Джеймс Хадли Чейс
Ева (9)

Глава девета

Не се срещнах с Керъл в онази вечер. Нямах настроение за това. Нямах настроение за нищо, след като бях наругал Мерл по такъв начин. Веднъж успокоил се, разбрах колко ненормален съм бил. Мерл беше най-добрият агент в Холивуд. Писатели и кинозвезди се биеха заради нея, за да се занимава с техния бизнес. Тя се интересуваше единствено от петцифрени приходи и това всеки го знаеше. Така че, ако тя беше ваш агент, авторитетът ви беше висок навсякъде. След като я наругах така, твърде вероятно беше да ме изостави. Точно сега не можех да си позволя да се лиша от Мерл. Ако получавах изобщо някаква работа, то ставаше благодарение на нея. Фактически от нея зависеше хлябът ми. Веднага щом разбрах какъв глупак съм бил и видях в каква бъркотия съм се насадил, й телефонирах. Секретарката каза, че я няма и не знае кога ще се върне. Звучеше така, сякаш не я интересуваше. Това не ми изглеждаше на добре, така че написах една бележка на Мерл, в която се извинявах за стореното и се оправдавах с махмурлук. Изказах надежда, че ще прояви разбиране. В това писмо направих всичко, освен да й целуна краката, и го изпратих до нейния офис по куриер.

След обяда все още се чувствах отвратително. Мисълта, че съм подминал три хиляди долара, ме разяждаше като дървояд. Но това, което ме тревожеше още повече, беше моята неспособност да седна и да напиша за кратко време най-простата статия. Това беше наистина сериозно. То съвсем ясно ми показа, че нямам качествата да стана първокласен писател. Тази мисъл заседна в гърлото ми като въдица.

Както и да е, не изпитвах желание да прекарвам вечерта с Керъл. Знаех, че ще подхване нещо за Ева, а нервите ми бяха твърде изопнати, за да понеса каквото и да било независимо от кого. И така, обадих й се и казах, че се налага да отида в Лос Анжелис по спешна работа. Тя искаше да се видим в събота, но аз се измъкнах с някаква лъжа и от това. По гласа й пролича, че е потисната и разочарована, но бях решен да прекарам уикенда с Ева и никой не можеше да наруши плановете ми. Въпреки това нещо ме прободе, когато тя се опита да ме убеждава.

След това написах бележка на Ева. Съобщих й, че ще й се обадя в шест и половина следващата вечер, че ще ходим на театър и ще прекараме остатъка от уикенда във взаимно опознаване. Приложих една стодоларова банкнота, пояснявайки, че парите са за разходите по преспиването и закуската. За пръв път в живота си плащах на жена, за да излезе с мен. Това не ми се понрави. Неволно започнах да се сравнявам с Харви Бароу, но си казах, че не след дълго тя ще започне да излиза с мен просто защото ще й бъде хубаво. Това вече променяше нещата.

На следващата сутрин, докато Ръсел приготвяше закуската, аз се излежавах във фотьойла и премятах вестника.

— Ръсел — казах, когато той ми донесе кафето и яйцата, — ще отсъствам през уикенда. Искам да отидеш в „Трий Пойнт“ и да събереш нещата ми. Отказвам се от това място. Обади се на агентите по недвижимите имоти и уреди с тях.

Той плъзна стола под мен, за да седна до масата, и каза, разгъвайки снежнобяла кърпа върху коленете ми:

— Жалко, че се отказвате от мястото, нали, господин Клайв? Мислех, че там ви харесва.

— Така мисля и аз, но трябва да правя икономии, а „Трий Пойнт“ ми струва твърде много.

— Разбирам, господине. — Веждите му се изкачиха по челото. — Не бях осведомен, че сме финансово затруднени. Съжалявам за това.

— Може би не е чак толкова лошо — реших да не го плаша. — Нека видим, Ръсел. От „Проверка в дъжда“ сега се получават само двеста долара седмично. Миналата седмица не беше играна изобщо. От книгите няма да дойде нищо до края на септември, а когато ми платят няма да е кой знае какво. Ето защо се налага да правя икономии за известно време.

Ръсел изглеждаше леко разтревожен.

— Скоро няма ли да напишете друго, господине?

— Сега работя върху нещо — казах, поемайки от него чашата с кафето. — Щом го свърша, ще бъдем на върха… или би трябвало да бъдем.

Не изглеждаше впечатлен.

— Радвам се да го чуя, господине — каза той. — Отново пиеса ли ще бъде?

— Това е онзи филм, за който ти казвах, по поръчка на господин Голд.

— О, разбирам, господине.

Тлъстото му лице помрачня.

Мерл все още ми беше в съзнанието, поради което позвъних в офиса й. Секретарката отговори, че е заминала за края на седмицата. Поисках среща за понеделник, но тя ми съобщи, че цялата седмица Мерл е ангажирана плътно. Казах, че ще се обадя по-късно.

В шест часа, точно когато излизах, за да взема Ева, позвъни Керъл.

— О, Клайв, страхувах се, че ще те изпусна. — Гласът й беше напрегнат от вълнение.

— Още две минути и щеше да ме изпуснеш — отвърнах, чудейки се какво ще последва.

— Наистина трябва да дойдеш насам, Клайв.

С око в часовника казах, че е невъзможно.

— Но аз говорих с Джери Хайъмс за „Проверка в Дъжда“ — продължи тя и думите й се застъпваха. — Той каза, че Бърнстейн търси сценарий. И двамата ще дойдат при мен тази вечер; ако се появиш и ти, би могъл да заинтригуваш Бърнстейн с твоя сюжет. Джери смята, че е подходящ за него. Казах му, че ще дойдеш.

Чудех се дали Керъл не беше разбрала какво възнамерявах да правя и не беше измислила всичко това, за да ми попречи да се видя с Ева. Ако Бърнстейн наистина се интересува от „Проверка в дъжда“, ще е глупаво да оставя такава възможност да ми се изплъзне. Бърнстейн отстъпваше само на Джери Хайъмс и имаше репутацията на голям майстор на разкошни филми с житейска тематика.

— Виж, Керъл. — Опитах се да звуча убедително. — Наистина съм ангажиран тази вечер. Не може ли Бърнстейн да се срещне с мене в понеделник?

Тя каза, че той трябвало да вземе решение до края на седмицата, тъй като Голд ставал нетърпелив. Имал предвид и две други произведения, но ако го обработим всички, лесно бихме могли да го убедим да направи „Проверка в дъжда“.

— Тя е точно по неговия вкус — настоя Керъл. — Той ще послуша Джери и ако бъдеш и ти, да го запознаеш в общи линии, сигурна съм, че ще я предпочете. Хайде сега, бъди разумен, Клайв, толкова е важно.

Но същото се отнасяше и за Ева. Ако отклоня срещата в последния момент, може би никога вече няма да имам възможност да излезем заедно.

— Не мога — настоях, без да се мъча да прикрия нетърпението в гласа си. — Не ме ли разбираш? Трябва да пътувам извън града.

Последва дълга пауза, след което чух Керъл да си поема дъх с леко изохкване. Това ми подсказа, че тя също започва да се нервира.

— Кое е толкова важно, Клайв — рязко попита тя. — Не искаш ли да навлезеш в киното?

— Аз съм в киното, скъпа, не помниш ли? Не работя ли за Голд?

Работех ли за Голд? Само Господ и Голд знаеха това.

— О, бъди разумен. — В гласа й се появиха остри нотки. — Какво ще си помислят те, ако не се появиш?

— Не е моя грижа — остро отвърнах аз. — Не съм обещавал нищо. Ти знаеше, че съм зает, нали?

— Разбира се, знаех, но мислех, че за тебе работата стои на първо място. Добре, Клайв, приятно прекарване. — И тя затвори.

Това означаваше вече две жени, които се бяха вкиснали от мен. Тръшнах слушалката, ливнах три инча бърбън в една чаша и го изгълтах на един дъх. След това грабнах шапката си и слязох долу при колата.

Докато завия в Лоръл Кениън, уискито ми подейства и се почувствах добре. Спрях пред къщата на Ева и кратко натиснах клаксона. След това запалих цигара и зачаках. Чаках точно една минута и петнадесет секунди, когато стрелките на часовника на арматурното табло застанаха на шест и тридесет. Тогава Ева излезе от къщата.

Когато я видях, излетях от колата за части от секундата и отворих бялата порта.

Тя беше облечена с тъмносини манто и пола, бяла копринена риза, без шапка, а под мишницата си носеше голяма ръчна чанта с инициалите й от платина върху капака. Всичко това не че беше необичайно, но ако бяхте видели кройката на този костюм, вие щяхте да зяпнете като мен. Неговата строгост и начинът, по който стоеше на стегнатата й фигура, го правеше най-елегантния костюм, който бях виждал върху жена от дълго време.

След това забелязах краката й. В Холивуд хубавите крака са нещо обичайно. Грозните крака се срещат толкова рядко, колкото и естествено платинените блондинки. Но краката на Ева бяха изключителни. Те бяха не само хубави, стройни и обути в красиви чорапи, но притежаваха своя особена индивидуалност.

Разбрах с приятно смущение и удоволствие, че си имам работа с елегантна, изискана и добре поддържана жена. И изобщо не изглеждаше обикновена. Гримът й беше внимателно поставен… не твърде много… и очите й блестяха.

— Здравей — казах, поемайки ръката й. — Винаги ли си толкова точна?

Тя попита, издърпвайки ръката си:

— Добре ли изглеждам?

Отворих вратата на колата, но тя не понечи да влезе. Стоеше намръщена срещу мен, като хапеше нервно с равните си зъби долната устна.

— Изглеждаш страхотно — казах с усмивка. — Като извадена от кутия. А този костюм е убиец.

— Не лъжи — каза тя остро, въпреки че лицето й се разведри. — Знам, че само така приказваш.

— Без майтап. Какво чакаш… качвай се. Ако знаех, че ще изглеждаш толкова добре, щях да бъда тук още вчера.

Тя влезе в колата. Полата й беше толкова тясна, че се вдигна нагоре, докато се наместваше върху пружиниращата седалка. Не бързах, докато затварях вратата.

— Казвал ли ти е някой, че имаш две много хубави очи — погледнах я засмян.

Тя бързо оправи полата си и се изсмя:

— Дръж се прилично, Клайв.

— Така, както изглеждаш, няма да е лесна работа — уверих я аз и се наместих зад кормилото.

— Сигурен ли си, че изглеждам добре?

Тя отвори чантата си и надникна в малко огледалце в емайлирана рамка.

— Абсолютно — казах и предложих цигара. — Би могла да отидеш навсякъде с когото и да било.

Тя ме погледна със злобна насмешка и попита:

— На бас, ти си мислел, че ще изглеждам като проститутка, нали?

Можех да забележа задоволството й от това, че ме е изненадала.

Аз се засмях.

— Признавам, да — и запалих цигарата й.

— Знаеш ли какво? — Тя изпусна дима през ноздрите си. — Нервна съм като котка.

Аз също бях нервен. Може би не точно нервен колкото гипсиран. Това беше ново преживяване за мен, изпитвах голяма възбуда.

— Не ти вярвам. Защо ще си нервна с мене?

— Ами нервна съм. Къде отиваме?

— Първо в „Манхатън грил“, а след това да гледаме „Сестра ми Ейлин“. Какво ще кажеш?

— Хм. — Изтръска пепелта от цигарата си. — Надявам се, че си ангажирал маса до стената.

— Защо? — попитах озадачен. — Защо искаш маса до стената?

— Обичам да гледам хората, когато влизат — каза тя, без да ме гледа. — Трябва да внимавам Клайв. Мъжът ми има приятели навсякъде.

Сега пък аз откривах някои неща.

— Значи това е причината да не можем да отидем в „Браун Дерби“ и останалите по-известни места? Мъжът ти би ли възразил срещу мен?

Тя кимна.

— Всичко ще е наред, когато му кажа за тебе, но не искам друг да го направи.

— Тоест той не би имал нищо напротив да излизаш с мен, ако му кажеш за нас?

Тя кимна отново.

— Защо? Аз бих имал и още как, ако ти бях мъж.

Устните й се свиха.

— Той ми вярва.

Помислих си, че това надхвърля всичките ми представи. Ако бях твоят съпруг, не бих ти имал доверие, когато си на повече от един хвърлей разстояние.

— Разбирам — казах аз. — А как ще ме представиш пред съпруга си? Ти даже не знаеш кой съм.

Тя ме изгледа косо:

— Почти сигурна бях, че ще го кажеш.

Прехвърлих няколко бързи мисли и попитах с престорена наивност:

— Всички други мъже-приятели, които имаш, разказват ли ти предварително кои са?

— Аз не излизам с други мъже — каза тя. — Както виждаш, наистина трябва да внимавам.

— Предполагам, че трябва, в тази твоя игра с нищо неподозиращия съпруг — отговорих аз. — Но къде е той? С какво се занимава, за Бога?

Тя се поколеба за момент.

— Той е инженер. Виждам го веднъж на няколко месеца. Сега е в Бразилия.

Не знаех дали това ми харесва.

— Какво ще стане, ако му скимне да вземе самолета и да долети тази вечер — попитах на шега, а вътрешно си помислих, че бих изпаднал в неловко положение, ако наистина го направи.

Тя енергично поклати глава.

— Няма. Не се тревожи. Той винаги ме предупреждава, когато се връща.

Все още не бях напълно успокоен.

— Може би ще реши да те изненада някой ден. Не е ли рисковано?

— Защо? Ти не мислиш, че това е моят дом, нали? Това е само работният ми адрес. Тази вечер бях намислила да те заведа в истинското си жилище, но после реших, че е по-добре да не го правя.

— Значи имаш две жилища? Къде е другото?

— Лос Анжелис.

Начинът, по който ми отговори, подсказваше, че няма да изкопча нищо повече от нея.

— Значи той не знае нищо за Лоръл Кениън?

— Разбира се, че не.

— И ти трябва да бъдеш внимателна?

Тя помръдна рамене.

— Предполагам, че ще разбере. Винаги съм казвала, че пороците ми ще ме провалят. Така и ще стане. Тогава ще трябва да тичам при тебе за закрила.

— Преди да се обрека, искам да знам колко е едър съпругът ти — отвърнах, като знаех, че се будалка.

— Много е едър. — Тя се смъкна на седалката, главата й се опря на меката облегалка. — И здрав, и силен.

— Сега вече започваш да ме плашиш — ухилих се аз. — Остава да кажеш, че те бие.

Тя се усмихна по особен тайнствен начин.

— Понякога.

Стрелнах я с бърз стреснат поглед.

— Ти си последната жена, за която бих си помислил, че може да се примири с такова нещо.

— Заради него бих се примирила с всичко, с изключение на друга жена.

По гласа й разбрах, че действително мисли така, и изпитах неприятно убождане от завист. Не бях предвидил съпруг за съперник.

— От колко време сте женени?

— О, от много отдавна. — Тя обърна главата си така, че да може да ме гледа. — И престани да задаваш въпроси.

— Добре — казах и смених темата, — знаеш ли какво ще бъде върхът?

— Какво?

— Голямо уиски със сода. Не мислиш ли, че това ще бъде върхът, или ти не пиеш?

— Не съм въздържателка, но не пия много.

— Колко пиеш?

Тя се изкикоти.

— Не ми понася. Три скоча и съм гипсирана.

— Не ти вярвам.

— Не е задължително. Просто ти казвам.

Тя изхвърли фаса от цигарата през прозореца.

— Добре тогава, нека се гипсираме — казах, насочих колата към Вайн Стрийт и спрях пред малкия бар, откъдето се виждаше „Браун Дерби“.

Тя колебливо надникна през стъклото и попита:

— Смяташ ли, че всичко е наред? Не съм идвала тук преди.

— Всичко е точно — отговорих, слязох от колата и минах от другата страна, за да й отворя. — Винаги идвам тук, когато ми се прииска да си направя „Гарбо“.

Докато слизаше от колата, отново се възхитих на краката й.

— Отпусни се. В края на краищата не сме направили нищо лошо… все още.

Тя ме последва в бара, който беше полупразен.

Негърът-барман ми се усмихна.

— Ти седни някъде, а аз ще донеса питиетата — казах. — Скоч?

Тя кимна и се отправи към една маса в далечния ъгъл. Видях как няколко мъже я проследиха с алчни очи. Те я наблюдаваха през целия й път към масата, а един дори се обърна на стола си, за да я види как ще седне.

— Две двойни уискита — поръчах на бармана.

Той ги плъзна по плота.

— И джинджър отделно.

Докато той отиде до хладилника, аз се наведох напред, така че застанах с гръб към Ева, и изпразних едно от уискитата в другата чаша. Щом се гипсира от три уискита, помислих нека да видим какво могат да направят четири.

Негърът ми донесе джинджъра и аз го разделих между двете чаши.

— Заповядай — казах, присъединявайки се към Ева на масата. — За чудесния уикенд.

Отпих малко от джинджъра. Без уиски беше отвратително.

Тя погледна чашата си.

— Какво е това?

— Уиски с много джинджър. Какво мислиш, че е?

— Уискито ми се струва страшно много.

— Тук оставят джинджъра на слънце. Придава му нещо като слънчев тен.

Тя изпи половината питие, направи физиономия и остави чашата на масата.

— Тук има повече от едно уиски.

— Какво да правя, като на бармана му треперят ръцете. Хайде, още по едно, и тръгваме.

— Опитваш се да ме гипсираш — нападна ме тя.

Изсмях се:

— Глупости. Защо ми е?

Тя сви рамене, довърши уискито и не възрази, когато отново отидох на бара. Повторих същото изпълнение. За известно време исках да остана трезвен.

Наблюдавах я, когато излязохме на улицата. Доколкото можех да видя, уискито не й беше подействало. „Три уискита и съм гипсирана.“ Може би трябваше да й бях взел три. Сега носеше осем уискита и беше абсолютно трезва.

— Как се чувстваш? — попитах, когато стигнахме до „Манхатън грил“.

— Добре. — Тя се измъкна от колата. — Защо?

— Просто питам, защото ми е приятно да си общувам с тебе — отвърнах и я последвах в заведението.

В коктейлбара, имаше много хора и Ева изостана зад мен. Очите й заоглеждаха лицата и двете линии над носа й се превърнаха в дълбоки бразди.

Хванах я за лакътя и я преведох внимателно през навалицата.

— Всичко е наред — казах. — Не се нервирай.

— Не знам дали е така — отвърна приглушено тя. — Тук е твърде многолюдно за мен.

Проправихме си път към ресторанта и когато се настани на мекия стол до стената, тя вече изглеждаше по-спокойна.

— Винаги съм така — каза тя, докато очите й продължаваха да изучават обстановката. — Съжалявам, но наистина трябва да бъда внимателна.

— Не винаги — припомних й аз. — Ти излизаш само с мен. Другите ти клиенти не те извеждат.

— Понякога ме извеждат — отвърна тя, без да се замисли. — Не очакваш от мен да си стоя вкъщи всяка вечер, нали?

Лъжа номер две. Първо каза, че след три уискита е аут, а от осем й нямаше нищо. След това каза, че никога не излиза с други клиенти, а сега — точно обратното. Започнах да се чудя кое ли от това, което ми сервира, е истина.

Поръчахме вечеря.

Тъй като беше с осем питиета пред мен, помислих си, че не е зле да започна да наваксвам. След две добри дози изведнъж реших да й кажа кой съм. Трябваше да научи рано или късно и ми се стори, че няма смисъл да отлагам повече.

— Нека да се представим — започнах аз. — Добре знаеш името ми.

В очите й веднага се появи интерес.

— Така ли? Не ми казвай, че си известен.

— Изглеждам ли ти известен?

— Разкажи ми кой си.

Това вече не беше тази Ева, която познавах. Изглеждаше съвсем човешки, много любопитна и малко развълнувана.

— Името ми — наблюдавах я внимателно — е Клайв Търстън.

Тя не беше Харви Бароу. Веднага забелязах, че това означава нещо за нея. За секунда в погледа й блесна недоверие, след това тя се обърна към мен.

— Значи затова искаше да знаеш какво мисля за „Ангелите в траур“ — възкликна. — Разбира се. А аз казах, че не я харесвам.

— Няма нищо. Исках истината и я получих.

— Гледах пиесата ти „Проверка в дъжда“… Джек ме заведе. Случих се зад една колона и можах да видя само половината.

— Джек? — Реагирах незабавно.

— Мъжът ми.

— Той хареса ли я?

— Да… — тя ме погледна с известно колебание. — Може би ще е по-добре да се представя… Аз съм госпожа Полин Хърст.

— Не си Ева?

— За теб съм Ева, ако обичаш.

— Да… въпреки че Полин ми харесва. Отива ти, но същото може да се каже и за Ева.

След вечерята отидохме на театър. Пиесата я забавляваше, както се бях надявал. През антрактите изпихме набързо още по няколко питиета. Когато се връщахме от бара по време на последния антракт, някой ме докосна по ръката. Обърнах се и видях Франк Имграм зад себе си.

— Харесва ли ви? — попита той с усмивка.

В този момент ми се прииска да го удуша. Той непременно щеше да каже на Керъл, че ме е видял.

— Добра е — кимнах за поздрав — и чудесно изиграна.

Очите му бяха върху Ева.

— Нали?

След това тълпата ни раздели и аз си проправих път към моето място.

Ева ме погледна въпросително.

— Някой познат ли беше?

— Имграм, който е авторът на „Земята е забранена“.

— Лошо ли е, че ме видя?

Поклатих глава.

— Откъде накъде?

Тя ми хвърли още едни поглед и не каза нищо. Остатъкът от пиесата беше провален за мен. Непрекъснато мислех какво ще каже Керъл.

Имахме късмет да излезем едни от първите. Не видях Имграм повече. Качихме се в колата и подкарах надолу по Вайн Стрийт.

— Искаш ли нещо за пиене, преди да се приберем? — попитах.

— Мисля, че да.

Отидохме в същия малък бар и останахме там известно време. Пихме много, но на Ева не й личеше. Аз усетих, че съм леко пиян, и помислих, че е време да спра. Все пак шофирах.

— Още по едно и си тръгваме. Искаш ли бренди?

— Защо?

— Просто да видиш дали можеш да го изпиеш.

Очите й блестяха, но иначе изглеждаше съвсем добре.

— Мога — каза тя.

Поръчах двойно бренди.

Тя ме погледна.

— А за теб?

— Аз ще карам.

Тя елегантно изпи брендито.

Качихме се в колата и потеглих бавно към Лоръл Кениън.

— Можеш да вкараш колата в гаража — каза тя. — Има достатъчно място.

Беше отворила входната врата и ме чакаше в хола. Взех малката си ръчна чанта от багажника на „Крайслера“ и я последвах горе.

Влязохме в спалнята и тя включи осветлението.

— Е, заповядай — каза и забелязах, че е малко притеснена.

Стоеше почти опряла брадичка на рамото си, отбягвайки погледа ми, със свита пред гърдите дясна ръка, а лявата ръка подпираше десния й лакът.

Пуснах чантата си върху леглото, хванах ръцете й над лактите и леко ги стиснах. Пръстите ми почти се срещаха.

Останахме така няколко секунди, след което я притеглих към себе си.

За момент тя се опита да се измъкне, а после бавно пусна ръцете си и ги обви около мен.