Ан Ейвъри
Дъщерята на разбойника (1)

1

Ако Джон Франсис Карлтън беше научил нещо в живота, то беше именно това — да взема удоволствията си там, където ги намери. Точно сега той се наслаждаваше на чаша хубава бира, пращящ огън и закътано място в ъгъла край огнището на хана „Крал Джордж“. Беше на сушина, добре нахранен и защитен от течението и от леденостудения дъжд, който нахлуваше вътре с всеки измокрен до кости нов посетител… но това не беше достатъчно. Не и тази вечер.

Джон Карлтън искаше жена. Хубавичка, закръглена и благосклонна жена, която да смачка два-три пъти гребена на петлето му в своето кокошарниче, а после да се сгуши в прегръдките му и да го топли през остатъка от тази отвратителна, провалена английска нощ.

За съжаление ханът „Крал Джордж“ разполагаше с повечето от удобствата, които пътникът би могъл да желае, но между тях не фигурираше жена. Поне не закръглена и благосклонна.

Като гледаше старицата в ъгъла отсреща, му се струваше, че някога сигурно е била закръглена и хубавичка и дори повече от благосклонна към самотни странници, но времената, в които се е отдавала на закачки и търкаляне в сеното, отдавна бяха отлетели. Сега тя седеше сгърбена над канчето с бира, надавайки жадно ухо към съседната маса, където двама неотстъпчиви селяни и още по-неотстъпчивите им жени водеха продължителен спор. Разискванията се въртяха около невероятно заплетената бъркотия от поземлени права, изгубени наследници и това, че икономът на стария лорд Хенри Малоран си е пъхал гагата, където трябва и където не трябва, а старата вещица се изкискваше доволно всеки път, щом някой от спорещите отбележеше особено убедително поредната точка в своя полза.

Джон бе следил спора с вяло любопитство, както прави всеки пътник, попаднал на чуждо място, но вниманието му намери по-приятен обект в лицето на миловидната девойка, която наливаше чашите и обслужваше масите.

Девойката беше по-обещаваща. Бе малко висока и слаба за неговия вкус, но имаше плътни меки устни, които се предлагаха за целувка, чудесна кожа, деликатно бледа и контрастираща с гарвановочерната коса, разпиляна под простото боне, и гърди, които биха накарали дори слепец да се размечтае. Гърдите, както вече бе преценил Джон, компенсираха липсата на достатъчно плът по дългите й кости. Беше грациозна, с тъмни бадемови очи и извънредно подходяща за леглото… но не и благосклонна. Той го бе разбрал още когато първият му набег му бе донесъл отказ, чиято рязкост можеше да отблъсне цял полк ухажори.

Джон не се бе осмелил да поднови атаката си, макар, от друга страна, да не се бе отказал напълно от идеята. В края на краищата не му оставаха кой знае колко развлечения. Дори пререканията на упоритите селяни по повод старите скандали като че ли бяха утихнали или по-скоро се бяха удавили в канчетата им със сайдер и бира.

Колкото до девойката, тя не му обръщаше внимание, освен когато трябваше да отнесе чиниите от вечерята му или да напълни отново халбата му. Поведението й би могло да нарани мъжката му гордост, ако не бе възбудило още повече любопитството му. Не беше свикнал жените да го пренебрегват.

За да не остави гордостта си да страда, предположи, че тя го отбягва само защото жадните клиенти са много настоятелни с поръчките си. Въпреки студа и пронизващия дъжд доста от местните хора бяха успели да се доберат дотук в бурята и тя не бе успяла да седне дори за миг в последния един час. Не преставаше да тича напред-назад между избата, килера и кухнята, пълнеше халбите, хокаше готвачката и изпълняваше поръчките на клиентите си със завидно и непоклатимо спокойствие.

Джон гледаше одобрително, когато тя се качваше на табуретката, за да вземе някоя кана. Протегнеше ли се, за да досегне каната, полата й се повдигаше и показваше чифт здрави големи обувки и глезени, чиято грация можеше да възбуди дори най-заспалия измежду затъпелите труженици, седнали на такова удобно място, че да съзерцават гледката. Един беззъб чешит, по-хитър от останалите, се наведе настрани и се опита да надникне под полата й. Усилията му бяха незабавно възнаградени от девойката, която го цапардоса по главата с каната.

— Я се дръж прилично, Томас Гейнс — скастри го тя, докато слизаше от табуретката и си оправяше роклята.

Старият Томас направи невинна и натъжена физиономия.

— Е, хубаво, де, Лизи. Нищо не исках да ти направя. Честна дума.

Щеше още да продължи да се превзема, но не можа да се сдържи и се изкикоти.

— Само да се опиташ пак, ще изхвръкнеш вън на дъжда, да си го знаеш — заяви Лизи, вдигнала каната, за да подчертае заплахата.

Томас веднага зарови нос в халбата си.

Лизи се успокои и отиде да напълни каната от бурето, сложено на ниска поставка до отсрещната стена. Джон Франсис блажено се присъедини към всеобщото мъжко одобрение, предизвикано от гледката — дори скрит под тежките поли, заобленият задник на девойката, когато се навеждаше, за да точи вино, бе наистина приятно зрелище.

 

— Не ми харесва как я гледа — изръмжа Оливър Хардуик на любимата си. — Ще ми се да му плисна бирата в муцуната, когато пак я зяпне така.

— Хич не си го и помисляй — отвърна любимата му. — Впрочем ти обеща вече да не правиш такива работи. Знаеш какви неприятности имаше Лизи последния път, когато изгони клиентите й.

— Шайка проклети развратни благороднически копелета — продължи да бучи Оливър. — Като разгонени песове. Хубавичко ги наредих.

— Сигурно, само че нямаше нужда така да им изкарваш акъла. Пък и търговията на Лизи после цял месец не вървя.

— И това го казва дъщерята на един ханджия!

— Че аз какво бях според тебе! Тогава май нямаше нищо против.

— Да имам нещо против ли? — изсмя се Оливър и притегли любимата към себе си. — Никой мъж с очи на челото и багаж в гащите нямаше да има нещо против, любима моя, или дори да си го помисли. Не и когато хубавичко те погледне!

— А ти погледни докъде ме докара тая работа!

— Ах, Бес, хубавице моя. Толкова много ли те безпокои това?

Бес се усмихна и сбърчи нос.

— Не и откакто те имам. — Усмивката й угасна. — Но се безпокоя за нашата Лизи. Тя е толкова… толкова сериозна, Оливър! Никога не е обръщала малко повече внимание на никой от мъжете, които са я ухажвали, и каквото и да казваш, сред тях имаше двама-трима подходящи.

— Че какво от това? И най-добрият от всички не беше достатъчно добър за нашата Лизи.

— Не искам да остане стара мома. Оливър! Но както отблъсква всеки мъж, който се интересува от нея…

— Всичките само едно си мислят!

— Точно каквото си мислеше и ти, скъпи! — изкиска се Бес. — И то какви хубави неща си мислеше!

— Добре ни беше заедно, нали, Бес, красавице моя?

— И сега пак ни е добре.

— Да. Хъм… — Оливър се върна към въпроса, който го занимаваше, и изруга. — Бог да го убие! Само го виж тоя похотлив мръсник! Казвам ти, Бес, само още веднъж да я погледне така, и ще му отиде биричката!

 

Лизи постави напълнената кана с вино и трите чаши на малък поднос и ги занесе на масата, където Уилям Уотфорд и неговите дърти вещици водеха ожесточен спор дали катранът е по-силно лекарство за крастата при овцете, отколкото корените от лапад, сварени в оцет. Тя избягна с хитра маневра всеизвестната блуждаеща ръка на Уилям и се върна да наточи още бира за стария Томас. Възбуден, защото бе успял да надникне под полите й, той бе пресушил халбата си и гръмогласно поиска още една, само че бързо, преди да е пукнал от жажда.

Гърбът и краката я боляха. Беше уморена, гладна и раздразнена, както всяка вечер, когато Самюел не можеше да дойде да обслужва кръчмата. Но тази вечер Лизи усещаше едно допълнение.

Не бе трудно да разбере откъде идва то. Наричаше се Джон Гидиън, макар тя дълбоко да се съмняваше, че е дошъл на света тъкмо с това име. Точно в момента той се бе облегнал в ъгъла край огнището, обгърнал покровителствено халбата бира със загорялата си красива ръка и предизвикателно протегнал крак върху отсрещния стол. Беше добре облечен и ако се съди по говора му, добре възпитан, независимо че идваше от колониите. Мъжът бе произнесъл едва няколко думи, колкото да я закачи и да си поръча вечеря и още бира, но Лизи беше абсолютно уверена, че не сопването й го бе принудило да замлъкне.

Привидното му нехайство прикриваше някаква смущаваща бдителност. Според нея той виждаше и чуваше всичко, което става в салона наоколо му, независимо че се правеше, че не се интересува от нищо друго, освен от бирата си и от гърдите й, които издуваха пазвата на роклята.

С това последното Лизи бе свикнала. Движеше се сред мъже — млади, стари и на средна възраст, — още откакто бе пораснала достатъчно, за да помага на дядо си в безкрайната работа по кръчмата. Повечето от тях наистина бяха от селото и околните ферми, но винаги имаше и случайни пътници, и хора, които идваха на гости при местните благородници, но копнееха да поотдъхнат от гостоприемството на своите домакини. Нямаше значение какви са — ако бяха достатъчно големи, за да не се държат вече за полите на майките си, гледаха само халбите с бира и гърдите й точно както странникът в ъгъла.

Никой обаче не бе успял досега да я разтревожи така, както този мъж с неговата ленива усмивка и морскозелени очи, наполовина скрити зад такива гъсти мигли, че някоя жена дори би се разплакала от завист. Когато се доближеше до него, сърцето й започваше да бие учестено и кръвта заблъскваше във вените й. Когато се отдалечеше, заета с други задачи, тя усещаше погледа му върху себе си и тялото си и пламваше в горещи приливи, толкова обезпокоителни, колкото и неочаквани. Ако не бе толкова сигурна, че е напълно здрава, както винаги, щеше да си помисли, че се разболява и трябва да й се пусне кръв.

Работата не бе само в тревогата, която мъжът пораждаше в нея. Самият той търсеше нещо, вслушваше се във всичко казано, макар външно да не го показваше.

Защо човек като него, явно не от простолюдието, така се интересува от посетителите на хана „Крал Джордж“? Какво толкова търси странник като него в различните разговори за реколтата, политиката, времето, старите скандали и цената на добитъка?

Но той търсеше нещо и Лизи би се обзаложила срещу най-хубавия си дантелен нагръдник, че не се интересува нито от жътвата, нито от времето, нито от цената на добитъка.

* * *

Когато се зае с третата си халба бира, Джон вече бе премислил и колебливо бе отхвърлил поне дузина различни начини да съблазни девойката, обслужваща масите. Смущаваше се от мисълта, че тя навярно вече стотици пъти е чувала всичко, което би могъл да й каже, и неговите комплименти няма да я трогнат повече, отколкото куче би се трогнало от излиянията на някоя бълха.

Внезапно пламналата му страст скоро бе изместена от все по-нарастващото недоумение пред факта, че тя изобщо се намира тук. Независимо от слугинското си занимание девойката се държеше с увереност, на която много благородни дами биха завидели. В говора й нямаше и следа от грубия акцент на селяните, които изпълваха по-голямата част от кръчмата, но тя посрещаше посетителите си спокойно и приветливо като стари познати, а те на свой ред се отнасяха към нея с естествената непринуденост, която се поражда единствено от дългото познанство.

Джон се намръщи без видима причина, подразни го това, че такъв един съвсем обикновен проблем не му излиза от главата и настоява за отговор. Не че имаше особено много други неща, с които да се развлича, но просто би предпочел да си легне с девойката, а после да я забрави. Мъжът не бива да се обвързва прекалено много с удоволствията си, особено с тези от тях, свързани с жените. Те имат досадния навик да не позволяват толкова лесно да се отървеш от тях.

Както се случва обикновено, желанието му за развлечение беше наистина удовлетворено, но далеч не в такава привлекателна форма, каквато представляваше чернокосата девойка.

Томас Гейнс се надигна от пейката, на която дотогава бе седял, и полека си проби път през помещението, за да стигне до огнището, стискайки здраво халбата със съсухрената си ръка. Кимна на Джон с любопитно огънче в бледите възпалени очи, после бавно намести старите си кокали на пейката възможно най-близо до огъня.

— Брр — изпръхтя той крайно доволен и надигна чашата си за наздравица.

— За твое здраве — отвърна Джон, вдигайки полупразната си халба.

— На тия години не е останало много от него — показа кривите си зъби Гейнс и се скри зад чашата си.

Джон го гледаше как преглъща, изопнал съсухрените жили на шията си.

Накрая старецът свали канчето, въздъхна със задоволство — след като най-напред отпи солидна дълга глътка, — и отри уста с ръкава.

— Тая Лизи си е заядлива и избухлива кавгаджийка, обаче хубава бира прави.

Джон кимна утвърдително.

— И печената й кокошка си я бива, поне тази, дето аз ядох сега.

Гейнс поклати глава.

— Ъхъ. Това е работа на Берта. Берта е най-дебелата свиня, дето съм виждал да диша, обаче добрата готвачка трябва да е такава. Лизи сега е стопанката тука. И кръчмарка също. Научи се от дядо си, преди старецът да пукне.

Той сбърчи лице и се загледа в ъгъла, дълбоко замислен, почесвайки посивялата си брада, за да помогне на мисълта да потече.

— Май беше миналата година по Архангелов ден, такова нещо. Или пък преди две години беше, а?

— Мис Лизи сама ли върти кръчмата?

Джон не се и мъчеше да прикрие учудването си. Ханът беше доста голям и ако се съди по това, което бе видял, добре управляван. Не беше заведение, което да се държи от сама жена — поне не от млада и хубава жена, която сигурно не би се затруднила да си намери съпруг и да подели работата с него.

— Ъхъ. Е не точно сама.

Гейнс гаврътна още една солидна глътка — мозъкът му като че ли имаше нужда постоянно да се зарежда, за да работи — и се наведе напред поверително.

— Лизи сега е господарката, обаче има две слугини и хора в конюшнята, и готвачка да работят вместо нея. Самюел Мартин се разправя повечето време с кръчмата. Ама братовчед му се разболя преди два дена и сестра му го завлече да ходят да се прощават с него. Дъртата квачка не може да остави и братовчед да хвърли топа, ако не се увери, че ще си получи дела от наследството.

Той се заля в смях.

— Като му дойде ред и на стария Мартин, сигурно ще седне край леглото да брои петачетата, да е съвсем сигурна, че не е взел някое със себе си.

— Неприятно ще бъде, и дума да няма.

— Брр — съгласи се Гейнс и за пореден път смаза гласните си струни.

Стопанката избра точно този момент, за да мине край тях. Спря очи върху Джон, после метна подозрителен поглед към стария Томас, но отмина.

— Мис Лизи май се справя чудесно и без помощта на стария Самюел Мартин — отбеляза Джон, възхищавайки се на непринуденото изящество, с което тя носеше шест пълни догоре халби.

Отнесе ги, без да разлее и капка, дори когато се наложи да отстранява похотливата ръка на един едър намръщен фермер, който смяташе, че на цената на една бира ще може да получи още някои услуги.

— Да — изрече Гейнс, като я гледаше с оценяващ поглед.

Джон я изчака да разнесе халбите и да се върне по същия път покрай неговата маса, преди да прибави:

— Чудя се, че още не се е омъжила.

— Тя ли! — Гейнс се извъртя и надзърна над ръба на облегалото, сякаш за да се увери, че Лизи е достатъчно далече и няма да го чуе, а после приседна на ръба на стола отдясно на Джон. — Тя само да беше поискала, щеше да я вземе не само един, ами мнозина — прошепна той, наведен съзаклятнически напред и обгърнал с ръка халбата си. — Обаче никого не хареса. Даже един благороден господин се увърташе наоколо й, ама и усмивчица не му даде. Съвсем се отчаял и се побъркал, така разправят.

Джон небрежно се облегна назад на стола си. Вонята на обор, която човек не можеше да обърка с никоя друга, бе просмукала износените дрехи на стареца, много рядко виждали вода и сапун. От устата му лъхаше на бира, евтин тютюн и прогнили зъби, а натрапчивата влага от дъжда, към която се прибавяше топлината от огнището, само още повече подсилваше мъчителната за обонянието смесица от миризми.

— Побъркал се, я виж ти! — подхвърли Джон.

— Да. Да ухажваш мис Лизи, си е направо опасно нещо. — Той премлясна със задоволство и отпи още една глътка. — Така си е, искам да кажа, ако всичко, дето го приказват, е истина, пък аз не мога да кажа каква е работата или каква не е.

— Имаш право. — Джон даде отдих на носа си, заравяйки го в чашата с бира. — Какво приказват?

Гейнс пак се огледа и се примъкна още по-близо. Джон започна да диша през устата.

— Призраци — изрече старецът. Очите му се разшириха и челюстта му се издаде напред, от което набръчканият му врат заприлича на шията на оскубана кокошка. — Призраци и убийство, и отмъщение без край.

— Призраци, а, Томас?

Мис Лизи се бе приближила така тихо до него, че Джон не бе успял да чуе идването й.

Тя скастри Томас, но думите й бяха предназначени за Джон.

— Искам да ви предупредя, господине. Може да нямате нищо против да платите бирата на Томас, но недейте да слушате небивалиците му. Измислици от край до край, но колкото по-кръвожадни са неговите призраци, толкова повече ожаднява той самият. Добре ще направите, ако си намерите друг, с когото да говорите.

— Добре, де, Лизи — изрече гузно старият Томас.

— Знаеш какво мисля за тия глупости.

Дори изкуфяла коза би се досетила. Гневът, излъчван от нея, беше почти физически доловим и много по-голям от размера на предизвикалата го простъпка.

И да бе имала намерение да каже още нещо прекъсна я внезапното изтрещяване на входната врата, която яростният вятър блъсна о стената. В кръчмата нахлуха талази дъжд и с тях трима войници на самия крал Джордж.

Подобно на сърна при звука на ловджийски рогове, Лизи се напрегна и вдигна глава, сякаш приготвяйки се за скок. Странно същество, помисли си Джон. Горда, почти високомерна и явно съвсем спокойна в присъствието на кралските служители, още повече, когато мнозина от клиентите й изведнъж бяха намерили за много интересно да се взрат в масите пред себе си. Тя пристъпи напред.

— Вие сте добре дошли, господа — каза Лизи с остър тон. — Но не и дъждът и вятърът. Ако искате да влезете, влезте спокойно и затворете вратата зад себе си. Ако нямате желание да пиете бира, ще ви бъда благодарна да си отидете и с удоволствие ще затворя вратата след вас.

— Остър език, както винаги, а, госпожа Тинсдейл? — каза мъжът най-отпред, офицер, ако се съди по шапката и елегантните гънки на наметалото му.

Неговите спътници се ухилиха. Единият, дребен редник със сбръчкано лице, ритна вратата, за да я затвори, а другият надменно сложи ръка на дръжката на пистолета, стърчащ от колана му, сякаш отправяше безмълвно предупреждение.

— Остър език ли, лейтенанте? Ласкаете ме. Ако вие и вашите хора искате да седнете — тя кимна към масата до тази на Джон, единствената все още незаета, — ей сега ще ви донеса бира, веднага щом обслужа тези, които са дошли преди вас.

При тези думи тя грабна халбите на Джон и Томас, без дори да ги попита, и се отдалечи.

Лейтенантът я проследи с присвити очи, после кимна на драгуните да седнат на посочената им маса. Двамата мъже се подчиниха надменно и почти предизвикателно. Лейтенантът свали наметалото си и го метна на облегалката на стола си, а после се наведе напред към огъня. Всички в кръчмата се втренчиха в него, докато протягаше ръце към пламъците. Когато се обърна с гръб към огъня, наблюдателите побързаха да насочат вниманието си към халбите с бира.

Когато се върна с пълните чаши, Лизи съзнателно пренебрегна подигравателния оценяващ поглед на лейтенанта.

— Ето за вас — каза тя, слагайки едната чаша пред Джон. — А ти — прибави, поставяйки втората пред Томас — си дръж езика зад зъбите, иначе ще получиш още бира, когато си видиш ушите.

— Хубаво, де, Лизи — протестира слабо Томас, но хвърли подозрителен поглед към двамата драгуни и едва тогава пъхна нос в халбата си.

Присъствието на войниците развали приятната атмосфера, която топлината, добрата бира и приятелските разговори бяха създали в кръчмата. Двамата заядливи фермери се изправиха едновременно, навлякоха палтата и нахлупиха шапките си и придружени от заядливите си жени, напуснаха хана и потънаха в нощта. Скоро след тях излезе и един фермер, плътно последван от старата вещица.

Томас Гейнс не бързаше толкова. Вместо да се оттегли, той се върна с току-що напълнената си халба при пейката и топлината на огнището с явната надежда да изживее още някое от вълненията, които му бе приготвила вечерта.

— Ваша милост — каза той, покланяйки се, докато минаваше покрай лейтенанта.

Офицерът замръзна и отдръпна глава, колкото можеше по-назад, без да рискува да падне в огъня. Ноздрите му потрепнаха.

Джон присви ъгълчето на устата си.

Лейтенантът бе толкова остроок, колкото и изглеждаше. Той обърна ледения си поглед към Джон.

— Нещо забавно ли намирате?

— Споделени чувства, лейтенанте, нищо повече. — Джон побутна с ботуш стола, който старият Томас бе освободил. — Заповядайте.

Очите на лейтенанта се присвиха, докато претегляше поканата. След като огледа още веднъж кръчмата, той извъртя стола си така, че да вижда ясно посетителите, отметна надменно полите на куртката си и седна.

— Колонист. — Това не беше въпрос.

— От колониите съм.

— Какво ви е довело тук, далеч от дома?

Рязко зададеният настойчив въпрос накара Джон да повдигне вежда, но отговори достатъчно меко:

— Баща ми е от тази част на Англия. Все говореше за нея. — Това бе вярно, макар че спомените на баща му бяха обагрени от нещо друго, съвсем различно от носталгията.

Лейтенантът изхъмка, явно приемайки на доверие думите му.

— Доста път сте минали заради спомените на баща си.

— Така е. — Но недостатъчно за целта, която го бе довела тук. — Макар че навярно много неща са се променили, откакто баща ми е излязъл оттук. Предполагам, че сте запознат.

— Аз? — Лейтенантът се изсмя и смехът му прозвуча рязко всред глъчката от разговорите на останалите посетители. — Слава Богу, не съм тукашен!

— Не сте ли? — Гневът на мъжа говореше по-ясно от думите му. Не че имаше значение. — Значи ли това, че не сте избирали сам къде да служите?

Лейтенантът се напрегна, сякаш осъзнавайки докъде може да го докара гневът му.

— Не, не съм избирал.

Джон кимна с разбиране, отпи солидна глътка бира и се разположи по-удобно на стола си. Тъй като бе отседнал в хана, нямаше причина да излиза навън в бурята. Огънят грееше, бирата беше добра и ако имаше късмет, разговорът щеше да бъде… полезен.

— Разкажете ми за това място — помоли той. — Винаги ли е толкова студено и влажно?

 

Лейтенантът бе взел стола, освободен от стария Томас. Ако се съди по твърдите гневни черти, врязани около красивите му устни, според него компанията не беше особено интересна.

— Лейтенант Ламбер — каза Лизи, като сложи безучастно препълнената халба пред мъжа, макар че би предпочела да му я плисне в лицето. Заобиколи масата и остави разпенените халби и пред другите двама драгуни. — Сержант. Редник.

Зави зад стола на лейтенанта и щеше да се отдалечи, без да каже нещо повече, но докато минаваше зад него, той сграбчи ръката й.

— Все по-добре започвате да се оправяте в чиновете, госпожо Тинсдейл — каза той. — Нали ще обърнете малко внимание на хората ми?

Редникът се изхили, но сержантът смръщи предупредително вежди и той млъкна. Странникът изведнъж се умълча. Подчертано внимателно остави халбата си на масата, но не направи нищо, за да се намеси.

Лизи не им обръщаше внимание. Ако имаше избор, щеше да избегне спречкването с лейтенанта, но той и бе отнел тази възможност в мига, когато сграбчи ръката й. Тя я освободи от хватката му, но не помръдна и на инч от мястото, където бе застанала.

— Не бих могла да не ги забележа, лейтенанте — каза тя. Горната й устна потрепваше от гняв, но въпреки това успяваше да сдържа гласа си. — Няма как да не ви забележат вас и вашите войници, като си пъхате гагата там, където нямате работа.

Лейтенантът се изсмя. В смеха му нямаше нищо приятно.

— Дочувам, че някои от моите хора доста усилено са си пъхали гагата тъдява. Донасят ми, че коремът на вашата слугиня вече почва да се надува.

Смехът и изпращяването на огъня прозвучаха рязко сред внезапно настъпилата тишина. Лизи имаше неясното чувство, че салонът около нея плува в яростна червена мараня. Тя подпря юмрук на масата и се наведе, за да погледне тъмното му лице.

— Така ли щяхте да се смеете, ако ставаше дума за сестра ви, лейтенанте? Или жена ви?

— Сестра ми не работи като кръчмарска прислужница, господарке. И нямам жена. — Усмивката му доби жесток оттенък. — Добре ще направите да изпъдите тая кучка, да я пратите обратно при семейството й.

— Семейството й я е изгонило. Тя няма къде да отиде, освен при мъжа, който е отговорен за положението й, обаче сега няма такъв.

— Че защо да има? Ако умът й стига само да си вдигне краката за няколко медни петачета, защо трябва някого да го е грижа какво ще стане с нея?

— Тя не е получила нито пени от мъжа, лейтенанте. Само й е напълнил ушите с хубави думи.

— А сега пък коремът й е напълнен с нещо друго. — Той сви рамене. — Това си е нейна работа, не е моя. Не нося отговорност за глупаците.

Лизи се изправи внезапно, повече не можеше да понася близостта му.

— Не и когато си свалят гащите!

Този път сержантът не направи усилие да обуздае смеха на подчинения си. Странникът седеше все така небрежно на стола, но дори в гнева си Лизи усети проблясването на морскозелените му очи и внезапното стягане на челюстта му.

Лейтенантът като че ли не забелязваше никого, освен нея. Той вдигна халбата си в безсрамна наздравица и отпи огромна глътка.

— Ах. Добре. Колкото и слаб да е надзорът ви над вашите прислужнички, госпожо Тинсдейл, трябва да се каже, че поне бирата ви е силна.

 

— Господ да ги убие тия червени куртки! — изсъска Оливър. — Ще ги намуша копелетата…

— Оливър! Да не си посмял! Само ще навредиш още повече на Лизи!

— Но, Бес, не виждаш ли…

— Виждам, че Лизи може сама да се грижи за себе си. А си направил нещо сега, а Лизи е излязла виновната.

— Но…

— Почакай, Оливър. Моля те.

Оливър се поколеба, не беше способен да откаже каквото и да било на своята Бес. Невинаги.

— Добре, ще почакам. Обаче само да посмее пак да й пусне ръка…

 

Без да бърза, Джон свали крака си от стола насреща. Нямаше нищо подозрително, но все пак беше добре да си освободи пътя, ако стане нужда да действа бързо. В спречкването между лейтенанта и мис Лизи имаше нещо повече от обикновен спор относно бременността на слугинята. То прозираше под повърхността на думите им като светкавица, проблясваща иззад облаците.

Кръчмарката, прехапала устната си, пронизваше лейтенанта с яростен поглед, борейки се с изкушението да предизвика ожесточена размяна на ругатни и обиди. Той стоеше насреща й, разкривил хубавото си лице в подигравателна безсрамна усмивка, която Джон на драго сърце би изтрил със замах.

Лейтенантът се изправи бавно и грациозно. Лизи предизвикателно не мръдна от мястото си.

Това беше грешка. Той я хвана над лакътя и я притегли към себе си за една груба оскърбителна целувка.

Миг по-късно лейтенантът отскочи назад, събаряйки стола си, с ококорени от гняв очи.

— Какво… по дяволите! Кучка нахална! Виж какво направи!

Посетителите на кръчмата като един източиха шии да видят. Джон изхълца, борейки се с желанието да се разсмее.

Мис Лизи бе успяла да излее цяла чаша бира в скута на мъжа, без дори да размърда особено силно масата или да излее, макар и капчица от добре напълнената халба на Джон. Панталоните на лейтенанта, толкова елегантни допреди малко, сега бяха потъмнели и измокрени с бира, все едно беше напикан двегодишен малчуган.

Ламбер изгледа Лизи със стиснати юмруци, блъскайки се в стола, който внезапно се изпречи на пътя му. С един замах той освободи крака си и изрита досадната мебел в огъня.

Лизи не помръдваше от място, но Джон полека се изправи. След като хвърли тревожен поглед към началника си, сержантът извади стола от огъня и се отдръпна назад извън полесражението. Редникът се намръщи ужасено и го последва. Кой знае колко щяха да стоят така. Джон се надяваше да е достатъчно дълго.

Лейтенантът пристъпи напред, явно решен да поиска удовлетворение заради обидата.

— Разочароваш ме, любов моя — каза Джон, отмествайки Лизи от пътя на лейтенанта, в резултат на което тя се озова в неговите ръце. — Ти обеща да запазиш всичките си целувки само за мене.

— Какво… — извърна се Лизи в опит да се защити от новата атака.

Със стратегическа смяна на хватката Джон успя да заклещи ръцете й и да я привлече плътно до себе си, за да застане между нея и Ламбер… и да може да погледне това красиво лице. Дори такава, с порозовели от ярост бузи и с очи, в които блестяха диви пламъци, Лизи представляваше едно опасно изкушение.

Джон си пое дълбоко дъх. Не просто изкушаваща — Лизи Тинсдейл бе направо неустоима.

Ламбер и цялата кръчма около него отстъпиха в периферията на съзнанието му. Той наведе глава. Щеше да бъде глупаво да я целуне. Едно беше да я издърпа от пътя на Ламбер, а съвсем друго да претендира за това, което Ламбер се бе опитал да открадне само преди миг.

Не бива да я целува. Не бива да я целува.

Целуни я, глупако.

Джон трепна. Би се заклел, че някой прошепна тези думи в ухото му.

Наблизо нямаше никой, който би се опитал да го направи.

Широко отворени сини очи, втренчени в неговите. Устните на Лизи се разтвориха. Тялото й се отпусна в ръцете му, докато той я притискаше още по-силно към себе си. Можеше да долови бързото вдигане и спускане на гърдите й, притиснати до неговите.

Тези красиви разкошни гърди, които толкова го изкушаваха.

Красиви гърди…

Целуни я!

И тъй като не бе в състояние да се въздържи, Джон затвори очи, сведе глава и я целуна там пред всички — пред Бога, разярения лейтенант и ококорения, захилен Томас Гейнс.