Джеймс Хадли Чейс
Ева (5)

Глава пета

Лоръл Кениън беше тясна улица с пръснати покрай нея къщи като в малките градове, отчасти скрити зад храсти и дървета.

Карах бавно по улицата, докато видях номера на Ева, изрисуван върху малка бяла врата. Спрях и слязох от колата.

Наоколо нямаше никого, а и самата къща изглеждаше дискретна. Веднага щом преминах през портата, високият жив плет ме скри от улицата. Тръгнах по пътеката, слизаща стръмно към входната врата, която от своя страна беше прикрита от вътрешна веранда. Прозорците от двете страни на вратата бяха закрити с кремави завеси от муселин. Трябваше да сляза надолу по няколко дървени стъпала, преди да се изравня с входната врата.

Чукалото на вратата представляваше железен пръстен, преминаващ през тялото на гола жена. Беше добра изработка и аз му се полюбувах няколко секунди, преди да почукам. Зачаках, съзнавайки, че сърцето ми бие от прикрито вълнение.

Почти веднага чух изщракването на електрическия ключ за осветлението и след това вратата се отвори. Висока, грубовата жена почти с моя ръст застана решително на прага.

Светлината от коридора ме обля, докато тя остана в сянка. Можех да почувствам как очите й пълзят по мен, след което, сякаш удовлетворена от видяното, тя се отмести встрани.

— Добър вечер, господине. Имате ли определена среща?

Пристъпвайки покрай нея в антрето, аз я огледах с любопитство. Беше жена на около четиридесет и пет с червено лице. Чертите й бяха остри, с остра брада, остър нос и малки блестящи очи. В усмивката й имаше точната доза дружелюбна сервилност.

— Добър вечер — казах аз. — Госпожица Марлоу тук ли е?

Почувствах остро смущение и раздразнение. Беше ми отвратително, че тази жена ме вижда и знае защо съм дошъл в гадната малка къщичка.

— Бихте ли минали оттук, господине?

Тя тръгна по коридора и отвори една врата.

Устата ми беше пресъхнала и усещах пулса си как биеше в слепоочията ми, когато влизах в стаята.

Не беше голяма стая. Точно срещу мен стоеше тоалетна масичка, оборудвана с многоъгълно огледало. На пода пред нея имаше дебел бял килим. От лявата страна на килима беше поставен малък скрин, върху който бяха наредени няколко миниатюрни стъклени животни. По-далече вдясно имаше евтин, боядисан в бяло гардероб. Голямо легло-диван, покрито със седефено-розово покривало, заемаше останалото пространство.

Ева стоеше до празната камина. До нея имаше малък фотьойл и нощна масичка с лампион и няколко книги.

Тя носеше същия син халат с къси ръкави и лицето й бе неподвижно под грижливо поставения грим.

Вгледахме се един в друг.

— Здравей — усмихнах й се аз.

— Здравей.

Лицето й не се промени, не помръдна. Това беше изпълнен с подозрение, студен поздрав.

Стоях, загледан в нея, леко смутен, озадачен, задето тя не показва никаква изненада, че отново ме вижда, и раздразнен от халата й. Но независимо от враждебната атмосфера кръвта препускаше във вените ми.

— Ето че се срещаме отново — казах малко несигурно. — Не си ли изненадана да ме видиш?

Тя поклати глава.

— Не… познах те по гласа.

— Обзалагам се, че не си — казах аз. — Майтапиш се.

Устните й се свиха.

— Познах те… освен това те очаквах.

Трябва да съм показал пълната си изненада, защото тя внезапно се разсмя. Напрежението спадна моментално.

— Очаквала си ме? — повторих аз. — Защо?

Тя погледна встрани.

— Няма значение.

— Но за мен има — настоях, минах покрай нея и седнах на фотьойла. Извадих табакерата си и й предложих цигара.

Веждите й скочиха нагоре, но тя взе.

— Благодаря — каза.

Подвоуми се и след това седна на леглото до мен.

Аз също си взех цигара, щракнах със запалката и когато тя се наведе напред да запали, казах:

— Кажи ми защо си ме очаквала.

Тя поклати глава:

— Нямам намерение.

Изпусна дим през ноздрите и огледа неловко стаята. Беше в отбранителна позиция и аз инстинктивно почувствах, че е нервна и несигурна в себе си.

Наблюдавах я няколко секунди. Веднага щом усети очите ми върху лицето си, тя се обърна и ме погледна.

— Е? — каза остро.

— Жалко, че се гримираш по този начин. Не ти отива.

Тя моментално се изправи и се взря в огледалото над камината.

— Защо? — попита, вглеждайки се напрегнато в образа си. — Не изглеждам ли добре?

— Изглеждаш, но ще бъде още по-добре без цялата тая цапотия по лицето ти. Нямаш нужда.

Тя продължи да се гледа в огледалото.

— Без грим ще изглеждам като плашило — кача сякаш на себе си, а след това се обърна към мен и се намръщи.

— Някой казвал ли ти е, че си интересна жена? — попитах, преди да успее да заговори. — Имаш характер, а това е повече, отколкото притежават много жени.

Устата й се сви и тя седна. За миг я бях заварил неподготвена, но сега маската се беше появила отново на лицето й.

— Не си дошъл тука, за да ми кажеш, че съм интересна, нали?

Усмихнах й се.

— Защо не? Ако никой не ти го е казвал преди това, значи е крайно време някой да го направи. Аз обичам да отдавам дължимото на жените.

Тя изтърси в камината пепелта от цигарата. Направи го с нервно, раздразнено движение и аз разбрах, че тя не знае какво да мисли за мен. Докато можех да я държа в това състояние, инициативата щеше да бъде моя.

— Няма ли да се извиниш за това? — докоснах раната на челото си.

Тя каза точно, което очаквах:

— Защо да се извинявам? Заслужи си го.

— Предполагам, че да — засмях се. — Следващия път ще трябва да внимавам. Харесвам жените с характер. Съжалявам за начина, по който се държах, но исках да видя каква ще бъде реакцията ти. — Засмях се отново. — Не очаквах да я почувствам.

Тя ме изгледа с недоверие, усмихна се и каза:

— Понякога ме прихващат… но ти си го заслужи.

— Все така ли се отнасяш с мъжете?

Тя се наежи.

— Все как?

— Да ги удряш по главата, ако те дразнят.

Този път тя се закиска.

— Понякога.

— Вече не ми се сърдиш?

— Не.

Наблюдавах я. Както седеше, главата й се отпусна напред, а слабите й рамене се прегърбиха. Отново рязко погледна към мен, когато усети очите ми върху себе си.

— Не ме зяпай така — каза с раздразнение. — Защо дойде?

— Харесва ми да те гледам — отговорих, отпуснах се във фотьойла и се почувствах напълно спокоен. — Не може ли да поговоря с тебе? Нещо странно ли намираш в това?

Тя се свъси. Виждах, че се колебае. Не можеше да реши дали само й губя времето, или съм тук професионално. Беше очевидно, че с мъка сдържа нетърпението си.

— Дошъл си тук само да разговаряме? — погледна ме тя, след което веднага отмести очи. — Не е ли това губене на време?

— Не мисля. С тебе ми е интересно, а освен това обичам да разговарям с привлекателни жени.

Тя погледна към тавана в израз на пресилен гняв.

— О, всички казват така — рече нетърпеливо. Това ме ядоса.

— Ако не възразяваш, не бих желал да бъда причисляван към анонимното „всички“ — казах сприхаво.

Тя изглеждаше изненадана.

— Имаш много добро мнение за себе си, нали?

— Защо не? — Сега беше мой ред да бъда нетърпелив. — В края на краищата кой би повярвал в мен, ако аз самият не си вярвам?

Лицето й потъмня.

— Не харесвам суетни мъже.

— Ти нямаш ли добро мнение за себе си?

Тя категорично поклати глава.

— Откъде накъде?

— Надявам се, че не си просто поредната жена е комплекс за малоценност?

— Много ли такива познаваш?

— Доста. От това ли страдаш?

Тя се загледа в празната камина с внезапно помръкнало изражение.

— Предполагам.

След това вдигна подозрително очи.

— Мислиш ли, че това е смешно?

— Как ти хрумна? По-скоро мисля, че е трогателно, защото нямаш причина.

Тя въпросително повдигна вежди.

— Защо да нямам?

В този момент знаех, че е несигурна в себе си и заинтересувана да знае какво мисля за нея.

— Би трябвало да можеш да си отговориш, ако се размислиш за себе си. А моето първо впечатление за тебе… не, няма значение, не мисля, че ще ти го кажа.

— Хайде — подкани ме тя. — Искам да знам. Какви са първите ти впечатления от мен?

Загледах я изпитателно, сякаш правех внимателна преценка на качествата й. Тя отвърна на погледа ми, чувствайки се неловко, но все пак с желание да разбере. Толкова много бях мислил за нея през последните два дни, че отдавна бях прескочил първоначалните си впечатления.

— Щом наистина искаш да знаеш — започнах с привидно нежелание, — но не мисля, че ще ми повярваш.

— О, хайде де — каза тя нетърпеливо, — не увъртай.

— Добре. Бих казал, че си жена със забележителен характер, независима до определена степен, с горещ темперамент и силна воля, необикновено привлекателна за мъжете и, колкото и да е странно, точна в чувствата си.

Тя ме гледаше с недоверие.

— Чудя си на колко ли жени си го казвал това? — подхвърли тя, но видях, че тайно е доволна.

— Не много… на нито една, погледнато като цяло. Не съм срещал друга жена с всички тези качества освен теб. Но аз, разбира се, все още не те познавам, нали? Може би греша… това са просто първи впечатления.

— Намираш ли, че съм привлекателна?

В този момент беше напълно сериозна.

— Едва ли щях да съм тук, ако не беше. Разбира се, че си привлекателна.

— Но защо? Не съм хубава. — Тя отново се изправи и погледна в огледалото. — Мисля, че изглеждам ужасно.

— О, не, не е така. Ти имаш характер и индивидуалност. Това е много по-добре от първичната хубост. Има нещо необикновено в теб. Може би точната дума е магнетично.

Тя сви ръце върху малките си плоски гърди.

— Мисля, че си ужасен лъжец — каза с гняв в очите. — Нали не смяташ, че вярвам на всичките тези излияния? Какво точно искаш? Никой не идва тука, за да ме четка по такъв начин.

Изсмях се на това.

— Не се сърди. Знаеш ли, съжалявам те. Положително имаш силен комплекс за малоценност. Няма значение, може би някой ден ще ми повярваш.

Обърнах се, за да разгледам книгите на нощната масичка. Имаше няколко детективски романа от най-масовите, опърпан екземпляр от „Да имаш и да нямаш“ от Хемингуей и книгата на Торн Смит „Нощният живот на боговете“. Помислих си, че подборът беше твърде странен.

— Много ли четеш? — попитах, съзнателно променяйки темата.

— Когато намеря хубава книга — отвърна тя объркана.

— Чела ли си „Ангелите в траур“? — попитах, назовавайки първата си книга.

Тя неспокойно отиде до тоалетната маса.

— Да… не ми хареса много.

Взе тампона и напудри брадичката си.

— Така ли? — Бях разочарован. — Бих желал да ми кажеш защо.

Тя сви рамене.

— О, просто така.

Тя остави тампона, огледа се в огледалото и след това се върна при камината. Беше неспокойна, нетърпелива и леко отегчена.

— Но все пак трябва да има причина. Намираш ли, че е скучна?

— Не си спомням. Чета толкова бързо, че никога не си спомням какво точно съм чела.

— Ясно… както и де е, важното е, че не си я харесала.

Подразних се от това, че не можа да си спомни книгата ми. Бих желал да разговарям с нея за произведението си и да видя реакциите й, даже и да не й харесваше. Започнах да разбирам, че воденето на нормален разговор с нея щеше да е трудно. Докато се опознаехме — а аз бях решил, че ще се опознаем, — темите на разговор бяха неумолимо малко. До този момент не бяхме намерили нищо общо.

Тя стоеше и ме гледаше с подозрение, а след това отново седна на леглото.

— Е — каза отегчено. — Сега какво?

— Разкажи ми нещо за себе си.

Тя сви рамене и направи лека гримаса.

— Няма нищо за разказване.

— Разбира се, че има — наведох се напред и взех дланта й в моята. — Омъжена ли си, или това е за заблуда?

Завъртях тесния златен сватбен пръстен на пръста й.

— Омъжена съм.

Бях малко изненадан.

— Той хубав ли е?

Тя погледна встрани.

— Ъхъ.

— Много хубав?

Тя измъкна ръката си.

— Да… много хубав.

— И къде е?

Рязко обърна глава:

— Не е твоя работа.

Засмях се.

— Добре де, не се впрягай. Трябва да кажа, че когато се нервираш, изглеждаш доста впечатляващо. Как получи тези две бразди над носа?

Тя скочи веднага и се погледна в огледалото.

— Грозни са, нали? — каза, опитвайки се да заличи бръчките с върховете на пръстите.

Хвърлих поглед на часовника върху полицата. Бях прекарал в стаята точно четвърт час.

— Тогава не би трябвало да се мръщиш толкова — казах и станах. — Защо не се отпуснеш?

Тръгнах към нея и в този момент обърканото, или по-скоро тревожно изражение изчезна от очите й и се смени с увереност и скрито забавление. Тя развърза шнура на халата и тънките й пръсти докоснаха копринения илик, през който минаваше единственото копче, държащо халата затворен.

— Трябва вече да си тръгвам — красноречиво погледнах часовника.

Самоувереността й изчезна, ръцете й се отпуснаха. Радвах се, че бях решил да не й давам среща на неин терен. Докато се държах различно от другите мъже, които я посещаваха, бях сигурен, че ще привличам вниманието и ще я държа в неведение относно моята личност.

— Бих желал да говорим за теб, когато имаш време — казах и се усмихнах. — Може би ще ти бъда полезен, що се отнася до комплекса ти за малоценност.

Като минавах покрай скрина, плъзнах две десетачки между стъклените животни. Едно от тях — модел на Бамби от героите на Дисни — падна на хълбок.

Видях я да поглежда бързо към парите, след което отклони очи встрани. Намусеното изражение изчезна от лицето й.

— Мислиш ли, че някога ще те видя в нещо друго освен в този халат? — попитах я на вратата.

— Може би — каза тя безизразно. — Обличам и други неща.

— Някой ден може би ще трябва да ме оправиш. И не забравяй, когато се обадя следващия път, да не си слагаш грим. Не ти отива. А сега довиждане — и отворих вратата.

Тя ме настигна.

— Благодаря за… за подаръка — каза, усмихвайки се.

Поразително, колко различна изглеждаше, когато се усмихваше.

— Няма за какво. Между другото, името ми е Клайв. Може ли да ти се обадя скоро?

— Клайв? Но аз познавам още двама Клайвовци.

През последния четвърт час напълно бях забравил, че е жена, достъпна за всеки, и тази забележка ме прободе неприятно.

— Е, съжалявам. В края на краищата това ми е името. Имаш ли други предложения?

Тя почувства раздразнението ми и леко се намръщи:

— Обичам да знам кой ще идва.

— Разбира се — казах саркастично. — Какво ще кажеш за Кларънс или Ланселот, или Арчибалд?

Тя се изкиска, погледна ме изпитателно.

— Добре де. Ще те позная по гласа. Довиждане, Клайв.

— Чудесно. Скоро ще дойда пак да те видя.

— Марти… — извика тя.

Едрата грубовата жена се появи от съседната стая. Тя застана в очакване, хванала ръцете си, с едва доловима насмешка в очите.

— Скоро ще ти се обадя — казах и последвах жената по коридора.

— Приятна вечер, господине — каза тя при вратата.

Кимнах и тръгнах нагоре по пътеката към бялата дървена портичка. Когато стигнах до колата, спрях и се обърнах назад към къщата. Във вечерния сумрак тя изглеждаше като всяка друга от малките къщички, разпръснати по страничните улици на Холивуд.

Запалих двигателя и отидох в един бар близо до Вайн Стрийт, откъдето се виждаше „Браун Дерби“. Внезапно се почувствах сразен и имах нужда да изпия нещо.

Негърът-барман се захили весело срещу мен. На силната електрическа светлина зъбите му блестяха като клавиши на пиано.

— Добър вечер, господине — подпря той големите си ръце на бара. — Какво ще бъде тази вечер?

Поръчах чист скоч и го занесох на една маса, отдалечена от бара. В заведението имаше само няколко души, от които не познавах никого. Бях доволен, защото исках да помисля. Отпуснах се на стола, отпих малко от уискито и запалих цигара.

След като размишлявах известно време, реших, че съм прекарал интересен, макар и скъп четвърт час. Първият ход в играта беше мой. Ева беше озадачена, и почти бях сигурен, заинтригувана. Искаше ми се да чуя какво е казала на Марти, след като бях си тръгнал. Тя беше достатъчно проницателна, за да се досети, че играя някаква игра, но с нищо не й бях подсказал каква.

Бях събудил любопитството й. Бях говорил за нея, а не за себе си, което трябва да е било необичайно за нея. Мъжете, с които тя вероятно се срещаше, със сигурност биха говорили продължително време за себе си. Нейният комплекс за малоценност беше интересен. Вероятно се дължеше на страх от бъдещето. Тя имаше нужда да й бъде вдъхвана увереност в себе си. Ако разчиташе на занаята си за печеленето на пари, това обясняваше нейното безпокойство за външния й вид. Не беше млада. Не беше и стара, разбира се, но даже и да беше на тридесет и три, а според мен бе на повече, в нейната игра точно това беше възрастта, в която жената започваше да се безпокои.

Довърших уискито си и запалих цигара. С това наруших потока на мислите си и започнах почти против волята си да разглеждам собствената си съвест.

Очевидно нещо се беше случило с мен. Допреди няколко дни идеята да създам връзка с проститутка щеше да бъде немислима. Винаги съм се отвращавал от мъжете, които ходеха с такива жени. Всичко при тях ме отблъскваше. И въпреки това бях прекарал четвърт час с една от тези жени, отнасяйки се с нея, както се отнасях с другите си приятелки. Всъщност даже бях оставил колата си пред къщата й, която вероятно е известна в квартала, така че всеки можеше да я разпознае, и бях си платил за привилегията да проведа един напълно безсмислен разговор.

За мен беше нещастие да общувам с блестящи и талантливи хора. Знаех, че съм боклук в сравнение с тях. Но Ева никога не бе познала успеха. Тя не притежаваше никакъв талант и беше социална отрепка. Тя беше единствената жена, която бих могъл истински да покровителствам. Въпреки влиянието си върху мъжете, силната си воля и студеното безразличие, тя беше за продан. Щом имах пари, аз бях нейният господар. Сега разбрах, че за да не загубя изцяло доверие в себе си, за мен беше от основно значение да имам такъв компаньон, който в морално и социално отношение да стои по-ниско от мен.

Колкото повече мислех за това, толкова по-ясно ми ставаше, че ще трябва да напусна „Трий Пойнт“. Имах намерение да прекарвам много време с Ева. Живеенето толкова далеч от нея нямаше да улесни нашите срещи. Трябваше да се откажа от „Трий Пойнт“.

Загасих цигарата си и намерих обществен телефон. Обадих се в апартамента си.

Гласът на Ръсел се разля по линията:

— Жилището на господин Търстън.

— Ще мина по някое време тази вечер — казах му аз. — Има нещо, което искам да направиш. Ще намериш там някъде една от моите книги — „Цветя за госпожата“. Искам веднага да я изпратиш по куриер на госпожица Ева Марлоу. Без никаква картичка и нищо, което да показва кой я е изпратил. — Продиктувах му адреса. — Би ли направил всичко това?

Той каза, че ще го направи, и ми се стори, че долавям едва забележима нотка на неодобрение в гласа му. Той харесваше Керъл и винаги се отнасяше с неодобрение към всяка друга от жените, които познавах. Окачих слушалката, преди да успее да изрази мнение, за което твърде го биваше. След това напуснах бара и отидох в „Браун Дерби“.