Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (15)

15

Когато прецени, че ханът е достатъчно утихнал, за да се реши да излезе от стаята си и да иде при Джон Карлтън, Лизи вече се бе овладяла. Когато му разказа най-пресните новини, в гласа й не се долавяше дори и капчица вълнение.

— Лорд Малоран предлага награда от двайсет фунта за залавянето ти — каза тя още с влизането си.

— Добре, добър вечер и на тебе! — Джон пое от ръцете й кошницата с храна и затвори вратата зад нея.

— Не ме ли чу? Казах…

— Чух те — Джон сложи кошницата на масата, после небрежно отметна полите на дрехата си и седна. — Каза, че скъпият ми чичо е определил награда за главата ми. Хм. А аз мислех, че е лишен от семейно чувство.

— Това не те ли тревожи? Толкова много пари…

— Двайсет фунта? Не ме тревожи, обижда ме! Аз съм оскърбен! Бих се заклел, че струвам най-малкото петдесет фунта.

— Радвам се, че на тебе ти е забавно!

Усмивката му бе неоспоримо убедителна, но без сянка от съжаление.

— Обзалагам се, че на тебе не ти е!

— Ни най-малко.

Усмивката му се стопи. Той се наведе през масата към нея, но тя си дръпна ръката.

— Не рискувам нищо, Лизи, нито пък ти. Никой не знае, че съм тук. Освен тебе.

— И Берта.

Той кимна.

— И Берта. Но не мисля, че ще вземе да ме предаде за някакви си двайсет фунта. Не и ако това ще ти навлече куп неприятности.

Лизи се отпусна в насрещния стол. Цял следобед се беше безпокоила заради Ламбер, но новината за завръщането на Рандал най-много я бе смутила, макар че не искаше да си го признае.

— Това не е всичко — каза тя неуверено. — Рандал се е върнал. Томас Гейнс спомена тази сутрин.

Джон не го очакваше.

— Рандал се е върнал?

Лизи кимна. Не й се искаше да го повтаря още веднъж.

— Разбирам.

Лизи започна да си играе разсеяно с картата, която той бе оставил свита на руло на масата.

— Трябва скоро да се срещнеш с него. Той обикновено не си стои много у дома, често пътува.

— Да. Да, трябва да говоря с него.

Не изглеждаше толкова радостен, колкото бе предполагала, че трябва да е. Фактически беше почти ядосан, сякаш завръщането на Рандал по някакъв начин го бе притеснило.

Мисълта я развесели малко. Съвсем малко.

— Трябва обаче да се пазиш. Като се разчу за тази награда, хората ще те търсят. Няма да ти е лесно да стигнеш до Рандал, както беше преди няколко дни.

Джон поклати замислено глава.

— Когато си свършиш работата с него, каквато и да е, ще трябва да си тръгнеш. Изобщо да се махнеш оттук.

— Да. — Той я изгледа право в очите. — Но няма да си тръгна сам.

— Разбира се, че ще си тръгнеш сам! Нали не смяташ, че трябва да ме въвличаш в твоите неприятности?

— Ти вече си въвлечена. — Джон стисна зъби. — По моя вина, знам, но си.

Лизи започна да си играе с ръба на картата.

— Би било по-лесно, ако знаех какво възнамеряваш да правиш.

Той отмести картата и този път успя да хване ръката й.

— Щях да ти кажа, ако можех. Но не мога. Това е свързано с обещанието, което дадох на баща си, а докато не съм говорил с Рандал… — Той отпусна китката й. — Няма да избягам веднага щом се видя с него, Лизи.

— Не, ти не бягаш, а си тръгваш. — Тя издърпа ръката си и се изправи. — Не искам да слушам нищо повече. Днес беше ужасен ден, уморена съм и главата ме боли, не искам да слушам нищо повече!

— Лизи… съжалявам!

Джон също стана и тръгна към нея, но Лизи сърдито го отблъсна.

— Съжалявал! Много голяма ми е ползата от това твое съжаление!

— Може би мога да направя нещо…

— Ха!

Тя притисна пръсти до слепоочията си, борейки се срещу главоболието, което заплашваше да се върне. Каква полза да му разправя за своите проблеми? Нито Джон Карлтън, нито някой друг можеше да направи нещо, за да й помогне.

Освен това тя нямаше нужда от ничия помощ. Можеше да се справи и сама, благодаря ви много!

Сама. С всичко.

Лизи затвори очи и силно примижа при тази мисъл, после отново се отпусна бавно на стола си.

— Самюел се върна — каза тя. — Дойде и направо изтърси, че братовчедът му оставил добри пари и той щял да ме напусне и да си направи собствен хан. Не ми стигаше това, ами вместо да дойде в кръчмата вечерта да помага, той накарал Хълдспет да се измъкне тайно, да се срещнел с нея. Това е вече прекалено. Тя ми обеща, че никога повече няма да прави така, само да не я изхвърля, и ето на, отишла! Нида се измъква и дори не се сеща да ми поиска разрешение. Берта твърди, че ходела да се среща с някаква червена куртка, а това значи, че ще попадне в същото небрано лозе като Хълдспет, а аз какво да правя тогава? Една бременна слугиня е достатъчно голяма грижа, ами две?

Тя поклати уморено глава.

— Берта все ме кара да изпъдя Нида, но сърце не ми дава да я изгоня, както и Хълдспет. Ламбер ме обижда и ме заплашва, ти ме тормозиш, уморена съм, боли ме сърцето и сега…

Лизи млъкна, смаяна, че така неочаквано е почнала да изповядва тревогите си и не знаеше как да продължи. Какво, за Бога, е станало с нея?

— А сега и това! — въздъхна тя и вдигна ръце в отчаян жест.

През годините Джон бе попадал на извънредно опасни пияници, на безброй потенциални престъпници, беше се сблъсквал с унищожителни пожари, нападения на индианци, епидемии от тиф, морски бури, бе преживял смъртта на родителите си и какви ли не премеждия. Но никога през цялото това време не се бе чувствал така безпомощен, както в този момент.

Лизи седеше отпусната на стола си и се взираше в стаята с безизразен поглед. Като съвсем замаяно от умора дете, което на всяка цена е решило да не се поддава на съня и да остане будно, колкото може по-дълго. Когато очите й се спряха на безобразно застланото му легло, тя въздъхна.

Джон настръхна вътрешно.

— Цяла седмица. — Тя поклати невярващо глава. — Цяла седмица се упражняваш и още не си научил как да опънеш един чаршаф.

Лизи се изправи, подобна на уморен войник, който се връща в битката.

Джон се хвана за появилата се възможност.

— Няма нищо. Наистина. Няма защо да мислиш за това. Какво толкова?

Той се опита да я отвлече, помъчи се да хване ръкава й и да я обърне към себе си. Тя не му обърна внимание.

— Не така! — Тя измъкна рязко смачкания на топка край на чаршафа и го изпъна. — Повдигни това. Дръпни там… Подвий го тука. Сега този край. Никога, никога не го смачквай така…

Джон хвана едната й ръка и с другата измъкна чаршафа от пръстите й. Тъканта беше толкова мека на пипане, толкова тежка и подканваща. Би се заклел, че чувства дъх на лавандула.

— Остави чаршафите, Лизи. Няма защо да се притесняваш за тях.

— Но…

— Никакво „но“. — Той бутна настрана чаршафа, раздърпвайки още повече и без това зле оправеното легло, и я привлече към себе си. — Трябва да се наспиш добре. Никога не съм си представял колко малко сън си позволяваш.

Тя се опита да се освободи, но той я държеше здраво.

— Хайде, Лизи — каза той този път по-меко. — Ще те заведа в стаята ти.

Лизи се втренчи в него, прехапа устни и метна поглед към леглото. И се обърна отново към него.

— По дяволите — каза тя. — Проклятие! По дяволите, по дяволите!

Хвърли се на гърдите му и се разплака.

 

Ламбер хвърли ръкавиците, камшика и наметалото си в ръцете на намусения слуга, който го посрещна на вратата на Малоран Хол, и реши, че когато се сдобие със собствена къща, никога няма да наеме портиер, който да разстройва храносмилането на хората само като го погледнат.

Той последва слугата до кабинета на негова светлост, но почака неприятната мутра да изчезне, чак след това затвори вратата зад себе си и накратко информира Малоран, че съобщенията за наградата са разпратени из цялата околност и хората вече говорят само за това.

— Ако още се навърта наоколо, ще го измъкнем от дупката му. Въпрос на време.

— Въпрос на време, така ли? — отзова се лордът, докато въртеше замислено между пръстите си едно гъше перо и следеше кръга, описван от края на перушината му. — Знаете ли, Ламбер, би било доста по-удобно, ако този… Гидиън бъде мъртъв вместо в затвора.

Ламбер изпита остра потребност да грабне перото от негова светлост.

— За кого по-удобно? Вие може да сте магистрат, но аз трябва да отговарям пред началниците си в Йорк. Те няма да погледнат с добро око на такава… удобна смърт.

Малоран го погледна навъсен изпод дебелите си сиви вежди.

— Йорк е доста далеч, докато аз… аз съм тук.

— Но докога?

— Докогато реша! Това, че оня проклет знахар час по час се занимава със сърцето ми, не означава, че имам намерение да умирам!

Малоран сърдито захвърли перото.

— Простете, ваша светлост, но на вашата възраст може би не е възможно да бъдете толкова уверен.

— Възможно е толкова, колкото и за вас, нахалник такъв!

Ламбер си позволи да вдигне леко вежда, но едва успя да задържи езика си зад зъбите.

Като офицер на служба на негово величество той беше непосредствено отговорен само пред висшестоящите си началници, които до един заемаха добри места в Йорк или Лондон. Когато Малоран за пръв път се обърна към него, за да му предложи евентуална взаимна „подкрепа“, както благоволи да се изрази, той прие предложението.

Не беше зле човек да се сдружи с местния магистрат. Нещо повече, един безпаричен, но амбициозен млад офицер имаше повече шансове да се издигне в йерархията, ако зад гърба му стои някой, който да се изкаже в негова полза. Някой богат и титулуван, който се разбира с бюрократите в Лондон. Някой, както си бе помислил той навремето, като Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран.

За свое огромно съжаление той скоро разбра, че Малоран наистина притежава титла, но богатството му е до голяма степен преувеличено, а политическите му контакти с правителството — минимални. По това време обаче беше вече твърде късно. Той вече бе въвлечен в мрежата на Малоран и не би могъл да се измъкне, без да рискува да загуби поста си или да изпадне в немилост, което в края на краищата си беше едно и също.

— Имате ли някаква представа къде може да се е скрило копелето? — запита Малоран, само донякъде успокоен от мълчанието му.

— Мисля, че собственичката на хана „Крал Джордж“ го укрива, макар че не мога да го докажа.

— Претърсете мястото тогава! Нямате нужда от моето позволение!

— Направихме го — изфуча Ламбер, който вече губеше търпение. — Хората ми преобърнаха хана с главата надолу, на без никаква полза. Вече ви го съобщих.

Фактически той не бе споменал за прокълнатата стая, която толкова бе изнервила драгуните му, нито за вятъра, появил се незнайно откъде в затвореното преддверие, където със сигурност не би могъл да се зароди. Бе разбрал, че има неща, които е по-добре човек да забрави, а този неприятен инцидент решително беше едно от тях.

Малоран го изгледа неодобрително.

— Нали не се влачите подир оная кучка, ханджийката?

Ламбер усети как лицето му почервенява.

— Подобни неща ме отвращават.

— Ха! — излая с оскърбителен смях негова светлост. — Отвращавайте се колкото искате. Тя е хубавичко момиче, признавам си. И изкусително, също като майка си.

Изведнъж той гневно сви вежди.

— Ако се интересувате от нея, съветвам ви винаги да внимавате в ръцете й да не попада някой мускет. Макар че ако съдя по това, което съм чувал, по-скоро би го използвала срещу вас, а не срещу себе си.

Ламбер не се направи, че разбира казаното. Беше чувал разни истории. Мнозина от местните хора си шепнеха, че клетвата на Малоран да затрие разбойника се дължала повече на това, че Бес Тинсдейл отблъснала негова светлост, отколкото на каквито и да било неприятности, предизвикани от незаконните действия на нейния любовник.

Като си представи красивите гърди на Лизи облени в кръв, това накара стомаха му да се свие. Беше си представял как ги гали. Беше виждал мислено как дългите й крака се увиват около кръста му, докато тя се извива страстно под него, съвсем гола, а той прониква в нея отново, и отново, и отново…

Дяволска работа, колкото повече го отблъскваше и му се подиграваше, толкова повече той я желаеше, докато желанието му се превърна в мъчение и стимул за собствената му неувереност и постоянно изпитван гняв. Само да я докопа…

— Не се интересувал… ха!

Подигравателният поглед на Малоран се втренчи в предницата на панталона на Ламбер.

Ръцете на лейтенанта се свиха в юмруци дълбоко вътре в джобовете, но той нарочно не се помъчи да прикрие възбудата си. Панталоните му бяха много тесни, а ако помръднеше, това щеше да предизвика поредните подигравки.

— Не че ви обвинявам — добави Малоран, обръщайки се да вземе захвърленото си перо. — Пламенна е като майка си, но и самата тая кучка може да накара кръвта на човек да кипне.

— Апетитно парче е, признавам — съгласи се Ламбер с нарочно презрителен тон. — Но не съм свикнал да си търся забавление в такива долни среди.

Малоран повдигна вежди.

— Което означава, че тя няма да ви има. — Той сви рамене. — Правете каквото си знаете с нея. Това не е моя грижа. Моята грижа е да намерите онзи проклет кучи син, който оставихте да ви се изплъзне. Предупреждавам ви, няма да понеса втори път да се провалите. Добре ще е да го запомните.

След тези думи той демонстративно взе недовършеното си писмо, потопи перото в мастилницата и започна да пише.

Ламбер се завъртя на токове и напусна ядосан кабинета, а горната му устна потреперваше от ярост.

 

Когато Джон заведе Лизи в стаята й, огънят в камината вече бе започнал да догаря.

Той дръпна удобното кресло с облегалки за главата по-близо до камината.

— Седни тук. Ще сложа още въглища в огъня.

Тя се опита да протестира.

— Аз…

— Седни.

Лизи се подчини. Някъде дълбоко в подсъзнанието си бе учудена, че не му се сърди задето й заповядва и че не се сърди на себе си, дето му се подчинява и си е позволила да се размекне пред него и да плаче на гърдите му.

Утре срамът може би ще я завладее. Сега беше просто уморена и много благодарна за проявеното от него разбиране и много, много радостна, че е тук, при нея, за да я прегърне и да изтрие сълзите й.

Намираше странно успокоение в това, че се бе предала така, че няма нужда да бъде силна. Невероятно успокояващо бе, че той сега е тук, слага свещ в свещника и загръща с шал раменете й, че се грижи за огъня, докато тя не прави абсолютно нищо.

Когато Джон застана пред креслото, тя погледна нагоре към него, после преглътна смутения си протест, когато той коленичи пред нея и събу първо едната голяма обувка, после другата. Вместо да притегли по-близо нейната табуретка за крака, той взе нозете й в скута си и започна леко да ги разтрива, прогонвайки тъпата болка от деня, прекаран в тичане от една работа към друга.

По друго време Лизи може би щеше да се обиди, да се засрами и да се смути от този интимен жест. Но тази вечер просто си почиваше под неговите докосвания и чувстваше как умората се отича от тялото й, докато на нейно място се вмъква ново напрежение.

В главата й нахлуха порочни мисли. Искаше й се да притисне краката си към бедрата и корема му, мислеше как твърдите му мускули ще отстъпят пред подобно безсрамно предизвикателно опипване. Мислеше как той може да плъзне ръце нагоре по прасците и коленете й само ако поиска, чак до здравите практични жартиери, които крепяха дебелите й практични чорапи, или колко лесно е да охлаби тези жартиери и да навие надолу чорапите й, да ги свали от краката й, докато ръцете му докосват чувствителната, непрактична плът вместо плетената вълна.

Нямаше смелостта да каже дори една дума за това, което й минаваше през главата, когато Джон най-накрая придърпа табуретката й за крака и внимателно положи стъпалата й върху нея, тя не каза нищо, неизречените думи залепнаха някъде в гърлото й. Той стана и все така безмълвно взе дългия железен ръжен, който преди това бе оставил до стената край камината.

Лизи го гледаше как разбутва огъня, как го кара да пламти все по-ярко, докато задната стена на камината сякаш затрептя и затанцува над пламъците. Той остана за миг с наведена глава, загледан в пламъците, които танцуваха над купчината зачервени въглени.

Лизи почти събра смелост да заговори. Почти. Преди да успее да каже и една дума, той се раздвижи и върна ръжена на мястото му до стената.

— Какво е това?

Той посочи малкия меден съд, който тя бе оставила на полицата над камината.

— Мляко. Берта ме кара всяка вечер да пия. — Устата й се изви в дяволита усмивчица. — Според нея не се грижа както трябва за себе си.

— Добре прави Берта. — Той потърси чашата й, която тя държеше на масата, и внимателно я напълни. — Ето. Изпий го.

Тъй като бе тикнал димящата чаша точно под носа й, не й оставаше нищо друго, освен да му се подчини.

— Сега го изпий.

Тя се накани да протестира, но само като видя как непреклонно е стиснал зъби, промени намерението си.

— Главата още ли те боли?

— Не.

— Сигурна ли си?

Лизи кимна и помисли, че Берта навярно ще бъде много щастлива да научи, че тя се е сдобила с нова бавачка, която да я глези. Това щеше да спести на старата й приятелка мъката да търкаля телесата си нагоре по стълбите, за да идва лично да й се кара.

Докато тя сърбаше топлото гъсто мляко, Джон хвърли още въглища в огъня.

— Това трябва да е достатъчно — каза той, изправяйки се рязко.

Движението му накара Лизи да трепне и тя разля малко от млякото си.

— Не! Не си отивай още!

Той се поколеба, явно неуверен.

— Моля те — каза Лизи, този път по-меко.

Погледът му пробяга по лицето й. Той кимна.

— Добре. Няма да си тръгвам. Засега.

Произнесе последната дума с неочаквано многозначителен тон. Като че ли предупреждаваше колкото нея, толкова и себе си.

Лизи не обърна внимание. Точно в този момент само едно нещо имаше значение — че няма да я остави сама. Засега. За още малко време.

Колко нощи бе прекарала в тази стая сама с книгите и с мислите си и с успокоителната топлина на огъня? Години, цели години от нощи.

Когато беше дете, Берта спеше до нея на легло с колелца, което прибираше денем под нейното. Само че Берта беше надебеляла, а тя беше пораснала и отдавна се бе отделила.

Но сега тя изпитваше много по-приятно спокойствие, което не се дължеше само на пламтящия в камината огън.

Понеже в стаята имаше само един неудобен стол пред масата, Джон просто седна на малката табуретка за крака до нейното кресло.

Навярно изглеждаше глупаво такъв висок и елегантен мъж като него да седи прегънат като марионетка, с колене, подпиращи брадичката, а палтото на гърба му да се изпъва до скъсване.

Изобщо не изглеждаше глупаво. Изглеждаше силен, солиден и успокояващо… истински.

Огънят в камината позлатяваше ясните контури на лицето му, очертаваше златисти нишки по ръкавите и предницата на палтото му и по безкрайно високите му ботуши. Той помръдна леко и Лизи улови слабия проблясък на черната панделка, която държеше косата му вързана на тила.

Какво би било да зарови пръсти в косата на някой мъж? В неговата коса? Мека или твърда щеше да се окаже брадата, която хвърляше лека сянка върху бузата му? Мека ли щеше да бъде бузата му под брадата? Или слънцето я е опалило твърде силно, за да бъде мека?

Защо ли се чуди. Нали той я беше целунал преди известно време.

Стотици подобни въпроси гъмжаха в главата й, но тя ги отблъскваше, защото никак не бе сигурна какво да прави с тях сега — може би отговорите им я плашеха. Не знаеше кои я плашат най-силно.

Нямаше никакво значение. Единственото важно нещо сега бе, че той е тук с нея… и че тя толкова се радва на присъствието му.

Джон не гледаше към нея. Лизи не знаеше дали той усеща как го разглежда. Какво ли си мисли, докато седи така загледан в огъня, почуди се тя. Би ли посмяла да попита? Наистина ли искаше да узнае?

Лизи полюшваше чашата с топло мляко в ръцете си, благодарна за нейната топлина и успокояващото чувство за интимност, което даваше, независимо че сега нямаше желание за повече мляко.

Желание.

Лизи си пое дълбоко дъх. Какво ли знае една обикновена, практична, неромантична жена като нея за желанието? Какво би било да узнае?

Топлината, която внезапно лумна дълбоко в тялото й, нямаше нищо общо с огъня или с топлото мляко, което пиеше. Почувства стягане в гърдите, сякаш сърцето и дробовете й бяха станали много големи или ребрата й се бяха стеснили.

Изведнъж тя усети, че не изпитва вече никаква умора.

Джон бе казал, че няма да си тръгне… засега.

Тя остави чашата на малката масичка до креслото си. Внимателно, понеже ръцете й леко трепереха и не искаше да я изпусне.

И тогава, преди да загуби смелост, се наведе напред й леко дръпна панделката, която стягаше косата му. Тя не се развърза — Джон не я бе стегнал на здрав възел, — но се охлаби, така че, когато той трепна и се обърна, панделката се изхлузи и падна долу.

Косата му бе като коприна. По-тънка от нейната, но също толкова гъста. Може би по-гъста, не можеше да определи със сигурност. Тя се разпиля свободно по раменете му, смекчавайки рязката линия на челюстта, и легна меко върху яката на палтото. Лизи посегна да я отметне назад, да я махне от лицето му, но той пръв хвана ръката й.

— Недей — изрече той със задавен глас. — Не знаеш…

— Не. Но мисля…

Лизи не можа да се доизкаже. Освободи ръката си от неговата и я зарови в скута си. Там, където той я бе докоснал, кожата й пламтеше.

— Мислиш? — подкани я той с дрезгав глас, когато видя, че не продължава.

— Мисля, че ще ми хареса да разбера — каза тя.

Думите й замряха в шепот.

Той изстена, слаб, нисък стон дълбоко в гърлото му, плъзна се от табуретката и застана на едно коляно пред нея като молещ се грешник, търсещ опрощение, и се вгледа в нея с морскозелените си очи, които бяха станали тъмно — смарагдови и питащи.

Тя не можеше да направи и едно движение, да произнесе и една дума. Самият въздух, който навлизаше в дробовете й, бе като че ли уловен в капан някъде вътре в нея, докато той потърси ръката й и я привлече нежно към себе си.

И тогава Джон наклони глава и положи гореща целувка върху дланта й.

Беше намислил хиляда начина да я съблазни, после бе призовал привидение, за да измисли хиляда и първия начин. Сам в онази малка стая от зори до здрач и почти отново до следващата зора, той нямаше какво друго да прави, освен да мисли за Лизи и да си представя как може да бъде с нея.

Беше се виждал как я грабва и я отнася, как я привлича в леглото си, протестираща, но жадна и безкрайно готова за него. Беше виждал себе си усмихнат, духовит и неотразим или пък настоятелен и суров — и пак неотразим. Винаги неотразим, така че тя да не може — да не успее — да го отблъсне.

В края на краищата той имаше опит. Знаеше нещичко за жените и как един мъж може да привлече една жена. Досега бе смятал, че щом знае, това е достатъчно, че знанията и въображението са всичко, което му е необходимо, за да осъществи и най-буйните си фантазии.

Но грешеше.

Никога не си бе представял точно това, как Лизи се навежда над него с разширени очи и искаща — не, изискваща — а той, с цялата си гордост и мъжка увереност изведнъж се усеща несигурен и сякаш уплашен.

Той я погледна в лицето. Беше бледа под светлината на огъня, устните й бяха побелели, бузите, шията и гърдите й изглеждаха като от слонова кост със златисти отблясъци, а гарвановочерната й коса като абаносова корона грееше в светлината на трептящите пламъци.

Устремът й го стресна, уплаши го така, като че ли никога не бе му се случвало да се уплаши.

Това не беше фантазия, не беше бленуване. Това беше Лизи и вместо да бъде уверен и сигурен в себе си, както си бе представял, той внезапно усети, че от всичко това няма и следа. Имаше опит във физическото изкуство на любовта, имаше познания, но нямаше никаква представа от другите тайни, с които не бе и предполагал, че ще се срещне.

Нямаше значение. Тази нощ той щеше да започне от началото и Лизи щеше да го води, и той щеше да я води, и целият им живот беше пред тях, една безкрайна вихрушка в мрака.