Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (4)

4

Проклети да бъдат дъждът, студът, ситният ръмеж и влагата. Проклети да бъдат всички лица на мизерията, повечето от които като че ли вечно присъщи на тази прогизнала английска провинция.

Джон потъна още по-дълбоко в седлото си и се втренчи в пътя пред коня. Бяха нарекли това път по-скоро от учтивост, отколкото като потвърждение на някаква истина. По-точно щеше да бъде да се каже калище, обградено от мрачни сиви местности, в които тресавищата бяха единственото разнообразие. Във Вирджиния имаше по-хубави пътища, но никой здравомислещ вирджинец не би се хвалил с пътищата си, освен ако не иска да изтъкне колко по-лоши са от пътищата навсякъде другаде по света.

Конят му, изтощен от непрекъснатото затъване в калта, се подхлъзна и за малко не падна на колене. Дъждовната вода от периферията на шапката се изля на челото на Джон, потече в яката на наметалото и пропълзя по гърба му. Той изруга. Конят изпръхтя, подскочи, залитна и едва не го хвърли с главата надолу в калта.

Всичко това беше заради Уилям Джоузеф Себастиан Рандал, който, ако имаше поне капка уважение към който и да било себеподобен, би си стоял у дома, вместо да препуска насам-натам из околността, зает с кой знае какви идиотщини. И понеже господин Рандал не бе проявил любезността да си седи у дома, на него сега му се падаше да седи тук най-малкото още една седмица в това противно време и в тази противна, забравена от Бога, йоркширска провинция, за да чака връщането на Рандал.

Джон си пожела поне в килерите на хана „Крал Джордж“ да има провизии, които да облекчат неговия принудително удължен престой. Ужасно неприятно щеше да му бъде да изкара в чакане още една седмица само на вода, освен ако в избата на госпожа Тинсдейл не се намери нещо по-силно от бирата, което да го възнагради за понесените страдания.

Особено щом шансовете тя да прояви и друг вид грижи за неговото състояние бяха нищожни. Но пък, от друга страна, човек никога не престава да се надява. Дори когато е премръзнал, измокрен и гладен.

 

Ако си напъхаш носа там, където не трябва, лошото след това е, че не можеш да изобличиш открито виновника.

Когато Джон Франсис Карлтън — не Гидиън! — скочи от коня си пред хана и поиска вечеря, Лизи беше в извънредно лошо настроение. То стана още по-лошо от това, че изкаляните му ботуши и капещото наметало направиха на нищо подовете, които още от сутринта бяха подобаващо намазани с восък.

— Проклет дъжд — подхвърли той, тупайки с крака, като отпращаше на всички посоки кал и мокри пръски.

— В колониите не вали ли? — отзова се хладно Лизи.

Тя тъкмо наглеждаше работата на прислугата — бе накарала Моли да лъсне отново някои медни съдове, пропуснати при почистването на общия салон — и точно сега нямаше нерви да изтърпи и най-малък шум, дори да е вдигнат от единствения гост в хана.

— Вали, но не така. По цял ден. Не тече във врата, не се излива в ботушите — изсумтя той. — На човек може да му прогният дробовете от влага след една такава седмица.

Той дръпна шапката от главата си и този жест изплиска шепи вода върху калните следи, оставени от ботушите му.

— Хълдспет, вземи шапката и наметалото на господина, изсуши ги и ги изчеткай хубаво — нареди Лизи, едва сдържайки се да не избухне. — И изпрати Адам в стаята на господин — за малко да изрече истинското му име — на господин Гидиън да му помогне да си свали ботушите.

— И пратете момчето, освен това да донесе бутилка вино — извика Карлтън след забързаната Хълдспет. — Хубаво вино, бургундско, не оная помия от кръчмата.

— По… Ще ви дам да разберете…

— Разбрал съм всичко, което ми трябва, за вашите вина, госпожо Тинсдейл — подхвърли той в отговор, — и няма да пия нищо, което не ми се поднесе, както му е редът, в бутилка и със запушалка.

Лизи изфуча. Мъжете никога не са доволни, когато коремът им е празен и гърлото сухо, но да обижда така избата на „Крал Джордж“ — това вече беше прекалено.

— Добре — рече тя, преглъщайки гордостта си, докато в същото време подбра поли, за да не ги натопи в оставените от него кални локви. — Вечерята ви ще бъде готова, когато и вие бъдете готов. Ето тук — и тя посочи с глава общия салон.

— Чудесно — измърмори той в отговор. — Значи половин час, не повече.

И без да дочака утвърдителен отговор, Джон тръгна към стаята си, оставяйки кални следи по пода.

Лизи се загледа след него, разкъсвана между обидата и все по-затвърждаващото се дълбоко в нея убеждение, че дори измокрен до кости от дъжда и в лошо настроение, Джон Карлтън си оставаше много хубав мъж.

Красивата външност обаче не беше достатъчна, за да извини грубото му държание и след малко той сам щеше да се убеди в това. След половин час общият салон ще бъде все така недоизчистен и единственото готово ядене ще бъде вареното овнешко, което Берта бе сготвила за прислужничките и конярите. Един заинтересован ханджия би осигурил отделна стая за единствения настанил се в хана му гост и би го осведомил за кулинарните ограничения, които ранният час налага в селски хан от рода на „Крал Джордж“.

Лизи обаче не я беше грижа. Имаше си по-важна работа, като например да подкани Моли да побърза с почистването и да каже на Берта да бъде готова с вечерята доста по-рано от предвидения за това час.

* * *

— Овнешко — Джон Карлтън изгледа смръщен противното парче месо и затръшна капака на блюдото. — Казах всичко, но не и овнешко.

— Не съм забравила, но имаме само овнешко, затова ви поднасям овнешко. Можете да си останете гладен, ако предпочитате. Сам избирайте.

— Нима „Крал Джордж“ посреща така всичките си гости?

— Не всякога. Проявяваме достатъчно здрав разум изобщо да не пускаме някои от тях дори да припарят в него.

Бръчиците покрай очите му се врязаха още по-дълбоко, докато я оглеждаше внимателно, явно съзнавайки, че е ядосана, но въпреки това не му се искаше така лесно да се откаже от битката. Лизи също впери поглед в неговия, също така решена да не отстъпва дори на косъм.

Този двубой с погледи обаче беше грешка. Мъжът се бе преоблякъл в сухи дрехи, но косата му още бе влажна. Няколко кичура, измъкнали се от непретенциозната опашка, на която бе свил косата си, се виеха меко по слепоочията и тила му като коприна на фона на загорялата от слънцето кожа и едва наболата по челюстта му брада. Лизи изведнъж, объркана, разбра, че страшно й се иска да приглади непокорните кичури, да дръпне простата кожена лента, която държеше косата му, и да зарови пръсти в гъстите кестеняви къдрици, за да се разпилеят като нежна коприна върху кожата й.

Лизи стисна здраво блюдото, борейки се срещу странните си желания, без да знае дали да се сърди повече на себе си, задето иска да го докосне, или на него, задето я е накарал да пожелае това. Устата му се изопна в гневна тънка черта.

— Понеже е много късно да ме отпратите — каза той с мек и нисък глас, — ще ви предложа да ми намерите нещо по-добро за вечеря вместо това овнешко. И някое място, където да ям, без да ми смърди Бог знае на какво. Това място вони така, че и пръч може да се задуши.

Рязката нотка в гласа му подсказваше, че това е заплаха, а не предложение.

Лизи не понасяше да я заплашват. Тя стовари рязко блюдото на масата, опря длани до него и се наведе напред, гледайки го право в очите.

— Оставихме за вас един хубав угоен петел — изрече тя рязко, — но няма да стане бързо. Вие искате толкова рано да вечеряте, не аз.

— Защото аз ще го ям! Или можеше да го ям, ако няма нищо, освен овнешко!

— Няма.

— Само като подуша вонята му, разбирам, че с така!

Той се наведе напред, взирайки се в нея с разширени ноздри и устни, стиснати като острие на бръснач. Лизи не сваляше очи от неговите. Сблъсъкът на енергиите им бе почти осезаем, сякаш по кожата й пробягваха искри.

Дори Джон да усещаше това, не го показваше, но лицето му все пак забележимо и странно се промени. Долната му устна като че ли трепна. След това ъглите на устата му леко помръднаха, а кожата покрай очите се нагъна. След миг Лизи трепна смаяна от внезапно разпукналата се адски изкусителна усмивка.

И той се разсмя с глас.

— Виждал съм наперени гъски с по-миролюбив нрав от вас, госпожо Тинсдейл, но нито една дори наполовина толкова сладка.

Лизи не разбра какво става. Ръката му внезапно се озова на рамото й, привличайки я по-близо. Само след миг устните му се допряха до нейните и гневните искри преляха в топлина, която потече с умопомрачителна бързина из цялото й тяло.

— Мм — протестира тя, но въпреки това се наведе още повече към него и отвърна на целувката му.

По дяволите овнешкото и миризмите. Можеше да живее и само от целувки, стига да са от мис Лизи. Неумели целувки, жадни, но неопитни, от които обаче във вените му се разливаха горещи вълни.

Джон плъзна ръка нагоре по рамото и по тила й, привличайки я по-плътно към себе си. Тя поддаде в прегръдките му като върбова клонка, свежа, зелена и не огъвана от никого.

Той изохка, възхитен от готовността й и изненадан от жаждата, която се излъчваше от нея. Може би — но само може би! — наложителният му престой в „Крал Джордж“ щеше да бъде по-приятен, отколкото бе очаквал.

Едва успял да осъзнае тази мисъл, той усети как върху скута му се излива точно прицелен порой от вино.

— Какво, по…

Лизи отскочи назад. Джон се дръпна от масата, гледайки смаяно тъмночервеното петно, което изпъкваше ярко върху чатала на светложълтите му панталони. Виното се стичаше по краката и чорапите право в обувките му. Онова, което не се бе разляло по панталоните, течеше надолу по масата, капейки на пода, и пръскаше ситни капчици по глезените му.

Той вдигна очи, изумен при вида на нанесените опустошения. Лизи отдръпна уплашения си поглед от слабините му и срещна неговия. Очите й се разшириха. Тя вдигна ръка към устата си — твърде късно, за да скрие издайническата усмивка или да потисне палавата светлинка, която изведнъж заигра в очите й.

Джон избухна, ритна стола и грабна в двете си ръце салфетката и чашата с вода.

— По дяволите! — изрева той, като плисна водата по чатала си. Петното стана по-голямо, превръщайки се по краищата от червено в розово. Той взе да търка розовото със салфетката, но от това петното стана още по-голямо. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

И тогава девойката най-нахално се разсмя.

 

— Не го направих аз, казвам ви. Не бих разсипала хубаво вино. Не и такова! — Цели пет минути Лизи се мъчеше да убеди господин Джон Гидиън/Карлтън, че наистина не е бутнала виното върху панталоните му, но той не искаше и дума да чуе. — Сигурно съм закачила ръба на чашата. Както ме мачкахте…

— Мачкал! На вас май доста ви хареса! И всъщност ми отговаряхте на целувката!

— Не!

— Не се опитвайте да отричате! Знам кога една жена ме целува и кога не, а вие наистина ме целувахте!

Лизи хлъцна.

— Никога не бих се… унизила така и… и… просто нямаше да го направя, това е!

— Нямаше ли? А кой започна ми драска скута, сякаш…

— Това беше грешка! Вие така подскочихте…

— Ами като пън ли да стоя, когато дрехите ми си целите във вино?

— Аз само исках…

— Не сте. Поне нямаше да имам нищо против, ако наистина искахте!

С това той премина всякакви граници. Лизи го зашлеви.

Изплющяването на дланта й по бузата му отекна като изстрел. Ударът бе така силен, че отметна главата му настрани.

В мига, когато осъзна какво прави, тя вече съжаляваше, но бе твърде късно.

Той опипа лицето си, явно смаян колкото нея. И избухна в смях.

— Господ ми е свидетел, ако наперените гъски имат първа братовчедка, това сте вие и никоя друга!

Лизи направи подигравателен реверанс.

— Поласкана съм. Ще се погрижа да нямам вземане-даване със свине като вас!

— Помислете само каква езда бих могъл да предложа на една такава малка гъска като вас!

Ако погледите можеха да убиват, Джон сигурно щеше да се сбръчка в изпоцапаните си с вино панталони. Вместо това обаче той стоеше там и й се хилеше, без ни най-малко да се обезпокои нито от гнева й, нито от окаяното състояние на панталоните си. Това би трябвало още повече да я вбеси. Но Лизи усети как смехът си пробива път някъде отвътре в нея, измествайки гнева.

— О, моля ви! — процеди тя през зъби, за да не се издаде. — Ще накарам Моли да почисти тая свинщина и ще кажа на Берта да опече петела. Но ви предупреждавам! Ако още веднъж си позволите да прекрачите границите на приличието, наистина ще ви излея виното по панталоните!

За миг Лизи сметна, че нарочно ще я предизвика, като се опита отново да я целуне, но вместо това той само се усмихна и й отправи елегантен поклон, после с вирната глава излезе от залата, като че ли най-хубавото бургундско вино на „Крал Джордж“ не жвакаше на всяка стъпка в обувките му.

Когато стъпките му по стълбите заглъхнаха, Лизи с неохота се върна към поразията. Не беше бутнала това вино. Дори не беше закачила случайно бутилката и напълнената чаша. Не и двете наведнъж и не така, че да се излеят право на скута му.

Което оставяше място само за едно обяснение.

По-скоро би си изгризала до дъно ноктите, отколкото да го приеме. По-голямата част от последните двадесет години тя се мъчеше да не вярва на това, но друго смислено обяснение просто нямаше.

В крайна сметка младите мъже, които искаха да пофлиртуват с нея, евентуалните ухажори и романтичните младежи винаги биваха отблъсквани от нея. Това никога не се случваше на някоя вдовица или на децата й. Или пък на някой чиновник или тлъст фермер, или изобщо на хората, които се обръщаха към нея само за да се оплачат от чаршафите или да си поръчат вечеря.

Не си го бе мислила наистина. Но често се чудеше. И вчерашната бира на лейтенанта, и днешното вино на Джон…

В крайна сметка всички тия глупави измислици бяха верни — в хана „Крал Джордж“ имаше призраци.

Нещо по-лошо, това бяха призраците на нейните родители.

Лизи се завъртя, изгледа празната зала, взирайки се във всеки ъгъл, докато стотиците огорчения и цялата насъбрана мъка си пробиваха път от дълбините на душата й и избликнаха така, сякаш гърне, оставено на огъня, бе стояло там прекалено дълго и в края на краищата бе изкипяло.

— Престанете! — извика тя, размахвайки юмруци във въздуха. — Чувате ли ме? Престанете! Още сега! Веднага! Които и да сте… каквото и да сте, просто ме… оставете… оставете ме!

 

— Сега видя ли какво направи, Оливър? Как смееш?

— Как смея ли? Той е Карлтън, Бес!

— Така ли? Но той не е онзи Карлтън!

— И отгоре на това я целуваше!

— Знам. И то доста добре, като се имат предвид обстоятелствата!

— Да не искаш да кажеш, че го одобряваш?

— Е, не чак да одобрявам, но…

Съвършеното лице на Бес се смръщи, когато дъщеря й изскочи от залата със зачервено лице и широко отворени разплакани очи.

Оливър изпръхтя тържествуващо.

— Точно така! Нали ти казах? Виж какво стана! Лизи е разстроена, и то заради него, тоя проклет…

— Нито дума повече, Оливър! Ни думица повече!

И като му хвърли последен предупредителен поглед, Бес отлетя подир дъщеря си, оставяйки Оливър да седи със скръстени крака отгоре на масата, потънал в гневни размисли за господин Карлтън и греховете му.

 

Леко почукване на вратата откъсна Джон от унилата гледка на ситния дъжд, който скриваше от погледа конюшнята и пристройките на „Крал Джордж“ и забулваше с плътна пелена околните хълмове. Винената баня на Лизи бе угасила донякъде лошото му настроение, но не бе направила нищо съществено, за да утоли глада му. Коремът му сякаш бе залепнал за гръбнака. Но щом не му оставаше нищо друго, освен да чака кога ще стане петелът, трябваше да чака.

Почукването отекна отново, този път по-силно.

— Господин Гидиън? Господин Гидиън, извинете!

Джон се отлепи от прозореца.

— Да?

— Аз съм, господине, Хълдспет. Нося ви… нося ви панталоните, господине. И наметалото, и палтото, и шапката. Всичко е изсушено и изчеткано, както ме помоли мис Лизи.

Когато Джон отвори вратата, видя дребната прислужница, потънала под палтото и тежкото му наметало. Крепеше в ръка шапката му, изсушена и изчеткана, както бе обещано.

— Господарката Лизи, тя каза да ви кажа, че петелът скоро ще бъде готов, господине. И че ще донесе друга бутилка вино за вечерята ви, направо от избата.

Джон взе почистените дрехи, но преди да затвори вратата, Хълдспет се вмъкна вътре. След като хвърли бърз нервен поглед към стаята, тя отиде до камината, коленичи, пъхна в огъня още една цепеница и започна да смита пепелта от каменния ръб на камината.

Щом свърши, тя погледна през рамо, сякаш да се увери, че той си е все там, в другия край на стаята, после се изправи и събра изцапаните с вино дрехи, които бе хвърлил на пода.

Вдигна панталоните, поклати глава и цъкна с език при вида на петната.

— Ама какви странни работи стават, щом мис Лизи е в една стая с някой хубавичък мъж — промърмори тя под нос.

— Странни ли? — раздразнено сви вежди Джон. Нямаше достатъчно забити в стената гвоздеи, на които да закачи тривърхата си шапка, палтото и наметалото си. Той хвърли шапката на масата. — Какво искаш да кажеш с това „странни“?

Хълдспет изписка и притисна панталоните до кокалестите си гърди.

— Нищо не искам да кажа, господине. Честна дума.

Интересно. Глупавото момиче наистина бе уплашено, сякаш мислеше, че той ще каже на господарката й какви ги е приказвала. Джон сви рамене. Това не го засягаше.

— Кажи на госпожа Тинсдейл, че сега слизам.

— Да, господине.

Хълдспет забърза към вратата с явното намерение да изчезне колкото може по-скоро, но и със съвсем очевидна неохота.

— Нещо друго има ли? — запита Джон по-меко.

Нямаше смисъл да я плаши, и без това е достатъчно объркана.

Девойката замръзна с една ръка на дръжката на вратата, сякаш за да може по-лесно да изчезне от стаята.

— Говорят… — Тя облиза устни, преглътна и опита отново. — Казват, че вие… че сте от колониите. От Америка.

Джон кимна. Ако кажеше и една дума, най-вероятно щяха да си говорят цяла вечер.

— Вярно ли е това, което казват? Че вие… че човек може… може да започне там всичко отначало?

Значи това е искала да пита.

— За някой здрав, умен мъж, който иска да работи — каза той меко и съчувствено. — Америка е добро място, където има много възможности. Но не е място за млада неомъжена жена с дете. Освен ако няма пари или семейството й не я подкрепя.

Раменете й се снишиха и тя стисна още по-здраво петносаните му панталони.

— О!

Като писък на ранено врабче.

Джон се поколеба. Не му беше много по сърце да става довереник на изплашени прислужнички, но и не можеше да отмине мъката в очите на жената.

— Сигурно госпожа Тинсдейл ще ти помогне. Вчера… — Тя… — Той преглътна думите си. Нямаше смисъл да й казва, че снощи лейтенант Ламбер се бе подигравал публично с репутацията й.

— Нида ми каза — рече тя, като че ли, искайки да го успокои.

— Нида?

— Миячката. Тя все успява да разбере какво става. Сигурно подслушва по вратите. Както и да е, тя ми каза… каза ми за снощи. За лейтенанта. Какво е казал.

— А, така ли?

— Беше… Самюел! — избухна тя внезапно, сякаш не можеше нито миг повече да сдържа думите в себе си.

— Самюел?

— Самюел Мартин, дето работи в кръчмата. Ние с него… той искаше да се ожени за мене. И щеше да се ожени, ако не беше тая негова сестра.

Тя вдигна глава и яростна искра пробягна в бледосините й очи.

За пръв път тя показваше пред него някакво присъствие на духа и Джон видя една друга жена, по-хубава и по-горда от оклюмалата дребна повлекана, притиснала до гърдите си изцапаните му с вино панталони, сякаш бяха щит, който да я пази от неодобрението на света.

Искрата угасна също тъй внезапно, както се бе появила. Раменете й отново се смъкнаха надолу и тя като че ли се смали, сви се в себе си.

— Тя… сестрата на Самюел… не иска той да се ожени, нали разбирате, защото в къщата ще дойде друга жена, пък тя не може да понесе това. И взе да му трие сол на главата, та най-накрая Самюел просто… се предаде. — Девойката вдигна изпитателно очи към него. — Той ме искаше! Тя е пречката, не той!

Какво бе казал старият Томас? Нещо за жената, дето щяла да брои пенитата на Самюел на смъртното му легло? Такава вещица със сигурност няма доброволно да понесе друга жена да заеме мястото й и да управлява брат й вместо нея. А Самюел Мартин явно е мъж, който допуска да го управляват жени. Джон не можеше да си представи здравомислещ мъж, който ще изостави милата, скромна, малка Хълдспет заради свадливата си сестра.

— И тогава дойдоха войниците — каза Хълдспет, лицето й побеля и се опъна. — Единият беше много мил и аз… ами аз… искам да кажа…

— Разбирам. — Думата излетя от устата на Джон малко по-прибързано, отколкото би искал, но тези разкрития все повече го смущаваха. — Повярвай ми, независимо колко ти е трудно тук, в Америка ще ти бъде десет пъти по-трудно. Дори да предположим, че идеш там, което със сигурност няма да можеш да направиш. Дори най-евтиното пътуване струва може би повече, отколкото печелиш тук за една година.

— Щом така казвате. — Думите излизаха несигурно от устата й.

— Госпожа Тинсдейл няма да те изостави, нали?

— Не, няма, така си е, нали? — Хълдспет очевидно бе сигурна поне в това. — Не и с родителите, които имаше.

— Предполагам.

Нямаше ни най-малка представа какво може да означава това. Отдавна се бе загубил из лабиринта на този странен и съвсем неуместен разговор.

— Обаче нали Самюел е тука, и хората, всички, ще узнаят за… за мене…

Гласът й изтъня и се прекъсна.

Никой от двамата не се опита да запълни празнотата, оставена от това недовършено изречение.

— Май ще е най-добре да взема да си гледам работата — изрече тя изведнъж. — Мис Лизи е добра, обаче няма да търпи хората да не си вършат работата.

Тя затвори тихо вратата след себе си. Джон започна да се отпуска, но пак се стресна, когато тя отново пъхна глава през вратата.

— О! Мис Лизи каза да ви кажа, че тази вечер ще ви донесат вечерята в салона за благородници. И да не я карате да чака, щото петелът ще вземе да изстине, пък дебелата Берта хич не обича вечерята, дето е сготвила, да й се разваля.

 

Джон не остави Берта и мис Лизи да чакат. Петелът беше горещ и златистокафяв, съвършено изпечен, но Лизи никаква не се виждаше. Вместо нея му сервираше Моли.

Право да си каже, не бе очаквал точно това. Изобщо не го бе очаквал. Моли беше хубавичка и закръглена, точно такова пухкаво и благосклонно създание, за каквото си бе мечтал предната вечер, преди да спре поглед върху Лизи.

— Ето, заповядайте, господин Гидиън, моля — каза приветливо Моли, поставяйки блюдото пред него. — Най-тлъстата и най-вкусната птица, каквато някога сме имали. И виното. Мис Лизи каза аз да се погрижа за виното и аз се погрижих. Не че не бих предпочела да си пийна една хубава чаша от бирата на мис Лизи, обаче благородните господа са нещо друго, благородни са си и толкоз. Така мисля и никой не може да ме накара да кажа нещо друго. Пък и те няма да могат, щото както си мисля аз…

Джон притвори очи и отпи голяма глътка вино. Напразно. Безсмисленото бърборене на Моли го заливаше като нескончаема вихрушка, притъпявайки сетивата му.

— Достатъчно, Моли. Можеш да си вървиш.

Резките му думи пресякоха словоохотливостта й. Настъпи тишина, балсам за изтерзаната му душа. Джон отвори очи и видя един ангел пазител, застанал на вратата. Усмихна се заслепен, и ангелът изчезна, оставяйки вместо себе си безупречната фигура на ханджийката, чието изражение предизвестяваше какво му предстои. Той взе бутилката с вино и премести полупразната си чаша на по-сигурно място.

— Госпожо Тинсдейл.

— Господине.

Ледът дори не беше толкова студен.

Точно така, нали? Той остави виното настрана, далеч извън обсега й, и взе ножа.

— Ще ме извините, че ще ям пред вас. Ужасно съм гладен, не бях сигурен дали ще мога да сляза по стълбите.

Петелът димеше, изпускайки вълшебен аромат. Устата му се напълни със слюнка. Нито обидата с овнешкото, нито часът, прекаран в чакане, бяха намалили апетита му. И като че ли, за да му го напомни, стомахът му изкъркори.

Лизи почервеня.

— Така става, като ми предлагате овнешко.

Джон отряза внимателно тлъстата кълка на петела и я сложи на чинията. Без да обръща внимание на добрите маниери, той си облиза пръстите. Месото беше горещо и много по-сочно, отколкото бе предполагал.

— Мм. Добро е.

— Радвам се, че го харесвате.

— Бих харесал всичко, с изключение на овнешко.

— Господин Гидиън!

— Мм! — Първата хапка бе разкошна. Нищо, че ангелът бе привидение.

Лизи обтегна рамене и сключи ръце пред себе си. Единственото меко нещо у нея в този момент бе извивката на гърдите й. От мястото си на стола Джон можеше чудесно и изцяло да ги оцени дори под простата спретната рокля и ленения нагръдник. Само дето не можеше да ги погали наистина, но човек не може да има всичко наведнъж. Доброто топло ядене, хубавото вино и чудесната гледка решително му стигаха… засега.

— Искам да си идете. Още утре сутрин.

— Да си ида?

Джон отряза още едно парче от петела. Поднасяйки го към устата си, той още веднъж вдигна поглед към тези прекрасни гърди. Винаги има и по нещо за десерт.

— Точно така. Да си идете. Да си тръгнете. Да си заминете. Аз…

— Какво, по… — Джон хвърли ножа и вилицата, грабна салфетката и изплю месото в нея. — Проклятие!

Лизи подскочи стресната.

— Какво има?

— Този петел е станал леденостуден!

— Невъзможно!

— Вижте сама.

Тя го изгледа с подозрение, сякаш си беше загубил ума, после колебливо се наведе напред и докосна кълката на петела с върха на пръста си.

— Не може да бъде! Само преди минута…

— Беше горещ и димеше. Сега е почти замръзнал, да го вземат дяволите!

— Но…

Тя поклати глава и огледа стаята с разширени очи и отворена уста, сякаш очакваше да намери виновника, скрит в някой ъгъл.

Джон проследи обезумелия й поглед. Не видя нищо. Огънят в огнището весело пращеше, но беше на другия край на залата, а вечерта бе влажна и студена. Навярно е пил повечко вино, та не е забелязал студа в стаята.

Той сви вежди над блюдото си. Не беше пил толкова много вино, а дори да бе оставил блюдото си на произвола на някоя вледеняваща буря, петелът нямаше да изстине толкова бързо. Нямаше ли?

— Според мене ще е най-добре да седнете — каза той, вдигайки очи към нея.

— Не… не мога. Трябва да обслужвам кръчмата и…

Когато тя се обърна, за да си тръгне, Джон я хвана за китката, придърпа с крак един стол и я натисна да седне.

— Седнете!

Лизи седна неохотно. Стисна челюсти и присви очи. Отправи смръщен поглед към Джон, след това към чиниите пред него. Джон отмести ножа на другата страна на масата, близо до виното.

— Има ли някаква причина да искате така настоятелно да ме изгоните? — запита той. — Знам, че бях груб, капризен и мъчно можеше да ми се угоди, но едва ли съм първият непоносим гост, който е отсядал в „Крал Джордж“. Не може да бъде заради дрехите ми, днес си сменях бельото повече пъти, отколкото някои хора за цяла седмица.

Устните й помръднаха. Поне имаше чувство за хумор. Той обаче бързо губеше своето. Стомахът му пак изкъркори, но и двамата не обърнаха внимание на звука.

— Е? — запита той, понеже тя не пророни и дума.

Лизи хапеше долната си устна и го гледаше внимателно, като че ли, спорейки със себе си дали да каже нещо, или да замълчи. Джон отгатна в кой миг тя реши, че най-лесно ще й бъде да се изповяда, отколкото да спори с него, по начина, по който гърбът й се изправи на стола.

— Заради призраците — изрече тя. — Те не ви харесват.

Брадичката й леко подскочи.

— Затова и аз не ви харесвам.