Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (12)

12

Когато отпушиха втората бутилка вино, която Лизи бе донесла от избата, вече бяха преминали Нова Англия, Пенсилвания и Вирджиния и бяха отишли на юг, към двете Каролини. Джон очертаваше всеки етап на старата карта, която тя бе измъкнала от стаята си, но дори това за нея беше прекалено много и главата й почваше да се замайва от подробностите. Тя обаче не можеше да се насити на разказите за света отвъд границите на Англия.

— Били ли сте в някое поселище във Флорида? А в Барбадос? Чувала съм, че Ямайка… — и Лизи се прозя по средата на мисълта си.

Той се усмихна.

— Предполагам, че виното и разказваческите ми умения не си пречат едно на друго.

— Не е това. — Лизи разтърси глава. — Денят беше дълъг.

— Значи да свършваме. — Той стана, заобиколи масата и се озова до нея. — Ставайте, моето момиче. Студеният нощен въздух ще ви поободри.

— Мм — проточи Лизи, мъчейки се да сподави още една прозявка, докато се изправяше на крака.

Без съмнение замаяната глава и обзелата я сънливост я накараха да се олюлее, да се блъсне в гърдите му и да се озове в прегръдките му, но сънливостта решително нямаше нищо общо с нежеланието й да се отдели от него.

Това бе толкова… естествено. Ръцете му, които я обгръщат и я привличат по-близо. Високата му едра фигура. Грапавият плат на палтото му, опрян до бузата й, и силните му ръце, които я обвиват.

Тя почувства как дланта му се плъзга надолу по гърба й, притиска я по-силно и вместо да се възпротиви на натиска, тя обви ръце около него и се отпусна в топлата му прегръдка.

— Лизи?

Шепотът като че ли идваше много отдалеч, като повей на вятъра.

— Мм? — отзова се тя със затворени очи, като вдишваше уханието му.

— Омъжи се за мене. Остави хана и ела с мене в Америка.

Сърцето на Лизи сякаш отказа да бие и дробовете й спряха да дишат. Стоеше така в прегръдките му, чуваше, но не можеше да повярва, чудеше се дали просто не е заспала и не се лута в сънищата см.

Да се омъжи за него?

Той хвана брадичката й и я накара да го погледне, а в очите му блестеше внезапно пробуден пламък.

— Това е един съвсем нов свят, нова възможност. Място, където има бъдеще, а не минало. Ще те отведа в Ямайка, ако искаш. Ще…

— Да се омъжа за вас? — прошепна задавено Лизи и се освободи от ръцете му. — Да се омъжа за вас?

Той се опита да я привлече отново към себе си, но тя се дръпна. Хвана се за облегалката на стола, за да не падне, после изведнъж го обърна така, че да се озове между двамата. Не беше кой знае каква защита, но все пак беше нещо, тя изведнъж почувства силна необходимост да издигне отново бариерите, които така грижливо бе поддържала между себе си и него… до тази вечер.

— Вие подигравате ли се с мене? Опитвате се… да ме съблазните с някаква красива лъжа?

Джон поклати глава, сякаш да отпъди последните остатъци от опиянението на виното.

— Кълна се в Бога, не съм искал да казвам подобно нещо.

— И сега съжалявате.

Колкото и да й струваше да каже подобно нещо, Лизи не искаше да го чуе най-напред от него.

— Не! Не съжалявам, че го казах. Аз… не знаех, че ще го кажа, докато просто… докато не го казах.

Той пристъпи нерешително към нея с протегнати ръце, но замръзна в мига, когато тя насочи срещу него стола, за да му попречи да се доближи.

— Аз… аз те обичам, Лизи.

Лизи стисна още по-здраво облегалката на стола така здраво, че се уплаши да не чуе как дървото изпращява. Опита се да го погледне сурово, но изплувалите в очите й сълзи замъглиха гледката.

— Любовта не се открива на дъното на бутилка с вино, господин Карлтън. Човек не решава просто така да се ожени.

Той изведнъж се засмя със същата хитра, непокорна, дяволска усмивка, с която я бе измъчвал още от самото начало. Лизи имаше странното усещане, че се смее колкото на нея, толкова и на себе си.

— Аз обаче решавам. Точно сега го направих.

Тя тръшна стола на земята.

— Знаех си, че е загуба на време човек да разговаря с вас.

— Загуба е само ако смятате да ми кажете, че не може просто така да съм се влюбил във вас или че не трябва да ви моля да се омъжите за мене.

В думите и в гласа му нямаше и следа от насмешка, но Лизи можеше да се закълне, че дочува някакъв смях, слаб и отдалечен. Наред със смеха тя долови и басово мърморене, сякаш на хоризонта се задаваше буря.

Тогава един тих глас прошепна на ухото й. Само една целувка, Лизи. Повярвай ми.

Лизи подскочи, трепна и се огледа диво наоколо си.

— Махайте се!

Джон кръстоса ръце на гърдите си и вирна брадичка като човек, решен да не помръдне, докато не постигне каквото си е наумил.

— Никъде няма да отида. Не и докато не ми кажете „да“.

— Не вие!

За миг той като че ли се смая, после лицето му придоби изражение на невероятно силно задоволство.

— Тя ви досажда, нали?

— Кой?

— Бес. — Усмивката му стана още по-широка. — Трябва да си призная, тя е много упорит призрак. Миналата вечер ме държа буден половин нощ с нейните приказки.

Лизи се втренчи в него.

— Майка ми ви е държала…

— Седеше на ръба на леглото ми и ми разказа всичко за вас. Осведоми ме и за това, че съм влюбен във вас. — Ъгълчето на устата му се изви нагоре. — Признавам си, доста неудобно е някой чужд човек да ти каже подобно нещо. Особено когато можеш да виждаш през него!

— Виждате през майка ми?

— Не съвсем, нали разбирате. Всичко беше малко объркано, беше посред нощ, а и никога преди не съм виждал призрак, затова не мога да уточня подробностите.

— Тя е казала… Бес е казала… — Лизи мърдаше уста, но дробовете й някак не можеха да си поемат въздух. — Вие наистина ли ме обичате?

Той кимна замаян. Объркан. Несигурен. Лизи си помисли, че изглежда като малко момче, хванато да краде сладкиши от кухнята.

— Отначало наистина не й повярвах. Помислих, че сънувам, но… — Вдигна ръце с дланите нагоре, в знак, че се предава и многозначително сви рамене. — Мисля, че в края на краищата тя е права.

Лизи му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.

— Да не сте отмъквали вино от избата, без никой да ви види?

Той поклати глава.

— Макар че може да започна.

Поколеба се и прибави:

— Тя каза, че и вие сте се влюбила в мене.

Лизи зяпна насреща му. После затвори уста, бутна своя стол към масата и седна на него, преди коленете й окончателно да са се подгънали под нея.

— Тя е казала какво?

— Закле се, че е вярно. Каза, че когато откриете мечтата на своето сърце, тя ще бъде свободна.

— И вие сте мечтата на моето сърце.

Клепачите му трепнаха.

— Няма защо да го казвате толкова мрачно.

Лизи вдигна поглед към него, смаяна, озадачена и съкрушена… не, решително не можеше да направи нищо друго. Никой досега не й беше казвал какво да прави или какво да мисли, или какво да чувства. Но той стоеше там пред нея и й казваше, че е влюбена в него.

А тя седеше тук и го оставяше да се разпорежда с нея.

Лизи скочи на крака.

— Имам нужда от малко чист въздух, да си проясня главата. И вие също, предполагам, иначе нямаше да дрънкате такива врели-некипели.

Тя грабна кошницата и фенера от масата.

— Е? — запита тя, след като той не отговори. — Идвате ли, или не? Ако не искате, прекрасно можете да си стоите тук до сутринта.

Той не помръдваше от мястото си, като вкопан.

Тя стигна до вратата, отвори я рязко и се обърна, за да му хвърли един унищожителен поглед.

— Влюбена във вас, как ли пък не!

Сега той разбра как изглежда една жена, разтърсвана от силно възмущение. Друга, по-разярена от нея, не беше виждал досега.

Джон грабна шапката си от куката, на която я бе окачил, и я нахлупи на главата си. Взе нощното гърне и ведрото и побърза да я настигне.

Лизи го поведе мълчаливо през кухнята и двора, после му отвори вратата. Понеже бе оставила кошницата на масата в кухнята, взе от него дървеното ведро, после го остави сам да си намери пътя, точно както предната нощ.

Когато се връщаше обратно към двора, той долови някакво леко движение, сякаш някой се прокрадва покрай стената на хана. Светлината на тесния полумесец бе напълно достатъчна и той зърна една прегърбена фигура, която след миг се шмугна в сенките, обграждащи кухненския двор.

Джон приклекна в сянката край тухлената стена на двора, като мълком се проклинаше. Предната нощ се бе държал близо до сянката на стената, но сега беше така объркан, че бе тръгнал право напред по пътеката и всеки би могъл да го види. Ако хората на Ламбер се бяха спотаили там вън — а точно така се предполагаше, че трябва да направят, — те сигурно са го забелязали.

Той изчака, напрягайки се да улови всеки звук, който можеше да издаде къде се крият драгуните. Нямаше дори ветрец, който да раздвижи сухата трева в краката му. Ако войниците бяха тук, значи умееха да пазят тишина много по-добре, отколкото можеше да се очаква.

Ако бяха войниците. Нищо чудно лекомислената флиртаджийка Моли да е пренебрегнала примера на Хълдспет и да е намерила някой местен фукльо, който да й е завъртял главата.

След като минаха няколко минути без никакъв признак, наоколо да има драгуни, залегнали в засада, Джон тръгна напред, този път по-предпазливо. Тогава една огромна фигура скочи от тревата и се метна към него.

Джон пусна нощното гърне и се хвърли срещу противника… озовавайки се лице в лице с едно огромно куче, което изглеждаше още по-уплашено и от него. Животното извинително помаха с опашка.

— Проклето псе. Изкара ми ангелите.

Кучето прие това като покана. Приближи се и пусна доста големичка пръчка пред краката на Джон, отстъпи назад, приклекна на предните крака, вирна задницата и заразмахва яростно опашка.

Джон ритна дървото.

— Не, няма да ти хвърлям проклетата пръчка. Не и по това време на нощта.

Докато кучето си прибираше пръчката, Джон се наведе да потърси нощното гърне. За негово успокоение то бе паднало в една гъста трева. Дръжката на капака се бе счупила, но както изглежда, други щети нямаше. Джон се изправи, стиснал здраво плячката си, и видя, че кучето го гледа внимателно.

Откъм вратата за кухнята се раздаде нисък яростен шепот:

— Карлтън? Там ли сте?

— Тук съм. — Той се насочи предпазливо към вратата, а кучето го следваше по петите. — Това псе — убиец ме нападна. Видях някакво движение зад ъгъла на хана и предположих най-напред, че са били верноподаниците на негово величество.

Лизи изтръпна.

— Драгуните ли? Тук? — запита тя, взирайки се нервно в сенките.

— Ако бяха те, досега да са ни нападнали. Ако не за друго, поне защото това ваше куче ги е последвало да си поиграят.

— Не и Скръф. Той не понася драгуните. — Лизи се изправи успокоена. — Тук няма никакви драгуни, иначе отдавна да е заръмжал.

— Ако са се прокрадвали в сенките, по-добре щеше да бъде той да ги нападне.

— Ами! Само не и Скръф. Той е страхливец. Най-многото да изръмжи силно… от безопасно разстояние. — Тя отпъди с крак разочарованото куче и затвори вратата, след като внимателно се огледа още веднъж наоколо. — Странно наистина. Той обикновено стои в конюшнята през нощта.

— Може би онова хубавичко червенокосо ваше момиче е излязло… да си поиграе, така да се каже? И е оставило вратата отворена?

Лизи поклати отрицателно глава.

— Не и Моли. Тя е ужасна флиртаджийка, но има повече разум от Хълдспет. Няма да тръгне да си „играе“, докато не се оповести в черквата и не се разменят клетвите. Впрочем има и по-лесен начин тя да се измъква оттук, отколкото през кухненския двор.

— Тогава миячката ви?

— Нида? — Лизи хвърли поглед към отдалечената част на двора, където сенките бяха най-плътни, но видя само неясните очертания на покрива на фона на нощното небе. — Винаги е било против правилата ми. Не бих допуснала… Но тогава Берта… Хъм… — Тя се намръщи здравата и дори в тъмното Джон можеше да види как бръчките се врязват в челото й. — Нида би могла да излезе оттук, ако реши да направи някоя пакост. А Берта се кълне, че се измъквала нощем, за да се вижда с някаква червена куртка, въпреки че самата тя отрича, когато я притисна. Предполагам, че ако много й се е искало…

— Или са й платили достатъчно добре?

— О, в никакъв случай! — Беше така възмутена, че почти се развика. — Не и в моя хан!

Тя се дръпна на една стъпка от него, после внезапно потрепери от студ и придърпа по-плътно шала около раменете си.

— Студено е. Ако нямате нищо против, предпочитам да си седна пред камината, а не да разисквам тук с вас морала на моите прислужнички.

— Това бих предпочел и аз.

— Какво?

— Да седя пред вашата камина. С вас.

Нямаше предвид да седи, но за начало и това бе достатъчно. Разговорът за измъкващите се потайно прислужнички му даваше идеи.

— Какво ще кажете? Бутилка вино и хубав огън. Доста е неудобно цял ден да седиш в студа и праха без никакъв огън, за да не замръзнеш. — Опитваше се да не прозвучи като малко момченце, което си проси захарна пръчка от готвачката, но не му беше лесно. — Само за малко, да си посгрея костите.

Ако ръцете му не бяха заети с нощното гърне и ведрото с вода, щеше да бъде доста по-убедителен. Щеше да я разбере, ако му се беше озъбила, но мълчанието й го изнервяше.

— Карлтън? — изрече Лизи най-накрая, когато почти бе престанал да очаква отговор от нея.

— Да?

— Благодарете се, че вие държите ведрото с водата.

Ако имаше как, би трябвало да му излее това ведро с вода на главата.

Или по-скоро би трябвало да я излее върху своята глава.

Докато водеше Джон Карлтън обратно към хана, само това би помогнало на Лизи да заглуши безумния рефрен, който не преставаше да звъни в главата й. Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Само един порядъчен студен душ навярно би могъл да я върне към нормалното й състояние.

Може би в края на краищата нещо не е наред в бутилките вино, които бяха изпили заедно. Може би на нея й е трябвало малко повече време, за да я хване, отколкото на него.

Или може би лудостта му бе заразителна.

Не, трябва да е от виното. Тя беше разумна, практична жена, последният човек на света, комуто би хрумнало да се влюбва. И със сигурност нямаше да се влюби в някой красив негодник, който да й докара такива неприятности, каквито й бе навлякъл Джон Франсис Карлтън.

Въпреки волята си, въпреки най-добрите си намерения, в мига, когато отвори вратата на стаята на Джон Карлтън, Лизи хвърли поглед към леглото.

Беше се опитал да го оправи, призна Лизи, макар че небрежно бе захвърлил мръсните чаршафи на купчина в ъгъла.

Независимо от добрите му намерения обаче, резултатът бе повече от плачевен.

Това бе най-несръчно оправеното легло, което някога бе виждала. Ъглите на чаршафите не бяха подпъхнати и краищата висяха като пияни в най-различни посоки. Изглеждаше точно като легло, в което се е търкалял някакъв надменен, размъкнат мъжкар.

Изглеждаше като легло след любовна нощ.

Мисълта бе достатъчна, за да накара бузите й да пламнат и сърцето да заблъска в гърдите й.

Тя изруга едва чуто, после остави фенера и хладнокръвно се зае да навива старата карта. Едва-едва погледна към Джон.

Не биваше, в никакъв случай не биваше да мисли за… това.

Джон Франсис Карлтън може би се нуждаеше от един урок по оправяне на легло, но тя нямаше намерение да му го преподава. Имаше възможност да си запълва времето с много други, по-забавни, неща, а не да го губи с някакъв надут колонист като него. Та този мъж дори не й харесва, за Бога!

Но защо тогава пръстите й трепереха, докато несръчно се плъзгаха над странните ямки и пукнатини по картата?

И защо, о, Господи, защо така силно усещаше присъствието му и всяко негово движение, знаеше във всеки миг къде се намира той и какво прави, без дори да поглежда към него?

— Лизи?

Лизи се напрегна. Когато той сложи ръце на раменете й, тя подскочи… но не направи усилие да се отдръпне на безопасно разстояние от него. Дори да бе опитала, нямаше да успее.

— Не… — изрече тя. Думата заседна на гърлото й.

— Да не те докосвам? — Пръстите му леко се впиха в стегнатите мускули, прогонвайки болката. — Не мога да се въздържа да не го искам.

Той леко прокара ръце нагоре по раменете й, после отново ги спусна надолу. Горещият му допир я затопли като лятно слънце.

— Да не те обичам? — Той хвана по-здраво раменете й и притисна гърба й към гърдите си. — Проклет да съм, ако го разбирам, но и от това не мога да се въздържа.

Навярно така Оливър Хардуик е съблазнил майка й, мислеше зашеметена Лизи. С поглед, с докосване, с нежна дума. Със своето тяло, топло, силно и здраво, притиснато до нея.

Нещо дълбоко в Лизи, нещо сурово, неотложно и настоятелно й шептеше, че трябва да се предаде, че трябва да посрещне това, което той й предлага. Че трябва да го приеме свободно, защото животът е точно това.

Но тя не можеше. Никога не бе избирала лесния път. Никога не бе вярвала на инстинкти или емоции, или на настояванията на онзи далечен глас, който шептеше в мисълта й. Не се бе осмелявала.

Лизи се освободи от ръцете му и отстъпи назад, държейки навитата карта пред себе си като вълшебен меч, с който да прогонва демоните.

Той остана така за миг, втренчен в нея. После протегна ръка и изрече името й, тихо и нежно, както би го изрекъл само влюбен.

Без да каже дума, Лизи захвърли картата, обърна се и избяга.

 

Джон се строполи на стола, омекнал като парцалена кукла.

Беше влюбен в Лизи.

Въобще не възнамеряваше да го казва. Дори не беше сигурен дали наистина е влюбен, докато думите не избликнаха от устата му като че ли по своя собствена воля. Беше си помислил, че свежият нощен въздух ще му проясни главата, но нищо такова не бе станало, даже напротив, нощта само го бе накарала още повече да се размечтае за Лизи, камината и пухеното легло.

И после, щом я докосна…

Господи! Само бе сложил ръце на раменете й и това го бе накарало да почувства почти болезнено желание. Когато усети напрежението, струящо в нея, ужасно му се прииска да я прегърне и да прогони страховете й, да отпъди съмненията, изпита невероятно силно желание да се пребори с всички драгуни на Англия, ако това би осигурило безопасността й, ако би унищожило страха, който виждаше в очите й.

Нищо не можеше да направи и срещу това, че тя се страхува колкото от него, толкова и от себе си и от собствените си чувства.

Опита се да вдигне винената бутилка, която Лизи бе донесла от избата, но ръката му бе толкова потна, че я изпусна. Изтри ръце в панталоните си, и отново се опита. Вече бе пресушил доста бутилки от най-доброто вино на „Крал Джордж“, но сега нямаше време да се тревожи за приличието.

Той беше влюбен в Лизи.

Женитбата щеше да промени почти всичко в живота му — да ограничи свободата му, да сложи край на всички лекомислени приключения със случайни познати от женски пол, да му насади на врата цяла пасмина малки джеременца, които вероятно щяха да бъдат също така твърдоглави и праволинейни като майка си — нищо друго не желаеше повече от това.

Освен да се люби с Лизи, без значение дали са женени, или не.

 

Лизи прекара неспокойно нощта и се събуди объркана и ядосана — на себе си и, разбира се, на Джон Карлтън.

Отдавна бе открила, че най-доброто лекарство за лошото настроение е работата, затова отмъстително се гмурна в своята. Пресилваше се безмилостно, пращаше прислужничките да търчат насам-натам по най-различни задачи, които изведнъж бяха придобили невероятна сериозност и важност. Към обед Хълдспет вече се разплака, Нида се чумереше, а конярите се чудеха къде да се скрият от погледа й, за да не ги прати още дявол знае по каква работа свръх онази, която вече им бе струпала.

Когато Лизи затвори кръчмата — рано, за голямо неудоволствие на посетителите и за облекчение на всички останали, — всичко я болеше, беше страшно уморена и всяка крачка й струваше невероятни усилия… но това все още не бе достатъчно, за да изгони от мислите й Джон Карлтън и стряскащите му изявления. Тя се отправи уморено към кухнята, съзнавайки, че скоро пак ще го види, без да знае дали се страхува от срещата… или копнее за нея с цялото си сърце.

Берта я изгледа подозрително. После се изтърколи от кухнята и минута по-късно се върна с пълна халба бира.

— Изпий това — каза тя, като сложи чашата пред Лизи. — Сложила съм вътре прясно яйце и малко пелин, и от ония билки, дето вдовицата Грейсън се кълне, че и мъртвец ще изправят на крака. Така си капнала, както май не съм те виждала.

Лизи направи гримаса.

— Знаеш, че не обичам да съсипвам хубавата бира.

— Ако не го изпиеш, кълна се, ще извикам оня знахар от Туистълдийн Менър да дойде да ти пусне кръв. Само тия две лекарства знам за тая лудост, дето те е обзела. Ако продължаваш така, скоро ще заприличаш на собствения си призрак, предупреждавам те!

При думата призрак Лизи подскочи.

— Да не си посмяла да пращаш за тоя шарлатанин! По-скоро ще се оставя да ми прережат гърлото, отколкото да го пусна да припари до мене!

— Добре тогава! — каза Берта, сякаш слагайки край на спора.

Действително беше така. Берта щеше да направи това, което си бе наумила, независимо какво е, и Лизи го знаеше.

— Хубаво, де. Няма защо да ме изнудваш.

Лизи сгърчи лице и гаврътна една огромна глътка от гадното питие. Откъсна уста от халбата, останала без дъх, с изкривена от отвращение уста.

— Това, което е добро за нас, рядко идва в красива обвивка. А което идва в сладка и приятна обвивка — додаде мрачно Берта, — рядко е хубаво за някого, какво остава пък за тебе.

Лизи я изгледа намръщено. Берта също й се навъси насреща.

— Знаеш какво имам предвид — каза готвачката, кръстосвайки ръце на огромната си гръд с мрачен изглед. Не мръдна от Лизи, докато тя не изпи до дъно ужасната напитка, после взе празната чаша. — По-добре ще е за тебе да ме слушаш по-често, ама на! Кога изобщо си слушала някого, ако не си била длъжна, а?

Лизи въздъхна примирено.

— Сега пък какво има?

— Нида. Влезе ненадейно, когато приготвях нещичко за оня твой хубостник. Хитра е тя, много добре знае за кого приготвям това и кой може да иска да яде посред нощ, докато в хана няма пукнат гост вече дни наред. — Готвачката се намръщи, припомняйки си нещо. — Пратих я веднага да си гледа работата, само че сигурно не е престанала да се чуди… и не е спряла да си пъха носа навсякъде.

— Е, тя не е чак дотам умна…

— Няма нужда да си умен, ако си достатъчно хитър, а тая Нида е хитра до мозъка на костите. Казвам ти, по-добре да я махнеш, преди да ти е навлякла ядове!

— А тя… тя още ли се измъква нощем, за да се среща с оная червена куртка, дето казваше, че се били виждали? — запита Лизи, спомняйки си за сянката, която Джон бе помислил, че е зърнал.

— Да, а пък ти защо не си прекратила всичкото това, просто акълът ми не го побира! Макар че, ако питаш мене, ще ти кажа, че тоя колонист така ти е завъртял главата, че не знаеш на кой свят си!

Лизи дори не се опита да спори.

 

Пътят през хана, нагоре по стълбите и по коридора до стаята на Джон Карлтън беше най-дългият, който Лизи някога бе изминавала… и никак не би възразила, ако беше още по-дълъг.

Ще настоява ли тя да отговори на признанието му? Ще я грабне ли в прегръдките си, ще я обсипе ли с целувки? Ще иска ли да се люби с нея?

И какво ще направи тя, ако той поиска?

Тя пъхна нерешително ключа в ключалката и също така нерешително отвори вратата.

Джон дори не я погледна. Разглеждаше съсредоточено картата, която тя бе изоставила там предишната вечер, затиснал краищата й с купчинката книга, които му бе донесла.

— Ела — покани я той с махване на ръка, сякаш картата бе заела цялото му внимание. — Искам да ти покажа нещо.

Никакви бурни излияния. Никакви бурни целувки. Нито намек да се любят. Изведнъж Лизи се почувства така, сякаш някой е издърпал от нея целия въздух — отпусната и странно несръчна.

Без да каже нито дума, тя затвори вратата и отиде да види какво иска да й покаже той.