Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (10)

10

Джон можеше да се закълне, че някакъв студен, почти враждебен вятър профуча из стаята, но когато се обърна и погледна през рамо, не видя никаква промяна. Вратата бе все така затворена и заключена, а прозорецът здраво залостен. Нямаше нищо, което да създаде течение, но въпреки това пламъчето на фенера, наполовина скрито от спуснатите му капаци, се размърда и затрептя в ледения въздух.

Дори Лизи да го бе забелязала, с нищо не издаде, че е така. Беше се умълчала, съсредоточена върху малкото парченце почистено стъкло и това, което можеше да се види през него. Джон никак не бе сигурен, че тя гледа към нещата там навън… или че търси да види именно тях.

Разбойникът и дъщерята на ханджията, която доброволно пожертвала живота си заради него… Каква е била тази любов, чудеше се той, че да продължи и отвъд гроба?

И какъв глупак е самият той, че да си мисли за такива глупости точно сега?

— Виждате ли нещо? — запита той внезапно, понеже много му се искаше Лизи да престане да се взира през прозореца и да погледне към него.

Лизи излезе от вцепенението си бавно, като сънуващ човек, който е започнал да се пробужда.

— Какво?

— Видяхте ли нещо там отвън?

Тя сви вежди и поклати глава.

— Там няма нищо за виждане. Не и по това време на нощта.

— Мислех, че търсите призрака на баща си. — Джон усещаше как пръстите му посягат да изгладят бръчката от челото й, но вместо това пъхна ръце дълбоко в джобовете си, далеч от изкушението.

Лизи се намръщи още повече.

— Аз ли?

— Вие. Така, както се бяхте загледала, си помислих дали не искате да разберете верни ли са всички тия стари истории.

— Не ставайте смешен! — Тя отдръпна ръка от прозореца и изправи гръб, явно ядосана. — Не вярвам в такива романтични глупости!

— Вярвате ли изобщо в някакви романтични глупости?

— А вие?

Вярвам, ако са с тебе.

Не можа да разбере откъде дойдоха в ума му тези думи. Навярно денят, прекаран в общуване с паяците и праха, му е замътил мозъка.

Насили се да се изсмее, но смехът му прозвуча кухо, изкуствено.

— Разбира се, че не вярвам на подобни измишльотини.

— Е — каза Лизи твърдо, — и аз не вярвам.

Нелепо беше да чувства такова разочарование от неговия отговор.

— Ако тези щурави приказки бяха верни — каза Лизи, — тогава прозорецът трябваше да може да се отваря, не мислите ли? Но той не се отваря. Само погледнете тая стара дръжка и ще разберете, че не е била отваряна с години, години наред. Да, бе, призраци!

Това беше съвършено смислен аргумент. Във висша степен разумно заключение.

Тогава защо толкова я болеше да го изкаже?

— Стига вече глупости — отсече Лизи, тръгвайки решително към Карлтън. — Донесох ви дисагите и чисти чаршафи за леглото. Не мога да направя кой знае какво с праха, но чистите чаршафи поне ще ви свършат някаква работа. Сега ще ви изведа на двора, за да изхвърлите нощното гърне и да си налеете вода.

Тя сбръчка нос и изкоментира нарочно остро:

— Предполагам, че ще искате да се измиете и да се обръснете, макар че няма топла вода за тази цел. Още миришете на предишната си квартира. Ако не сте го забелязал — добави тя за всеки случай.

Джон отстъпи крачка назад. Трудно беше да се каже в това неясно осветление, но на Лизи й се стори, че се е изчервил.

— Много сте наблюдателна.

— Много съм глупава, ето това съм аз — изръмжа Лизи, тъй като й беше много по-лесно да бъде рязка, отколкото да, си представя как Джон Карлтън се къпе.

Тя взе фенера и малката кошница, която бе оставила на масата.

— Хайде, елате. И внимавайте къде стъпвате. Няма да бърша пода след вас, ако се спънете.

Тя го поведе, държейки фенера ниско, за да може той да избягва клопките на старите дъски по пода на хана. Минаха през кухнята и излязоха на двора. На всяка стъпка тя усещаше присъствието му зад гърба си — стабилно, сигурно присъствие, което прогонваше необузданите фантазии.

Трудното беше там, че когато си помислеше за Джон Карлтън, въображението й внезапно се отклоняваше в посоки, които нямаха нищо общо с никакви призраци или легенди, а с неща, за които изобщо не й беше работа да си мисли. Лизи отклони насила мислите си и остро го нахока, когато той се спъна в някаква табуретка, макар че нямаше никакви изгледи да събудят някого.

Хълдспет и Моли имаха по една малка стаичка горе, под покрива, от другата страна на несиметричната стара постройка. Самюел и сестра му живееха в една къща в селото, но във всеки случай сега и двамата ги нямаше тук. Джош, конярят, и другите слуги в конюшнята спяха в стаи, разположени почти над самата конюшня, а не вътре в хана. Стаята на Берта беше точно до кухнята, но щом старата готвачка заспеше, нищо не бе в състояние да я събуди.

Само Нида и Скръф биха могли да ги чуят, но дори това беше малко вероятно. Пускаха Скръф през нощта, но той обикновено се свираше да спи в конюшнята. Стаята на миячката беше зад миялната, в отдалечената част на двора. Макар че трябваше да минава през двора на кухнята, за да влезе в хана, тя нямаше причина да стои будна по това време на нощта. Не и когато трябваше да стане първа на сутринта, за да запали огъня в кухнята и да донесе вода за готвене и миене през деня.

Сетивата на Лизи се напрегнаха, за да чуят всеки звук, който можеше да бъде доловен. Нищо. Нито звук, нито знак, че някой ги наблюдава тайно.

— Проклятие!

Ругатнята на Джон Карлтън беше почти прошепната, но според Лизи тя прозвуча прекалено силно в студения въздух.

Тя се обърна стреснато и за малко не се блъсна в него. Той се движеше така тихо, че Лизи не бе разбрала колко е близо до нея.

— Камъните са мокри — прошепна той, за да обясни постъпката си. Присви очи, взирайки се покрай нея в тъмнината на кухненския двор. — Като нищо човек може да се загуби тук в тъмното.

— Нали не смятате да ми се изплъзнете, господин Карлтън? — прошепна тя в отговор. — Не забравяйте, че имате да си плащате сметката, преди да тръгнете.

— Какво? Говорите за сметки, когато аз сам трябва да си изхвърлям нощното гърне?

Дори шепнейки, той успя да придаде на гласа си тъжен тон.

— Даже и тогава — прошепна Лизи в отговор.

Той въздъхна.

— В такъв случай по-добре ми покажете къде. Много по-тежко е, отколкото очаквах.

— Натам — каза тя, посочвайки с фенера. — Има една врата отстрани. Пътеката, която води навън, минава през нея, излизате и се отбивате вляво.

Вратата беше надлежно залостена, както всяка нощ след вечеря. Лизи сложи фенера на земята и спусна капаците му, така че да не се вижда никаква светлина.

— Ако има някакви бракониери там, из хълмовете, или ако някой минава на път за дома си — обясни тя с нисък глас, докато издърпваше резето и отваряше вратата пред него.

— Пращате ме там вън? Без фенер? Ами ако се загубя? Ако падна и си счупя крак? Ако ме хванат хората на лейтенанта?

— Тогава няма да имате грижата да си изхвърляте нощното гърне утре — отвърна тя.

— Вие сте жестока жена…

— Правя, каквото мога… и вие много ми помагате в това отношение. Хайде, вървете. Ще ви налея вода, но само защото нямам намерение да стоя тук цялата нощ с вас и да ви чакам да свършите всичко.

— Жестока — повтори Джон Карлтън, но Лизи можеше да се закълне, че се усмихва, докато го казва.

 

Лизи го накара да носи ведрото с вода, което беше наляла. Залости вратата и го поведе обратно през хана, като пак носеше фенера ниско спуснат, за да осветява пътя му.

Фенерът помагаше малко, макар че не беше абсолютно необходимо. Джон можеше да я следва в тъмното, толкова ясно я усещаше. Би могъл да я намери до кладенеца в двора, дори да не издава и звук, въпреки хвърляните от луната сенки, които я скриваха. Независимо колко тихо се опитваше да върви сега Лизи, той чуваше тихото шушнене на полите й и бързото равномерно потракване на обувките. Тихите обикновени звуци пораждаха у него някаква топлина, която бе толкова тревожна, колкото и неочаквана.

Ако имаше и капчица разум, щеше да си тръгне. Още сега.

За нещастие Лизи бе избила от главата му и малкото останал здрав разум — и то не като го беше ударила с ръжена, макар че той беше оставил резка на черепа му, която още го болеше при докосване.

Истината беше, че не искаше да си тръгне. Още не. Не и докато не се наложи. Още една-две седмици, и Уилям Рандал ще си дойде и той ще успее да изпълни това, което баща му го бе накарал тържествено да обещае. Дотогава чичо му и Ламбер сигурно ще са се отказали да го преследват, ще са повярвали, че той сигурно е избягал далече още първата нощ и тогава той ще успее да си отиде, без да излага на риск Лизи и хората й.

Все трезви, разумни съждения. Но истинската причина, поради която искаше да остане, бе, че му се щеше да прекара цялото това време покрай Лизи. Да я закача. Да я наблюдава. Да спори и да се смее, и да говори с нея.

Преди няколко дни би казал, че е заради изкушението и желанието да си прекара колкото може по-приятно времето, през което трябва да чака. Но сега…

Джон прогони тази мисъл. По-добре да не си размътва мозъка с прекалено много мислене, особено с мисли за Лизи.

Тя бе изкачила стълбите, но вместо да тръгне по късия коридор, който водеше до стаята му, Лизи спря и погледна назад към него, сякаш да се увери, че не е изостанал. Очите й бяха огромни и тъмни, раменете застинали в напрежение.

За миг погледите им се кръстосаха, после тя се обърна и продължи по коридора. Джон я последва замислен.

Колкото и да възразяваше, Лизи вярваше в призраци. Тоест тя вярваше в тези призраци, в призраците на своето минало. В мига, когато прекрачи прага, тя остави фенера, на пода и измъкна огромен платнен вързоп от втората кошница, която бе донесла преди това.

— Да покрия прозореца — каза тя. — Да не може никой да гледа вътре.

Или да гледа навън, помисли Джон, но не го каза. Не я запита защо не го е направила още в началото. Вместо това остави нещата, които носеше, и се наведе да види какво е донесла тя. Както бе обещала, носеше дисагите му, натъпкани с малкото му вещи, включително и чисто бельо.

Под дисагите имаше две корави ленени кърпи, свещи и чисти, ухаещи на лавандула, чаршафи.

Той извади чаршафите от кошницата и се изправи. Видя, че Лизи стои на две крачки от него и го наблюдава. Напрежението, което бе доловил у нея в коридора, все още я държеше, бе стиснала ръце пред себе си, сякаш искаше да грабне ленените чаршафи от ръцете му, но едва се сдържаше.

— Високо оценявам това — каза той, повдигайки чаршафите като за поздрав. Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка. — Но… тази лавандула?

Тя се изчерви.

— Мои са. Мислех, че предпочитате нещо не толкова… — тя хвърли нервен поглед към неоправеното легло — толкова старо и прашно. — Бузите й пламнаха още повече. — Не посмях да взема чаршафи от изгладените, можеше някой да забележи, че липсват.

— Много мъдро. Но какво да правя с тях?

Червенината се смени с раздразнена гримаса.

— Да ги постелите на леглото.

Двамата погледнаха към леглото и също така едновременно отместиха очи. Лизи се ядоса на следите от стъпки по прашния под. Джон се изкашля, премести чаршафите в другата ръка и се опита да прочисти мислите си.

Нищо не се получи. Всяка хрумнала му мисъл имаше дъх на лавандула и го караше да мисли за чаршафите, за Лизи и за вълнуващите възможности, неразделно свързани с подобна комбинация.

— Как ги слагате на леглото? — запита той с леко потрепващ глас, който се мъчеше да скрие вълнението в мислите му. — Не искам да ви затруднявам, нали разбирате, но…

— Сложете ги както искате. Изобщо нямам намерение да ви подреждам леглото вместо вас.

— Нямате?

— Нямам!

Джон въздъхна.

— Жалко. Не мисля, че някога съм оправял легло. Може би ще се нуждая от малко… напътствия.

— Е, от мене няма да ги получите!

Тя му хвърли ядосан поглед, предизвиквайки го да й възрази. Джон замълча. Лавандуловият аромат изпълваше въздуха около тях.

Доволна, че го е сложила на мястото му поне за момента, Лизи бутна настрана кошницата и безцеремонно изсипа на масата останалите неща от нея. После грабна фенера и като гледаше да е на по-голямо разстояние от Джон, се отправи към вратата.

— Не мисля, че ще се нуждаете от друго нещо засега, нали?

От тебе. Въздържа се да го каже.

— От нищо. Благодаря.

Тя кимна, отвори вратата и изведнъж застина на прага.

— Без малко да забравя. — Мушна ръка в джоба си и извади оттам малка книга, подвързана с кожа. — Помислих, че така по-лесно ще ви минава времето.

Джон задържа чаршафите с едната ръка, а с другата пое книгата от нея. На корицата зърна „Животът и странните и учудващи приключения на Робинзон Крузо“.

— Ако предпочитате, мога да ви донеса „Проповеди и есета за морала“ от преподобния Тобаяс М. Уийтли. Сигурно имате повече нужда от тях, отколкото от някакви фантасмагории.

— Благодаря, не. Винаги предпочитам приключенията пред моралните лекции.

Той пъхна книгата в джоба на палтото си.

— А може би трябва да е обратното — каза тя сухо.

С фенера в ръка Лизи притвори вратата зад себе си и го остави сам в ухаещия на лавандула мрак.

 

— Книга! — Оливър изкриви уста в погнуса. — Книгите са само губене на време!

— Няма какво друго да прави, за да му минава времето — каза разсъдително Бес.

— Поне няма да си мисли за Лизи. Казвам ти, Бес, никак не ми харесва това. Да му дава така чаршафите си. Това е… ами да, неприлично, точно така си е!

— Практично е, Оливър, а нашата Лизи е много практична! Горкият човек не може да прекара още една нощ в непрекъснати кихавици, нали?

— Не виждам защо не — измърмори Оливър. — Трябва да се благодари, че не спи в калта някъде под някой плет. Ама и какво да очакваш от такива младоци? Нямат капка акъл. Безполезна пасмина пройдохи, до един!

— Но, Оливър…

— Мисля, че ще ида да пояздя, Бес, ако нямаш нищо против. Не ми се стои повече тук. Не и с тоя негодник в леглото ти. В нашето легло! И на всичкото отгоре е Карлтън, да го вземат мътните! — В гърлото му се чуха ниски ръмжащи тонове. — Няма да ти казвам какво мога да направя, ако се наложи още една нощ да ми хърка и подсмърча.

— Това е чудесна идея. Бъди така добър да се изпариш — каза Бес, побутвайки го настоятелно към вратата.

— Добре, де, отивам. — Той изгледа Джон през рамо. — Нали ще му хвърляш по едно око? Гледай да не върши глупости.

— Добре, добре.

— И Лизи, нали?

— И Лизи, да.

Оливър още веднъж погледна към нея, сякаш за да се увери, че ще спази обещанието си, после хвърли последен изпитателен поглед и към Джон Карлтън и отлетя през вратата.

Бес отново се зае с живия обитател на стаята. Горкият беше съвсем за ожалване. Бе пуснал чаршафите обратно в кошницата и търсеше свещ, но безуспешно. Тя му помогна, побутвайки една свещ към него.

— Никога не можеш да намериш проклетите неща, когато ти трябват — мърмореше той, като я закрепи в прашния свещник, който бе стоял на масата в деня на нейната смърт. След като най-накрая успя да запали свещта, той вдигна свещника и започна да оглежда стаята.

Пламъчето освети правилните черти на лицето му в златисто и черно, подчертавайки силата, скрита зад закачливата нехайна фасада.

Нямаше никакво съмнение — той бе много красив мъж. Добър, силен, интелигентен мъж, който не бе забравил да се усмихва.

И имаше богати плодородни земи в колониите. Бес бе надникнала над рамото на Лизи, докато дъщеря и ровеше в личните му документи. Беше видяла повече от достатъчно, за да бъде доволна — макар и ужасно далече, Джон Карлтън би могъл да осигури на Лизи много по-добър живот от този, който досега бе познавала. Удобен, изпълнен с любов и уважение, живот, какъвто Бес винаги бе мечтала за дъщеря си.

Нямаше значение, че тя самата се бе влюбила в горд и безразсъден смелчага, който предпочиташе да предизвиква хората на крал Джордж, вместо да живее в мир под тяхното господство. Беше заплатила цената на неразумната си любов, доста скъпо при това. Не искаше дъщеря й да направи същата грешка, но още по-малко искаше момичето да се плаши дотолкова от любовта, че никога да не посмее да я изживее.

Оливър винаги безгрижно махваше с ръка на подобни притеснения. Той отказваше да приеме, че Лизи е пораснала, независимо от това, което виждаха очите му. За него тя си беше все още красивото дете с искрящи очи, над което непрекъснато бе бдял, страхувайки се да не падне в огъня или под копитата на конете в двора. Като всички строги бащи, които твърде добре помнят безгрижната си младост, той не можеше да види, че дъщеря му отдавна е разцъфтяла и е станала красива жена със свои собствени страсти и потребности. Ако зависеше от Оливър, Лизи щеше завинаги да си остане девственица, до самата си смърт.

Знаейки отношението на Оливър, Бес нямаше никакво намерение да остави бъдещото щастие на дъщеря си в несръчните му ръце.

Освен това, когато Лизи научи какво означава да обичаш един мъж и да бъдеш обичана от него, тя може би най-накрая щеше да разбере защо майка й бе предпочела да я остави сам-сама преди толкова години. Според Бес при малко повече късмет Лизи можеше дори да й прости.

Може би трябваше да накара Лизи да се върне в стаята му. Ужасно привлекателно беше да гледа как мъж като Джон Карлтън несръчно се опитва да издърпа старите прашасали чаршафи от леглото си и да сложи новите. Мъжете са толкова безпомощни, когато става дума за обикновени житейски неща… и това неизбежно събужда най-покровителствените инстинкти на жената, без значение колко му е била ядосана.

Или още по-добре, да върне Лизи в стаята му, когато се къпе. Когато влезеш в стаята и налетиш на съвсем гол мъж, особено с такова внушително тяло — и така щедро надарен като Джон Карлтън, подобно нещо би било достатъчно и за заклета монахиня, за да премисли отново обетите си. А Лизи не беше монахиня, колкото и упорито да се опитваше да се държи като такава.

Внезапен сподавен вик привлече Бес към прозореца. Без да обръща внимание на черния парцал, с който Лизи го бе закрила, тя отвори прозореца и когато се наведе, видя Оливър, възкачил се на Вълшебника, да я чака в двора. Конят пристъпваше неспокойно по камъните, искаше да тръгне, но Оливър го умиряваше без труд.

— Виж каква хубава нощ, Бес — извика той, щом Бес се показа. — Ще ме погледаш ли?

Сърцето на Бес се разтуптя. Колкото и да беше досаден от време на време, колкото и да бе непреклонен, станеше ли дума за щастието на единствената му дъщеря, тя все пак го обичаше с цялото си сърце и душа и щеше да го обича винаги.

— Ще те гледам, Оливър, скъпи — отзова се тя. — Разбира се, ще те гледам.

Щом получи това уверение, той пришпори коня. Вълшебника изпръхтя и подскочи настрани. Подковите му иззвънтяха по камъните и звукът от тропота им отекна от стените на хана. След миг той бе вече извън двора и галопираше по пътя. Гривата и опашката му блестяха като сребро под лунната светлина, а Оливър…

Бес си пое дъх, от какъвто отдавна вече не се нуждаеше. Оливър бе великолепен, както винаги. Висок, гордо изправен на седлото, изглеждаше като слят с прекрасния си кон, сребърно великолепие в сребристата светлина.

Точно в този миг Бес Тинсдейл се влюби отново и завинаги.

 

Проклето легло. Проклети чаршафи. Проклет прах!

Джон кихна и избута тежкото пухено легло обратно на мястото му. Кой би предположил, че сменянето на чаршафите е такава сложна работа? Веднага щом се върне във Вирджиния, ще се извини на иконома на баща си, който винаги му се караше, че разбутва завивките и издърпва краищата на чаршафите, докато спи.

Той взе един от чистите чаршафи, донесени от Лизи и го разтърси. Миризмата на лавандула изпълни въздуха и се смеси се с праха.

Джон затвори очи, попивайки аромата. И кихна.

Стига вече романтика. Сега ще е по-добре да довърши работата, вместо да се отдава на фантазии.

Лошото беше, че колкото повече мислеше за Лизи, толкова по-малко успяваше да контролира въображението си и породените от него образи. Те започваха да приличат на някои от пасажите в илюстрираните книги, които му бе показал един търговец в Лондон — май само преди няколко седмици?…

Имаше една книга, спомни си той, голяма, варакосана, подвързана с кожа, която сама по себе си беше цял учебник. Съдържаше много ръчно оцветени картини, изобразяващи атлетични фигури и… групови занимания, които далеч надминаваха дори неговите най-буйни и разюздани фантазии.

Сега, когато се сети за книгата, той си спомни също и че там имаше едно цветно изображение на много оскъдно облечена жена, която като нищо можеше да бъде сестра на Лизи — ако Лизи имаше сестра и ако тази сестра беше склонна към такива… интересни забавления.

Не че би пожелал сестрата на Лизи, дори ако Лизи имаше сестра. Той искаше самата Лизи. Цялата Лизи и целият той. Ако се съди по книгите, имаше мъже, които бяха склонни да споделят удоволствията си, но Джон не беше от тях. И със сигурност не би пожелал да споделя с някого Лизи, дори в мислите си.

Джон изруга, за да прогони тази мисъл. Точно сега много добре щеше да му дойде малко студена вода, и то не заради упоритата миризма на мухлясало сено и влага, която Лизи така открито му бе изтъкнала.

Той хвърли поглед към ведрото с вода, донесено от Лизи. Чудесно щеше да е пак да бъде чист, но като си помисли да облее със студена вода голата си топла кожа, това го накара да настръхне — особено какъвто студ беше в стаята…

Като че ли за да потвърди колебанията му, из стаята се завъртя хладен вятър. Сякаш някой внезапно бе отворил прозореца без предупреждение, което практически беше невъзможно.

Джон бутна за последен пък ръба на упоритото легло и се насочи към прозореца. Черният парцал, който Лизи бе окачила пред него, си стоеше неподвижно на мястото, макар че Джон усещаше как течението се прокрадва край ушите му. Долови откъм двора на хана тропот от подковани конски копита, които скоро заглъхнаха.

Дръпна парцала, окачен от Лизи, и се опита да надникне навън. Не можа да види нищо, освен празния двор, черната грамада на конюшнята и нощното небе над нея. Той посегна към разядената от ръжда металическа дръжка, докато студеният нощен въздух като че ли напираше да мине покрай него и да влезе в стаята. Напипа дръжката, но колкото и да се опитваше да я завърти, да я издърпа или натисне, проклетото ръждясало желязо упорито не се поддаваше на никакъв натиск.

Лизи беше права. Прозорецът не бе отварян от години.