Джеймс Хадли Чейс
Ева (4)

Глава четвърта

Истина е, ако се каже, че повечето хора водят два живота — нормален и таен. Обществото, разбира се, е в състояние да даде преценка за характера на човека, съдейки по неговия нормален живот. Ако все как допусне грешка и тайният му живот стане обществено достояние, тогава го преценяват по собствените си стандарти за секретност и в повечето случаи за наказание бива отлъчен от обществото. Независимо от това, той е все още същият човек, който до преди малко е получавал аплодисментите на Обществото. Или поне същият с единствената съществена разлика: бил е разкрит.

Досега, благодарение на абсолютната ми искреност, вие може би сте стигнали до заключението, че съм изключително неприятна личност. Дори може да сте решили, че съм неетичен, безчестен, празен и че не струвам нищо. Тези заключения не се дължат на вашата проницателност или лични възприятия, изцяло на моята откровеност.

Ако ме бяхте срещнали в обществото, ако бяхте станали мой приятел, щяхте да ме намерите приемлив като всеки от приятелите си, защото щях да внимавам винаги да съм в най-добра светлина, когато съм във вашата компания.

Не бих се притеснявал заради такова елементарно нещо, ако не съществуваше фактът, че вие може би ще се зачудите защо ме е обичала Керъл. Даже и сега си спомням за нея с чувство на дълбока привързаност. Тя беше човек с изключителна честност и искреност. Не бих желал да я приравнявате към мен заради това, че ме е обичала.

Керъл знаеше само тази част от моята природа, която аз предпочитах да й показвам. Към края на нашата връзка обстоятелствата вече толкова трудно се поддаваха на контрол, че в последна сметка тя откри моите слабости. Но до този момент аз успявах да я изпързалям толкова успешно, колкото и вие хората, които ви обичат.

Именно защото Керъл винаги проявяваше разбиране и симпатия, след двудневен престой в „Трий Пойнт“, последвал нощта, когато за първи път срещнах Ева, аз заминах за Холивуд да я видя.

Автосервизът в Сан Бернардино се беше погрижил за автомобила ми. Там ми бяха казали, че са прибрали и „Пакарда“. Когато карах по планинския път от езерото Биг Беър, срещнах група мъже, които оправяха повредата на пътя. Почти бяха разчистили препятствията, но въпреки това минах с известни затруднения. Бригадирът ме познаваше и разпореди да наредят дъски върху меката земя, та работниците на практика пренесоха колата на ръце.

Пристигнах в апартамента на Керъл в близост до Сънсет Стрийт около седем часа. Франсез, прислужницата й, ми каза, че тя току-що се е прибрала от студията и сега се преоблича.

— Но, моля ви, влезте, господин Търстън — каза тя, цялата в усмивки. — Няма да се забави повече от няколко минути.

Последвах обилните й форми във всекидневната на Керъл. Беше една приятна стая, модерна и спокойна, а скритото осветление предразполагаше към почивка. Разхождах се из нея, докато франсез ми приготви уискито. Тя винаги се суетеше около мен и Керъл веднъж ми каза на смях, че Франсез ме смята за най-видния й посетител.

Седнах и започнах да се любувам на стаята. Беше семпло обзаведена. Столовете и голямото канапе бяха тапицирани със сива кожа, а завесите имаха цвета на вино.

— Всеки път, когато идвам в тази стая — казах аз, вземайки уискито, което Франсез ми предложи, — ми харесва все повече. Трябва да помоля госпожица Раи да ми извади някои модели за моето жилище.

Керъл влезе, докато говорех. Беше с бял халат, хванат в кръста с широк червен колан с висящи краища, а косата й свободно се спускаше по раменете.

Помислих си, че изглежда доста добре. Тя не беше красавица — поне според холивудските норми. Когато влизаше, ми напомни Хепбърн. Имаше същото телосложение, в което всичко се съчетаваше добре и точните неща бяха на точните им места. Тенът й беше блед и подчертаваше аленочервените й устни, а кожата на лицето й сякаш беше опъната твърде много, очертавайки костната структура. Очите й — най-хубавото у нея — бяха големи, интелигентни и живи.

— О, здравей, Клайв — каза тя весело, приближавайки се бързо през стаята. Държеше цигара с осемнадесетинчово цигаре. Дългото цигаре беше единствената й маниерност. Беше хитро, защото подчертаваше красивите й длани и китки. — Къде се загуби през последните три дни? — Тя се спря и погледна въпросително към охлузеното ми чело. — Какво си правил?

Хванах ръцете й.

— Бих се с една дива жена — казах, гледайки я с усмивка.

— Трябваше да се досетя — подметна тя и погледна към ставите на ръцете ми, все още обелени от ударите, които бях нанесъл на Бароу. — Трябва да е била много дива жена.

— О, наистина беше — казах и я поведох към канапето. — Най-дивата жена в Калифорния. Дойдох чак от „Трий Пойнт“ специално да ти разкажа за нея.

Керъл се намести в ъгъла на канапето и подгъна крака под себе си.

— Мисля, че искам уиски със сода — каза на Франсез. Малка част от нейната веселост беше изчезнала от погледа й. — Имам чувството, че господин Търстън възнамерява да ме шокира.

— Глупости — отговорих. — Надявам се да ти е интересно, но това е всичко. Шокираният съм аз. — Седнах до нея и взех ръката й. — Много ли работи днес? Имаш сенки под очите. Те ти отиват, разбира се, но означават ли сълзи на трудово удовлетворение, или накрая и ти си го ударила на разврат?

Керъл въздъхна.

— Имах много работа. Нямам никакво време за разврат, а пък съм и сигурна, че няма да се справя. Никога не съм била добра в нещо, което не ме интересува.

Тя пое чашата си от Франсез и й благодари с усмивка.

Франсез се оттегли.

— А сега — продължи тя, — разкажи ми за твоята дива жена. Влюбен ли си в нея?

Погледнах я остро.

— Защо мислиш, че трябва да се влюбвам във всяка жена, която срещам? Влюбен съм в тебе.

— Така де. — Тя ме потупа по ръката. — Трябва да помня това. Само че след като не те видях три дни, започнах да се чудя дали не си ме изоставил. Значи не си влюбен в нея?

— Не ставай досадна, Керъл — казах. Не ми харесваше настроението й. — Със сигурност не съм влюбен в нея.

Намествайки се между възглавниците, й разказах за бурята, Бароу и Ева. Но не й казах всички подробности.

— Ами добре, продължавай — поощри ме тя, докато аз мълчаливо опипвах с пръсти раната на челото си. — След като те подреди така, какво направи? Заля те с вода или изчезна с портфейла ти?

— Изчезна, но без портфейла ми. Не взе нищо… не беше такъв човек. Недей да я съдиш погрешно, Керъл, тя не е обикновена измамница.

— Те рядко са — усмихна ми се Керъл.

Пропуснах го покрай ушите си.

— Докато съм бил в безсъзнание, трябва да се е облякла, събрала си е багажа и е заминала в бурята. А това все пак е нещо — навън валеше и духаше като в ада.

Керъл изучаваше лицето ми.

— В края на краищата, Клайв, дори измамниците имат гордост. Ти си се държал твърде гадно с нея. Аз някак й се възхищавам за това, че те е фраснала по самонадеяната глава. Имаш ли предположения кой е бил мъжът?

— Бароу? Нямам представа. Изглеждаше като пътуващ търговец. Типичният боклук, който би платил на жена, за да излезе с него.

Не бях казал на Керъл, че съм дал на Бароу сто и десет долара. Не мислех, че ще може да ме разбере в тази част от историята.

— Предполагам, че не си искал да се отървеш от него, за да можеш да си побъбриш насаме с дамата?

Внезапно се почувствах ядосан, че тя се беше добрала до истината толкова бързо.

— Наистина, Керъл — казах остро, — такъв тип жени не ме привличат. Не ставаш ли малко смешна?

— Извинявай. — Тя тръгна разсеяно към прозореца.

Получи се пауза, след което тя продължи:

— Питър Тенет каза, че ще намине. Ще вечеряш ли с нас?

Сега съжалявах, че й разказах за Ева.

— Не тази вечер — казах, — много съм зает. Той ще дойде да те вземе ли?

Не бях зает, но в главата ми се оформяше една идея и исках да разполагам с вечерта си.

— Да, но нали го знаеш Питър… винаги закъснява.

Познавах Питър Тенет твърде добре. Той беше единственият от приятелите на Керъл, който ми създаваше комплекс за малоценност. Но аз го харесвах. Беше голяма работа. Разбирахме се добре, но той притежаваше твърде много способности за мен. Беше продуцент, режисьор, сценарист и технически съветник, взети заедно. Всичко, с което се беше захващал, поне досега беше завършвало с успех. Притежаваше качествата на магьосник и беше номер едно в студиите. Не ми се мислеше колко изкарва годишно.

— Наистина ли не можеш да дойдеш? — попита Керъл малко тъжно. — Би трябвало по-често да се срещаш с Питър. Той би могъл да направи нещо за тебе.

Напоследък Керъл беше започнала често да ми предлага различни хора, които биха могли да ми предложат нещо. Дразнеше ме защо тя ще си мисли, че имам нужда от помощ.

— Да направи нещо за мене? — повторих и се засмях насила. — Какво, за Бога, би могъл да направи той за мен? Виж, Керъл, аз се оправям съвсем добре… нямам нужда от помощ.

— Извинявай отново — каза Керъл от прозореца, без да се обръща. — Изглежда, тази вечер казвам само погрешни неща, нали?

— Вината изобщо не е твоя — приближих се до нея. — Все още имам главоболие и съм изнервен.

Тя се обърна.

— Какво правиш, Клайв?

— Какво правя? Ами, отивам на вечеря. Моите — моите издатели…

— Нямам предвид това. Върху какво работиш? Вече от два месеца си в „Трий Пойнт“. Какво става?

Това беше единствената тема, която исках да избегна с Керъл.

— О, един роман — казах безгрижно. — Вече довършвам схемата. Следващата седмица започвам сериозна работа. Недей да изглеждаш така разтревожена — опитах се да се усмихна успокоително.

Невероятно трудно беше човек да излъже Керъл.

— Радвам се за романа — каза тя с помръкнал поглед, — но ми се искаше да е пиеса. С роман не можеш да изкараш много, нали така, Клайв?

Повдигнах вежди.

— Не знам… филмови права… права за сериали… може би „Колиър“ ще го вземат. Те платиха на Имграм петдесет хиляди долара за правата върху сериала.

— Имграм написа страхотна книга.

— Аз също имам намерение да напиша страхотна книга — казах аз. Дори и на мен това ми прозвуча малко неубедително. — След време ще напиша още една пиеса, но сега ми е дошла тази идея за книгата и не бих желал да я изоставя.

Имах неприятното усещане, че ще ме попита за какво става въпрос в тази книга. Ако го беше направила, щеше да ме хване натясно, но в този момент влезе Питър и за първи път бях доволен от прекъсването.

Питър беше един от малкото успели англичани в Холивуд. Той все още си шиеше дрехите в Лондон и характерната за Саквил Стрийт кройка беше точно за английския тип фигура: широка в раменете и стесняваща се надолу към бедрата.

Тъмното му замислено лице просветна, когато видя Керъл.

— Още не си се облякла? — каза той и пое ръката й. — Но изглеждаш много хубава. Сигурна ли си, че не си твърде уморена, за да излезеш тази вечер?

— Разбира се, че не съм — отговори Керъл с усмивка.

Той хвърли поглед към мен.

— Как си, драги?

Ръкувахме се.

— Не е ли чудесна?

Казах, че наистина е, и забелязах въпроса в очите му, когато видя челото ми.

— Дай му нещо за пиене, Клайв, докато се обличам — помоли Керъл. — Няма да се забавя. — Тя се обърна към Питър. — Нещо се е вкиснал… няма да вечеря с нас.

— О, но ти трябва… все пак имаме повод, нали, Керъл?

Керъл безпомощно поклати глава:

— Ще вечеря с издателите си… Не го вярвам, но предполагам, че ще е по-добре да бъда тактична и да се преструвам, че вярвам. Виж му главата… бил се е с някаква дива жена. — Тя се засмя, обръщайки се към мене. — Разкажи му, Клайв… той може да го възприеме като сценарий.

Питър достигна преди мен до вратата. Той я отвори.

— Не бързай — каза. — Чувствам се много спокоен тази вечер.

— Но аз съм гладна — възрази Керъл. — Нека да не закъсняваме много.

И тя изтича от стаята.

Питър се приближи до малкото барче в далечния ъгъл на стаята, където аз си приготвях още едно питие.

— Значи си се бил, така ли? — попита той. — Доста неприятно охлузване си получил.

— Няма значение — казах аз. — Какво ще пиеш?

— Малко уиски вероятно. — Облегна се на бара и извади цигара от тежка златна табакера. — Керъл съобщи ли ти новината?

Подадох му бърбън с вода.

— Не… каква новина?

Питър повдигна вежди.

— Странно дете… чудя се защо…

Той запали цигарата си.

Изпитах внезапно усещане, че потъвам.

— Каква новина? — повторих, като го гледах втренчено.

— Дадоха й сценария на годината. Беше уредено тази сутрин… романа на Имграм.

Разплисках уиски върху полирания барплот. Чувайки това от него, се почувствах разбит. Разбира се, знаех, че не бих могъл да се справя с темата на Имграм. Беше твърде голяма за мен, но ми дойде като удар, когато чух, че хлапачка като Керъл бе натоварена да прави сценария.

— Но това е страхотно — казах, като се мъчех да изглеждам доволен. — Четох го в „Колиър“. Голяма работа е. Ти ли си продуцент?

Той кимна.

— Да, има най-различни ракурси. Точно такова нещо търсех. Разбира се, имах желание Керъл да прави сценария, но не мислех, че Голд ще се съгласи. След това, докато аз си мислех как най-добре да го убедя, той всъщност ме извика, за да ми каже, че го възлага на нея.

Излязох иззад бара и занесох чашата си до канапето. Радвах се, че имаше къде да седна.

— Какво ще означава това?

Питър сви рамене.

— Ами, разбира се, договор… повече пари… професионален авторитет… и нови шансове, ако се справи добре. — Той отпи от уискито си. — А тя ще се справи, разбира се. Много е талантлива.

Започвах да мисля, че всеки в тази игра притежаваше талант, с изключение на мен.

Той се приближи и се отпусна на фотьойла. Изглежда, беше усетил, че новината ме разтърси.

— Върху какво работиш сега?

Започнах да се уморявам от този интерес към моята работа.

— Роман — казах кратко. — Нищо, което би те заинтересувало.

— Жалко. Бих желал да филмирам нещо твое. — Той протегна дългите си крака. — Отдавна възнамерявам да поговоря с тебе. Мислил ли си някога да работиш при Голд? Бих могъл да те представя.

С подозрение си помислих дали Керъл не го е обработвала.

— Какъв е смисълът, Питър? Ти ме познаваш. Аз не мога да работя за никого. Според това, което ми е казвала Керъл, работата в твоята студия е един изтънчен ад.

— Но и големи пари — каза Питър, вземайки питието, което му бях дал. — Помисли върху това и не се бави много. Публиката има къса памет, а Холивуд — още по-къса.

Той не ме гледаше, но имах усещането, че беше нещо повече от обикновен разговор. Беше почти предупреждение.

Запалих цигара и се замислих. Има нещо, което никога не се казва на другите писатели или на продуцентите в Холивуд. Не им казваш, че са ти свършили идеите. Те и без това достатъчно бързо го откриват.

Знаех, че ако се върна в „Трий Пойнт“, щеше да се случи същото, което се беше случило през изминалите два дни. Щях да мисля за Ева. Не бях преставал да мисля за нея, откакто се свестих на пода в празната хижа с грейналите през завесите слънчеви лъчи. Опитвах се да я изтрия от съзнанието си, но не успявах. Тя беше там, в спалнята ми, седеше с мен на верандата, взираше се в мен от празния лист на пишещата машина.

Накрая стана толкова тежко, че трябваше да поговоря с някого за нея. Това е причината, поради която дойдох в Холивуд, за да видя Керъл. Но когато започнах да говоря, установих, че не мога да й кажа нещата, които наистина мъчеха съзнанието ми. Не можех да кажа и на Питър. Не можех да им кажа какво изпитвам към Ева. Щяха да ме помислят за луд.

Може би бях луд. Имах възможността да избирам измежду двадесетина интелигентни и привлекателни жени. Имах Керъл, която ме обичаше и означаваше всичко за мен. Но това ми се струваше недостатъчно. Трябваше да хлътна по една проститутка.

Може би „хлътвам“ не беше точната дума. Бях седял на терасата предишната нощ с бутилка скоч до мен и се бях опитвал да си го обясня. Ева беше наранила моята гордост. Студеното й безразличие представляваше предизвикателство за мен. Чувствах, че тя живее в някаква каменна крепост и аз ще трябва да атакувам тази крепост и да срина стените й.

Когато дойдох до тези заключения, вече се бях наквасил твърде добре, но си навих на ума, че трябва да я завладея. Всички жени, с които се бях забавлявал в миналото, бяха твърде леснодостъпни. Исках нещо, което да ме накара наистина да си покажа зъбите. Ева щеше да ми даде тази възможност. Тя щеше да е трудна и мисълта за това ме възбуждаше. Щеше да бъде състезание без никакви забрани и ограничения. Тя не беше невинното малко същество, което можех да смачкам без усилие. Тя подсъзнателно беше хвърлила предизвикателството и аз възнамерявах да го приема. Нямах никакви съмнения относно крайния резултат. Нито се замислях какво ще стане, след като я превзема с щурм. Това щеше да се подреди от само себе си, когато му дойдеше времето.

Рязко прекъснах мислите си, щом Керъл влезе. Беше се преоблякла в леденосиня вечерна рокля, върху която носеше късо палто от хермелин.

— Защо не ми каза? — попитах, скачайки на крака. — Ужасно съм доволен и се гордея с тебе, Керъл.

Тя ме погледна изпитателно.

— Вълнуващо е, нали, Клайв? Не би ли желал да дойдеш сега вече… би трябвало да го отпразнуваме.

Исках, но имах нещо по-важно, което трябваше да направя. Ако бяхме сами, щях да отида с нея, но с Питър не ми беше съвсем точно.

— Ще се присъединя към вас по-късно, ако мога. Къде ще вечеряте?

— В „Браун Дерби“ на Вайн Стрийт — каза Питър. — Колко ще се забавиш?

— Зависи — казах аз. — Както и да е, ако не дойда, ще се срещна с вас тук след вечеря… добре ли е?

Керъл сложи ръка върху моята.

— Би трябвало да е — каза тя. — Ще се опиташ, нали?

Питър се изправи.

— Ами добре тогава, да тръгваме. В нашата посока ли си?

— Обещах да се срещна с издателя си в осем — обясних аз. Беше седем и половина. — Имаш ли нещо против, ако остана тук още няколко минути? Бих желал да довърша питието си, а имам да направя и няколко телефонни обаждания.

— Не… хайде, Питър, да не му пречим на работата. — Керъл ми помаха с ръка. — Значи ще се видим? Ще се връщаш ли в „Трий Пойнт“ тази вечер?

— Мисля, че да, но ако закъснея много, ще отида в апартамента си, но утре бих желал да работя.

Когато излязоха, си сипах още едно уиски и взех телефонния указател. Имаше няколко фамилии Марлоу в него. След това с внезапно чувство на вълнение видях името й. Адресът беше някаква къща на Лоръл Кениън. Нямах представа къде е това.

Колебах се няколко секунди, след това вдигнах слушалката и набрах номера. Чух равномерното „бърр, бърр“ на звънеца, след това нещо изщрака и кръвта ми се разигра лудо.

Жена, която не беше Ева, каза:

— Ало?

— Госпожица Марлоу?

— Кой се обажда?

Гласът беше предпазлив.

Захилих се на телефона.

— Едва ли ще си спомни името ми.

Кратка пауза, след което жената каза:

— Мис Марлоу иска да знае какво желаете.

— Кажете на мис Марлоу да слезе за малко от коня — казах аз. — Препоръчаха ми да й се обадя.

Нова пауза, след което Ева се обади:

— Ало — каза тя.

— Може ли да дойда и да те видя?

Говорех тихо, за да не ме познае.

— Сега ли?

— След половин час.

— Предполагам, че може. — Гласът й звучеше озадачено. — Познавам ли те?

Помислих си, че е страхотен разговор.

— Не след дълго ще се запознаем — казах и се засмях.

Тя също се засмя. Смехът й звучеше добре по телефона.

— Тогава най-добре идвай — каза тя и затвори.

Оказа се толкова просто и лесно.