Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендарни любовници (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Highwayman’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 35гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona(2009)
Корекция
maskara(2009)
Сканиране
?

Издание:

Ан Ейвъри. Дъщерята на разбойника

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ИК „Ирис“, 2000

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

20

Сътресението, предизвикано от Оливър, като по чист късмет бе привлякло почти всички стражи, застанали пред вратата на кабинета. Беше останал само един и Джон го обезвреди с дръжката на пистолета си, който бе взел пътьом от бюрото, където Ламбер го бе оставил. След това той завлече злополучния драгун в кабинета и го заряза там.

Лизи бе взела пистолета от джоба на Ламбер, но щеше да се чувства по-удобно със свещника, който имаше предимството да й е по-добре познат.

В мига, преди да се измъкнат от стаята, Джон я сграбчи, притисна я и грубо я целуна.

— Обичам те, Лизи. Проклет да съм, ако знам защо. Ти си заядлива, сприхава и независима колкото десет жени и ще ми съсипеш живота, като ме командваш и ми се бъркаш в работите. Познавам те.

И той се разсмя, а дяволските му морскозелени очи мятаха искри, които проникваха през нея.

Лизи си пое дълбоко дъх, но той като че ли не стигаше до дробовете й, защото чувстваше гърдите си стегнати и главата замаяна, дори не беше сигурна къде е горе и къде долу.

Успя само да каже:

— По-добре да се махаме, преди червените куртки да са се върнали.

Джон се ухили.

— Това е то моята практична Лизи. — Той пак огледа коридора. — Никой не се вижда. Да тръгваме.

Почти щяха да успеят. Бяха стигнали до вратата, водеща към онова крило на къщата, накъдето се бе запътил Джон, когато един уплашен прислужник ги забеляза и избяга с вик, за да вдигне тревога. Като че ли в къщата бяха останали още няколко войници, защото те двамата не бяха изминали и стотина ярда, когато над рамото на Лизи изсвири мускетен изстрел.

Джон я хвана и я дръпна в една тясна ниша.

— Проклятие. Не мислех, че някой ще бъде толкова умен, че да остане на пост.

Още няколко изстрела последваха първия. Някой викаше да пратят подкрепление:

— Нямаш никакъв избор, нали знаеш — каза Джон, сякаш бяха прекратили разговора си едва преди минута. — Ще се омъжиш за мене, независимо какво мислиш по въпроса.

Изсвистя друг изстрел, който обаче улучи дървото. Джон я дръпна още по-навътре. Лизи потръпна и се притисна още повече към него.

— Аз ще ти съсипя живота — каза тя. — Обещавам. Дължиш ми много, най-малкото, защото ме забърка в тая работа!

Той наведе глава с усмивка.

— Не се сещам за друг дълг, който да изплащам с такова удоволствие.

Той надникна внимателно иззад ъгъла, после я хвана за ръка и я повлече след себе си.

— Презареждат. Трябва да се възползваме.

— Как се оправяш толкова добре из тая къща? — залита тя задъхана, докато тичаха по един тесен страничен коридор и влязоха в стая със стъклена врата, която гледаше към малка градина с високи зидове. — Мислех, че само веднъж си бил тук!

— Така е, но си държах очите отворени!

Той затръшна вратата, дръпна един стол и залости с него дръжката само миг преди драгуните да затрополят по следите им в коридора.

Викове, още един изстрел, този път през вратата, и шум от тичащите ботуши на още драгуни, които идваха на помощ на неуспелите си другари.

Без да го е грижа да разбере какво точно става отвън, Джон пъхна пистолета в джоба си, грабна още един стол и го хвърли през едната стъклена врата… секунда след като Лизи бе отворила другата с едно просто обръщане на дръжката.

— Какво чакаш? — запита тя, като го видя да стои неподвижен.

Той се разсмя.

— Ама че лоша дисциплина има тук! Никак не се грижат за сигурността. Ако Чарлз ми беше иконом, отдавна да съм му взел главата!

— А те ще вземат нашите, ако не побързаш!

Той я последва в градината, но тъкмо когато Лизи щеше да излезе през най-близката врата, той се поколеба, после й посочи една по-малка вратичка, полузакрита зад храсталаците в отдалечения край на градината.

— Не! Мини през онази. Аз ще отворя тази, за да ги заблудя.

Лизи кимна. Когато тя успя да отмести тежкото желязно резе, той вече бе отворил широко първата врата и се бе присъединил към нея.

— Каква добра женичка ще ми станеш, моя любов — каза той, а в гласа му имаше още смях. — Познавах само една жена, която беше толкова бърза в такива работи.

Той залости вратата след тях и я привлече в най-плътната сянка близо до къщата.

— Оттук, а после към оня шубрак. Виждаш ли го? Там, на края на градината.

— Виждам. Но какво…

— Когато ти кажа да бягаш, бягай.

Той не дочака отговора й. Тръгна напред, движейки се така тихо, както тя никога не би допуснала, че е възможно за един мъж. Зад тях се чуваха виковете на войниците, които нахълтаха в градината и след това видяха широко отворената врата, която Джон бе оставил, за да ги подмами.

Лизи го дръпна за палтото, за да привлече вниманието му.

— Направиха го! Тръгнаха в другата посока!

Той погледна през рамо и тя видя как зъбите му се бялнаха в усмивка.

— Едно от правилата, които следват войниците на негово величество, е да тръгнат по най-очевидния път. Изисква по-малко мислене и началниците не могат толкова да ги обвиняват, когато нещата не потръгнат.

— Откъде знаеш?

— Някои от размирниците в колониите разчитат на това в набезите си.

— Искаш да кажеш, някои от твоите приятели.

— Полезно е да имаш приятели и някъде по-долу.

— Това включва ли и приятелката ти?

Той я погледна смаян през рамо.

— Каква приятелка?

— Онази, дето толкова успешно баламосвала червените куртки, също като мене.

Когато стигнаха края на къщата, между тях и шубрака имаше само открито поле. Джон и не помисли да отговаря на въпроса й. Той огледа мястото с насочен пистолет.

— Бягай!

И Лизи побягна.

 

Препускаха лудо по обратния път през тресавищата, но всичко мина без инциденти. Оливър бе обещал да държи настрана преследвачите им и изглежда, си бе удържал на думата. Ако имаха късмет, щяха отдавна да са избягали, преди червените куртки да се съвземат и да се сетят да ги потърсят в хана.

За нещастие като че ли половината графство, което не носеше червени куртки, вече се бе стекло към „Крал Джордж“. Лизи и Джон отдалеч дочуха глъчката от разговорите в кръчмата.

Хълдспет ги чакаше в конюшнята заедно с коняря и два коня, натоварени с издути дисаги.

— Самюел каза да ви кажа, че ще държи местните хора в кръчмата — каза Хълдспет с нервен глас. — А Берта предупреди, че е сложила всичко, което е могла да побере, в дисагите, и мис Лизи трябва да вземе това по-дебело наметало вместо онова, дето е на нея.

Прислужницата хвърли бегъл поглед на червената куртка, която бе навлякла Лизи, но не се сещаше да й подаде наметалото с качулка, което държеше в ръце.

— Добре е направила Берта — каза Джон, предавайки изтощения си и запенен кон на намръщения коняр.

Лизи веднага смъкна от гърба си червената куртка.

— Пфу! Кралят би трябвало да ги задължава да се къпят поне от време на време!

Хълдспет притискаше наметалото на Лизи плътно до гърдите си.

— Берта също заръча да ви кажа, че е накарала господин Дрейтън и господин Рандал да ви чакат в салона за благородници и пита какво да им каже? Като чуха, че са ви задържали и двамата, не щяха да помръднат оттука и никой от тях не казва по каква работа са дошли.

— Дрейтън е тук! — възкликна Лизи. — Бях го забравила!

— По дяволите Рандал! — развълнува се Джон. — Май никога не е там, където го търсиш или когато го потърсиш!

— Трябва да се срещна с господин Дрейтън — каза Лизи.

Джон въздъхна.

— Тогава най-добре да поговоря с Рандал. Но набързо, защото Ламбер ще ни нападне още преди да сме се усетили!

 

Джон без никакъв труд се ориентира пред двамата мъже, които станаха при влизането му. Високият вдясно можеше да мине за един по-млад лорд Малоран… или за баща на Джон.

— Рандал — каза той, протягайки ръка. — Хубаво, че дойдохте. Само ми се искаше да е при по-приятни обстоятелства.

Рандал сковано пое ръката му. Гъстите му вежди се надигнаха в недоумение.

— Не изглеждате като човек от рода Малоран.

— Така каза и негова светлост.

— Мис Тинсдейл! — възкликна сухият дребен човечец, който седеше на другия стол. — Какво чувам? Че подслонявате беглец от кралското правосъдие? Че лейтенант Ламбер ви е арестувал?

— Между другото, господин Дрейтън — каза Лизи разсеяно. — Но аз исках да говоря с вас за нещо по-важно. Нека да седнем…

Никой не й обръщаше внимание.

— Ако не беше писмото ви, нямаше да повярвам на такава безумна история — каза Рандал, разглеждайки Джон с изражението на човек, чийто свят току-що е бил преобърнат с главата надолу.

— Нещата, които споменавате… — Той поклати озадачено глава. — Всичко това го имаше в последното писмо, което баща ми написал на майка ми. Единствените хора, които някога са чели това писмо, сме аз самият и дядо ми. Знам го наизуст, но… — и той разтвори ръце в знак, че се признава за победен.

Джон кимна разбиращо.

— Нямаше как да знам за това писмо или за съдържанието му, освен ако човекът, който го е писал, не ми беше казал какво съдържа. Баща ми — нашият баща — разчиташе на това, за да ви убедя, че казвам истината.

Мъдрият законовед изгледа стъписано Джон.

— Да не би да искате да кажете, господине, че вие сте законният син на господин Уилям Франсис Карлтън, по-младия брат на лорд Малоран?

— Да, твърдя го. Обвиненията на негова светлост срещу мене са чиста лъжа. Той е мразел баща ми и би направил всичко, за да бъде сигурен, че няма да стана негов наследник, даже е готов и да плати, за да ме убият!

— Изключително! Съвършено изключително! — възкликна старият адвокат.

Той седна внезапно, като че ли краката му вече не можеха да го държат.

— Може би е най-добре всички да седнем…? — предложи Лизи, този път по-настоятелно.

Те седнаха.

 

След четвърт час Лизи и Джон бяха обяснили възможно най-разбираемо какво искат, но Лизи имаше силното подозрение, че само нейният мозък все още функционира нормално.

— През всичките тези години го мислех за мъртъв — казваше Рандал невярващо. — А сега откривам, че е планирал… това! — Той поклати глава като човек, който се опитва да се свести от понесен удар. — Страхувам се, че още не мога да го проумея. Още не!

Той огледа другите, после се извърна и се загледа в огъня.

— Само като си помисля, че е знаел за работата ми, за мечтите ми…

Той замълча, потъвайки в мислите си.

— Наистина съвършено изключително — потвърди господин Дрейтън.

Той се подкрепи с глътка вино, после остави чашата настрана с вида на човек, който се приготвя за битка.

— Тук наистина има много интересни законови въпроси, но ми се струва, че най-неотложното нещо е да ви защитя, мис Тинсдейл. Вас и господин… — Той си пое дълбоко дъх. — Вас и господин Карлтън. Разбира се, мога да уредя продажбата, за която ме молите, но ми се струва доста по-наложително първо да се занимаем с обвиненията, които несъмнено ще отправят срещу вас лорд Малоран и лейтенант Ламбер. Ако можехме…

— Няма да чакаме толкова дълго, че да повдигнат някакво обвинение срещу нас, господин Дрейтън — каза Лизи твърдо. — Господин Карлтън и аз заминаваме за Америка. Тази вечер. Фактически още сега. Ако можете да ме представлявате междувременно, докато стигнем в Америка и успеем…

— Сигурна ли си, Лизи? — запита Джон.

Той все още не можеше да осъзнае, че тя вече е решила да продаде хана на Самюел и да избяга с него в Америка.

Сблъсъкът с кръвожадните войници само го разсмиваше, но когато се сблъска с неизбежното доказателство за нейната любов, той можа само да се ухили глупаво и в главата му не премина нито една умна мисъл. Това беше доказателство, ако все още се нуждаеше от такова, че в критични моменти жените са по-разумният пол.

— Сигурна съм, Джон — каза тя и дори не направи опит да се усмихне.

Е, може би не чак толкова разумни в края на краищата.

— Почти съм сигурен, че се налага да тръгнем. Веднага. Преди Ламбер да е успял да ни хване.

Това отрезви всички. С изключение на Рандал. Той все още се взираше в огъня като човек, забравил всичко и всекиго край себе си.

Лизи не се и опита да го откъсне от мислите му. Тя само скочи на крака.

— Ако може да напишете нещо сега, в смисъл че ви натоварвам да действате от мое име, господин Дрейтън, ще го подпиша. После ще се погрижим за подробностите.

Дрейтън скочи на крака.

— Наистина, наистина. Не е необходимо кой знае колко. Ако имате малко хартия и перо…?

Лизи не мислеше, че някога го е виждала толкова забързан. Тя подписа декларацията, съставена от него, посипа я с пясък и му я предаде. Той я сгъна прецизно и я пъхна във вътрешния джоб на палтото си.

— Засега това е достатъчно, макар че не ми се мисли за затрудненията, които ще има една легална кореспонденция с вас, щом отидете в колониите.

И понеже това бяха последните неща, за които трябваше да се погрижи, Лизи просто изхъмка в знак на съгласие. Тя дори не успя да му благодари, защото вратата внезапно се отвори пред нея и Ламбер им извика да не мърдат.

Джон мислено изруга себе си и собствената си глупост. Трябваше да измъкне Лизи оттук още когато имаше тази възможност. Но кой да помисли, че Ламбер или Малоран толкова скоро са се свестили от нападението на Лизи и че са успели толкова бързо да стигнат от Малоран Хол до „Крал Джордж“?

Тя поне бе нанесла съществени щети. Челото на Малоран бе украсено с кървава превръзка, а киселото изражение на Ламбер подсказваше, че и той не е в по-добра форма.

— Колко хубаво, че ви намирам тук — каза негова светлост. — Страхувах се, че може вече да сте ми… да сте ни се измъкнали.

Той поздрави Дрейтън с едно късо кимване и реши да отбележи само с един поглед присъствието на Рандал.

— Господин Дрейтън. Много съжалявам, че са ви обезпокоили така, но аз държа всичко в ръцете си. Свободен сте да си отидете.

— Мисля, че още не — каза господин Дрейтън и се изправи. — Имам първо да обсъдя някои неща с вас, милорд.

— Те ще почакат! — изсъска Малоран. — Ако не си отидете, ще бъда принуден да помоля лейтенант Ламбер да ви накара да го направите.

— А ако той не успее, предполагам, че ще повикате неговите хора да ме изнесат оттук.

Ламбер почервеня.

От гърлото на Малоран излезе сподавено ръмжене.

— Със съжаление трябва да отбележа, че повечето от хората на лейтенанта предпочетоха да избягат в съвършено друга посока. Не мога да кажа със сигурност кога ще се върнат, но съм уверен, че ще намеря начин да ви изхвърля оттук преди това.

Дрейтън не помръдваше от мястото си.

— Не можете да се справите с това, Малоран — каза Джон, нарочно привличайки вниманието ми.

Лицето на негова светлост се изкриви в гневна гримаса.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен. — Той извади от джоба си един пистолет и го насочи точно към сърцето на Джон. — Признавам, вече много се уморих от притесненията, които ми създавате.

Палецът му се вдигна, за да спусне ударника, когато Лизи се хвърли между двамата.

— Не!

Протестът й бе отвят от порива на някакъв леден вятър, който внезапно профуча през стаята.

Малоран хлъцна и се извъртя рязко, насочвайки пистолета към празния леденостуден въздух. Ламбер извади сабята си, докато Рандал и Дрейтън стояха, зяпнали от учудване, по местата си, прекалено стреснати, за да направят каквото и да било движение.

Чашата с вино на Дрейтън внезапно бе грабната от нечия невидима ръка и прелетя през стаята. Мина покрай главата на лорд Малоран и се разби в стената зад него. Чашата на Рандал хвръкна от масата и се понесе към Ламбер. Лейтенантът замахна да я разсече със сабята си, но не улучи.

Вбесеният Малоран отново вдигна пистолета си и се прицели.

В този миг точно пред него изникна Оливър с високо вдигната рапира.

— Копеле! — изрева той и се нахвърли срещу Малоран.

Само след миг Бес се материализира до него.

Челюстта на Малоран увисна, а очите му се разшириха в ужас.

— Вие?! Но вие сте мъртви!

Ламбер замахна към призрачната двойка. Сабята му мина през тях като през въздух.

Малоран направи един последен опит да стреля към Лизи и Джон. Но Оливър го изпревари. Разбойникът скочи и заби рапирата си до дръжката в сърцето на Малоран.

Негова светлост се олюля и се хвана за гърдите. Пистолетът изпадна от ръцете му. Очите му изскочиха. Устата му се раздвижи, но не се чу нито звук.

Ламбер изкрещя и метна сабята си. Тя мина през Оливър, без да го засегне, и се заби в отсрещната стена.

Оливър изпъшка от усилието, изтегляйки рапирата си от гърдите на Малоран. Малоран се строполи на колене и падна по очи, мъртъв.

— Дължах ти го, Малоран — каза Оливър, напъхвайки рапирата обратно в нощницата. — За Бес и за мене.

В следния миг двамата изчезнаха.

Тогава Лизи си пое несигурно дъх, а Джон посегна с треперещи ръце, притегли я към себе си и я прегърна.

— Честна дума — каза Дрейтън. — Честна дума.

Ламбер премига като човек, който излиза от транс, и се взря в тялото на пода.

— Няма и следа по него — каза той. — Никаква кръв. — Той се отпусна на едно коляно край Малоран и преобърна тялото. Дрехата на Малоран се отвори и откри една непокътната жилетка и безупречно бяла риза. — Нито капка кръв. Той просто е… умрял.

Лизи хвърли плах поглед към тялото.

— Какво ще кажем? Как да обясним…

— Сърцето му — каза Дрейтън, разглеждайки тялото с очевиден интерес. — Той пиеше прекалено много и настояваше да се храни с бекон и солена херинга на закуска вместо с обикновени рохки яйца, както му препоръчвах. Това трябваше да се случи, рано или късно.

— Сърцето му беше твърде слабо, за да понесе шока от известието, че синът на брат му в края на краищата ще го наследи — добави тенденциозно Рандал. Той пристъпи, за да погледне по-добре тялото на стария си враг. — Смъртта му трябва да бъде поука за всички, които отричат семейните връзки и моралните си задължения към цялото общество.

Той вдигна очи, за да погледне лицата на хората, събрали се около тялото на Малоран.

— Сигурен съм, че епископът ще се съгласи с мене.

Дрейтън се покашля многозначително и подръпна жилетката си.

— Така е, фактически ще разберем, че всъщност лорд Малоран бе убит от Божия съд. От Божия съд.

Лицето на Ламбер се изкриви в пристъп на внезапна ярост. Той скочи на крака.

— Беше пронизан с онази проклета сабя! Всички го видяхте!

— Наистина видяхме — каза Джон. — Но ще бъде добре да не споменавате за това извън стените на тази стая. Никак няма да се отрази добре на кариерата ви, ако вашите началници решат, че сте полудял и вярвате в призраци.

Предупреждението му порази Ламбер като юмручен удар в челюстта. Главата му се отметна назад и той изведнъж се олюля, като че ли загубил равновесие.

— Моята кариера…!

— Със сигурност няма да бъде добре за вас, ако началниците ви научат, че сте помагали на негова светлост в незаконната му атака срещу господин Карлтън.

Господин Дрейтън изглеждаше съсухрен, но когато станеше дума за закона, пламваше в справедлив гняв.

— Те със сигурност няма да погледнат с благосклонно око на опита за убийство. Освен това имаме отвличането и незаконното задържане на мис Тинсдейл, и…

Ламбер се обърна към него с вдигнати юмруци и див поглед.

— Проклятие! Проклятие!

Рандал скочи между него и адвоката.

— Стига! — Острото предупреждение на Джон го спря. — Радвайте се, че сме склонни да пренебрегнем действията ви, Ламбер. Ако зависеше от мене…

Той не успя да довърши. С яростен вик лейтенантът прескочи трупа на Малоран и избяга от хана, като остави всички вгледани едни в други и в неподвижния труп на пода.

 

Часове бяха необходими, докато някакво подобие на ред най-накрая се възцари в „Крал Джордж“. Лекарят и слугите от Малоран Хол дойдоха по едно и също време. Каквито и подозрения да бяха имали прислужниците относно смъртта на своя господар, те не можеха да оспорят заключението на доктора, че е починал от естествена смърт. Като се изключи резката на челото му, причинена от по-ранно падане, нямаше дори капка кръв, която да показва нечестна игра.

Прислужниците отнесоха тялото на господаря си, но посетителите на кръчмата не показваха никакви намерения да си тръгват особено когато Самюел бе повикан на среща на четири очи с Лизи, а Дрейтън и флиртаджийката Моли бяха поставени на място. Едва когато сърдитата Берта се разфуча насреща им, те видяха, че най-уместното, което могат да направят, е да пожелаят лека нощ на всички.

Джон с голяма мъка се измъкна от ръцете на новонамерения си полубрат, който изглеждаше решен да разисква току-що разигралите се потресаващи събития, докато Джон отговори на всичките му въпроси или челюстта му се откачи от отговаряне — което дойде най-напред. Едва когато Дрейтън се появи и официално настоя Рандал да му прави компания, докато язди към дома си, Рандал се предаде и реши, че ще е най-добре да дойде някой друг ден.

Той си тръгна и остави Джон сам в салона. Огънят пращеше успокоително в камината, но сабята на Ламбер все още стърчеше забита в стената и парчета стъкло все още блестяха по пода — тъжни свидетелства за това, което се бе разиграло тук.

— Бес? — Гласът на Джон като че ли отекна в празната стая. — Оливър?

Никакъв отговор. Може би не са тук, си каза Джон въпреки усещането, че не е сам.

— Слушайте — обърна се той към празната стая. — Просто искам да знаете, че обичам дъщеря ви. Че ще направя всичко, което зависи от мене, за да бъде щастлива и в безопасност. Че ще…

Той спря, прочисти гърлото си и опита отново.

— Щях да кажа, че ще умра за нея, но предпочитам да живея за нея.

Думите като че ли изскачаха някъде от гърдите му, близо до сърцето, и се изливаха като неспиращ поток.

— Искам да се смея с нея и да плача с нея, и да се боря с нея. Знам, че понякога ще трябва да се борим, и двамата сме достатъчно упорити, но това не означава, че я обичам по-малко. Искам да я прегръщам и да я целувам, и да се любя с нея всеки ден, докато съм жив. Искам да я гледам как заспива нощем и как се събужда сутрин. Искам да й дам деца и да я гледам как ги кърми на гърдите си и как държи ръцете им, когато се учат да ходят. Искам да видя лицето й, когато поеме първото си внуче.

Той си пое дълбоко дъх, намокри устни и каза много меко:

— Искам да остарея с нея и тогава да лежа до нея в църковния двор. Завинаги.

Тишината изглеждаше почти осезаема. Той вдигна рамене в затруднение.

— Това е. Аз… аз просто исках да го знаете.

Той се обърна. Трябваше да намери Лизи. Имаше нужда от нея.

Вратата на салона тихо се отвори пред него. Джон премига, после се усмихна и излезе. Беше стигнал до средата на коридора и се затича, когато вратата тихо се затвори зад него.

 

— Джон Карлтън! — каза Лизи строго.

Джон спря изпълнението на увлекателната задача да подрежда разпусната й коса върху голите й рамене. Те бяха оставили Берта със Самюел и Хълдспет да правят това, което оставаше да се направи, и полека бяха стигнали дотук, до благословения покой в стаята на Лизи. Макар че огънят още не бе успял да прогони хладината от нощния въздух, те и двамата не го забелязваха.

— Да, любов моя? — изрече той, проследявайки с нежно докосване пътя на копринения кичур, който се спускаше по гърба й.

Лизи потръпна от удоволствие.

— Не ми отговори на въпроса.

— На въпроса ти?

— Там, в градината. За жената, която също така умеела да баламосва червените куртки.

— А! — усмихна се той и се изкикоти. — Това е една едноока проститутка по прякор Хитрата Сали, която всички знаят как добре умее да се изплъзва от хората на конетабъла, когато той им заповяда да очистят нейната част от града.

Лизи хлъцна и се извъртя, за да го погледне.

— Една едноока…

— Ще те запозная с нея. Човек никога не знае, възможно е тя да те научи на някой и друг номер, който да ни дойде добре! С неприятностите, в които без съмнение ще ме въвлечеш…

Аз! Да те въвлека в неприятности? Ама това е…

— Напълно и изцяло гарантирано, любов моя — каза Джон, навеждайки глава, за да получи една целувка. — Но на друго не съм съгласен!