Стела Камерън
Омагьосана (19)

18

— От две нощи и два дни те слушам да разправяш все същата история — каза Струан на Кейлъм.

— Но е самата истина. — Той яздеше в тръс дорестия си кон малко пред жребеца на Струан. — Точно така се случи.

Бяха излезли от замъка Франчът да пояздят след закуска и бяха стояли около час на скалите, преди отново да се насочат към дома.

Струан настигна и задмина Кейлъм на последната отсечка до замъка.

— Да не би да съм намекнал, че не се е случило точно така?

— Бог ми е свидетел, но тази жена знае, че аз съм неин внук!

— Вярвам, че е реагирала странно, когато те е видяла.

Кейлъм дръпна юздите на коня си и остана отпуснат на седлото, с ръка, подпряна на едното бедро.

— Тя каза, че не искала никога повече да ме вижда — рече той повече на себе си, отколкото на Струан. — Защо би казала подобно нещо на един непознат, освен ако не се чувства заплашена от него? А сега и Пипа не иска да излезе от покоите си.

Струан се върна към него, а копитата на коня му трополяха.

— Лейди Жюстен каза, че Пипа не се чувства добре.

— Не вярвам нито на думичка от това, а и ти също.

— Откажи се, Кейлъм. За Бога, откажи се!

— Не мога.

Струан се наведе напред, за да хване здраво ръката на Кейлъм.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Казвам го съвсем сериозно. Вече не може да има връщане назад. Не очаквам да ме разбереш. А и как ли би могъл? Но те моля да приемеш и да подкрепиш желанията ми.

Струан поривисто въздъхна.

— Подкрепям те във всяко нещо, приятелю. И макар да предпочитам да не го правя, приемам желанията ти по този въпрос. А сега, какво предлагаш да сторим оттук нататък?

— Да го докажем. — Кейлъм се загледа към обширните подстъпи към замъка, към благородните дъбове и гигантските явори, които се редяха покрай пътя и по-нататък към бялата крепост, която блестеше дори и в облачния следобед. — Аз ще го докажа. И ще имам Пипа за своя съпруга.

— А щеше ли да я желаеш, ако тя не беше вече обречена да стане следващата херцогиня Франчът?

Кейлъм се взря в Струан.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто те питам какво те кара да упорстваш в тази работа с момичето. Помисли, човече. Защо я искаш толкова силно?

Кейлъм заобиколи с коня си жребеца на Струан и преди да препусне в тръс, рече:

— Тя е обещана да бъде моя.

— Това ли е всичко? — попита Струан, когато се изравни с него. — Собствеността? Желанието да притежаваш всичко, което вярваш, че е твое?

— Не мисля, че ми допада тонът ти — каза му Кейлъм. Въздухът, който вдишваше, свежият въздух откъм Ламанша, му се струваше леден в гърлото му.

— Ако не ти харесва тонът ми — възрази Струан, — то е само защото не ти харесва истината по този въпрос. Отговори ми. Нима лейди Филипа означава за теб повече, отколкото камъните, от които е построен този замък… отколкото реколтите по полята около нас? Отколкото калая в мините на Франчът?

— Поискам ли я, тя ще бъде моя. Ще трябва да бъде.

— Нещо не схванах — рече Струан.

Вече се приближаваха към грамадните каменни порти в крепостната стена, обграждаща основата на възвишението, върху което бе разположен замъкът Франчът. Каменни соколи с разперени криле, кацнали върху всеки от масивните стълбове на портите, гледаха с изсечените си от камък очи към небето.

— Обясни какво имаше предвид — настояваше Струан.

Кейлъм отвърна на поздрава на пазача, който им махна с ръка, докато отваряше вратите.

— Да спечеля Пипа, няма да ми бъде трудно — каза той, присвил очи. — Тя е напълно невинна и наивна, но в нея има страст, страст към мен.

— Ти не би я насилил.

— Няма и да ми се наложи да я насилвам… много.

Струан изсумтя.

— Познавам те. От това няма да се почувстваш щастлив.

Кейлъм изгледа косо приятеля си.

— Струва ми се, че грешиш. Това може да се окаже всичко, от което се е нуждаела душата ми. Ако не друго, то бракът с Пипа би ми дал възможност да изкопча от онзи мъж много от онова, което би трябвало да е мое.

Двамата минаха под арката, която свързваше двата стълба на портите, и вратите бяха затръшнати зад гърбовете им.

— Мъжът, който казва това, не е същият, когото съм познавал през целия си живот — с равен глас каза Струан. — Той никога не би използвал друг, за да постигне собствените си цели.

— А може би — каза Кейлъм, — ти никога не си ме познавал истински.

— Не си на себе си. Но няма смисъл да губим в спорове времето, което ни остава да прекараме заедно.

Гневът, който долавяше в Струан, тягостно потисна Кейлъм.

— Остава ни да прекараме заедно колкото си искаме време — каза той. — Но съм съгласен с теб, не бива да губим нито минута от него в спорове.

Струан се покашля. Кейлъм го огледа и забеляза, че от година на година все повече заприличва на Арън. Профилът му бе също толкова решителен, осанката — стегнато изправена, и все пак свободна в движенията си, тялото не толкова масивно, колкото на Арън, но не по-малко внушително. Двамата братя бяха красиви и властни.

— Простено ли ми е? — попита Кейлъм с умолителен тон.

— Не си сторил нищо, заради което да ти е нужна прошка все още. Трябва да те оставя за известно време, Кейлъм. Нуждаят се от мен в Дорсет.

— Да ме оставиш? — Кейлъм спря коня си толкова рязко, че животното чак се изправи на задни крака. — Шегуваш се! Невъзможно е да смяташ да ме изоставиш точно сега.

— Нямам друг избор. Сигурен съм, разбираш, че не бих решил да замина, когато нещата при теб са толкова неподредени.

— Неподредени? Животът ми е пълен хаос, човече!

— Ще се справиш, докато успея да се върна.

— Защо? Защо трябва да отиваш там?

— Казах ти. Трябва да се погрижа за делата си в Дорсет.

— Ти ни каза, че си се сдобил с малко имение там, докато си си играел на свещеническа нищета. Каза, че ще го задържиш, защото ти носело приятен доход, който, макар и да не ти е нужен, е трудно да бъде зарязан с лека ръка.

— Радвам се, че ми напомняш какво обяснение съм дал — накратко отвърна Струан. — Всичко е вярно, освен факта, че не се сдобих с Хийтсенд, преди да се откажа от свещеничеството.

Кейлъм се намръщи.

— Но аз разбрах…

— Не — рече Струан, като наклони глава към една дребна червенокоса фигурка на не повече от петдесетина метра. — Не сега, Кейлъм. Мисля, че е добре да продължим този разговор по-късно.

Кейлъм се загледа в Макс.

— Кълна се, това хлапе е навсякъде — рече той, макар че вече започваше да харесва момчето. — За Елла и Макс ще е тежко да пътуват отново до друго място, и то толкова скоро.

— Смятах да поговоря с теб точно за това.

Макс се затича към тях с развяна червена коса.

— За какво искаше да поговорим? — попита Кейлъм.

— За децата. Ще говоря и с лейди Жюстен, разбира се, но ще съм ти много задължен, ако мога да ги оставя на грижите ти, докато ме няма.

— Какво?

— Лейди Филипа и лейди Жюстен, изглежда, се разбират чудесно и с двете деца. Но естествено ти ще бъдеш този, който ще заеме мястото ми в мое отсъствие.

Момчето се приближаваше.

— А какво точно е твоето място? Те не са ти никакви роднини, Струан. Ти просто ги прибра.

— Няма да споря по този въпрос. Но стореното си е сторено. Не мога да ги изпратя обратно.

— А аз не мога да се превърна в детегледачка на две хлапета, които нямат нищо общо с мен. Какво си въобразяваш? Че можеш да ги доведеш тук и после да ми ги тръснеш?

— Точно така. Не те виня, че намираш поведението ми за скандално. Просто не виждам друг изход. Здрасти, Макс! А сега зависи от нас да им помогнем да стъпят на крака.

— Ами ако на мен ми се наложи да замина незабавно? Никога не… — Кейлъм млъкна, когато луничавото лице застана точно пред него. — Здрасти, Макс. Какво правиш тук сам?

Макс сви тънките си рамене в широкото кафяво вълнено палто.

— Чакам вас, сър. И, ъ-ъ, татко, разбира се.

— Колко мило.

— Бая далечко ми се вижда замъкът нагоре по тоя хълм — каза Макс, като погледна намръщено масивната постройка. — Ама длъжко е разстоянието като за малко момче. Сигур трябва вече да тръгвам, че да стигна.

Кейлъм сви устни за момент, преди да каже:

— Какво ще кажеш да пояздиш с мен? Може да е по-полезно за краката ти.

Моментално лицето на Макс цъфна в широка усмивка и не бе нужно голямо усилие, за да бъде изтеглен на седлото пред Кейлъм. След това Кейлъм хвърли на Струан един поглед в смисъл „Защо все аз?“ и подкара коня си напред.

— Лейди Жюстен ми каза, че ти и Елла взимате уроци — обади се Струан. — Сигурно на теб това не ти се нрави особено.

— Че защо, харесва ми! — отвърна Макс. Бе стиснал гривата на коня с две ръце. — И на Елла й харесва. Разбира се, не ни се нрави съвсем всичко. Ще ми се да не уча толкоз много смятане.

— Смятането е много важно за момчетата — уведоми го Кейлъм.

— Ами, сигур нямаше да е толкоз трудно, ако кучето не ме блъскаше непрекъснато и заради него все си губя докъде съм стигнал.

Струан погледна Кейлъм.

— Какво пък е това куче?

— Оуу! — Макс размаха ръце. — Онуй голямото, черното куче, дето лейди Филипа все го води.

— Лейди Филипа идва при вас по време на уроците ви? С голямо черно куче?

— Ами лейди Филипа ни е учителката — рече Макс, сякаш в тази ситуация не можеше да има нищо необикновено. — Тя е учила много деца. Така ни каза. Там, в Дауънхил, в Йоркшир, отдето идва тя. Чете ни разни истории. Идва всяка сутрин. Може да я питате, ако щете.

Кейлъм се замисли върху казаното от момчето и откри, че то никак не е изненадващо. В края на краищата Пипа съвсем ясно му бе заявила, че обича деца.

— Да я питаме ли и за голямото черно куче? — поинтересува се Струан.

Раменете на Макс се повдигнаха нагоре дори още повече.

— Ако бях на ваше място, хич нямаше да си правя труда. Тя все е толкоз заета да мисли, че хич няма да се учудя, ако не е забелязала кучето. То май просто си лежи някъде и чака, тъй де, докато тя отвори вратата на класната стая. И тогаз се вмъква вътре и почва да ги върши всякакви пакости. О, Божке, я вижте кой идва!

Иззад един завой на пътя изскочи тичаща жена.

— Прислужницата на лейди Филипа — обяви Струан. — Май се казваше Нели Бъмстед, ако не греша.

Тя дотича при тях и когато ги достигна, загледа свирепо Макс.

— Ти си непослушно момче, млади Макс! Накара всички ни да хукнем да те търсим. Нали ти беше казано да отидеш от класната стая право в детските стаи и да чакаш там.

— Нищо му няма, Нели — любезно каза Струан. — Ние ще го доведем.

— Не разбирате, ваша светлост. Лейди Жюстен даде строга нареждания Елла и Макс да не се мотаят наоколо, докато херцогът се настани както трябва.

Кейлъм застина.

— Само минутка, Нели — рече Кейлъм. — Да не би да твърдиш, че херцогът е пристигнал?

— Пристигнал? — Момичето безцеремонно издърпа Макс от коня. — Пристигнал е, и още как! Крещи на всички. Пък и е с онази неговата лека жена, дето се вре навсякъде. И оня противен господин Сен Люк, той все иска туй и онуй. Пък горкичката, милата лейди Жюстен се опитва да угоди на всички.

— Кога пристигна херцогът?

Нели се опита да поприглади изцапаната си със сажди престилка.

— Преди час или повече.

— Сигурно вдовицата херцогиня вече го е посрещнала? — предположи Кейлъм.

Нели цъкна с език.

— То туй е най-лошото. Засега отказва въобще да го види. Само тропа наляво и надясно из стаите си с оная противната пръчка, дето носи, когато е ядосана. Пък той кръстосва из библиотеката и вика за господарката ми. А тя не иска да го види.

Кейлъм здраво сграбчи юздите и се загледа право пред себе си.

— О, господа, знам, че не ми подхожда да го казвам, но ми се щеше някой да може да стори нещо за господарката ми.

— Защо? — Кейлъм се обърна в седлото, за да се втренчи в момичето. — Какво й е?

— О, Божке! — Нели дълбоко въздъхна, без да изпуска ръката на Макс. — Това продължава вече повече от два дни. Въобще не спи. А когато си мисли, че е сама, плаче. Или пък просто си седи и гледа в нищото. Знаете ли какво си мисля?

— Какво си мислиш, Нели? — попита Кейлъм, без да смее да погледне към Струан.

— Ами, май не бива да го казвам.

— О, напротив, трябва, на всяка цена!

Струан се покашля.

— Хайде, Нели — подкани я Кейлъм. — Твой дълг е да ми кажеш, ако нещо не е наред с лейди Филипа.

— И аз тъй си помислих — рече тя. — Мисля, че тя вехне, ей туй си мисля. Мисля, че е влюбена, пък не знае какво изпитва другият, ако разбирате какво искам да кажа.

Кейлъм преглътна, преди да каже:

— Струва ми се, че напълно те разбирам.

— Тъй и предположих. Проблемът е, че онзи мъж, за когото трябва да се омъжи, вече пристигна и говори тъй, сякаш направо си е наумил да завлече горкичката ми господарка пред олтара още вдругиден. И все се пеняви, че всичко било уредено. А знаете ли какво си мисля за това?

— Какво си мислиш? — попитаха в един глас Кейлъм и Струан.

— Мисля, че тя ще избяга — или ще се самоубие преди това.

 

Какво трябваше да стори? Какво можеше да стори тя?

— Сигурно, ако татко можеше да чуе херцога, да чуе как реве и беснее и заповядва, ще разбере, че тази сватба въобще не бива да се състои.

Но татко бе някъде далеч на континента и тя бе под закрилата на Франчътови.

А херцогът й бе изпратил съобщение — сякаш имаше нужда да го прави, когато тя съвсем ясно го чуваше как вика от галерията над високия вестибюл.

— Представете се веднага. Желая да ви уведомя за плановете си за сватбата.

Неговите планове. А и той щеше да я уведоми, а не да се посъветва с нея. Наистина, всичко беше абсолютна досада! Вече не се търпеше. Тя не беше някоя празноглава хлапачка.

Няма повече да търпи това!

Сякаш бе позвънила със звънец, вратата се отвори и Нели влезе в стаята. Момичето повдигна брадичка и се смръщи свирепо.

— Не бива да се разстройвате, милейди — каза тя, докато вървеше към нея с решителност и сериозност, съвсем непривични за нея. — Няма да има сватба толкова скоро, колкото си мисли онзи херцог. Помнете ми думите.

— Какви ги говориш?

— Поговорих малко с някои хора, точно това ви говоря.

— Нели! Какво си направила? Кой ще ми помогне?

— Лейди Жюстен — рече Нели, като повдигна брадичка. — И господин Инес.

Краката на Пипа моментално й изневериха.

— Господин Инес — прошепна тя. — О, Нели, нали не си ходила при него! Не и след онова, което се случи…

Нели мълчеше очаквателно, но Пипа нямаше никакво намерение да й обяснява, че тя и Кейлъм, изглежда, бяха неспособни да прекарат повече от няколко мига заедно, без да закопнеят да се хвърлят един върху друг. Поне тя искаше да се хвърли върху него и дори му го беше казала. Каза му, че иска да почувства онова. О, колко шокиращо и непристойно се бе държала! А после пък и необикновеното поведение на вдовицата спрямо Кейлъм…

— Какво се е случило, милейди? — попита тихо Нели.

— Няма значение.

— О, ами, добре тогава. А сега трябва да дойдете с мен при лейди Жюстен.

Пипа започна да трепери.

— Какво ще стане?

— Лейди Жюстен не искаше да ми обясни по-подробно. Каза, че просто трябва да ви заведа при нея.

— Нели…

— Заръча да почакате и да видите какво ще се случи.