Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (2)

2

Ръцете му бяха силни, устните твърди и настойчиви и Лизи, която в някакъв глупав порив бе вдигнала ръка да го удари, усети как заравя пръсти в косата му. Кръчмата, зяпналите посетители, дори разяреното лице на лейтенанта — всичко се изпари от съзнанието й.

Ето какво било да те целунат истински. Гореща вълна, объркване и под всичко това един смущаващ копнеж, който заплашваше да прати всякакви останки от здравия й разум право в комина над огнището.

Лизи изстена, протестирайки, и се заизвива в ръцете му, като се мъчеше да го отблъсне. Той отстъпи по-лесно, отколкото бе очаквала; когато се отдръпна, тя се олюля край него, останала без опора, замаяна и изчервена от гняв и срам.

Старият Томас хлъцна. Някой в залата зад нея се изсмя на глас. Вместо да я пусне, нахалникът я държеше здраво, но вече насочи вниманието си към Ламбер.

— Съжалявам, лейтенанте. За бирата, искам да кажа. — Той пусна хитра съучастническа усмивка, сякаш на света нямаше нищо по-обикновено от това, човек да залее с чаша бира гащите на някой офицер на негово величество. — Няма да се извинявам за целувката. — И се усмихна още по-широко. — Сигурен съм, че разбирате.

За миг Лизи помисли, че Ламбер ще скочи през масата и ще сграбчи мъжа право за гърлото. Вместо това обаче той грабна наметалото и го метна на раменете си. Хората му стояха отстрани като вързани кучета, онемели от възмущение, че един прост колонист е надвил началника им, и с явната надежда, че ще им бъде позволено да му дадат някой и друг урок по добро държание.

Ламбер сякаш бе забравил за тях. Гневният му поглед бе втренчен в противника, лицето му бе застинало, сковано от ярост.

— Ако бях на ваше място — изсъска той, — щях да намеря уместен повод да си тръгна оттук още преди да се е съмнало.

Заплахата бе несъмнена. Той кимна към Лизи, но в жеста му нямаше и капка дружелюбие.

— Госпожо Тинсдейл.

— Лейтенанте — отвърна Лизи, без да си даде труда да направи реверанс.

 

— Наистина ми се иска да не беше изсипал тая бира върху лейтенанта, Оливър.

— Трябваше, Бес. Нали не очакваш от мене да стоя безучастен, докато онова псе мляскаше нашата Лизи?

— Не. Разбира се, че не. Те са истински животни. Навлечи им червената куртка, и вече си мислят, че са Господ. Само че… — Бес сви вежди, явно загрижена.

— Само че какво, Бес? — настоя Оливър, когато тя не довърши думите си.

— Само че сега той ще мисли, че Лизи го е направила, и няма да й прости, че го е изложила пред всички.

Оливър прогони тази мисъл със свиване на рамене.

— Трябваше да полея и другия обаче — измърмори той ядосан. — Трябваше и него, само че Лизи ми беше застанала на пътя.

— Хайде стига вече! Всеки глупак ще забележи, че той отвличаше лейтенанта, отклоняваше вниманието му от Лизи.

— Така ли беше наистина? По-спокоен щях да бъда, ако просто беше застрелял онзи и всичко да се свърши, обаче да целува така нашата Лизи…! И ти беше там, а на всичко отгоре го и подкокоросваше! Та на оня проклет мошеник това му хареса, Бес! Хареса му, казвам ти! Безсрамното му псе!

— Защо не! Лизи не възрази. Поне не протестира.

— Не е възразила! Щеше да го удари, по дяволите! Не мога да разбера какво я спря.

— Може би, защото нашата Лизи толкова много прилича на мене, дори когато се мъчи да го скрие, и защото той толкова много прилича на тебе.

— На мене? Ще ти кажа аз…

— О, не толкова красив и може би не толкова напорист, но въпреки това…

— Бес!

— Да, любов моя?

Оливър отвори уста, след това я затвори, после вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ама че разпуснати са тия жени! — изпъшка той накрая. — Просто не ги разбирам!

 

Свадата изгони почти всички посетители на кръчмата „Крал Джордж“ навън на студа, вътре останаха само най-заклетите. Студът и влагата бяха за предпочитане, ако случайно на лейтенанта му хрумнеше да се върне и да ги арестува всичките, невинни и виновни, защото са нарушили установения от краля ред, или защото са подпомогнали и улеснили престъпно нападение над офицер, или… изобщо, за каквото и да е. Никой не беше абсолютно сигурен какво точно ще направи лейтенантът, затова нямаха желание да останат и да се уверят с очите си.

Измъкнаха миячката на съдове от кухнята, за да изтрие разлятата бира и да подреди масите. Тя домъкна кофата и парцала, подсмърчайки и сумтейки като някаква отблъскваща мъченица, и мрачно се зае да изпълни поставената й задача.

Лизи напълни отново халбите на останалите в кръчмата храбреци, но сдържано им разясни, че това е последният рунд и ако не си идат, когато си изпият бирата, особите им ще бъдат насилствено изхвърлени, независимо дали го желаят, или не.

— И не си мислете, че няма да го направя! — прибави тя, хвърляйки яростни погледи наоколо.

Всички до един се оттеглиха покорно към пейките и напитките си. Ако имаха някакви коментари относно току-що разигралите се събития, благоразумно понижаваха глас и мъдро се пазеха да не предизвикат гнева на стопанката с неблагоразумна забележка или неуместен смях.

Единствено старият Томас като че ли изобщо не обърна внимание на заплашителния гняв на Лизи. Той отново зае мястото си край огъня с пламнали от вълнение очи.

— Ама че хубава работа стана. Старият Сам Туистълтън ще позеленее от яд, че не е бил тука — заяви той.

— Какво, за такава дребна кавга? — учуди се Джон.

— А, не е точно така. Говоря за бирата, дето се изля върху него. И това, и как целунахте мис Лизи, и тя как се разсърди.

На Джон не му се видя особено интересно това, дето Лизи бе разсипала бирата върху чистичките панталони на лейтенанта — в края на краищата, неговата чаша си беше пълна! И със сигурност не съжаляваше, че я бе целунал. Искаше само да отвлече вниманието на лейтенанта, но несъмнено бе много приятно да я държи в ръцете си. А когато започна да я целува…

Девойката не беше много опитна в целувките, но под леда, и то на съвсем малка дълбочина, се криеше истински огън.

А че се била разсърдила… Джон се усмихна.

— Сигурно не искаш да кажеш, че тя обикновено е тиха и сдържана, нали, Гейнс?

Томас обяви съгласието си с доволно изсумтяване.

— Ами, хич и не казвам, че нашата Лизи е послушно момиче! Винаги сме си я знаели, че е доста буйна. Още откак беше съвсем малка. То си е така, само дядо й я гледаше, за него беше като зеницата на очите, както се казва, та чудно е, че не е все пак толкова вироглава, колкото можеше да бъде. Ама аз не се смеех заради това. Ако седна да ви разказвам…

Имаше обаче доста много други неща, които занимаваха Джон повече от старите сплетни и клюки.

— Лейтенантът често ли идва тук?

— Ами да. Достатъчно често, за да изнерви тия, дето спокойно си пият бирата. Хвърлил е око на нашата Лизи, така ми се вижда. Няма да прокопса много от тая работа. Тя е…

— Тя е тук и не иска да чуе нито думичка повече от тебе, Томас Гейнс.

Тази жена притежаваше дарбата да се нахвърля върху мъжете, и още как! Този път беше бясна. Джон дискретно отмести стола си малко по-надалеч, вън от обсега й.

Тя подпря юмруци на кръста и се нахвърли върху злочестата си жертва.

— Ако си държиш езика зад зъбите, когато трябва, Томас Гейнс, няма да ти се случва да си навличаш толкова неприятности.

— Ама, Лизи…

— Нито дума повече!

Джон се намеси смело:

— Госпожо Тинсдейл…

— Вие също! — прибави тя, обръщайки се рязко към него. — И за в бъдеще ще съм ви благодарна, ако не се намесвате в неща, които не ви засягат.

Джон й отправи най-ослепителната си усмивка.

— Имате честната ми дума. Никак няма да се намесвам, независимо какво става. Макар че бих отбелязал, че вие разляхте бирата върху него.

— Не бях аз! Вие бяхте!

— Аз? — протестира смаяно Джон. — От ученик не съм правил такива номера.

Тя махна сърдито с ръка.

— Няма значение. След тази вечер лейтенантът сигурно не храни добри чувства към вас. Ако приемете съвета ми, по-добре е да си идете. Отивайте си там, накъдето сте се запътили, и повече не се връщайте.

— В такава нощ? Във вятъра и дъжда? Вие сте жестока жена, госпожо.

Погледът й стана суров.

— Аз съм здравомислеща жена, господине, а не жестока. Няма да е късно и утре след закуска.

— А ако не си отида?

— Това в края на краищата не е моя работа.

Тя го изгледа подозрително, като че ли се опитваше да разбере докъде може да стигне, ако продължи да го предизвиква. Накрая явно реши да се въздържи. Изсумтя презрително и устните й се изкривиха в гримаса, но каза само:

— Ако си плащате и не причинявате повече неприятности…

— Аз ли? Вие ме наранихте.

— … няма да настоявам да си тръгвате. — Тънките й черни вежди се навъсиха буреносно. — Но ако стане пак някоя беля…

Джон й отправи най-топлата си усмивка.

— Тогава ще съм тук, за да ви помогна за втори път. И за трети, ако стане нужда.

 

— Училищни номера, а? — сумтеше възмутено Оливър. — Ще му кажа аз на него едни номера!

— Оливър! Да не си посмял! Само опитай някой номер и цял месец ще спиш в обора, не се шегувам!

— Но, Бес! Аз само…

— Един месец, Оливър Хардуик! И нито ден по-малко!

Оливър се оттегли на любимото си място пред самия огън, като мърмореше възмутено и мяташе погледи към странника, който се бе опитал да целуне дъщеря му.

 

Госпожа Тинсдейл си държеше на думата. Не предложи на гостите си нито капчица бира повече и им остави съвсем малко време да си допият. Тя обикаляше из залата, събираше халбите, празни или пълни, и ги тропваше на подноса, глуха дори за най-сърцераздирателните молби.

Подканени по този начин, гостите й колебливо мятаха на рамо наметките си, нахлупваха шапките и изчезваха в нощта. Дори Томас Гейнс изпразни халбата си и се повлече навън в бурята. Накрая в залата остана само Джон.

— Имате забележителна дарба да опразвате кръчмата — подхвърли той, надигайки за наздравица почти празната си чаша.

Лизи не му обърна внимание, проверявайки дали капаците на прозорците са затворени и зарезени и дали вратата е добре залостена. Дори да съзнаваше, че погледът му я следи, не го показваше по никакъв начин. След като раздруса за последен път вратата — жената, изглежда, не вярваше на никого, дори на себе си, — тя взе свещта и се върна при огъня.

— Ще ви покажа стаята ви — каза тя безучастно, все едно той никога не се бе опитвал да я целуне. — Хълдспет вече ви е затоплила леглото.

Джон лениво се изправи на крака.

— Приятна мисъл, дори ако това е онази, дето чакала дете…

— Още преди час е отнесла там един мангал — сряза го Лизи.

— О — престори се на разочарован Джон. — Мангал.

Видя как мускулите около устата й се стегнаха, сякаш бе стиснала зъби, видя как гневна червенина изби през деликатната белота на кожата й. Господ знае защо му беше толкова приятно да дразни това красиво създание със строго лице. Може би защото тя му отвръщаше по подобаващ начин, което не можеше да се каже за повечето познати нему жени.

Джон пресуши халбата си и я остави на масата, после, без да каже и дума повече, покорно излезе от кръчмата след домакинята си, последва я по тъмните криволичещи коридори и нагоре по стръмното стълбище. Тя го бе предупредила да внимава къде стъпва и имаше защо. Широките дъски на пода бяха изрядно остъргани и намазани с восък, но тъй като бяха стари и разкривени, се бяха нагънали в различни посоки и ако човек не беше предупреден, лесно можеше да се спъне. Тъмното дърво наоколо му попиваше светлината на свещта, която тя носеше. Течението накара пламъка да се залюлее и почти да угасне, хвърляйки причудливи сенки по стените.

Цялата работа беше тъкмо като за хора със силно въображение. За двата века, откак съществуваше, ханът сигурно бе насъбрал немалко блуждаещи духове. Тази скърцаща и пълна със сенки пренаселена къща навярно би била чудесно място, където призраците да си устроят обиталище. Джон успя да каже само толкова, но сбърка.

— Какво? Призраци? Как ли пък не! — изфуча тя възмутено.

Очите й обаче сякаш се разшириха и станаха по-тъмни в трепкащата светлина на свещта, а раменете и се стегнаха.

Джон изви уста. Значи все пак има някакви приказки, каквито един добър ханджия никога няма да вземе да признава.

— Ами! Нито един ли не се намира? Сигурен съм, че на подобно място ще има поне един-два призрака, дето дрънкат с вериги и стенат, за да разнообразят нощите ми. — Той измери с очи стройната й фигура, която го предшестваше с едно стъпало. — Жалко. Защото иначе не виждам никакви други развлечения.

Тя спря така внезапно, че Джон едва не настъпи края на полата й, и се обърна рязко към него. Дори слабият пламък на свещта не можеше да смекчи отвращението, което той видя изписано на лицето й.

— Струва ми се, че някой призрак ще се озове в леглото ви по-скоро, отколкото сте си го мислили, господин… Гидиън, ако не се лъжа, ви беше името, нали? — Тя отмина утвърдителното му кимване. — Положението… на Хълдспет… е достатъчно добро предупреждение за всяко момиче, което иначе би се полъгало по приятния ви вид и приказките ви.

— Няма нищо — каза Джон любезно. — Тук наоколо има само една жена, която ме изкушава.

— Така ли? — Гласът й бе толкова леден, колкото и въздухът в коридора.

Джон се задоволи да й се усмихне. Тя бе висока жена, но трите стъпала, които ги отделяха един от друг, му даваха благоприятната възможност да оцени физическия чар, който преди всичко останало го бе привлякъл към нея. Решително си заслужаваше да го оцени не само с гледане — и то колкото по-отблизо, толкова по-добре.

Тя се обърна изведнъж и продължи нагоре по стълбите. Пред вратата на стаята му се поспря, като че ли премисляше нещо, а после се обърна право към него.

— Ще ви посъветвам да запазите това, което мислите, само за себе си, господин Гидиън. Всичко, което мислите. Това е почтен хан и аз съм почтена жена, чувате ли?

— Как няма да чуя, като викате така!

— Не викам.

Свещта караше кожата й да блести в ярка руменина и хвърляше съблазнителни сенки под челюстта и по шията й. Джон се наведе към нея.

— Ако трябваше да ви целуна, щяхте само да шепнете.

Тези думи я накараха да хлъцне.

— В такъв случай щях да пищя — рече тя — и щях да ви тикна тая свещ право на носа.

Джон трепна.

— Това е доста силна защита.

— Не по-силна от това, което я е предизвикало.

Устата й — меката, приканваща към целувки, уста, която толкова го изкушаваше — се изпъна в погнуса. Тя вдигна свещта и я насочи към лицето му.

Джон отстъпи едно стъпало назад.

Устните й се извиха доволно. Тя отвори широко вратата и отстъпи, пропускайки го да мине преди нея в стаята.

Помещението бе по-широко и доста по-удобно, отколкото бе очаквал, макар и хладно. Високото легло със завеси заемаше дъното на стаята, една маса със сгъваем плот и обикновен стол бяха опрени до отсрещната стена, точно под закрития с капаци прозорец. Издутите му дисаги лежаха на стола. Край студената камина стояха един тапициран стол и боядисан параван.

Дървата за огъня бяха сложени в камината, но самият огън не беше накладен. Друга свещ бе затъкната в свещника на масата близо до вратата. Без да пророни и дума, Лизи я запали, пъхна една клечка в пламъка й, а след това грациозно коленичи до камината и поднесе пламтящата клечка към подпалката под дървата. Миг по-късно ярки оранжеви пламъци лизнаха цепениците, пращейки, когато стигаха до смолата в тях, и докато се разрастваха, ставаха все по-горещи и по-ярки.

Пламъците очертаваха профила й, изрязвайки правилната линия на носа и солидната, твърда, квадратна брадичка. Извивката на гърба и отпуснатите й рамене издаваха умора, но Джон долавяше, че освен дългите дни и усилената работа, които явно бяха нейна всекидневна участ, има още нещо, което й тежи.

Лизи се изправи, преди той да успее отново да събуди гнева й със своите забележки.

— Ето там в умивалника е водата — протегна тя ръка — и тук има още дърва за огъня. Имате ли нужда от още нещо?

Джон насмалко щеше да каже, че има нужда от нея, да му затопли леглото и да облекчи тъпата болка в слабините му, да му прави компания в студената тъмна нощ, в това безрадостно и забравено от Бога място. В края на краищата тя беше красива жена, независимо от суровия си характер. Но застиналото й мрачно лице не му позволи да добави нищо повече.

— Нищо. Не. Не тази вечер — каза той и се отдръпна от вратата, за да й направи път.

— Тогава лека нощ — отвърна тя, изправена и скована, както преди малко.

Кимна му леко, взе си свещта и излезе от стаята, като затвори плътно вратата зад себе си, оставяйки Джон сам в студената, изпълнена със сенки, тишина.

 

Лизи намери още сили в уморените си крака, за да се върне обратно в кръчмата. В залата нямаше никой, бе пълна само с разбутани столове и пейки, с малки локви от бира по масите и по пода, колкото да се види, че все пак тук е имало хора. Празната халба на странника стоеше там, където я бе оставил.

Сенките, извиращи от ъглите, пълзяха по овехтелия каменен под, придавайки на мястото странно смачкан и тъжен вид. Чуваше се само слабото пропукване и съскане на гаснещия огън.

Лизи бутна един стол на мястото му, след това премести една пейка, но по-бавно и с повече усилия. Спря, загледана в самотната халба, усещайки внезапно, че е уморена, май повече от всеки друг път. Хълдспет ще разчисти утре сутринта. Точно сега е ужасно изтощена, за да се грижи за каквото и да било.

Вкопчи ръце в кръста си, изви гръбнак, разкърши болящите я мускули и осъзна, че не само е уморена, ами и гладна. Тази вечер не бе успяла да се нахрани, но все трябваше да има нещо останало из кухненските шкафове, дори да е само коричка вчерашен хляб. Тя се отпусна със стон, после взе изоставената халба и тръгна към кухнята.

Дебелата Берта тъкмо приготвяше маята за утрешния хляб. Миячката Нида, наведена над огромния чебър с мръсни съдове, стържеше уморено последната тава от вечерята и подсмърчаше с вечно хремавия си нос. Скръф, дългокракият клепоух мелез, който гонеше плъховете от килерите и оборите и все разбутваше огъня в огнището, се бе изтегнал на една страна под масата, скимтейки и потрепвайки в съня си. Ноктите му дращеха по излъскания камък, издавайки едно слабо „чук, чук“.

Когато Лизи влезе, от тримата само Берта и Нида вдигнаха глави, но Нида веднага се върна към работата си, явно с намерението бързо да я довърши, за да иде да си легне. Берта сви вежди, забелязвайки как уморено пристъпва Лизи, но гърнето с маята отново привлече цялото й внимание. Тя го покри с чиста кърпа и го сложи в нишата, специално иззидана в стената на комина, където постоянната топлина от тухлите щеше да помогне на маята да втаса добре. Едва след като се бе погрижила за гърнето с мая, тя се върна към не толкова важните неща, като например физическото състояние на работодателката й.

— Седни — рече троснато Берта, сочейки стола до масата. — Имаш вид на мъртвец.

Лизи пусна тежко халбата на масата и седна.

— Гладна съм. Има ли нещо останало от кокошките, дето ги пече? Или от супата?

— Нито крилце, нито капка, ама има хляб и ябълки. И малко сирене май.

Готвачката хвърли остър поглед към Нида, после към Лизи и прибави колебливо:

— И пай с месо, дето го оставих за утре за закуска.

По-скоро за среднощна закуска. Берта мислеше, че никой не знае за среднощните й набези в килера на кръчмата и също както дядо си преди това, Лизи предпочиташе да си затвори очите пред поредния изчезнал кейк с извара или точено с кайма. Берта беше по-скоро член на семейството, отколкото прислужница. В края на краищата след майка й я бе отгледала тъкмо тази готвачка. Въпреки спазмите в празния стомах Лизи реши да се откаже от пая.

— Ябълка и хляб ще ми стигнат — реши тя. — И масло, моля ти се. И чай, ако има гореща вода.

— Има колкото щеш — отсече Берта. Сега, след като бе подсигурила маята и среднощната си закуска, отново стана майчински снизходителна. — Ще ти направя лайка, та да спиш добре.

— Чудесно.

Колкото и да бе уморена, Лизи не смяташе, че ще й бъде трудно да заспи, без значение какъв чай ще пие.

— Нида ми разправи, че пак си предизвикала оня лейтенант Ламбер — рече Берта, разбутвайки намусено захлупените съдинки с треви и подправки, като примижаваше под слабата светлина на огнището, за да прочете по-добре етикетите.

Нида подсмръкна и тревожно изгледа през рамо господарката си.

Лизи сви рамене, напомнянето я раздразни.

— Той още повече ще вземе да буйства, ако го предизвикваш така. Човекът те иска и все повече се сърди, когато го отблъснеш.

— Искал ме! Иска да се възползва от мене! — Лизи изправи гордо гърба си на стола, умората отстъпи пред внезапен прилив на гняв. — Също както онзи войник искаше Хълдс…

Млъкна внезапно, защото усети, че Нида бе престанала да се плиска в помията и слушаше с наострени уши.

Берта също го забеляза.

— Нида — изсъска тя, извръщайки се рязко към подчинената си. — Изхвърли тая помия и върви да си лягаш. Търкаш едно и също нещо вече четвърт час.

— Мога да се закълна, че е мръсна — заоправдава се Нида. — Не помниш ли, че прегори оная кокошка?

— Аз? Аз да съм прегорила кокошка? — Тлъстото лице на Берта се обля в пурпур.

— Хайде, Нида — намеси се рязко Лизи, преди Берта да бе отприщила бента на красноречието си. — Можеш утре да изтъркаш тази тава с пясък вън на двора.

— Нали чу мис Лизи? — озъби се Берта. — Хайде!

Нида отри лицето си, подсмръкна силно, мушна без нужда пръсти в чорлавите кичури бледо пепелява коса, провиснала покрай лицето й, после вдигна тежкия чебър с помия и бавно излезе от кухнята.

— Жива мъка си е тая Нида — измърмори Берта, след като вратата, водеща към задния двор и градината, се затвори. — Лапнала е по един от ония с червените куртки и каквото и да й разправят за Хълдспет, Нида не ще и да чуе. Мисли си, че оня ще се ожени за нея. Ха! Ама че глупачка!

Берта впи взор във вратата, откъдето бе излязла миячката, сякаш гневът й можеше по някакъв начин да проникне там, където разумните думи не можеха.

— Казах ти, че грешиш, като я вземаш.

— Нямаше друга — изрече уморено Лизи.

Берта отвори уста да протестира, после се вгледа внимателно в изражението на Лизи и изведнъж я затвори, обърна се и се зае да приготвя недотам сложното ястие.

— Ето ти маслото — отсече готвачката, слагайки пред Лизи малка глинена съдинка. — Ето и хляба, и малко ябълки. Чаят обаче трябва още да поври. Има и още малко бира от вечерята ей там в каната — прибави тя, машинално напълвайки халбата, която стоеше пред Лизи. — Нещо друго ще искаш ли?

Лизи поклати глава.

— Не. Благодаря ти.

Старата жена се поколеба, но Лизи добави твърдо:

— Иди си легни, Берта. Ще се видим утре сутрин.

Берта кимна неуверено, измъкна от дълбините на шкафа увития в парцали пай с месо и като хвърли последен подозрителен поглед към Лизи, излезе с бавно клатушкане от кухнята.

Когато тя си излезе, старата кухня стана като че ли по-голяма и по-празна, но Лизи бе благодарна за настъпилата тишина. Управляването на такъв голям хан й създаваше много грижи, за нея бяха ценни всички мигове, които успяваше да открадне за себе си, без значение колко е уморена или разтревожена.

Облегна се на стола и се загледа в огъня, наслаждавайки се на топлината и на танцуващите оранжеви, червени и жълти пламъчета. Лизи отхапа от хляба, беше сух и по-скоро корав, затова взе халбата. Едва когато устните й докоснаха студения калаен ръб, тя си спомни, че това е чашата на онзи мъж, на Гидиън, а не нейната. Настръхна, но хлябът бе заседнал в гърлото й. Ако не пийнеше една глътка, щеше да се задави.

Бирата се плъзна в гърлото й, щедра, пенлива и успокояваща. Задавянето премина, но сега устните й пламтяха, а пръстите пареха, защото внезапно си бе дала сметка, че нейната ръка и уста се докосват до онези, до които се бяха докосвали и неговите. Лизи пусна долу халбата така рязко, че бирата се разплиска и направи малка локвичка на масата. Тя изкриви с презрение стиснатите си устни и хвърли яростен поглед към оскърбителната чаша.

Това беше глупаво. Още от десетия й рожден ден, когато дядо й бе сметнал, че е достатъчно голяма, за да чуе истината за родителите си, тя се бе научила бързо да се отърсва от всички глупави романтични мисли още преди да са пуснали корен. Беше хладнокръвна, разсъдителна жена и имаше отговорности. Нямаше да допусне някакъв зеленоок чужденец да промени това положение. Не можеше да си го позволи.

Лизи бутна халбата и затвори очи. Беше уморена, това е. От седмици насам не бе спала както трябва. Откакто Хълдспет със сълзи на очи й беше доверила в какво състояние е изпаднала.

Лизи, притеснена, осъзна, че завижда на пълничката приятна прислужница — не за предстоящите затруднения, а за детето, което накрая щеше да роди. Нещо по-лошо, Лизи й завиждаше за преживяването, за това, че е имала мъж, и то не някой от местните, които редовно пълнеха салона на кръчмата „Крал Джордж“.

За себе си Лизи искаше някого като Джон Гидиън, колкото и глупаво да й звучеше това. Някой изключителен мъж, с искри в погледа и дяволита усмивка, и с нежни, дълги, изискани ръце, които галеха бирената чаша така нежно, както биха галили гръдта на някоя жена. Някой, който щеше да я преметне на коня си и да я отнесе далеч от двора на хана, отвъд пустошта, в широкия и примамлив свят. В света, който познаваше само от прочетените книги, но който може би никога нямаше да има възможността да види.

Лизи въздъхна и усети, че се е втренчила в бирената чаша на Джон Гидиън. Бавно и замислено придърпа халбата. Да докосне неговата чаша, да допре устни там, където се бяха допирали неговите…

Тя вдигна халбата, усещайки тежестта й в ръцете си, проследи с върха на пръстите си простите й очертания. Металът, опрян в кожата й, бе приятно хладен. Почти успокояващ със своята простота. Тя отпи внимателно. Бирата се плъзна в гърлото й и се уталожи в празния й стомах, разливайки из него подвижното сияние на топлината и успокоението. Сравнен с нея, хладният въздух в кухнята като че ли стана още по-хладен, а огънят — още по-примамващ.

Лизи остави масата и простата си вечеря и седна на широката солидна пейка, която винаги стоеше от едната страна на огнището. Свивайки рамене, за да се предпази от студените сенки, които пълзяха зад гърба й, тя залюля халбата, която бе притиснала до гърдите си, и се загледа в припукващите главни. Вълните топлина от угасващия огън караха горящото дърво да се вие и танцува пред очите й, отвеждайки мислите й някъде далеч, в неизвестна посока.

 

— Ако не остави скоро тая проклета халба, ще я метна в огъня.

Оливър изгледа заканително дъщеря си. Ръцете го сърбяха да сграбчи калайдисаната съдина.

— Тя си мисли за оня хубав господин Гидиън — каза Бес, след като бе заела наблюдателния си пост в най-отдалечения край на огнището, откъдето можеше да наблюдава как се мени изражението на лицето на дъщеря й.

— Мисли за… Той е колонист, Бес! — възкликна възмутено Оливър. — Нали няма да позволиш на единствената ни дъщеря да си има работа с някой от тия! А тоя гаден червей я целуна, да му се не види!

— Да — потвърди Бес и се засмя. — Не беше ли романтично? Дори и да му беше нужно малко да го подтикнат!

— Лизи просто е уморена — отвърна Оливър малко по-меко. — Там е работата. Тя е достатъчно разумно момиче, за да се забърка с някое такова самонадеяно нищожество като него.

— Видя ли как прокарва пръста си по дръжката? — каза замечтана Бес, без да обръща внимание на възмущението на любимия си. — И аз понякога правех така, когато ти заминаваше. Представях си как ръката ти се обвива около чашата, спомнях си как поглеждаше, когато я вдигаше. Направих го за пръв път, когато ти се появи изневиделица в хана. Баща ми ми издърпа ушите, задето съм оставила яденето да изкипи, докато аз си представях какво ли ще е да те целуна. И тогава…

— Проклятие! — извика Оливър и скочи. — Няма да слушам такива глупости, Бес! Ти и аз бяхме друго нещо, но сега говорим за нашата дъщеря!

— Да — потвърди Бес и се усмихна още повече. — Толкова се радвам. Надявам се той да остане.

— А пък аз не се надявам — заяви Оливър, напускайки стаята с цялото разгневено величие на войник, който се хвърля в битка. — И ако питат мене, той изобщо няма да остане!

Ветрецът, породен от неговите движения, раздуха гаснещия огън, но така и не можа да откъсне дъщеря му от мислите й, нито пък да угаси замечтаната усмивка от лицето на любимата му.