Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Highwayman’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 35гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Ейвъри. Дъщерята на разбойника

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

3

— Тук имате призраци — обърна се намусено Джон към Лизи, докато тя подреждаше пред него препълнения поднос със закуската.

Девойката се поколеба не повече от секунда, преди да положи на масата чинийката с хляб.

— В канчето има чай. Ще донеса и бира, ако искате. Само…

Джон хвана китката й.

— Цяла нощ имаше стонове и пъшкания, и безбожен шум. — Не обърна внимание на чая, колкото и да му се искаше, или по-право, колкото и да му бе необходима горещата напитка, за да проясни главата си. — Аз съм човек, който държи да си отспива добре, но, кълна се, вашите призраци този път се държаха безобразно…

— Тук няма призраци, господин Гидиън — тросна се Лизи, макар съзнателно да отбягваше погледа му. — Казах ви го вчера. Ако сте пили прекалено много бира и сте слушали прекалено дълго дивотиите на стария Томас, само вие сте си виновен.

— Не беше…

— Ще ме извините ли — и тя издърпа ръката си, — имам много работа днес.

— Къде е момичето, което ме обслужваше вчера? Не ми казвайте, че е… неразположена тази сутрин.

Небрежната му забележка я вбеси. Добре. Беше си изпросила раздразнението, след като му бе пожелала вчера лека нощ.

— Искам друга стая — каза намръщено Джон, подемайки отново мисълта си, — където да няма призраци.

— Не може… — Тя преглътна думите си и бузите й пламнаха. Бе невероятно еротична гледка, така зачервена, с гарвановите си коси и алабастровобяло лице. — Това е стар хан, господин Гидиън. Която и стая да вземете, все нещо ще скърца и вятърът ще си намери пролука да се промъкне вътре.

— Може да е стар хан, но миналата вечер в стаята ми нямаше течение и дъските на пода не скърцаха и не трещяха повече от обикновено. — Погледът му стана суров. — Не, снощи имаше нещо друго и ако не са били призраци, значи някой си е правил шегички.

— Няма никакви шегички — отвърна Лизи — и никакви призраци.

 

— По дяволите! — каза Оливър. — Ето я пак. Казвам ти, Бес, тая наша Лизи е най-храброто момиче на Божия свят, и това си е самата истина!

— Какво е направила сега, любов моя? — спокойно запита Бес, долитайки от кухнята, където бе отишла да провери как втасва хлябът на Берта.

— Каза, че не съществуваме. — След като положихме толкова усилия през всичките тия години!

— Е, да… — проточи Бес и подмина Оливър, за да види по-добре какво го смущава.

Загрижената бръчица на челото й изчезна, когато видя с кого разговаря дъщеря й.

— Наистина тя каза, че няма призраци! Нали не мислиш, че ще иска да го накара да си замине? По това време на годината, когато много малко хора отсядат по хановете, освен ако не са им препълнени джобовете като неговите!

— Тя нямало да го изплаши! След всичките усилия, които положих, за да събудя това леке! А той просто взе да ме ругае! И нищо друго!

— Така ти се пада обаче!

— Ама, Бес!

— Никакво „ама, Бес“, господинчо! Знаеш какво мисля за тая работа. Ако искаш дъщеря ти да си умре стара мома заради твоите номерца, мога само да кажа, че първо трябва да се разправяш с мене!

Тя хвърли суров предупредителен поглед на любимия си и отплува, за да провери какво прави прислужничката, която мажеше с восък подовете на горния етаж, оставяйки Оливър да се настани на обичайното си място на ръба на огнището, откъдето можеше зорко да наблюдава дъщеря си и капризния й гост.

 

— Ако не са били фокуси и не е имало призраци, как ще ми обясните данданията, която трябваше да изтърпя през нощта?

Лизи изтръпна от режещата нотка в гласа на Джон Гидиън. Бе свикнала с раздразнителни гости, които се караха за сутрешния чай, но това далеч надминаваше обичайната свадливост на незакусил човек. Впрочем това беше без значение. Лизи нямаше намерение да се вслушва в измислиците, на които самата тя упорито бе отказвала да повярва.

— Как ще го обясня ли? Малко повечко бира и въображение, ето как! Такъв голям и силен мъж като вас едва ли вярва в призраци! — озъби се тя.

Очите му се присвиха, мятайки искри.

— Разбира се, че вярвам в призраци! Баба ми ми е разказала всичко за тях още когато носех бебешки фустички!

Лизи изхъмка:

— Прелестна мисъл.

Тя отстъпи три крачки назад, по-далеч от обсега му, и добави:

— Ако не ви харесва тук, предлагам ви да си идете. Още днес. Веднага след като свършите със закуската и си платите сметката.

При последните думи Лизи се извърна рязко и излезе, смутена от внезапния си подтик да му разкаже всичко и да го помоли да остане въпреки това.

Отдаде единствено на раздразнението си усещането, че някакъв студен вятър профучава съвсем не насън край нея.

 

Напук на противния ситен дъждец и навъсеното небе, заситен от обилната закуска и от още по-щедрата халба бира, Джон се качи на коня си и потегли да изпълни последната и най-важна задача, с която го бе натоварил баща му, преди да умре. Но когато пое по пътя, посочен му от ханджийката, той осъзна, че не може да се отърве от мислите за разговора си с Лизи Тинсдейл, вместо да се съсредоточи върху това, което му предстоеше.

Той не вярваше в призраци, но проклет да е, ако може да даде друго обяснение на непоносимата врява, която го бе събудила от дълбокия му сън. И точно когато се бе настанил в най-удобното легло, което бе имал, откак напусна Америка! Не може някой да му е правил номера. Никой ханджия няма да рискува да изгони гост само заради някакво глупашко удоволствие да си поиграе с него особено в това време на годината, когато пътниците са малцина и идват рядко.

Джон тръсна глава и престана да се занимава с проблема. Понеже не смяташе да остава дълго тук, това нещо наистина нямаше никакво значение, колкото и досадно да беше. Задълженията, с които го бе натоварил баща му, трябваше да бъдат изпълнени, колкото може по-скоро, и тогава той щеше да бъде свободен да се върне у дома и завинаги да остави зад гърба си тази противна английска влага.

Джон провери дали писмото още си е в най-дълбоко скрития вътрешен джоб на дрехата му, както бе правил поне петдесет пъти през последите няколко месеца. Пътят от Америка до Англия и до Йоркшир, за да се срещне с Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, бе дълъг, но Джон бе обещал на баща си да го стори. Само заради това бе тръгнал на път и би го направил, дори да трябваше да измине двойно по-голямо разстояние и без никаква крайна полза.

Но в крайна сметка полза имаше, и то голяма. Той се запозна с английските адвокати и банкери на баща си. Сега имаше солидни връзки в Лондон; търговци, на които знаеше, че може да се довери, щяха да движат търговията му с тютюн от неговата ферма във Вирджиния и да пласират захарта от малката плантация в Ямайка, която бе наследил от майка си. Беше се запознал и с други търговци, солидни и с добра репутация, които можеха да му доставят стоки, липсващи в колониите, на по-добри цени, отколкото досега му бяха предлагани. Когато свършеше работата си с лорд Малоран, можеше да се върне във Вирджиния и да се отърве веднъж завинаги от досадния дъжд в тази противна Англия.

При тази мисъл Джон вдигна поглед към небето, от което не преставаше да ръми, загърна се по-плътно с наметалото и пришпори коня да тръгне малко по-бързо. Нищо чудно, че баща му е напуснал това място преди толкова години. Щеше му се да се стопли и да се изсуши.

 

Малоран Хол бе точно там, където бяха казали ханджийката и баща му. Ако от разказите на баща му можеха да се вадят някакви заключения, то почти нищо не се бе променило през изминалите петдесетина години, откак баща му бе хвърлил последен поглед към тези стени. Самата господарска къща представляваше солидна стара постройка, може би още от времената на Уилям и Мери. Следващите поколения бяха прибавяли по нещо към нея, докато в края на краищата къщата не бе погълнала изцяло окосената ливада и изрядно поддържаните градини около себе си. През лятото дърветата смекчаваха резките очертания на тясната долина, в която бе разположена къщата, но нищо не можеше да придаде малко по-човечен вид на негостоприемното тресавище зад нея. Малоран хол бе странно петно насред йоркширските тресавища и изглеждаше също толкова влажен и отблъскващ като тях.

След като се огледа за последен път, Джон пришпори коня си. Никакви прислужници не изтичаха насреща му, когато влезе през портата — нарочно не бе пратил известие за посещението си, — така че омота юздите около един стълб и тръгна по стълбите към широката входна врата.

Звънтенето на масивното медно чукче отекна дълбоко дебелите каменни и тухлени стени на къщата и отлетя, понижено от ветреца. Едва след няколко минути той долови звук от стъпки.

Вратата се отвори точно толкова, колкото през нея да се покаже начумерен нисък мъж, приличен на жаба, стиснал с една ръка дръжката, като че ли готов да затръшне вратата в лицето на посетителя.

— Да, господине?

— Дойдох да се срещна с лорд Малоран — каза хладно Джон.

Ноздрите на човека се разшириха, сякаш бе подушил нещо нередно в колониалния акцент на Джон.

— Страхувам се, че негова светлост отсъства — отвърна той също така хладно и понечи да затвори вратата прел Джон.

Джон мушна върха на ботуша си в процепа.

— Кажете на негова светлост, че племенникът му Джон Франсис Карлтън е тук и моли да бъде приет.

Човекът трепна като от внезапен удар.

— Джон Карлтън? Синът на мастър Уилям?

— Точно така — Джон мина покрай него и влезе във вестибюла. Мъжът бе прекалено смаян, за да направи каквото и да било.

— Ще почакам тук, в чакалнята, нали може? — каза Джон, посочвайки една малка стая встрани от широкия вестибюл.

— Не приличате на мастър Уилям — отбеляза подозрително човечецът до вратата.

Той не направи усилие да се помръдне, да затвори вратата или дори устата си.

Джон свали шапката си и му я подаде.

— Вие ли сте Чарлз?

— Да, господине. — Тънките жабешки устни рязко залепнаха една към друга, а дебелите посивели вежди се сключиха въпросително. — Откъде знаете?

— Баща ми говореше за вас. Не беше сигурен дали още сте тук.

Уилям Карлтън всъщност се кълнеше, че този човек навярно отдавна е умрял, „разяден от лошотия и редовния разврат“. Джон обаче го премълча.

— Говорил е за мене? — Дясната вежда на стареца отскочи два пръста нагоре, той изкриви уста в недоумение. Явно не смяташе за особена чест да бъде споменаван от изпадналия в немилост по-млад син, макар това изпадане да се бе случило преда повече от половин век. — Наистина, Как е мастър Уилям?

— Той почина.

Веждата се спусна надолу, като че ли в успокоение.

— Съжалявам да го чуя, господине.

— Наистина. — Джон извади писмото, което толкова дълго бе пазил, и го подаде на иконома. — Лорд Малоран ще иска да види това. После ще поиска да види и мене.

Веждите на Чарлз не реагираха на надменно изказаното съждение, но той все пак неуверено покани с жест Джон да влезе в чакалнята, а после също така неуверено изчезна някъде във вътрешността на къщата, отнасяйки със себе си писмото.

Чакалнята бе малка, украсена явно още от предишното поколение. Баба му често седяла тук, както разказваше баща му. Седяла и шиела, и гледала навън през прозореца, понякога цели часове.

Джон отиде до прозореца и погледна навън. Точно отпред се простираха поляната и спретнатите бивши градини, но това, което веднага привличаше и задържаше окото, бяха тресавищата отвъд тях. Тресавищата, тъмнокафяви под ветровитото небе, и пътят, който водеше към тях, надалеч от Малоран Хол и студената тясна долина, в която се бяха сгушили.

 

Хълдспет най-накрая се появи, малко бледа и отпаднала, но загрижена за задълженията си. Тъй като се безпокоеше за състоянието на девойката, Лизи реши да я прати в кръчмата, а самата тя да почисти стаята на единствения пътник, настанен в хана. Би постъпила по същия начин и преди, както когато нямаше достатъчно работна ръка.

Но в мига, когато затвори зад себе си вратата на стаята на Джон Гидиън, Лизи знаеше, че лъже — по-скоро себе си, отколкото Хълдспет. Съзнателно бе търсила възможност да надникне и да рови там, където няма работа. Мъжът се бе оплакал, че е прекарал неспокойна нощ, но нейната с нищо не бе по-добра. Въпреки умората тя бе лежала будна часове наред, взирайки се в тъмното, вглъбена в спомени, а след това, когато най-накрая бе заспала, сънува един висок кестеняв мъж с морскозелени очи и красиви ръце, и греховна чувствена усмивка.

За свое разочарование тя разбра, че в дисагите му няма нищо, което да си струва ровенето. Писмата до лондонските търговци показваха, че мъжът е от Вирджиния, но Лизи бе разбрала, че е колонист още в първия миг, когато той отвори уста. Нямаше нищо необикновено и в приборите му за бръснене, нито в малката пътна чанта с извезан монограм, която съдържаше хартия, мастило и няколко грубо подострени пера. Поне така й се стори. Никога преди не се бе ровила в багажа на някой гост.

Ядосана на себе си, Лизи затвори чантата и я върна на място, после се зае да изгребва пепелта от снощния огън и да кладе нов, който да е готов за завръщането му. При положение че остане още една нощ. Тя бе показала съвсем ясно, че иска да го отпрати, но той просто беше казал, че не иска нещо кой знае какво за вечеря, само малко варено овнешко. Или печено овнешко. Или пай с овнешко. Нямало да яде нищо друго, освен овнешко, така бе заявил, и то със смях, а тя толкова се бе ядосала, като усети как сърцето й се разтуптява лудо от този звук, че не бе чула нищо друго.

Не оправи леглото така, както трябва. Ако Хълдспет или Моли бяха си оставили ръцете така, тя щеше непременно да ги нахока и да ги накара да започнат отначало. Но вдлъбнатината във възглавницата, където бе почивала главата му, и слабият аромат от отметнатите чаршафи се съюзиха, за да я развълнуват, напомняйки за присъствието му.

Тя удари едната възглавница в таблата на леглото — силно, за да я бухне, както уверяваше сама себе си, — после я хвърли на леглото и грабна другата. Отстъпи назад, за да удари възглавницата в таблата още по-силно от първата.

Лизи!

Лизи замръзна.

По-нежно от шепот, примесено със съжаление и копнеж. Малката ми Лизи.

Лизи стисна още по-здраво възглавницата. Обърна се, търсейки да види кой говори.

В стаята нямаше никой, освен нея. И не бе имало.

— Върви си! — извика тя яростно със стиснати зъби. — Който и да си… каквото и да си, махай се!

Защо не опиташ, моя Лизи? Просто повярвай поне малко. Това е. Само веднъж. Така настойчиво. Гласът бе все така настоятелен и вълнуващ, събуждаше мислите и чувствата, които тя бе заровила дълбоко в себе си, за да не я наранят.

Лизи отстъпи крачка назад и удари възглавницата в таблата на леглото така силно, че раздруса тежката рамка.

— Не!

Просто опитай, и ще видиш. Повярвай ми. Думите се носеха в спокойния студен въздух като екот от далечни църковни камбани, ясни като кристал и много по-крехки от него.

— Аз…

Повярвай ми. Толкова тихо, че сякаш си го бе измислила.

Лизи бухна силно възглавницата с юмрук и я тръшна на леглото до другата.

Всичко беше само въображение. Няма призраци. Няма никакъв мек глас, никога не е имало, нито когато беше малко момиченце и плачеше, докато се унесе в сън, викайки майка си, която бе избрала да изчезне преди толкова години, оставяйки я уплашена и самотна.

Цял живот Лизи бе живяла с това, макар понякога, в мигове като днешния, гласът да идваше при нея, когато бе отпаднала, уморена и раздразнителна, смутена от неща, които не можеше да назове с никакво име и не успяваше да разбере.

Стари копнежи и изгубени спомени, това е всичко, казваше си ядосана Лизи. Нищо повече. Нищо истинско.

Лизи стисна челюсти и метна покривката върху леглото. Дръпна силно ъглите, приглади я отгоре-отгоре с ръка и всичко бе готово. Събра си бързо принадлежностите и се обърна да види дали не е оставила или забравила нещо.

Дисагите. Бяха отворени, а той ги беше оставил затворени. Тя побърза да поправи грешката си, изчервена от внезапно нахлулата в нея потребност да бърза, да избяга оттук колкото може по-скоро.

Готово. Той няма да разбере. Тя, разбира се, никога няма да му каже.

 

Едва по-късно, когато бе затворила вратата зад себе си и бе отишла да се разправя с един от местните търговци за невъобразимо голямата сметка за свещи, Лизи си спомни, че всички писма в дисагите на Джон Гидиън бяха адресирани до господин Джон Франсис Карлтън, ескуайър, или бяха подписани с това име.

Карлтън! Името, което дядо й я бе учил да ненавижда още от люлка.

* * *

Мъжът, застанал в дъното на малката елегантна стая, разкрачен и с гръб към камината, можеше да бъде баща му. Приближавайки се към него, Джон различаваше все повече неща. Същият ръст, същите широки тежки рамене и дълги мускулести крака. Лицето бе същото. Рязко очертано, с масивна челюст и изпъкнали скули, с груб орлов нос, чиито линии седемдесетте години живот на Божия свят не бяха успели да смекчат. Това бе лицето на баща му и не бе неговото.

Джон поздрави чичо си с най-изящния си поклон. Жестът бе безпогрешен и в дадените обстоятелства безкрайно подигравателен.

— Милорд.

Лорд Малоран смръщи вежди.

— Наследил си надменността на баща си, дори да нямаш неговите черти.

— Майка ми винаги е твърдяла, че нейната кърма ме е спасила от носа и брадичката на рода Малоран.

По лицето на Малоран изби червенина, той се обърна и протегна ръце към огъня.

— Тя е била колонистка, както разбирам.

— Беше родена в колониите, да. Във Вирджиния.

— Както и вие.

— Така е.

Чичо му побутна с машата една цепеница, която разпръсна рояк искри, после бавно остави железния прибор настрана и се обърна към Джон.

— Вярно ли е това, което каза Чарлз? Брат ми наистина ли е починал?

Твърдата сива, небръсната от няколко дни, брада правеше челюстта му да изглежда като изсечена от гранит.

— Миналата година през юни. Погребахме го редом с майка ми.

Дори след толкова време още не можеше да говори спокойно за смъртта на баща си.

Малоран грабна писмото на Джон от полицата над огнището и сърдито го размаха пред очите му.

— Тогава какво означава това проклето писмо, което ми е написал? Как е възможно…

— Според мене значението му е съвсем ясно — пресече го студено Джон. — Имотите се наследяват по определен ред. Поради това сега, когато баща ми е покойник, аз наследявам вашата титла и вашите имоти. А как баща ми е успял да стане собственик на вашите притежания във Вирджиния… — Джон сви рамене. — Смятам, че купуването и продаването на ипотеки и записи е доста обикновено нещо. Дори — и той направи малък подигравателен поклон — в колониите.

— Но…

— Вашата собственост е била лошо стопанисвана и обременена с тежки дългове. От момента, когато първите части от нея са преминали в ръцете му преди почти четиридесет години, баща ми правеше всичко, за да си върне вложените в земята пари, а после използва печалбата, за да откупи останалата част. — Джон вдигна очи, за да срещне смразяващия поглед на чичо си, после започна да изучава стаята с пресилено любопитство. — Поддържането на подобно жилище навярно поглъща доста много средства.

Малоран смачка писмото, пръстите му се заровиха в хартията, сякаш искаше на нейно място да е шията на Джон.

— Баща ти ли ме лиши от правото да ползвам имотите си във Вирджиния? Баща ти? — Думата прозвуча като изплющяване на камшик.

Погледът на Джон пропълзя обратно по лицето на чичо му. Присви очи.

— Точно така. Баща ми. Вашият брат, ако случайно сте забравили тази подробност.

— Той ли ме е предал?

— Не бих го нарекъл предателство. Тъкмо вие сте го изгонили от семейния му дом преди толкова години.

— Аз! — Горната устна на Малоран се вдигна презрително. — Не съм го гонил! Той отиде в изгнание с подвита опашка като бито куче. Не заслужаваше нищо по-добро!

Джон се насили да остане спокоен.

— Тя трябваше да се омъжи за мене — продължи чичо му. — За мене! Но той й направи дете и после имаше нахалството да ми се изсмее в лицето, когато ми го съобщи!

— Както ви е казал, те са се обичали, докато вие сте искали да се ожените за нея само заради парите й. Тя е трябвало да наследи парите и имотите на баща си след смъртта му.

Джон сякаш виждаше баща си, взрян в огъня, потънал в спомени, докато разказва историята за първата жена, която бе обичал и изгубил, и за съдбовната кавга, дошла след това.

— Семействата ни бяха уредили този брак — продължаваше чичо му. Очите му излъчваха гняв, който повече от петдесет години не бе утихнал, а напротив, само се бе разраствал. — Нищо друго нямаше значение. Земите на нейното семейство граничеха с нашите. Тя беше единствено дете, а аз най-големият син. Какво можеше да й предложи баща ти? Нищо! Докато аз… аз можех да й дам титла, уважаван дом…

— Не и любов — прекъсна го Джон.

Това бяха думи на баща му, не бяха негови, това бе бремето на баща му, тежащо върху неговия гръб.

— Любов! Баща ти бил й дал любов! Много добро е видяла тя или онова тяхно копеле!

Можеше да бъде и така, ако тя не се бе обесила точно след раждането на момчето.

Устата на Малоран се изкриви в язвителна гримаса.

— Винаги е била глупачка. Красива глупачка, така си е, но глупачка в края на краищата. Отказа да се омъжи за мене заради любовта си, отказа и да се омъжи за баща ти от срам. И какво я постигна в края на краищата, освен нещастие и ранна смърт!

На този въпрос нямаше отговор. Поне Джон не можеше да намери.

Лицето на стареца се изопна, стана сурово, очите му се свиха така, че заприличаха на цепнатини.

— Затова ли баща ти ми взе земята? Заради една кучка с дантелени фусти, умряла преди петдесет години?

Джон вдигна рамене.

— Отчасти, предполагам. Отчасти, за да ви отмъсти заради себе си. И отчасти, защото земите бяха добри и той ги искаше.

— Той искал…

Джон бе подготвен и успя да си наложи да не отговаря на надменността, прозираща в тази дума. Баща му го бе предупреждавал години наред, докато се бе освобождавал от старата си вина и грижливо обмисляните си планове за възмездие.

— Във всеки случай — продължи спокойно Джон, — той купи земите ви на добра цена, научи ме как да ги стопанисвам, после ме определи за техен наследник след смъртта му. Вие вече нямате нищо, за какво сте се загрижили сега?

Малоран не обърна внимание на въпроса. Измерваше Джон с враждебен поглед, който най-накрая се спря на изкаляните токове на ботушите му, а после бавно се върна нагоре, за да срещне очите му.

— Баща ти е мъртъв. Ти имаш земи — земи, които някога бяха мои. Тук няма нищо за тебе и въпреки това още стоиш като някой наперен петел. — Старецът присви очи. — Не си дошъл само да ми съобщиш за смъртта на баща си, нали?

— Не, нито, за да донеса писмото, въпреки че той ме натовари с тази задача преди смъртта си.

Джон бавно пое дъх. Точно заради това бе дошъл от толкова далече. За това и за още нещо.

— Тук съм, за да поискам онова, което ще бъде мое след смъртта ви — изрече той. — Този дом, тези земи. Вашето име.

Главата на Малоран подскочи като от внезапен удар.

— Моето име!

Джон посрещна с дълбоко хладнокръвие разярения поглед на чичо си. При други обстоятелства би се позабавлявал със словесния двубой, би му харесало да подразни човек, когото няма причина да харесва. Но това не му допадаше. Англия не бе неговата страна; Малоран Хол не беше неговият дом. И ако не беше обещанието, за което баща му бе настоял, той щеше с радост да си остане във Вирджиния и да остави английската корона да вземе всичко това тук.

— Точно така — отвърна Джон. — Вашето име. Малоран Хол. Наследствените земи. Всичко.

— Баща ти те е насъскал да поискаш всичко това, нали? — избухна Малоран, почервенял, едва сдържайки яростта си.

Джон се усмихна — усмивката му бе крайно неприятна — и предпочете да замълчи.

От гърлото на Малоран изскочи задавен гневен вик. С изпъкнали от ярост очи той грабна желязната маша от поставката край огъня и я размаха пред лицето на Джон.

— Вън! Махай се, проклето сополиво ухилено копеле! Вън!

 

Вратите на Малоран Хол се затръшнаха завинаги след него. Джон си пое дълбоко дъх, благодарен за чистия въздух, нахлупи тривърхата шапка и яхна коня си. Подкара го обратно към пътя, откъдето бе дошъл, без нито веднъж да се обърне назад.

Оставаше още една задача. Само една. И след това най-сетне щеше да остави всичко в ръцете на адвокатите си, да си отиде у дома и веднъж завинаги да се отърве от тази Англия и от нейния ужасен, неспирно ръмящ дъждец.

 

Дълго след като племенникът му си бе отишъл, Малоран седеше край бюрото си, смръщил чело и загледан в сивите облаци, които слизаха все по-ниско, и в неспирния ръмеж, който се превръщаше в студен пороен дъжд. Трепна, когато икономът влезе със сноп свещи в ръка, за да освети стаята и да прогони тъмнината и все по-засилващия се студ.

— Чарлз — каза Малоран, изправяйки се, — изпрати съобщение до лейтенант Ламбер. Кажи му, че искам да го видя. Тук. Колкото може по-скоро, и дори още по-бързо.

Чарлз изгледа господаря си внимателно — навик, придобит от дългогодишната служба при него. Но каквито и да бяха съмненията му, той ги запази за себе си.

— Да, ваша светлост — бе отговорът. — Ще заповядате ли нещо друго?

— Не, нищо друго — Малоран се замисли намръщен. — Поне засега — добави той по-меко след още миг размисъл.