Джеймс Хадли Чейс
Ева (7)

Глава седма

През следващите две седмици не видях Керъл. Звънях по телефона всяка сутрин и вечер но ми отговаряха, или че е в студията, или че е в дома на господин Голд. Не знаех дали ме отбягваше, или наистина беше много заета със своя сценарий. Ако не беше си тръгнала по този начин, хич не бих се замислил. Тя често изчезваше за седмица-две, когато имаше много работа, но този път бях разтревожен. Спомних си погледа й, когато беше казала: „Явно е така.“ За първи път от две години съзнавах, че съм я наранил и разсърдил.

Разбира се, можех да отида в студията, но най-напред исках да й се обадя по телефона, така не можеше да ме наблюдава, докато говорех. Както вече съм казвал, беше много трудно да я излъже човек. За да я убедя, че между Ева и мен няма нищо, трябваше да се отнеса много внимателно към ситуацията.

Бях се установил в апартамента си за голямо разочарование на Ръсел. Той бе хранил надеждата, че ще остана в „Трий Пойнт“ поне още един месец. Мислех много за Ева. На третата нощ след срещата ни отидох с колата до Лоръл Кениън и минах покрай къщата й. Не светеше и аз не спрях, но изпитах странно удоволствие просто от това, че отново съм видял къщата.

На четвъртия ден веднага след обяд й позвъних.

Отговори Марти — прислужницата. Когато попитах за Ева, тя поиска да знае кой се обажда.

След моментно колебание казах:

— Господин Клайв.

— Много съжалявам — отговори тя. — Точно сега госпожица Марлоу е заета. Нещо да й предам?

— Нищо — казах аз. — Ще се обадя по-късно.

— Тя няма да се забави. Ще й кажа, че сте обаждали.

Благодарих и затворих. Няколко минути седях с телефона, след което го оставих на масата с лека гримаса. Защо се почувствах зле? — зададох си въпроса. Знаех какво представлява тя, нали? Не й се обадих повече в този ден и не свърших никаква работа. Сетих се за Голд и направих опит да изработя план за сценария, който бяхме обсъждали. Но нямах успех. Докато не опозная Ева по-добре, не бих могъл да се надявам на по-голям напредък.

Трябва да съм бил голямо изтезание за Ръсел, който беше свикнал с честите ми отсъствия, когато апартаментът оставаше изцяло на него. Прекарах остатъка от деня в лутане между обширната всекидневна, спалнята и малката ми библиотека. Вечерта имах среща с Клеър Джейкъби, певицата, и въпреки че не бях в настроение да слушам непрестанното й бърборене, нямаше начин да я отклоня. Прибрах се в апартамента малко преди полунощ леко пийнал и раздразнителен.

Ръсел ме чакаше и след като ми донесе уискито, го изпратих да си легне. След това позвъних на Ева. Седях и слушах свободния сигнал, но никой не отговори. Треснах слушалката и отидох в спалнята да се съблека. В пижама и халат се върнах в дневната и отново набрах номера й. Беше един без двадесет.

— Ало — каза тя.

— Ти си ало.

Забелязах, че при звука на гласа й устата ми пресъхна.

— Много си закъснял, Клайв.

Беше казала, че ще ме познае по гласа, но аз не мислех, че ще може. Едно на нула за нея.

— Как си?

Наместих се по-удобно във фотьойла.

— Добре съм — каза тя.

Зачаках да каже още нещо, но слушалката мълчеше. Това беше първият ми опит от дългата поредица неуспешни телефонни разговори, които ми предстоеше да проведа с нея, поради което все още не знаех, че отговорите й ще бъдат неразбираеми и едносрични.

— Ало? — казах след цялото изчакване. — Чуваш ли ме?

— Да.

Гласът й звучеше далечно и глухо.

— Помислих, че са ни прекъснали.

Отново се наместих във фотьойла.

— Хареса ли ти книгата, която ти изпратих?

Последва дълга пауза, след това я чух да казва нещо, сякаш говореше с някой, който е при нея.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Сега не мога да разговарям — каза тя. — Заета съм.

Див, безпричинен гняв забушува в мен.

— Мили Боже! — възкликнах аз. — И нощно време ли работиш като през деня?

Говорех в онемялата слушалка. Тя беше затворила.

Мислих напрегнато почти цял час. Започна да ми просветва, че Ева щеше да се окаже още по-труден човек, отколкото си бях представял в началото. Докато размишлявах за нея и предложението на Голд, дори изпитах лек пристъп на паника. Бяха минали четири дни, откакто я бях видял, а не успях даже да драсна по повърхността. Фактът, че ми беше затворила телефона по такъв начин, означаваше, че все още не я интересувам. Тя дори не се извини. „Сега не мога да говоря, заета съм“ — и прас слушалката. Стиснах юмруци.

Независимо от яда, нейното безразличие ме караше още по-силно да искам да я видя. През тези две седмици, в които не видях Керъл нито веднъж, три пъти ходих при Ева. Няма смисъл да описвам тези три срещи. Всяка от тях преминаваше точно като предишната. Разговаряхме неловко за най-различни глупости и след четвърт час аз си тръгвах, като не забравях всеки път да оставя две десетдоларови банкноти върху скрина. Всеки път, когато отивах при нея, й занасях по една книга, за която тя изглеждаше наистина благодарна. Въпреки че се опитвах да разбия нейната необщителност, тя си оставаше неотстъпчива и мнителна. Разбрах, че ако искам да стигна донякъде с нея, ще трябва да опитам по-решителна тактика. Най-накрая реших как да действам.

На следващата сутрин слязох в трапезарията, за да заваря там Ръсел в очакване да сервира закуската. От десет дни не бях виждал Керъл и знаех, че Ръсел е разтревожен. Можех да съдя за това по неодобрителния му израз.

— Би могъл да позвъниш на госпожица Керъл — казах аз, докато прехвърлях пощата си — и да видиш какво прави. Ако е вкъщи, ще говоря с нея.

Докато набираше номера, хвърлих поглед на заглавията във вестника. Нямаше нищо интересно и го пуснах на пода.

Ръсел, след като промърмори в слушалката, затвори и поклати глава.

— Излязла е, господине — каза той и тлъстото му кръгло лице потъна в тъга. — Защо не прескочите до студията да я видите?

— Твърде зает съм, за да прескачам — отговорих кратко. — И във всеки случай тебе какво те интересува?

Той застана пред мен, премествайки препечената филийка по-близо, и каза:

— Госпожица Керъл е чудесна млада жена и не ми е приятно да виждам, че се отнасяте зле с нея, господин Клайв.

— Значи мислиш, че се отнасям зле към госпожица Керъл, така ли? — казах аз, докато мажех масло върху филийката си, отбягвайки неодобрителния му поглед.

— Точно така, господине. Мисля, че трябва да се срещнете с нея. Тя е чудесна млада жена и заслужава да получи по-добро отношение от другите млади жени, които познавате.

— Пъхаш си носа, както обикновено, в неща, които не те засягат. Госпожица Керъл е изключително заета и няма време за срещи в този момент. Аз не я пренебрегвам и ако би могъл да запомниш това, й звъня по два пъти на ден, всеки ден през последните две седмици.

— В такъв случай всичко, което мога да кажа, господине, е, че тя ви избягва — отвърна той упорито. — Не би трябвало да го позволявате.

— Мисля, че е по-добре да оправиш спалнята ми, Ръсел — казах студено. — В момента имам всичко, от което се нуждая.

— Тази госпожица Марлоу, господине — попита той, — тя е професионалистка, нали?

Изгледах го с изумление.

— И как го разбра?

Лицето му доби почти набожен вид.

— При моята професия, господине — каза малко надуто, — чувствам, че част от моите задължения е да разбирам нещо от светските аспекти на живота. Името, господине, позволявам си да кажа, е малко очевидно.

— Така ли мислиш? — опитах се да сдържа усмивката си. — И какво, ако е такава?

Рошавите му бели вежди се изкатериха по челото.

— Мога само да ви предупредя, господин Клайв. Този вид жени никога не са направили нищо добро на някого. И ако ми позволите да кажа, всякакъв опит за установяване на светска връзка с нея е обречен на провал.

— Престани да дрънкаш като глупак и се качвай горе — му казах, чувствайки, че нещата бяха отишли твърде далече. — Срещам се с госпожица Марлоу, за да събера впечатления за филмов сценарий. Господин Голд ми възложи да го напиша.

— Изненадан съм да го чуя, господине. Винаги съм мислил, че господин Голд е интелигентен човек. Никой, който е с всичкия си, не би се заел да прави филм на такава тема. Ако можете да ме извините, ще отида да оправя стаята ви.

Проследих умислен изпълненото му с достойнство излизане. Реално погледнато, той беше прав и все пак Голд определено беше обещал да направи филма. Отново взех писмата и ги отворих, гледайки с надежда за вест от студията. Нямаше такава и аз разбрах, че може би е малко рано да я очаквам. Отидох до писалището и проверих банковия си баланс. Изненадах се, че е толкова лош. След моментно колебание захвърлих квитанциите за дългове в кошчето за отпадъци. Плащанията ще трябва да почакат. След това се обадих на Мерл Бенсинджър — моята агентка.

— Слушай, Мерл — й казах веднага щом се обади, — какво става с „Проверка в дъжда“? Не съм получил отчисленията за тази седмица.

— Тъкмо ти пишех за това, Клайв — отговори тя. — Мерл говореше с ясен метален глас, който ми се струваше малко силен по телефона. — Артистите имат едноседмична почивка. Мисля, че я заслужават, горкичките. Играха двадесет седмици без прекъсване.

— Значи докато те се забавляват, аз трябва да гладувам? — казах сърдито. — Нещо друго не е ли постъпвало? Нещо от книгите ми?

— Знаеш, че до септември няма да има нищо, Клайв. — Звучеше разтревожено. — „Селик“ не правят балансите си преди септември…

— Зная, зная — подех рязко. — Е, щом не можеш да направиш нищо за мен, Мерл, поне чуй новините. Голд ми предложи договор. Трябваше да ти кажа преди това. Очертах му един сюжет преди няколко седмици и той предложи петдесет хиляди долара за него.

— О, но това е чудесно. — Гласът й прозвуча по-ясно и още по-метално. — Искаш ли да се заема с подробностите?

— Предполагам, че да — казах с известно колебание.

Десет процента означаваха, че ще трябва да се разделя с пет хиляди долара, но Мерл си знаеше работата и ако Голд имаше намерение да опита някаква измама, та щеше да се справи с него.

— Да, най-добре се заеми. Щом получа кореспонденцията, ще ти я изпратя.

— Как върви новата книга?

— Остави новата книга. Точно сега на главата ми е Голд.

— Но, Клайв — гласът й издаваше тревога, — в „Селик“ я очакват до края на месеца.

— Тогава ще трябва да почакат — отвърнах. — Казвам ти, че съм зает.

Получи се малка пауза, след което тя попита:

— Но не си ли я започнал още?

— Не, не съм. По дяволите „Селик“. Сега мисля за петдесетте хиляди на Голд.

— Ще трябва да кажа на господин Селик. Той ще бъде много разочарован. Те вече са обявили излизането й, Клайв.

— Кажи на когото искаш. Хич не ми пука. Кажи и на президента, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, но за Бога, Мерл, не ме занимавай с главоболията на Селик — озъбих се, внезапно нервиран от нея. — Предложението на Голд не е ли по-добро?

— Парите са повече, разбира се — отговори бавно тя, — но мина доста време, откакто си написал книга, и трябва да помислиш за името си.

— Ще имам грижата — уверих я аз. — Не се тревожи за името ми.

Тя си спомни нещо и каза:

— О, Клайв, имам предложение от „Дайджест“. Искат статия на тема „Жените в Холивуд“. Три хиляди долара. Хиляда и петстотин думи. Би ли желал да се заемеш?

Не се случваше често Мерл да ми предложи нещо. Стана ми приятно.

— Разбира се — казах. — За кога я искаш?

— Можеш ли да я напишеш днес? Задържах я известно време и сега е спешно.

Това до голяма степен разваляше предложението. Значи тя се беше опитвала да намери някой друг да я напише и до този момент не беше успяла.

— Ами добре. Остави я за мен. Ще пратя Ръсел да я донесе утре сутринта.

Казах довиждане и затворих.

Точно тогава влезе Ръсел, за да почисти масата.

— Трябва да напиша една статия за „Дайджест“ — обясних му. — Имам ли някакви срещи днес?

Ръсел обичаше да го питам за уговорките си.

— Обещахте да се видите с госпожица Селби в три часа, господине — каза той. — А довечера сте на вечеря с господин и госпожа Уилбър.

— Е, с госпожица Селби не е толкова важно. И без това е една проклета малка досадница. Кажи й, че ми се е наложило да напусна града. Ако следобедът ми е свободен, би трябвало да се справя. Ще вечерям със семейство Уилбър.

Оставих го да се тутка из дневната и се качих горе да се облека. Докато свърших, стана дванадесет без двадесет. Беше време да позвъня на Ева.

Дълго слушах сигнала, преди тя да отговори. Звучеше сънливо.

— Здравей — казах аз. — От леглото ли те вдигнах?

— Да, Клайв — каза тя. — Бях заспала дълбоко.

— Е, съжалявам, но виж колко е часът. Не се ли срамуваш от себе си?

— Никога не ставам преди дванадесет. Досега би трябвало да си разбрал.

Е, все пак поне навързваше по някое изречение, за разлика от друг път.

Поех дълбоко въздух и казах:

— Ева, ти не би ли желала да прекараш един уикенд с мен?

След продължителна пауза тя каза с равен, безразличен глас:

— Щом искаш.

— Можем да отидем на театър. Какво ще кажеш за този уикенд?

— Добре.

Ако можеше да прозвучи само малко по-ентусиазирано, помислих с яд, и казах, като се мъчех да прикрия разочарованието в гласа си:

— Отлично, къде би желала да вечеряме?

— Оставям на тебе да решиш.

Отново настъпи пауза, после тя каза:

— Но не трябва да бъде в… — и изброи смущаващ брой ресторанти и хотели, от което останах с отворена уста.

— Ами тогава не остава никакъв избор — възразих. — Например защо, по дяволите, да не можем да отидем в „Браун Дерби“?

— Просто не мога — каза тя.

Представих си как се задълбочават двете вертикални бразди над носа й.

— Както и в което и да е от другите заведения, за които ти казах.

— Добре тогава — казах, чувствайки, че ако настоявам повече, тя изобщо ще откаже да дойде. — Ще ти се обадя. Значи в събота ще се видим със сигурност?

— Добре.

Затвори телефона, преди да успея да кажа колко се радвам.