Стела Камерън
Омагьосана (23)

22

Сейбър напрягаше слух, за да чуе шум от стъпки по стъпалата. Бе сгрешил, като каза на Макс да изпрати Елла при него. Би трябвало да се моли тя да има благоразумието да не идва. А ако дойде, той трябва на всяка цена да не забравя, че Елла е все още почти дете.

Мястото под стълбището, в крилото, където се помещаваха детските стаи, беше съвсем тъмно, затова той не можеше да види какво показва часовникът му. Със сигурност бе изминал поне час или повече, откак Макс бе изтичал нагоре със съобщението на Сейбър.

В Елла имаше нещо — нещо, което той смътно долавяше — и то го караше да желае да я закриля. В тъмнината той притисна юмрук към грапавата каменна стена и се закле, че няма да стори нищо повече от това, да й предложи приятелството си — а чувстваше със сърцето си, че тя се нуждае от това повече от всичко друго, което би могъл да й предложи.

И той ще чака тя да достигне възрастта, когато ще може да се отнася с нея по съвсем различен начин.

Една година или две?

Цяла вечност.

Чу се тихо драскане, после затихна, след миг се появи отново. Сейбър се подаде от скривалището си и присви очи, за да вижда по-добре.

Една синьо-бяла фигура се спусна плавно по стълбището, поспирайки от време на време, докато се намери точно над него.

— Елла? — прошепна той.

— Макс ми каза, че си искал да ме видиш.

— Сгреших, като те помолих да поемеш този риск.

Тя се спусна по-надолу и заедно с момичето до него достигна онзи аромат на диви цветя, който сякаш бе неразделна част от нея.

— Исках да дойда — рече тя, като стъпи на пода в тясното коридорче. — Исках… Надявах се да те видя на панаира.

— Тогава защо се върна в замъка?

Вместо да отговори, тя докосна ръката му.

Сейбър остана напълно неподвижен. Дори и това леко докосване той бе почувствал като силен удар някъде дълбоко в себе си.

Тя се държеше за него като доверчиво дете. Тя беше дете. А той можеше да оправдае доверието й.

— Кой се грижи за вас тук? — попита той.

— Прислужниците се редуват — рече Елла. — Но спят в стая, отделена от моята с шкаф, дето… където висят дрехи. Никога не идват да проверят какво правя, преди да е станало сутрин.

— Исках само да знаеш, че си в пълна безопасност.

— Знам — каза му тя.

— Би ли желала да излезем навън на чист въздух? Имам наметало и е много приятно.

— Бих желала.

Сейбър загърна раменете й с наметалото си — и отново я хвана за ръка.

Една врата наблизо ги изведе в малко, обградено с високи зидове, дворче, където розите цъфтяха в главозамайващо пищно изобилие. Сейбър отведе Елла до една каменна пейка и я накара да седне. Луната му позволяваше да различава сред сенките удивителното й лице.

— Защо не остана на панаира?

— Благодаря ти, че се грижиш за мен. Аз съм… Лейди Филипа ме учи да говоря като дама.

Той наведе глава.

— За мен ти си истинска дама. Винаги ще бъдеш такава. Скоро никой няма да може да отгатне, че не си била родена истинска принцеса, най-малкото принцеса.

Щом чу думите му, тя тихичко се засмя.

— Мисли за мен като за по-голям брат — каза той, като се опитваше да не стисне зъби. Разделяха ги по-малко от осем години, но те го правеха мъж с копнежите на мъж — Не зная точно какво е било детството ти, но в теб долавям някаква тъга. Баща ти не е тук, а в негово отсъствие бих искал, ако мога, да ти помагам.

— Вярвам ти! — гласът й бе сподавен.

Както бе навела глава, косата й блестеше синкавочерна. Коса, сплетена на две детски плитки.

Сейбър подпря крак на пейката до нея и сложи ръка върху главата й.

— Ето. Казах онова, което дойдох да ти кажа. Ще стоя на пост, докато се върнеш в стаята си.

— Майка ми не беше омъжена за баща ми.

Сейбър се намръщи.

— Виконт Хънсингор…

— Той не ни е баща. Той ни отведе от Лондон, когато бяхме в ужасна беда.

— Разбирам. — Всъщност нищичко не разбираше.

— Макс и аз… ние сме извънбрачни деца.

Сейбър се усмихна сухо в мрака.

— Това не е толкова шокиращо, малката ми.

— Не зная кой е баща ми. Когато двамата с Макс бяхме по-малки, ни гледаше едно семейство, което държеше бакалница. Майка ни им плащаше и ние работехме за прехраната си. Но те бяха добри с нас и бяхме в безопасност.

Сейбър отвори уста, за да й каже, че няма нужда тя да му казва всички тези неща, но реши, че Елла просто има нужда от някой, който да я изслуша.

— Но после майка ни се разболя. Нямаше пари да плаща за отглеждането ни, затова ме взе да живея заедно с нея. А Макс изпратиха някъде другаде. Дълго време не знаех къде е. Първо пътувахме много, докато майка ми се разболя толкова лошо, че повече не можеше да пътува. Тогава отидохме в Лондон и… — Тя издаде някакъв звук, който приличаше на приглушено ридание.

Сейбър погали косата й и стройния й врат.

— Вече всичко е наред. Никога повече няма да бъдеш нещастна.

— В Лондон ме държаха заедно с майка ми, за да плащам за онова, от което се нуждаехме. Открих, че горкичкият Макс е при някакъв ужасен човек на Ковънт Гардън, който изпращаше малки момиченца и момченца да крадат. Ако виконтът не беше толкова мил, Макс все още щеше да е там, а не зная какво би могло да му се случи.

— Тогава съм дълбоко благодарен на виконта — каза Сейбър. — Ами ти? Ти как изкарваше прехраната си?

Той почувства как тя потръпна под ръката му.

— В една къща — промълви тя толкова приглушено, че той трябваше да напрегне слух, за да я чуе. — В една къща с майка ми.

— Къщата на майка ти?

Елла плътно се зави с наметалото.

— Не. Тя принадлежи на друг човек, който… който върти… бизнес там. И трябваше да правя онова, което ми нареждаха.

Сейбър с мъка се възпря да не махне ръка от врата на момичето.

— Разбирам — рече той. Господи, колко студено му бе станало! Студът го пронизваше до мозъка на костите… до сърцето.

— Исках да се махна. Всяка нощ се надявах да намеря начин да избягам от онуй… онова място. И тогава дойде виконтът и вече за Макс и за мен имаше шанс.

— Ела, малката ми — каза й той. — Нека те върнем в спалнята ти, преди някой да разбере, че те няма.

Като трепереше, Елла се върна заедно с него в замъка. В подножието на стъпалата съблече наметалото и му го подаде.

— Благодаря ти — каза тя. — Мислех, че мъжете са чудовища. Но вече познавам виконта… Нали няма да изтърсиш пред някого, че той не ни е татко?

— Никога няма да… изтърся.

— Знам, че няма. Познавам виконта и Кейлъм, а вече те има и теб. Има и добри мъже, нали?

— Да, има и добри мъже.

— Мама все казваше, че нямало, освен брат й. Той беше добър, но се грижеше само за мама. Те винаги са живели заедно. Когато пътувах заедно с тях, ме научиха да им помагам.

— Да им помагаш в какво? — не можа да сдържи любопитството си Сейбър.

— Да забъркваме илачи, с които да лекуваме хорските болежки.

 

Когато успее да си осигури Клаудсмур и изпрати сестра си и баба си да живеят в къщата там, най-сетне ще бъде свободен да се занимава с онези дейности, които най-много го удовлетворяваха, в удобството на собствените си стаи.

Етиен леко залиташе, докато се приближаваше към апартамента си. По едно време спря, облегнат на стената, за да изчака главата му да се проясни.

По дяволите! Вече започваше да му дотяга все да се промъква насам-натам, за да посещава Анри и Анабел на места, където няма да бъдат открити.

Той се извъртя, за да облегне гърба си на стената. Чувстваше се немощен, изцеден. Ухилен, залитащ, Етиен влезе в малката гостна стая пред спалнята си. Наистина беше изцеден. Анабел и Анри бяха изцедили от него и последната капка сокове, които бе изливал за тях часове наред.

И те се бяха наслаждавали да ги приемат.

А той с наслада им ги беше давал.

А утре сутринта тримата отново щяха да си поиграят и щяха да измислят нови забавления. На панаира един баща му беше предложил младата си щерка. Да, непременно щеше сериозно да обмисли предложението, и то скоро — още утре.

Проклети да са онези, които все се месеха в удоволствията му. Би трябвало сега да е в леглото с верните си приятели, а не да се лута тук и да чака да го обслужи онзи проклет слуга, който не се виждаше никъде наоколо.

Етиен напрегнато присви очи.

Не. Никъде не се виждаше.

— Белчър!

Ни следа от мързеливия нехранимайко.

— Белчър!

— Белчър не е тук, Етиен.

Един висок тъмнокос мъж се надигна от широкото кресло близо до камината. Креслото бе обърнато с облегалката към Етиен, което обясняваше защо досега не беше забелязал, че има гост. Може би щяха да му предложат още някоя мъничка девственица.

— Охо — рече той. — Малко късничко за посетители, а? Пък да не би да е малко раничко? — И той се изкикоти на собствената си шегичка.

— За това посещение моментът никога няма да е подходящ — рече мъжът. Гласът му бе рязък и дрезгав и Етиен реши, че никак не му допада. Ни най-малко. Това въобще не беше възпитан човек.

— Най-добре ще е да седнеш — каза мъжът. — Скоро ще откриеш, че краката трудничко ще те държат. Не, че те държат и сега, като гледам в какво състояние си.

— Я внимавай как говориш! — Етиен внимателно запристъпва по пищните килими и се отпусна в кожения стол зад своето писалище. Мястото на господаря. Маса между благородника и крепостния селянин. Безочлив, вулгарен роб. — Кажи по каква работа си дошъл и се махай. Къде е Белчър?

— На Белчър беше съобщено, че няма да имаш нужда от него тази нощ — каза мъжът. — А и ти не би желал той да присъства на малкия ни разговор.

— Не желая да разговарям с теб!

Мъжът беше изключително висок. Черната му коса бе права, прекалено дълга и сплескана, а под лишените от вежди, изпъкнали кости на челото му се криеха проницателни сребристи очи.

— Време е да платиш сметките си, ваша светлост — рече той, като подпря едрите си кокалести ръце върху писалището.

Някакъв проблясък на трезв разум заплашваше да разкъса топлата пелена в съзнанието на Етиен.

— Сметки ли? — Той се попривдигна. — Не знам за какво говориш. Кой те изпраща?

— Някой, който знаеше, че ще си готов да платиш пребогато за информацията, която мога да ти дам. Както и за мълчанието ми.

Етиен сграбчи ръба на масата. Пот изби по челото му. Трябваше да остане спокоен. Това можеше да се окаже някоя съвсем незначителна глупост. Безразличието трябваше да надвие този негодник.

— Вън оттук! — заповяда той толкова властно, колкото му позволяваше удебеленият език.

— Вън оттук ли? — Тънките устни на мъжа се разтвориха в ухилена гримаса, която дълбоко набразди хлътналите му бузи. — Надали би искал да го сторя. Може пък да кажа на някой друг това, което знам за теб. Има един човек, дето би платил страшно много за информацията, а тогава на теб няма да ти е останало нищичко, за да платиш, за каквото и да е.

Етиен примигна, за да проясни погледа си. Имаше нещо в този човек… Да, той вече го бе виждал някъде.

— Откъде те познавам?

— Въобще не ме познаваш. Но пък може би ме познаваш много добре. Кой би могъл да каже? Отговорът зависи от това, какво разбираш под познаване.

— Не съм в настроение за гатанки. — Етиен кипеше от гняв, но пък ефектът от алкохола вече отминаваше. — Казвай за какво си дошъл!

— Искам половината от всичко, което притежаваш — заяви мъжът. — Избрах си едно имение на север от Клаудсмур. Оттам мога да се грижа никога да не забравяш да ми доставяш моя дял.

Етиен застина, после рухна назад в стола си. Разсмя се, избърса уста с опакото на ръката си, и пак се разсмя.

— Луд човек! Белчър! Господи, ще му одера кожата, че спи, когато ми трябва.

— Миранда е болна — рече мъжът. Той се изправи и заобиколи масата, за да седне на ръба й, близо до Етиен. — Помниш Миранда, нали? Сестрата на Майлоу?

Етиен преглътна. Вече бе напълно изтрезнял.

— Не — каза той. — Нямам представа за какво говориш.

— Аз пък си мислех, че ще си спомниш — рече мъжът. — Миранда не може да работи. Ще се наложи да се грижа за нея. Погрижи се тя да е на безопасно място, където няма да се изкушава да каже онова, което знае, та да получи парите, необходими на нея и на Майлоу, за да живеят.

Ужасът, който го бе преследвал, откак проклетата му… Този ужас не го бе оставял нито за миг, откак се бе появила онази противна жена, която му бе казала, че е негова майка. Етиен никога не бе преставал да се страхува, че някой някак ще узнае истината за него и ще дойде да го изнудва.

— Миранда знае всичко за теб, но това не изненадва ваша светлост кой знае колко, нали?

Етиен се взираше невиждащо пред себе си.

— Досещал си се за това, нали? Кора Бейнс, майката на лейди Хорвил, знаеше, а тя беше близка с Миранда.

Той би могъл да се опита да достигне някакво оръжие.

— Собствената ти скъпа майка каза на Кора, а Кора каза на Миранда. Колко жалко! Флорънс винаги си е била ужасна бъбривка!

— Не споменавай името на онази жена!

— Флорънс Хокинс — натъртено каза мъжът. — Красиво създание, когато беше млада. Колко тъжно, по какъв начин умря само! И то веднага след като ти бе проявил любезността да си уговориш втора среща с нея. Треска, каза докторът. Кора пък твърдеше, че е било отрова, така смяташе и Миранда, но кой ли би ги послушал? Сигурно за теб е било голям шок да откриеш, че си копеленцето на някаква си курва.

— Не! — Етиен се хвърли към едно чекмедже наблизо, където лежеше тънък стоманен нож. Успя да хване дръжката на чекмеджето и задърпа.

Една голяма корава ръка се сключи около неговата и я тръшна върху масата.

— Копелето на една курва, поставено в люлката на невръстен херцог, защото курвата мразела бащата на невръстния херцог и смятала да се докопа до онова, което е негово. Чрез теб. Много хитро, от нейна страна, нали?

Етиен едва си поемаше дъх и усети как по ъгълчетата на устата му се пенят слюнки.

— Много лошо, дето ти е казала, че всички, които знаят, са мъртви… освен нея. Много глупаво, от нейна страна. Мислила си е, че щом ти разкрие, че е истинската ти майка, ти ще я закриляш. А ти я уби точно заради това. Само че помощничката на змиеукротителя не е била единствената, която е знаела, че тя е взела законния наследник на херцога и е оставила теб на неговото място. Нея вече я нямало, но не и Кора и Миранда.

— Кора вече е мъртва — проплака Етиен.

— Няма да говорим за това. Миранда не е мъртва, нито пък аз. Затова ти ще платиш за мълчанието ни.

— Ще убия и двама ви!

Мъжът се разсмя, а смехът му накара Етиен да изповръща цялото съдържание на стомаха си.

Когато приключи с изцапването на дрехите си и на полираното писалище, както и на скъпите килими, той се взря в безизразното лице над себе си.

— Ще убия и двама ви!

— Не, няма — каза мъжът. — Защото ние сме взели предпазни мерки. А няма да е зле ти да наглеждаш онази кучка Хорвил. Може да започне да създава проблеми.

Анабел? Анабел не биваше никога да разбере какво се е случило тук тази нощ.

— Аз мога да се справя с Анабел — каза той, като едва успяваше да си поема дъх. Потърси кърпичката си и когато я откри, я притисна към устните си, върху които все още усещаше противния горчив вкус.

— Изслушай ме много внимателно. Трябва да се занимаеш и с още нещо. Когато го сториш, аз ще се върна, за да се погрижа за другите ни уговорки.

Мъжът се изправи и искрящите очи на Етиен проследиха разгъването на високото кльощаво тяло.

— Инес — каза мъжът. — Трябва да се отървеш от него. Както и от приятеля му, ако и той знае.

— Да знае какво? — попита Етиен. — Чонси? Инес човек на Чонси ли е?

За миг в малките светли очи на мъжа се появи недоумение.

— Чонси ли? Забрави Чонси, глупак такъв! С него няма никакъв проблем. Инес ти е проблемът.

— Защо души наоколо и се навърта около годеницата ми? Той никога няма да успее…

— Млъкни! И ме чуй добре. Трябва да се справиш с Инес, преди той да се е справил с теб.

— Ще му кажа да си върви, и това ще сложи точка на въпроса. Устата, лишена от устни, за миг се присви.

— Ще го убиеш, и това ще сложи точка на въпроса. Ще убиеш законния херцог Франчът.

— Законния… — езикът на Етиен отказа да изрече останалите думи.

— Той е мъжът, който би трябвало да седи там, където си се настанил ти, копеле. Действай внимателно. Остави си достатъчно време, за да се увериш, че няма друг свидетел срещу нас. После действай.

Етиен успя само да кимне.

— Сега ще те оставя. Но винаги ще съм наблизо.

— А името ти? — задави се Етиен и задърпа и без това вече разпасаната си риза. — Кажи ми името си и къде мога да те открия!

— Аз ще те открия. А името ми няма никакво значение. Мисли за мен просто като за баща си.