Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (19)

19

Планът му може би щеше да успее, ако не беше един пъпчив драгун, който бе решил, че възможността за някаква дребна кражба е твърде значителна, за да я пренебрегне. Джон се промъкна през прозореца на една малка неосветена чакалня в дъното на преддверието — наложи се да счупи стъклото, за да махне резето, но това бе единственият звук, който предизвика. Беше обаче напълно достатъчен.

Джон се изправи пред едно уплашено, треперещо момче, насочило мускета си право в корема му.

— Н-не мърдай. Нито инч, разбра ли? — И ръцете, и лицето на момчето силно потреперваха.

Джон изруга. Момчето беше уплашено и страшно много искаше да докаже мъжествеността си. Като нищо можеше да го застреля колкото от страх, толкова и поради друга, по-сериозна причина.

Дулото на мускета се залюля и се насочи към мястото точно над сърцето му.

— Ще стрелям. Кълна се!

Джон въздъхна.

— Не мърдам. Ще си вдигна ръцете, но ме е страх да не ме застреляш, преди да съм ги вдигнал и до лактите.

— Много смешно. — Подигравката може би щеше да хване място, ако не беше издайническото трепване в края. Момчето махна с мускета към вратата. — Ще идем сега при лейтенанта, ти и аз. Ти пръв.

— Разумно предложение, предполагам — отвърна Джон, — но първо не е ли по-добре да извадиш от джобовете си някои дреболийки, които открадна? Просто ако лейтенантът се зачуди защо ли униформата ти стои толкова раздърпана?

Случайно изказаната догадка попадна право в целта. Момчето сниши мускета, за да бръкне в джобовете си, и Джон веднага го фрасна.

Един удар по брадичката изпрати войничето право на пода. Джон ритна мускета настрана, за да не може да го достигне. Момчето изстена, после вяло се опита да се изправи на крака, но се свлече в инертна купчинка, когато Джон го удари по тила с дръжката на пистолета си.

Джон прекрачи през него с пистолета в ръка, вслушвайки се за всеки звук, който би показал, че някой ги е чул. Нищо.

Като се увери, той пъхна пистолета си в джоба, коленичи и запуши устата на изпадналото в безсъзнание момче, върза ръцете и краката му.

— За другия път ти предлагам да внимаваш какво има в джобовете на противника ти, а не в твоите.

Младият драгун обаче не издаде дори и стон, с който да потвърди, че е оценил съвета.

От вратата Джон виждаше неясната светлина на свещите, които горяха в другия край на преддверието. Нямаше представа къде може да е чичо му, но на Ламбер и неговите хора сигурно беше наредено да стоят в общите помещения на първия етаж.

Това означаваше, че има големи шансове да са затворили Лизи някъде наблизо — нямаше никакъв смисъл да слагат стръв на кукичката, ако не стоят на другия край на въдицата, за да дръпнат, когато рибата клъвне.

Джон тръсна неспокойно глава. Много по-лесно щеше да бъде, ако и Оливър беше с него.

Той извади единия пистолет и предпазливо се отправи към преддверието.

 

— Никога няма да бъдеш добре дошъл в „Крал Джордж“! — извика Лизи през вратата. — Нито ти, нито приятелите ти!

Смехът на войника долетя ясно през дебелото дърво.

— Никой от нас за нищо на света няма да стъпи на такова място, мис! Бирата е прекалено скъпа и ако се съди по това, дето аз го чух, не си струва и цената. Сега си дръжте устата затворена, както каза лейтенантът, и ме оставете на мира!

— Ха! — каза Лизи, връщайки се към работата, с която се бе заела.

Беше си поставила за цел да дразни войника на всеки пет минути само заради удоволствието, както и да не го оставя да се чуди какво ли може да прави тя, ако пази прекалена тишина.

Планът й действаше много добре, макар че тъмнината и студеното доста я бавеха. Беше успяла, доколкото й позволяваше малкото време, да проучи нещата около себе си, докато все още имаше светлина, и сега усилено трупаше застрашителна кула от столове, масички, прашни стари картини и покрити с паяжина джунджурии. Цялата конструкция трябваше да се срути със страхотен трясък, когато Лизи станеше готова. Тя само трябваше да дръпне шнура от завеса, който бе вързала за крака на един счупен стол в основата на купчината.

Щеше да бъде много по-лесно да счупи прозореца и да избяга, но стаята беше на третия етаж, високо над корнизите, и никак не й се искаше да пада от такава височина. Единственото предимство на нейния изолатор беше това, че вбесеният лейтенант бе заповядал да я затворят някъде, където да не може да я чува, което означаваше, че и никой друг няма да я чуе. Никой, тоест, с изключение на драгуна пред вратата й.

Лизи спря за миг, за да потърка ръце и да духне на пръстите си, опитвайки се да ги стопли поне малко.

Само да не беше толкова ужасно тъмно и студено. Джон по чудо не й изви врата, когато го бе ударила в стаята си, която също беше толкова студена, тъмна и потискаща. Дори само мисълта я накара да потръпне.

Той си имаше призраци, които да му правят компания.

 

Като повечето вирджинци, и Джон се бе сражавал с индианци. Смяташе се за доста опитен в безшумното промъкване из горите. Смяташе, че този опит тук ще му дойде много добре.

Но грешеше.

Избягването на летящите томахавки не можеше да се сравнява с рисковете да се движиш в неосветени чакални, където безбройните столове и маси бяха като че ли поставени там с едничката цел, да се изпречат пред непредпазливия… или пред неканения гост.

Една грозна, издута табуретка за крака с резбовани позлатени крачета и с ярка тапицерия бе причината за неговия провал.

Джон можа много добре да се увери колко грозна е тя, защото трите червени куртки, които нахлуха в стаята след него, го свалиха на пода само на няколко инча от нея и той можа да й се наслади от перспективата на дървояда, когато един слуга дойде с купчина свещи в ръка.

Слугата взе табуретката, запухтя над нея, изправи я и след това внимателно отупа праха от чудовищния мебел.

— Негова светлост много обича това столче. Не ми се мисли какво ще каже, ако чуе, че така са го ритнали.

— Кажи на негова светлост, че така става, когато разни пропаднали престъпници се щурат наоколо — отвърна единият от драгуните.

По тона на гласа му можеше да се съди, че изобщо не му е хрумнало да мисли за табуретката.

За разлика от пъпчивия новобранец този войник беше достатъчно опитен, за да започне веднага да претърсва джобовете на противника си. Никакви усилия не му струваше да открие пистолетите на Джон.

— Хубави пистолета си има тоя — отбеляза войникът и примижа, за да ги огледа по-добре — Хубави пистолети.

Той си присвои и двата, после смушка Джон в ребрата с върха на доста мръсния си ботуш.

— Ставай, хайде. Добре, че се спъна. Лейтенантът страшно иска да си поговори с тебе, напоследък ни направи живота черен.

— Съжалявам да чуя това — каза Джон.

— Сега ще си платиш. Хайде, ставай, иначе ще трябва да те влачим за краката.

Също за разлика от новобранеца тримата драгуни гледаха да стоят по-далеч от него. Нямаше никаква възможност да сграбчи единия от мускетите за дулото и да го измъкне от ръцете на войника, преди другите да успеят да му дойдат на помощ.

Джон въздъхна и бавно се изправи на крака. Нещата изобщо не се развиваха така, както беше планирал.

 

Готово. Още една табуретка и цялата пирамида щеше да се сгромоляса съвсем самичка.

Лизи нервно изтри длани в полата си, после се наведе да провери дали шнурът от завесата е все още здраво завързан за крака на стола. Доволна от огледа, тя хвана другия му край и тежкия бастун, който беше открила сред купчините вехтории. След това внимателно заобиколи кулата си и стигна до вратата.

Когато се оправи с тая неприятност, най-напред ще фрасне един на Джон, задето я забърка в това, а после ще се наплаче, за да си облекчи нервите.

А след това ще сграбчи Джон и ще се люби с него, докато и двамата не могат повече да се помръднат.

Но най-напред решително трябва да го фрасне.

Тя си пое дълбоко дъх, стисна по-здраво бастуна и дръпна шнура.

 

Ламбер бе толкова доволен да го види, колкото бяха предвидили драгуните. Той стана от стола си пред камината и се приближи до него.

— Господин Гидиън! Каква приятна изненада!

Но усмивката му никак не беше приятна.

Джон не мръдна от мястото си. Войникът, който бе вързал китките му зад гърба, се бе престарал и той ясно усещаше зад себе си въоръжените и нервни червени куртки и двамата пазачи, застанали на вратата.

— Минавах наблизо и тези господа предложиха да изпия един чай с вас, преди да си тръгна.

— Така ли? — Ламбер го изгледа отгоре надолу. — Странно. Не виждам никаква кръв. Градли сигурно е бил по-убедителен, отколкото мислех. — Той вдигна едната си вежда. — Или пък вие сте бързали да ме видите повече, отколкото съм предполагал.

— Не мисля.

— Той се спъна в една табуретка, господин лейтенант. Шареше из къщата на негова светлост, обаче се спъна и ние го хванахме.

Ламбер изгледа със студена ярост злочестия войник.

— И покрай колко от вас мина, докато тази… табуретка го препъна?

Войникът се стресна, уплашен от допуснатия гаф.

— Не знам, господине. Няколко.

— Предполагаше се, че трябва да наблюдавате всеки възможен вход. Как ще пазите лорд Малоран, ако не сте нащрек?

Войникът зяпна.

— Да пазим негова светлост ли, господине? Мислех, че искаме да хванем него — и той врътна глава към Джон. — Мислех, че затова държим момичето в стаята с вехториите на тавана. Като примамка.

Лицето на Ламбер стана тъмночервено.

— Безмозъчен тъпак!

Драгунът отстъпи назад, уплашен от гнева на своя началник.

— Това са неговите пистолети, господине — побърза да каже войникът, протягайки пистолетите на Джон.

За миг Джон помисли, че Ламбер ще удари войника, но лейтенантът се задоволи да грабне пистолетите от ръцете му и да изфучи.

— Свободен си! И кажи на оня глупак слугата да съобщи на негова светлост, че сме хванали беглеца.

— Да, господине!

Драгунът отдаде чест и изхвърча навън. Двамата войници до вратата останаха неподвижни и нащрек, с буден поглед, явно мъчейки се да не привличат към себе си яростта на лейтенанта.

— Да безпокоим негова светлост? В тоя час на нощта? — Джон се опита да изглежда възмутен. — Очаквате човек с възрастта и достойнството на негова светлост да бъде буден по това време?

— Малоран се интересува от вас.

— Поласкан съм.

— Не бъдете.

— Добре. Имате ли нещо против да ме развържете, за да се чувствам поне удобно?

Устата на Ламбер се сви в гримаса.

— Само ако можех да заменя въжето на ръцете ви с въже около врата.

— Каква неприятна мисъл — отвърна Джон и небрежно приседна на ръба на бюрото.

 

Адският шум, който предизвика при сгромолясването си нейната кула, бе извънредно задоволяващ за Лизи, но най-много й хареса как успя да цапне драгуна по тила в мига, когато той надникна през вратата, за да види какво става. Ще й обижда бирата, а?

Тя откопча тежкото му вълнено палто и с облекчение го облече. Понамирисваше на немит мъжкар малко повече, отколкото би й харесало, но беше топло, а точно сега топлината й бе най-необходима. Тя завърза войника с шнура от завесата, остави го вътре и заключи стаята. Студът скоро щеше да го свести.

След като помисли за момент, Лизи скри мускета на мъжа под един шкаф, захвърли ключа от стаята с вехтории и взе бастуна. Почувства как кожата й настръхва, когато се зае с тези работи, но това не беше от студ. Можеше да се закълне, че невидими очи я следят в тъмното. Надяваше се само да са призраци, а не драгуни.

Угаси свещта със съжаление. След дългото стоене на тъмно в таванската стая, тя откри, че харесва нейната топла жълта светлина, без значение колко е слаба.

Както бе очаквала, в този край на коридора имаше тясна слугинска стълба, позволяваща слугите да бъдат държани възможно най-настрана от господарите си. Когато Лизи заслиза в тъмното, сърцето й като че ли биеше в ушите.

Всичко, което трябваше да направи, беше да се спусне, от някой прозорец на приземния етаж и да тръгне през тресавищата право към хана. В такава облачна нощ нямаше изгледи да я забележат. Не се решаваше да открадне кон, а и трябваше да предупреди Джон.

Мисълта за Джон, който несъмнено крачеше напред-назад из стаята си, чудейки се какво става с нея и почти полудял от тревоги, само я караше да бърза още повече.

 

— Кажете, Ламбер, мислил ли сте за бъдещето?

— За бъдещето ли? За моето или за вашето?

— И за двете. — Джон небрежно се помръдна, протегна крака пред себе си и се облегна назад на бюрото. — Мислили ли сте какво би станало, ако се окаже, че аз наистина съм законен наследник на Малоран?

— Вие? Вие сте авантюрист. И самозванец!

— Но ако не съм? — настоя Джон, гледайки го внимателно.

Ламбер остана спокоен.

— Негова светлост още е в добро здраве. Може да живее много години.

— Или да умре още утре. Баща ми беше по-младият син и въпреки това умря преди няколко месеца.

— Моите съболезнования.

— Не искам тях — Джон стисна зъби. — Искам Лизи.

Ламбер се напрегна.

— Сигурен съм, че я искате. — Той пак огледа Джон така подозрително, както купувач на коне, който се съмнява в почтеността на продавача. — Не приличате на негова светлост.

— И той го каза.

— Ако вие наистина сте наследникът, защо се появявате сега, след толкова години? Защо не обявихте съществуването си преди години, когато това можеше да ви бъде от полза?

— Може да ви е убягнало от вниманието, но Америка не се намира в съседното графство.

— Тогава защо не упълномощихте адвокатите си да ви представляват? Сигурно има един-двама, които могат да се заинтересуват от вашия случай.

Джон се облегна още повече назад и опря здраво ръце на самото бюро… само на инч от блестящия сребърен нож за разрязване на писма.

— Адвокатите ми са в Лондон.

— Колко… удобно.

— Навремето това изглеждаше подходящо решение.

Ламбер изсумтя презрително и погледна настрани. Преди да успее пак да се обърне към него, Джон вече бе скрил ножа за писма в ръкава си.

— Кажете ми — обърна се Ламбер, разглеждайки разсеяно тежкия месингов свещник с украса от оникс, който стоеше на масата пред него, — защо един наследник на лорд Малоран ще рискува толкова много, за да спаси някаква проста ханджийка? Навярно разбирате, че щях да разположа моите хора да пазят наоколо?

— Не вашите хора ме надвиха — изрече сухо Джон.

Той се отлепи от бюрото, сякаш раздразнен от въпроса.

— О, да, табуретката ви препъна. — Погледът на лейтенанта стана студен. — Но вие забравихте да отговорите на въпроса ми. Защо един наследник на негова светлост ще се тревожи за жена като госпожа Тинсдейл?

— Може би защото не ми харесва да посягате на когото и да било. Особено на госпожа Тинсдейл.

Ламбер се усмихна. Джон вече бе започнал да ненавижда това изражение.

— Може би ще ви е интересно да узнаете, че аз я целунах.

— Тя затова ли така изпищя? — Усмивката изчезна. — Страшничко, нали? Да искаш жена, която отказва да има каквото и да било общо с тебе?

— Аз? Да я искам? Тя е една проста ханджийка. Майка й е била курва, а баща й разбойник, който е трябвало да пукне на някоя галера. За какво да се интересувам от такава жена?

Джон разглеждаше мъжа, опънатата на острите му скули кожа, вдървените рамене, постоянното нервно движение на ръцете му.

— Отвратителна работа, нали? — каза той дружелюбно. — Мъж с вашия произход и възпитание да бъде привлечен от някаква си девойка в прост хан. Девойка като Лизи, която е толкова далеч под вас, че трябва просто да не я забелязвате.

Джон се усмихна, наслаждавайки се на растящия гняв на Ламбер.

— Но тя не е незабележима, нали? С тази черна коса и с тази бяла кожа…

Ламбер го удари, позорен удар с опакото на дланта.

Джон отметна глава назад. Усети вкус на кръв в устата си, но така, както ръцете му бяха вързани на гърба, нямаше какво да направи. Засега.

 

Слугинската стълба водеше надолу към първия етаж, но когато Лизи отвори предпазливо вратата, се озова зад гърба на червената куртка на един драгун, който стоеше на пост в коридора на не повече от десет фута от нея. Нямаше избор, налагаше се да се върне на горния етаж и да се надява, че ще открие друг път надолу, на който да няма постове.

Тъкмо отново се бе качила безопасно на горния етаж — далеч от погледа на драгуна, но пък доста по-навътре, отколкото би предпочела да се намира в тази къща, — когато дочу стъпки.

Двама мъже, може би трима, помисли си тя, и всички са се запътили към нея. С разтуптяно сърце тя се притаи зад една врата и зачака.

— Защо веднага не ми съобщихте? — Гласът на мъжа бе суров и с нотка на раздразнение.

— Току-що го хванаха, ваша светлост. Той нахлул тук, очевидно, за да спаси онази жена от хана.

— Проклет самозванец! — изфуча Малоран. — Трябваше да заповядам да го застрелят още когато за пръв път се появи в имението ми.

— Да, ваша светлост.

— Ами Ламбер! Този глупак не можа да задържи копелето, когато го хвана! А имаше цяла проклета армия на разположение!

— Да, ваша светлост. Това е наистина плачевно.

Двамата мъже отминаха и гласовете им затихнаха. Лизи се опря на вратата, защото краката й трепереха. Джон се е опитал да я спаси и е бил хванат. Какъв глупак!

Тя стисна по-здраво бастуна. За пръв път в живота си започна да разбира как се е чувствала майка й.

С мълчалива прочувствена молитва за смелост и повече късмет Лизи се измъкна иззад вратата и побърза по следите на лорд Малоран.

Лорд Малоран изглеждаше така, сякаш виждаше не собствения си племенник, а нещо гадно. Джон му отправи най-очарователната си усмивка и с удоволствие видя как това само още повече вбеси негова светлост.

Високият мъж го изгледа враждебно от мястото си зад бюрото.

— Взлом и нахлуване, нападение… жалко, че не можем да го наречем опит за убийство… фалшификация, изнудване, незаконно бягство. И това е само началото. Сигурен съм, че бих могъл да открия още много такива неща, за да бъдете обесен, Гидиън.

— Карлтън — отправи му най-съчувствената си усмивка Джон. — Може би напредналата възраст е причината да забравите някои съществени моменти.

Лицето на негова светлост потъмня от гняв.

— И най-добре ще е да ограничите портвайна. С вашия темперамент това навярно ще подейства много добре на здравето ви.

Малоран си пое дълбоко дъх, борейки се да запази спокойствие.

— Ще намеря достатъчно причини, за да ви обеся.

Джон се напрегна. Нищо чудно, че негова светлост бе настоял стражите да останат извън стаята. Дори Ламбер изглеждаше стреснат от държанието му.

Преди някой да успее да проговори, в предверието навън се чу внезапен шум. Един войник влетя, удряйки главата си във вратата.

— Моля за извинение, господин лейтенант, обаче затворничката избяга. Ние пак я хванахме — добави той бързо. — Точно тука я хванахме, господине, и си помислихме дали няма да искате да я видите.

— Доведете я — извика Малоран, преди Ламбер да успее да отвори уста.

Джон извъртя откраднатия нож в ръката си и мислено прокле сръчността на войника във връзването на възли.

— Пусни ме, мръсник такъв!

Драгуните се опитваха да вкарат Лизи през вратата, но тя не се даваше. Извъртя се и се освободи от хватката им и се втурна в кабинета с такъв надменен израз, сякаш именно тя беше обвинителката. Дори изпоцапаната и широка червена куртка, която бе облякла, не намаляваше с нищо обаянието й.

Ламбер я сграбчи, преди да е стигнала по-близо до бюрото. Един негов гневен поглед прогони драгуните от стаята.

— Вашата няма да я бъде! — Лизи се мяташе в ръцете на Ламбер, опитвайки се напразно да се освободи. — В тази страна има закони!

— Наистина има — обади се Малоран — и аз съм върховният представител на негово величество в тази област.

— Не можете…

— Млъкни, кучко!

Ламбер я разтърси и така силно я бутна към Джон, че тя се олюля и едва не падна върху масата зад него.

Лизи сграбчи ръкава на Джон, за да запази равновесие.

— Добре ли си? — Джон едва успя да изрече думите, потискайки надигналата се у него ярост. Ако ръцете му не бяха вързани на гърба, щеше да се хвърли върху Ламбер въпреки стражите пред вратата. — Нали не са те наранили?

Тя поклати отрицателно глава.

— За малко да им избягам.

— Жалко, че не успя.

— Щях да успея. Но разбрах, че са те хванали. — Лизи се усмихна храбро на Джон, но крайчетата на устата й леко потрепнаха. — Страхувам се, че приличам на майка си много повече, отколкото съм си мислила.

— Това не е обида.

Усмивката й стана по-топла.

— Не.

Тя пусна ръкава му, но не се отмести.

— Тишина! — Лицето на Малоран ставаше все по-червено. — Уморих се от вас двамата.

Джон едва се въздържа да не отговори, че чувството е напълно споделено.

Негова светлост го погледна като котка, която си играе с плячката си, преди да я изяде.

— От друга страна, трудно ми е да ви изкажа колко съм ви благодарен, че ми спестихте едно неудобство.

— Винаги се радвам да услужа — каза Джон.

Ако Лизи не беше между тях двамата, без съмнение Ламбер щеше да го удари.

Чичо му стана, заобиколи бюрото и се приближи до тях.

— Наслаждавайте се на шегичките си, докато можете. Няма да е за дълго. Ще бъдете застрелян при опит за бягство.

Той се усмихна и плъзна пръст по бузата на Лизи. Лизи трепна и се дръпна назад, но масата не й позволи да отстъпи още повече.

— За съжаление, госпожа Тинсдейл трябва да умре заедно с вас. Голяма трагедия и ужасно неприятно за всички ни, но, страхувам се, абсолютно необходимо.

Негова светлост не изглеждаше особено развълнуван. На Ламбер този разговор явно не му харесваше особено много, но дори да бе поискал да се оттегли, за него вече бе много късно.

— Лейтенантът я докара тук, защото знаеше, че се тревожа за неприятностите, които вие можете да създадете и исках да разбера какво знае тя. По някакъв начин вие нахлухте…

Джон направи подигравателен малък поклон.

— Това поне има предимството да е вярно.

— … и ме заплашихте — продължаваше несмущаван Малоран. — Ужасно притеснен, че неособено хитрият ви план е пропаднал и полудял от любов…

— Две верни неща. Потресен съм.

— Млъкнете!

Търпението на негова светлост се изчерпваше.

Лизи сложи ръце зад гърба си като ученичка, която учителят мъмри. Погледът й бързо се местеше от Ламбер към Малоран и обратно.

Ламбер се приближи. Внезапно Лизи се извърна и коварно бухна Ламбер право в чатала с ониксово — месинговия свещник, който беше докопала от масата. Мъжът хлъцна, прегъна се, падна на колене, присви се и застена.

Лизи не спря, за да оцени нанесените вреди. Тя замахна нагоре и настрани към главата на лорд Малоран. Джон чу тежкия й и сполучлив удар. Негова светлост не издаде нито звук, строполявайки се на пода пред краката им.

Със свойствената си практична педантичност Лизи се обърна и хлопна Ламбер по тила. Той пусна чатала си и падна по очи в безсъзнание.

— Това трябва да ги задържи за малко — каза тя и внимателно върна свещника на мястото му.

Джон стоеше смаян.

— Къде си се научила да го правиш?

Лизи се ухили, въпреки че изведнъж бе станала смъртнобледа.

— Човек научава някои неща, когато стопанисва кръчма.

— Трябва да не забравям да държа под око свещниците, когато се оженим. Но междувременно — той се обърна така, че вързаните му ръце се озоваха пред нея, и остави ножа за писма да се плъзне от ръкава му, — ще ти бъда признателен, ако ме развържеш.

Лизи тъкмо бе разрязала въжетата, когато двамата дочуха викове, после изстрел, който прозвуча съвсем наблизо. Тя отметна глава.

— Какво е това?

— Това — каза Джон със задоволство, търкайки вцепенените си китки — е баща ти. И идва тъкмо навреме.