнъж всички стари скандали, слухове и клюки, които от толкова повтаряне се бяха изтъркали, изведнъж се подредиха в стройна картина, от която дъхът й спря: Джон Карлтън трябва да е синът на по-младия брат на лорд Малоран, изпаднал в немилост и избягал от Йоркшир преди много години.

Ако е така, значи той е и наследник на Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, както и на всички имоти на Малоран. Единственото дете на негова светлост бе починало отдавна, а предполагаемият наследник беше един далечен братовчед, когото никой не бе виждал. Всички в околността бяха чували за кръвната вражда между двамата братя и за скандала, който бе накарал по-младия да напусне Англия. Досега всички предполагаха, че този брат отдавна е умрял. Никой дори не си беше помислял, че може да е създал син, преди да напусне този свят.

Тогава няма нищо чудно синът да се върне и да предяви законните си претенции върху наследството!

Това обясняваше всичко останало — че лорд Малоран проявява толкова силен, личен и може би злонамерен интерес към един странник, че Карлтън пътува под измислено име, че предната сутрин я бе питал как се стига до Малоран Хол.

Това обясняваше и поведението му първата вечер в кръчмата, когато се заслушваше в разговорите наоколо си с много повече интерес, отколкото човек би предположил у обикновен пътник. В онзи момент тя бе отхвърлила тази мисъл, беше се упрекнала, че си въобразява твърде много, но Гарик Ъгли и Бенджамин Хойл и жените им почти цялата вечер обсъждаха подробностите на този стар скандал. Ако Джон Карлтън действително беше наследник, на лорд Малоран, вниманието му към техния разговор получаваше напълно смислено обяснение.

А ако той беше законният наследник, тогава тя имаше още по-малко основания да му помага; но понеже бе арестуван по заповед на самия лорд Малоран, това представляваше очебиен опит за извращаване на правосъдието.

Тя срещна студения питащ поглед на Ламбер и в нея нахлуха съмнения.

Ако Джон Карлтън не е онзи, за когото се представя, ако се съди по писмата у него, значи има лоши намерения и ще е най-добре тя да се държи възможно най-далече от него и работите му.

Като че ли, за да подсили неизказаните й съмнения, Ламбер посегна към стола от отсрещната страна на масата, избутвайки със сдържано нетърпение подноса от чая. Ожуленото му лице странно контрастираше с елегантния сребърен сервиз.

— Кажете — поде той, — откога познавате този Гидиън?

Лизи потръпна от обвинителната нотка в гласа му, внезапно се почувства застрашена и неуверена.

— Отседна в хана онзи ден вечерта. Когато вие и хората ви дойдохте в кръчмата.

— Никога преди ли не сте го виждала?

— Не, защо питате?

Да не би да бе доловила оттенък на ревност в гласа му?

— Защо питам ли? — Той се облакъти на масата и се наведе към нея като селски ерген, който закача любимата си… или като ловец, който тормози жертвата си. — Защото това е мое задължение. Защото според мене е… интересно… че мъж, който е тук съвсем отскоро, така лесно е спечелил благоразположението ви.

— Моето благоразположение!

Усмивката му стана хладна и жестока.

— Вашите целувки. Може би и нещо повече, макар да не съм бил очевидец.

— Никога не съм целувала този мъж. Той ме целуна, което е нещо съвсем различно.

— Наистина?

Лизи го изгледа с погнуса.

— Ако още не го знаете, лейтенанте, бих казала, че във възпитанието ви липсват не само основните уроци по прилично държание.

Той се наведе още повече.

— Да не би да ми предлагате да запълните тази празнота?

— Разбира се, че не! — Лизи се изправи рязко. Разговорът отдавна бе навлязъл в опасна територия. Достойното оттегляне беше единственият й шанс. — Тъй като виждам, че не можете да отговорите на въпросите ми, ще ви пожелая приятен ден.

Едва след като излезе в коридора, тя се осмели да се обърне и да го погледне. И веднага съжали, че го е направила. Той не бе помръднал от стола, но я наблюдаваше с такова изражение на обезобразеното си лице, което не предвещаваше нищо добро нито за нея, нито за Джон Карлтън.

 

Два дни. Цели два дни вече го държаха в тази тясна, студена каменна къща — всъщност вече трети ден — и вече му беше дошло до гуша.

Джон се изпъна по гръб на тясното легло, сключи ръце под главата си, кръстоса глезени и се взря в мрачния, изпъстрен с петна таван над него. Гледката не беше очарователна, но поне бе нещо по-различно от унилата петносана стена насреща.

Единственото, с което се утешаваше, бе, че и войниците, които го държаха арестуван, не бяха в по-добро положение — те или стояха в стаята при него, или спяха в също такива студени съседни стаи. Ядяха каквото и той ядеше, а това бе още по-потискащо от обстановката. Дъртата вещица, която държеше тази бърлога, имаше несравнимата способност да прегаря всяко ядене, включително вареното овнешко.

Снощи, с куркащ от глад корем, бе сънувал овнешкото на Лизи.

Бе сънувал и Лизи естествено — мъчителни сънища, които така бяха сгорещили кръвта му, че дори тази ледена стая му се бе сторила гореща и в съня си бе изритал всички мърляви завивки. Сънят още го безпокоеше, но това бе физическо притеснение, съвсем естествено, като се вземе предвид колко изкусителна бе самата жена.

Ами сънуваното овнешко? Сега това го притесняваше.

Джон се размърда неспокойно на коравия сламеник, сбръчквайки погнусено нос от вонята на стара слама и непрани чаршафи. Няма друг начин, ще трябва да избяга.

Бягството нямаше да бъде толкова сложно. Щеше да зашемети придружителите си, докато го водят към клозета — никак не му бе трудно да убеди пазачите си, че този преход е за предпочитане, вместо всеки ден самите те да изхвърлят кофата му за естествени нужди, — после щеше да отмъкне кон от конюшнята и да изчезне в нощта.

По това време всички войници, с изключение на нещастника, поставен да го пази, щяха да си топлят коремите и гърбовете в близката кръчма. Мизерно място в сравнение с „Крал Джордж“ на Лизи, ако се съди от коментарите им, но по-добро, отколкото самият крал бе им отредил. Часове щяха да минат, преди да се върнат и да открият другаря си вързан и килията на затворника празна.

А после?

Във Вирджиния просто би се укрил в гората и стоял там, докато бъде безопасно да се покаже. Йоркшир не предлагаше подходящи гори и докато вирджинците щяха с радост да помогнат на човек, който е предизвикал гнева на войниците на крал Джордж, местните хора като че ли не бяха толкова приятелски настроени. Във всеки случай не дотолкова, че да го скрият за четири-пет дни, докато Уилям Рандал се върне в дома на предците си. И то при положение, че Рандал се върне тогава, когато е казал да го очакват.

Джон се загледа мрачно в едно особено грозна петно от влага. Проклетник такъв! Защо не си стои тихо и мирно у дома, където му е мястото, ами препуска насам-натам през половин Англия да върши добри дела, за които дори един от всеки десет облагодетелствани едва ли ще се сети да му благодари?

Това беше положението. Колкото и да не му се искаше да остави недовършена работата, възложена от баща му, Джон трябваше да сведе срещата си с Рандал до едно любезно писмо, което да му прати половин час, преди да се качи на кораба за Америка. Няма да свърши никаква свястна работа, ако просто остане тук и пукне от студ, защото особено продължително се е възползвал от чичовото си гостоприемство.

Почти съжаляваше. Макар да не бе харесал особено нито Йоркшир, нито Англия, би предпочел да дочака връщането на Рандал, удобно настанен в най-доброто легло на „Крал Джордж“, с добрата храна на „Крал Джордж“ в корема и ако има достатъчно късмет, с Лизи, която да му стопли чаршафите.

Джон изведнъж отново кръстоса крака. Самата мисъл за Лизи предизвика смущаващи промени в известни части от анатомията му.

Което означаваше, че му предстои цял низ от неспокойни часове, защото мисълта за Лизи изведнъж се превърна в основното му развлечение, смущаващо или не.

Жалко, че не бе имал възможност да направи нещо повече, а не само да я сънува. При условие че има на разположение достатъчно време, и най-нерешителната жена ще може да оцени правилно чара му… а според него Лизи далеч не бе толкова нерешителна, колкото обичаше да се показва.

 

Два дни, вече почти три, откакто Ламбер и хората му бяха отвлекли Джон Карлтън от хана. Време повече от достатъчно, за да изтрие този мъж от мислите й, независимо че вещите му все още стояха в най-добрата й стая. Но колкото и да се опитваше, Лизи осъзнаваше, че не може да го прогони от ума си.

Мисълта за него беше там, когато тя си вършеше всекидневната работа, явяваше се в странни моменти, избледняваше понякога, за да изникне отново, когато тя най-малко я очакваше. Виждаше го седнал до огнището в кръчмата, чуваше смеха му, усещаше как наблюдава всичките й действия. Съзираше го да я чака на стълбите посред бял ден, лицето му изплуваше под светлината на свещите, глъчката в хана по чудо затихваше и тя с необяснима сигурност усещаше дъха му в тишината.

Бе с нея, когато си лягаше вечер и когато се събуждаше сутрин, нахлуваше в сънищата й през цялото време, измъчваше я със смеха си и с целувките си, и с обещанието за нещо, което тя все още не можеше да долови в цялата му пълнота. Нещо прекрасно.

Всичко това я плашеше и пораждаше у нея усещането, че се носи в бягство из целия хан, спасявайки се от невидимото му присъствие, което бе много по-реално от това, на дебелата Берта, на подсмърчащата Нида или на наплашената малка Хълдспет, която постоянно й напомняше каква е цената на подобни неразумни мечтания.

Най-много я плашеше това, че навярно така се е чувствала и майка й, когато се е влюбила в баща й, разбойника, когото хората на краля преследвали безмилостно из тресавищата, вбесени от неговата смелост и пренебрежение.

Лизи веднага отхвърли зародилата се мисъл. Тя не е като майка си. Не е!

Тя е Елизабет Аштън Тинсдейл. Практичната, разумна Лизи, която не се трогва от мъжките усмивки или прищевки. Нетрепващата твърдоглава Лизи, която по-скоро ще седне да се занимава със сметките си, отколкото да си пилее времето да тича след младите мъже, започнали да посещават често хана, откакто бе започнала да се превръща в жена.

Ако бе допуснала из главата й да се мотаят подобни глупави мисли, отдавна да се е влюбила поне в един от върволицата младежи, които я бяха ухажвали. Бяха я преследвали, както кучета преследват заек, ако трябва да бъдем точни. Така се бе чувствала тя. Като че ли е някаква плячка и те са решили да я притиснат и да я довършат.

На нея тия номера не й минаваха и така им беше заявила.

Номерата на Джон Карлтън също не й минаваха! Да гние там в килията си кучето проклето! И щом пазачите му не позволяваха да му бъдат предадени тоалетните принадлежности и бельото, което бе пратила, ще събере всичките му неща и ще ги остави някъде на сигурно място, докато дойде сам да си ги вземе. После ще накара някоя от жените да изчисти цялата стая, така че нито следа да не остане от неговото присъствие.

Ако и това не го накара да изчезне от мислите и, поне ще изтрие всякакъв знак, че някога е бил тук.

 

Не й отне много време да напъха малкото му вещи обратно в дисагите. Лизи стегна здраво кожените върви и закопча катарамите. Свърши тази работа с охота, сякаш бе възможно собствените й непристойни мисли да бъдат точно така прецизно опаковани и изхвърлени от ума й.

Тя взе дисагите и тръгна да излиза, но спря, виждайки Нида, застанала на вратата, да обгръща стаята с жаден поглед.

— Я виж ти. — Миячката подсмръкна и потърка носа си с опакото на ръката, като дори не си направи труда да приглади назад рошавата коса, която висеше на объркани кичури покрай лицето й. — Значи господинът няма да си идва, а?

— Не знам.

Любопитството на девойката породи у Лизи смътно безпокойство.

Тя знаеше, че повечето от слугите й си изпросват безплатна пиячка в „Бика и глигана“ в замяна на интересни клюки за гостите, отседнали в „Крал Джордж“. Затова нямаше и нищо необичайно в интереса на Нида сега, когато Карлтън беше арестуван, но Лизи осъзна, че се отнася с девойката по-рязко, отколкото би трябвало.

— Нида, моля ти се, намери Хълдспет и й кажи да дойде при мене — каза тя. — Или Моли. Която намериш първа. Обещах на господин… Гидиън да му запазя стаята и искам някоя от тях да я проветри. Днес — добави тя по-рязко, когато видя, че Нида се колеба.

— Хълдспет е в градината, помага на Берта да бере подправки, колкото са останали, а Моли лъска съдовете в кръчмата. — Острият й поглед заигра. — Искате ли аз да я изчистя, мис Лизи? Мога. На драго сърце. Наистина.

— Не. — Лизи изрече неуверено думата, смутена от неразумните си предположения относно девойката. — Няма нищо, Нида. Ще кажа на Моли да дойде, щом се освободи. Върви си в кухнята. Знаеш как се кара Берта, когато те няма, и тя има нужда от тебе.

Дори да знаеше нещо, Нида не се издаде. Погледът й се закова върху дисагите, които държеше Лизи.

— Изнасяте ли ги? Мога да ги изнеса вместо вас, а?

Лизи стисна по-здраво дисагите.

— Няма нужда. Ще стоят тук, докато господин Гидиън се върне. Сега върви. Слез в кухнята, Нида. Аз ще се оправям с останалото.

Този път дори Нида нямаше как да пренебрегне заповедта. Тя сгърчи лице, подсмръкна здравата и нерешително изпълни нареждането.

Бе глупаво, но въпреки това Лизи изчака стъпките на слугинята да заглъхнат и едва тогава затвори стаята и отиде да остави дисагите на сигурно място, далеч от обсега на когото и да било.

 

Нищо! Нищичко не е останало! Дрехите, дисагите, нещата за бръснене. Всичките му писма. Всичките!

Застанал сред стаята си в „Крал Джордж“, Джон не преставаше да ругае.

Проклетница такава! Беше й казал да му запази стаята! Да не би да си е помислила, че няма да се върне? Само три дни са минали, а тя вече е опразнила стаята. Ако имаше пътници по това време на годината, сигурно щеше и да настани някого в леглото му.

Джон изръмжа при вида на оправеното легло. То блестеше сребристобяло под бледата лунна светлина, която се промъкваше през отворения прозорец, издуто от обещания за почти греховни удобства. Жалко, че няма време. С удоволствие би спал поне още една нощ в чисти чаршафи.

Трябваше възможно най-скоро да намери дисагите си и цялото им съдържание, само че откъде да започне търсенето сред всичките тия купчини от вехтории?

Отговорът беше очевиден. От самата Лизи, естествено.

Нейните стаи бяха в срещуположния край на коридора. Знаеше, защото бе стоял там, в тъмното, още първата вечер, когато я видя да идва от кухнята и да се отдалечава с бавни стъпки към стаята си. Бе сметнал, че е неуместно да любопитства, защото споменът за стройната й фигура, едва очертаваща се на светлината на единствената свещ в ръката й, бе господствала досега в сънищата му. Но вече имаше възможност да се реваншира.

Той прекоси предпазливо коридора, като внимаваше да стъпва тихо, но независимо от усилията му старите дъски на пода пукаха и скърцаха. За щастие вратата на стаята й не беше залостена. Тъй като нямаше отседнали гости, които да я смущават, нямаше защо да се заключва.

Джон вдигна с усмивка мандалото и бутна с лекота масивната врата. Предпочиташе да не се бави, защото тя със сигурност щеше да превърне живота му в ад заради този малък номер.

Стаята бе по-малка, отколкото бе очаквал. Прозорецът, който нямаше капаци, пропускаше вътре достатъчно лунна светлина, за да изпъкнат очертанията на едно високо, тясно легло, опряно до отсрещната стена, кресло с висока облегалка пред камината до леглото и една маса със стол по средата на стаята, точно срещу вратата. Лесно можеше да се движи вътре, дори на тази слаба светлина.

Джон притвори вратата точно толкова внимателно, както я бе отворил. Спря за миг, напрягайки се да долови шума, ако тя евентуално се размърда. После полека започна да се доближава до леглото.

Точно в този момент адът избухна пред него.

Смразяващ писък, последван от силни стонове, раздра въздуха. Стреснат, Джон се спъна, после направи още една крачка напред. Оглушителната врява, изглежда, го бе объркала повече, отколкото смяташе, защото още на мига се спъна в стола, който — можеше да се закълне — само преди миг не беше там.

Джон се просна на пода, и ревът му бе не по-малко оглушителен от одевешния писък. Той се затъркаля, мъчейки се да стане, но краката и наметалото му незнайно как се бяха замотали в стола. Изруга отново, опря лакът на пода и тромаво се надигна. След миг от тъмнината пред него изникна неясна фигура. Тя замахна. Нещо тежко го удари по тила и всичко наоколо му почерня.