Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (18)

18

Дебелата Берта донесе новината за арестуването на Лизи.

Като чу тежките й стъпки по стълбите, отначало Джон помисли, че някаква гигантска червена куртка идва да го измъкне от бърлогата му. Но повелително изреченото: „Карлтън! Аз съм, Берта, готвачката“ разсея опасенията му.

Той отвори вратата само миг преди тя да започне отново да чука по нея. Дузината тревожни въпроси за Лизи замряха на отворената му уста.

Когато Томас Гейнс каза, че Берта била дебела като стара свиня, той никак не преувеличаваше. Талията на готвачката беше необхватна. От катеренето по стълбите лицето й бе станало аленочервено, тя пъшкаше и пухтеше по-силно от изморен състезателен кон.

Като го видя, тя притисна ръка доста по-горе от мястото, където трябва да се намираше сърцето й, и се опита да диша по-спокойно.

— Хич не си давате зор! — изпухтя тя между въздишките. — Аз трябва да дойда дотук чак от кухнята. А вие нямате и десет крачки да изминете. Какво пра…

— Няма значение — Джон сграбчи ръката и, по-скоро колкото можеше да обхване от нея, и я притегли вътре в стаята.

— Къде е Лизи? — запита той, затваряйки вратата. — Какво се е случило? Тя защо не…

— Оня, вкиснатият лейтенант, я арестува. — Берта сгърчи широкото си лице в гримаса на сърдито неодобрение. — Казвах й да не ходи, обаче не, тя изобщо не ме слуша! Не, разбира се, че няма да ме послуша! Също като майка си е, няма две мнения!

— Да, да… но тя добре ли е? Оня кучи… Ламбер нали не я е наранил? Къде е тя?

Ако беше възможно, Джон щеше да грабне и да разтърси ръката на готвачката.

— Тя е добре. Поне когато Томас Гейнс я е видял. — Берта си пое дълбоко дъх и го изпусна с мощен тласък. — Нямаше да повярвам, че ще дойде ден, когато от това съсухрено човешко подобие ще има някаква полза. Търсел изгубена овца, когато ги видял. Веднага щом лейтенантът я арестувал, той дотича тук.

— Къде я е завел Ламбер?

— В Малоран Хол. Поне натам се запътили, така каза Гейнс.

Джон вече беше на другия край на стаята и вадеше оръжията и куршумите от дисагите си.

— Искам кон. Бърз.

— Джош тъкмо оседлава един.

— Добре. Искам и още два, пак толкова бързи и силни, готови, оседлани, да ни чакат, когато се върнем. Сложи тези дисаги на единия, а другия приготви за мис Лизи с нещата, които ще са й нужни.

— Нужни? За какво?

Джон престана да се занимава с оръжията си само колкото да й отправи една вълча усмивка.

— За бързо пътуване до Шотландия. Оттам заминаваме за Америка. Адвокатите ми ще уредят после всичко.

— Не можеш! Не и така! Не и без да…

Ще намеря свещеник да ни венчае, когато минем границата. Оттам ще пишем за останалото.

— А мис Лизи съгласна ли е на всичкото това? — запита Берта.

— Не още, но ще се съгласи. — Той се загърна в наметалото и нахлупи шапката на главата си, продължавайки да говори: — Лизи е моя и проклет да съм, ако позволя заради някоя червена куртка или надменен лорд и косъм да падне от главата й.

Той провери пистолетите си, пъхна ги в джобовете и се запъти към вратата.

Берта му препречи пътя, подпряла огромните си юмруци на още по-огромните хълбоци.

— Ще се грижиш ли за нея?

Джон хвърли поглед през рамо и усмивката му потъмня.

— Аз я обичам — каза той най-накрая. — Другояче не мога.

Берта се отмести и го пусна да мине нерешително, но въпреки това подобна на кралски военен кораб, който дава път на малка лодка.

— И сложи някаква храна! — викна той от стълбите. — Само че не забравяй, никакво овнешко!

 

 

Дворът на хана гъмжеше от хора, които говореха й тичаха в различни посоки, според Джон заети с дявол знае какво. Един едър мъж, който Джон реши, че е Самюел Мартин, се опитваше да възседне коня, който конярят държеше за юздите, а Хълдспет, увиснала на полите на дрехата му, го умоляваше да не отива. Половин дузина посетители на кръчмата се бяха събрали наоколо и даваха противоречащи си съвети, поклащайки мрачно глави в размисъл над случилото се.

В мига, когато Джон излезе от вратата, всички се вцепениха, потресени, като че бяха видели призрак. Съскането на факлите и неспокойното въртене на коня изведнъж станаха непоносимо шумни.

Тогава Хълдспет изстена:

— Нида е била права! Той през цялото време е бил тук и сега тя ще вземе ония двайсет фунта!

— Права е била, бях тук — каза Джон с подигравателен поклон. — Но искрено се съмнявам, че ще вземе някаква награда. Първо трябва да ме хванат, а засега Ламбер е арестувал само вашата господарка.

Това накара Хълдспет да изхълца, а тълпата нерешително замърмори под нос.

— Е? — запита Джон. — Какво правите тук всички, само стоите и ме зяпате като малоумни. Махайте се от пътя ми.

Те се дръпнаха смаяни назад, докато той се приближаваше към Самюел Мартин.

— Ще взема този кон, ако не възразявате.

Кръчмарят се бе отказал от безплодните си усилия да възседне коня и сега стоеше отстрани, свил юмруци, и го гледаше изпод свъсените си вежди.

— Тъй, тъй. Вие кой сте? И с какво право искате да ви дам коня си?

Томас Гейнс, който бе успял да се задържи на предната линия на тълпата, се изкиска весело:

— Това е онзи Джон Карлтън. Не ви ли казвах, че през цялото време е бил тук? Не казвах ли, а?

Няколко души кимнаха и измърмориха нещо в знак на съгласие. Но Самюел не им обърна никакво внимание.

— Вие ли сте тоя, дето го търсят червените куртки? — Самюел хвърли подозрителен поглед към Джон. — И сте се крил тук, в хана? През цялото време?

— Точно така — каза хладно Джон. — Беше много по-удобно, отколкото да спя край някой плет, тъй като негова светлост и лейтенантът не бяха склонни да ми отпуснат нещо повече.

— И какво? — каза Самюел.

Джон посочи към неспокойното животно, което Самюел напразно се бе опитвал да възседне.

— Застанал сте между мене и коня ми.

Кръчмарят стисна по-здраво юздите.

— Това не е вашият кон.

— Не. Доколкото си спомням, дадохте моя на сержанта.

Адамовата ябълка на кръчмаря подскочи.

— Не че има някакво значение — додаде игриво Джон. — Независимо от всичко вземам този кон. Имам среща с негова светлост и не мога да чакам.

С едно ловко движение той отстрани Самюел, грабна юздите и скочи на седлото.

Джон така и не разбра дали кръчмарят се готви да оспори действията му. Когато зърна един призрачен кон с призрачния му ездач, той ахна, пусна юздата и отскочи встрани, по-далеч от привидението. Можеше да отстъпва така заднешком чак до конюшнята и вътре в нея, ако половин дузина зяпнали от учудване хора не му препречваха пътя за отстъпление.

Конят на Джон изпръхтя и рязко подскочи.

— Няма да освободиш Лизи — каза Оливър, като го гледаше недоволно. — Един колонист? Срещу глутница червени куртки?

— Върви по дяволите! — отвърна Джон, пришпори коня си и изхвръкна от двора на стария хан.

 

— Господ да е милостив към мене! — въздъхна дебелата Берта.

Тя зарови юмруци в хълбоците си и още веднъж се опита да надникне през зацапаното от годините стъкло.

— Той може, но аз сигурно няма да бъда, ако продължаваш така да зяпаш през прозореца, вместо да направиш това, което Джон ти каза да направиш.

Острите думи накараха Берта да се обърне. Тя се ококори и зяпна.

— Кълна се в живота си… Госпожа Бес!

Бес изфуча:

— Това, което трябва да направиш, е да мислиш. В края на краищата той тръгна да спасява Лизи!

Берта изсумтя на свой ред:

— Значи всички тия щурави приказки са били верни? Вие и Хардуик наистина обитавате това място?

— Вярно е, но ние не обитаваме това място. Наглеждаме Лизи.

— Ъхъ — въздъхна недоволно готвачката. — Трябваше да се досетя. Вие двамата бяхте голяма беля приживе, та и като мъртви не падате по-долу.

— Берта!

Готвачката се намръщи и поклати учудено глава.

— Аз нали казвах на Лизи? Също като майка си, казвах й. Ще се забъркаш в някоя неприятност точно като нея и то заради някое красиво лице и дяволска усмивка. И добре запълнени панталони! Но само си хвърлях думите на вятъра, също както с вас!

Бес се засмя, но в смеха й имаше тъга, а не радост.

— И се погрижи за нея точно както се погрижи за мене, въпреки всичкото ти мърморене. — Гласът й се сниши и омекна. — Благодарна съм ти за това, нали знаеш. Толкова неуспешно исках да… да направя това, което ти направи, да бъда майка за нея.

— Е, да, добре — каза Берта и тежко се размърда. — Трябваше да се досетя, че не сте я оставила, дори след като… трябваше да се досетя.

Тя хвърли остър поглед към бившата си господарка, явно необезпокоена от това, че Бес цялата бе обгърната в ярко сребристо сияние, или от това, че вижда съвсем ясно през нея.

— Вие знаете за Лизи и оня колонист, нали? — запита тя.

Бес кимна.

— И одобрявате ли го?

Бес доплува по-близо с успокоително протегната ръка.

— Той е добър мъж, Берта.

— Е, красив е, няма съмнение — Берта се намръщи още повече. — Както и да е, нещата вече не могат да се променят.

Бес въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Много късно е.

— Е, да — каза Берта. Изпусна дълбока въздишка, после бавно се изправи. — Най-добре да се заема с тая работа, ако е писано така да стане.

 

Луната като че ли бе решила да си играе на криеница, макар че светлината й поръбваше разкъсаните краища на облаците с бледо сребристо сияние, което само правеше останалата част от нощното небе да изглежда още по-черна.

Джон изруга наум. Светлината беше достатъчна, за да ги забележи някой, но не и за да осветява опасно изровения път пред краката им.

— Къде ти е рапирата, човече? — запита Оливър Хардуик.

— Нямам.

Джон дори не погледна към призрачния си спътник. Имаше всичко необходимо, за да води коня си през тъмното.

— Нямал!

— Тия старомодни оръжия са си жива беля. Предпочитам пистолета.

— Старомодни… — Оливър плю съвсем непризрачно. — Да му се не види надутият колонист! Старомодни били, а?

— Да, такива са и ако искаш да помогнеш на Лизи, престани да се притесняваш за оръжията ми и ми покажи най-прекия път до Малоран Хол. Предпочитам да не яздя по кралския път, ако има начин да го избегна.

— Вълшебника ще намери път, но аз си имам акъл…

Джон дръпна юздите на коня си така рязко, че го закова на място. След миг Оливър разбра, че е загубил спътника си, и също спря.

— Защо спираш, човече? — запита той кисело, обръщайки Вълшебника.

Яростният поглед на Джон пресече намерението на Оливър Хардуик отново да се развилнее.

— Щом като имаш акъл, използвай го, за да мислиш, вместо да ми се пречкаш. Имам нужда от твоята помощ. Лизи има нужда от твоята помощ! Ако се караме, само ще се забавим и Ламбер ще има още по-голямо предимство от това, което вече си е спечелил.

— Какво…

— Не ми губи времето с писъци и вайкане. И понеже на мили наоколо няма нощни гърнета…

— Добре, добре! Печелиш!

— Тогава или води, или се махай по дяволите!

Разбойникът обърна Вълшебника и го смушка да тръгне през тресавището, но Джон чуваше ругатните му дори през тропота на галопиращите подкови.

 

Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, затисна с длани обявата, че се дават двадесет фунта награда за залавянето на някой си Джон Гидиън, наведе се през бюрото в своята библиотека и впи поглед в Лизи.

— Наистина, мис Тинсдейл, тази… непреклонност не ви носи нищо друго, освен да ви навлече моя гняв. А това, уверявам ви, не е нещо, което бихте искали да получите.

— Наистина ли? — Лизи стисна ръце в скута си и вдигна очи към него с подигравателен поглед. — Честно казано, ваша светлост, не бих могла да се сетя за нещо, свързано с вас, което бих искала да получа.

Патрицианските вежди на лорд Малоран едва не се сблъскаха над носа му.

— Вие сте невъзпитана и глупава жена и ако смятате, че помагате на оня безпринципен мошеник, когото укривате, като се правите на надменна, ще трябва добре да помислите отново.

— Така ли? Хъм — проточи Лизи. — Предполагам, че ще трябва да го направя.

Тя прилежно вдигна очи към тавана, изду устни и започна да пука ставите на палците си.

Лицето на негова светлост почервеня.

— Какво правите? — изрева той.

— Мисля — усмихна му се тя. — Нали така ме посъветвахте.

— Ламбер!

Лизи премига стреснато. Дробовете на лорд Малоран бяха забележително мощни за човек на неговата възраст. Вратата се отвори и в кабинета влезе Ламбер.

— Милорд?

— Махни тая проклета кучка от очите ми. Веднага.

Лизи отбеляза с интерес, че лицето на негова светлост бързо придобиваше отровно — червен оттенък. По-скоро виолетов, ако се започне от най-бледите му части.

Ламбер я сграбчи за ръката, преди още тя да успее да се изправи, и я накара да изстене. Пръстите му се впиха мъчително в мускулите й и той почти я повлече към вратата.

— И намерете онзи измамник! — изрева негова светлост, един вид давайки знак, че двамата повече не му трябват.

Не успя да каже нищо друго, тъй като Ламбер затвори вратата зад себе си. Лизи имаше чувството, че би я затръшнал, ако смееше, но човек не затръшва вратата, когато получава нареждания от лорд, особено ако е обикновен лейтенант, решен да се издигне в кариерата.

Ламбер я помъкна по коридора, далеч от ушите на негова светлост, и я притисна към стената. Надвеси се над нея, с лице, изкривено от гняв… и някакво чувство, което тя усещаше да пулсира под повърхността на гнева му, но не можеше точно да определи. Той беше толкова близо, че Лизи усещаше миризмата на сапуна за бръснене по кожата му.

— Не сте постъпила умно, мис. Каквото и да сте направила, за да го разсърдите, никак не е било умно.

Лизи замръзна. Релефът на резбованата ламперия я бодеше в гърба, свободната й ръка бе болезнено притисната между тях двамата, а той все така здраво стискаше другата й ръка, но нейният гняв бе съвършено равностоен на неговия.

— Не беше правилно да ме довеждате тук против волята ми и преди всичко да арестувате Джон Карлтън — озъби му се тя, — но вас това не ви спря.

— Джон Карлтън! — изсумтя той презрително. Стисна ръката й още по-здраво и я накара да изохка. — Той ви е омаял с оня вулгарен акцент, нали? Или с нахалното си самомнение, с което толкова се фукат проклетите колонисти, а?

Лизи не помисли да му отговаря. Ламбер се бе приближил още повече прекалено близо. Коленете му плътно притискаха крака й, бедрото му се опираше в нейното в небрежна подигравателна интимност.

— Какво толкова ви накара да желаете целувките му, мис? — запита той с внезапно омекнал глас, плътен като мед. Преметна свободната си ръка над рамото й и я прегърна през шията. Тя почувства топлата му длан върху кожата си, беше мокра от пот, усети как сърцето й се разтуптява от допира му.

— Дали неговото нахалство? — Ламбер разтегна устни в права линия, оголи зъби по-скоро в гримаса, отколкото в усмивка. — Изкусителните му лъжи? Или… това?

Той я притисна по-силно и по-плътно към себе си, докато тя почувства ерекцията му дори през безбройните пластове дебели вълнени поли и ленени фусти.

Лизи се дръпна назад. Нямаше къде да бяга. Тялото му й препречваше пътя така, че тя дори не можеше да помръдне краката си. Задиша учестено и от това нещата още повече се влошиха. Гърдите му се изправяха като стена пред нея. Копчетата на униформата му се впиваха в гърдите й също толкова заплашително, колкото и по-безсрамно интимният му натиск по-долу.

Той спусна клепачи и я заразглежда, наслаждавайки се на нейния гняв… и на страха й.

Лизи се изви в напразен опит да се освободи.

— Така ли се държат офицерите на негово величество? И то в дома на един благородник?

Той се изсмя развеселен. Лизи усещаше как смехът боботи в гърдите му.

Гласът му се сниши, интимен като милувка.

— Ако искат.

Той поглади с длан шията й, после ръката му се спусна надолу. Пръстите му се пъхнаха под дантелата на нагръдника й и той го отдръпна, разкривайки линията на рамото й и бялата кожа на гърдата й.

— Негова светлост не се интересува какво става с вас. Викайте колкото искате. Никой няма да дойде.

Лизи улови блестящия тъмен пламък в очите му в мига, преди той да я целуне по шията. Само след още миг той положи устни върху нежната извивка над гърдата й.

Тогава тя реши да послуша съвета му и изпищя… право в ухото му.

 

Джон бе вързал коня си в шубрака, който му бе посочил Оливър, и привързваше наметалото си зад седлото, когато я чу да вика.

— Копелета! — Оливър в миг извади рапирата си и обърна Вълшебника към къщата.

— Не, почакай! — и Джон задържа ръката му.

— Да почакам ли? Когато Лизи е в беда? — Рапирата на Оливър изсвистя във въздуха така застрашително, сякаш разсичаше сто червени куртки наведнъж.

— Няма да й помогнеш, ако ги нападнеш така! Какво смяташе да направиш, да нахлуеш с коня през стените вътре в къщата, да я грабнеш и да я отнесеш?

— Господи, човече! Та Лизи е вътре! Не можем просто да седим тук…

— Знам! Но макар че номерата ти минават пред няколко уплашени войници в хана, имаш много по-малък шанс да уплашиш цялата прислуга на един благородник, без да говорим за всичката паплач, която се шляе наоколо!

Оливър го изгледа презрително.

— Колониите нямат бъдеще, ако отхранват само такива безмозъчни кучета като тебе.

— Те отхранват мъже, които мислят. — Джон изгледа също така неодобрително призрачния си спътник. — Какво се надяваше да постигнеш, като нахлуеш вътре? Да изкараш акъла на всички, за да пуснат Лизи? И двамата знаем, че тази твоя рапира не става за друго, освен за украса.

В шубраците беше тъмно, но Оливър се виждаше съвсем ясно и нямаше никакво съмнение колко е оскърбен от предизвикателството… или колко е натъжен.

Той върна рапирата в ножницата, мърморейки недоволно.

— Тогава какво предлагаш да правим?

— Да влезем в къщата, да намерим Лизи и да я изведем.

Оливър изсумтя:

— Просто така, нали? С всичката прислуга от дома и шайката хитри червени куртки, както правилно изтъкна?

— Точно така. — Джон се усмихна мрачно. — Те тъкмо това не очакват, ето защо именно този план ще успее. — Той хвърли поглед, изпълнен със съмнение, към Вълшебника. — Трябва ли да вържеш коня, или той ще те чака тук, докато се върнем?

Разбойникът замръзна на седлото и непредпазливото смушкване на шпората му накара коня да изпръхти и да разтърси глава. Той погледна надолу към Джон.

— Не мога да сляза от седлото.

— Какво?

Оливър изруга:

— Не мога да сляза никъде другаде, освен в двора на хана. Не съм привързан към едно място като Бес, но докато тя не се освободи, аз мога да се придвижвам само ако яздя Вълшебника.

Сега беше ред на Джон да изругае.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Откъде да знам, че искаш да се промъкнеш там като прост крадец, вместо да се биеш като мъж?

Джон му хвърли яростен поглед. Ръцете го засърбяха да фрасне нахалния призрак, но от всички безполезни жестове това несъмнено щеше да бъде най-безполезният. Той се обърна и започна да разглежда къщата, доколкото това бе възможно.

Без подкрепата на Оливър щеше да му бъде много по-трудно, но нямаше избор. Лизи се нуждаеше от него.

Внезапно взел решение, Джон извади пистолетите от джобовете си и провери дали са заредени. Задоволен от резултата, той повика с жест Оливър.

— Добре. Сега ето какво искам да направиш…

 

Драгуните я завлякоха до една изоставена стая за вехтории на тавана на къщата и със смях я бутнаха вътре.

Тя едва не падна върху някакъв счупен стол, разместен от резките им движения. Лизи успя да се задържи на крака и се обърна към пазачите си:

— Тук ли ще ме оставите?

Единият кимна и й намигна многозначително:

— Да. Лейтенантът каза, че иска да сте възможно най-далеч от ушите му… поне докато не ви потърси. А гос’ин Чарлз, той е тука. Икономът каза, че това място било най… удобното.

— За кого? За него ли?

Мъжът се изхили, оценявайки шегата. Подчинените му се сметнаха задължени да последват неговия пример.

— Аха. Така ми се струва.

Лизи се огледа отчаяно. Те не бяха благоволили да донесат наметалото й, а студът вече започваше да прониква през вълнената й рокля.

Капралът огледа одобрително стаята. Явно мястото му хареса.

— Добре, сега ви оставяме тука. Ти, Бентън, пръв ще пазиш отвън.

Войникът метна презрителен поглед към Лизи, сякаш тя бе виновна за сполетялото го неудобство.

— Мис.

Капралът кимна учтиво, но лукавата му усмивка опровергаваше тона.

Лизи не му обърна внимание. Тя едва има време да се огледа наоколо, преди войниците да се оттеглят, затваряйки вратата зад себе си, и стаята потъна в тъмнина.