Джеймс Хадли Чейс
Ева (21)

Глава двадесет и първа

Една история никога не свършва.

Хвърляте камък в някое езеро и след секунди той изчезва. Но това не е всичко. Вашето действие се отразява върху повърхността на езерото и кръгове от малки вълнички започват да се образуват на мястото, където камъкът е паднал във водата. Тези кръгове постепенно се разширяват, докато цялата повърхност на езерото започне леко да се люлее. Минава много време, докато водата се успокои отново.

Седя зад пишещата машина в мизерната си стая и гледам през прозореца към крайбрежната улица на този малък град на тихоокеанското крайбрежие. Ръсел търпеливо ме чака, за да започнем работа, но днес не бързам да се присъединя към него.

Имаме лодка и през последната година сме прекарали стотици туристи до веригата от малки островчета, следващи бреговата линия. Аз управлявам лодката, а Ръсел седи на носа и разказва на туристите истории за разбойници и контрабандисти на алкохол, които са се навъртали по тези места преди много години. Туристите, изглежда, харесват Ръсел, а той, от своя страна, май също ги харесва. Лично на мен са ми противни глупавите им овчи лица и кресливите им гласове, но тъй като по време на пътуването моето място е на мостика, аз нямам никакви контакти с тях.

Не изкарваме кой знае колко пари, но се оправяме сравнително добре. Ръсел е много пестелив и вече е отделил настрана достатъчно, за да изкараме през неактивния сезон.

Никой в този град не е чувал за мене. Името ми не означава нищо за туристите, но може би тази книга някога ще излезе и отново ще го видя напечатано. Колкото и да е странно, нямам нищо против да бъда никой. В началото не беше така, но с течение на времето разбрах, че вече няма нужда да се тревожа дали ще напиша нов роман или пиеса. Нямах дългове, които да изплащам, и не ми се налагаше да давам приеми, или да върша сто и едно други неща, които известната личност трябва да върши. Бях освободен от всичко това и въпреки че ми липсваха някои от съблазните на славата, реших, че ми е по-добре, когато съм никой.

Не знам какво щях да правя без Ръсел. Всичко дължа на него. Той беше човекът, който ме намери полуобезумял, паднал в мръсотията пред къщата на Ева. Аз бях изхвърлен и изоставен и ако той не беше дошъл в този решителен момент, сигурно щях да посегна на живота си.

Ръсел беше този, който купи лодката. Хубава тридесетфутова лодка „Кермат“ с двигател сто конски сили. Той я купи със собствените си спестявания. Не ми харесваше, че я купува той, но трябваше или да се съглася, или да гладуваме. Съгласих се.

В началото ми се струваше, че е налудничава идея, но Ръсел беше премислил всичко. Той каза, че животът на открито отново ще ме изправи на крака, а между другото и самият той обичаше този начин на живот.

По това време ми беше все едно какво ще стане с мен, но се чувствах задължен да му изтъкна, че си хвърля парите за нещо, което предварително е обречено на неуспех, той обаче вдигна вежда високо на челото си, с което сякаш каза: „Почакай и ще видиш.“

Както и да е, но когато отидохме на пристанището да огледаме лодката, вече бях много по-ентусиазиран. Въпреки че Ръсел я беше платил от собствения си джоб, той успя да ми внуши, че моят дял в тази работа е не по-малък от неговия. Вече не бяхме господар и слуга, но изглеждаше някак естествено аз да бъда капитанът, а той помощникът.

Имахме само един неудобен момент, преди да заживеем с новите си роли. Той дойде, когато решавахме какво име да дадем на лодката. Аз казах веднага, че ще я наречем „Ева“. Изтъкнах, че туристите биха запомнили такова име, а понеже звучеше доста порочно, би станало повод за някои съвсем безобидни забавления. Така горе-долу се аргументирах пред него.

Но Ръсел не искаше и да чуе. Не го познавах като твърдоглав човек, но след като напразно се опитах да го убедя, най-накрая загубих търпение, избухнах и му казах, че може да нарече лодката както иска, по дяволите.

Когато на следващата сутрин отидох на пристанището, установих, че художник беше изписал с червени букви името на Керъл върху кърмата на лодката. Няколко секунди стоях и гледах името й, след това отидох на края на безлюдния кей, седнах с гръб към сушата и се загледах в океана.

Беше минал близо час, когато Ръсел дойде при мен. Казах му, че е бил прав да нарече лодката на името на Керъл. Той не каза нищо, но от този момент започнахме да се разбираме много добре.

Е, това е всичко около мен. Не знам докога ще продължава така. Не знам дали тази книга ще е успешна, или не. Ако има успех, бих могъл да се върна в Холивуд. Знам, че без Керъл Холивуд ще бъде недружелюбно място. Не съм сигурен дали бих могъл да го понеса отново. Смъртта на Керъл ми се отрази по особен начин. Чак сега разбрах наистина колко много е означавала тя за мен. В живота често се случва да не цениш най-скъпото, което имаш, докато не го загубиш. Загубвайки Керъл, открих себе си и сега чувствам, че мога да се обърна към бъдещето с увереност, защото влиянието й върху мен ще остане завинаги.

Въпреки че изминаха две години, откакто видях Ева за последен път, все още мисля за нея. Неотдавна внезапно ме обзе желание да разбера какво е станало с нея. Нямах намерение да подновявам нашето познанство, но исках да задоволя любопитството си и да открия, ако мога, каква е била съдбата й през изтеклите две години.

Намерих празна малката къща на Лоръл Кениън. Прозорците бяха без завеси, а градината имаше вид на, занемарена. Обстановката, с която така бях привикнал, беше изчезнала. Съседите не можаха да ми кажат къде е отишла Ева. Жената, която отвори вратата, се усмихна с израз на превъзходство и някаква тайнственост.

— Изнесе се посред нощ — обясни тя, — и крайно време беше. Не, не знам къде е отишла. Не ме интересува. Бих казала, добре че се отървахме. Няма да се изненадам, ако полицията я търси. Както и да е, но тя се махна.

Вече няма как да открия Ева. Жалко! Бих желал да поддържам някакъв контакт с нея, разбира се, без тя да знае, тъй като не мога да си представя какъв ще бъде краят й. Дали ще се откаже от професията? Дали ще се върне при Чарли Гибс, или пък ще продължава все така, докато се превърне в поредната разплута от пиене стара вещица, скитаща по улиците с надеждата да хване някой клиент? Не знам.

Може би някой ден ще се срещнем пак, макар че ми се струва малко вероятно. Ако загази с полицията, ще си смени името и ще изчезне от обичайните си свърталища.

Съвсем скоро ми попадна отнякъде екземпляр от „Кандид“ на Волтер и в него намерих редове, които ми се сториха подходящи не само за бъдещето на Ева, но и за бъдещето на целия контингент от жени, които упражняват професията, заемаща определено място в съвременното ни общество.

„Принудена бях да продължа отвратителния занаят, който на вас, мъжете, ви се струва тъй забавен, а за нас е само една бездна от нещастия. О, господине, само ако можехте да си представите какво нещо е да си принуден да раздаваш ласки, безразлично дали при теб е дошъл някой стар търговец, някои адвокат или калугер, гондолиер или абат; да бъдеш изложена на всички оскърбления, на всички унижения… да ти открадне един това, което си спечелила от друг; да трябва да се откупуваш от съдиите и да знаеш, че те очаква ужасна старост, да знаеш, че ще завършиш дните си или в болницата, или на бунището. Ако знаехте всичко това, щяхте да заключите, че аз съм едно от най-нещастните същества на света.“

Както ви казах, не знам. Мисля, че съдбата на Ева е до голяма степен в собствените й ръце. Тя не е слаба жена и аз храня надеждата, че ще дойде време и тя да посрещне бъдещето си така, както аз посрещам моето. Не бих искал да съм някъде далече, когато това се случи.

Често към се чудил защо не успях да спечеля доверието й. Сега съм наясно, беше прекалено да очаквам, че бих могъл някога да спечеля обичта й, но трябваше поне да спечеля доверието й. Винаги съм вярвал в теорията, че женските чувства се съпротивляват само известно време срещу въздействието на мъжката воля. Ева явно не беше обикновена жена. Може би аз съм бил прекалено неспокоен. Може би твърде бързо се предадох. Не знам. Беше трудна задача не само защото Ева знаеше всички ходове на играта, а и поради това, че линията, която разделя омразата и любовта в женското сърце, е много тънка. Може би и подходът ми към нея е бил твърде недодялан.

Сега, като погледна назад към нашата връзка през призмата на изминалите две години, мога да кажа, че независимо от голямата болка и горчивина, които тя ми причини, това беше преживяване, което не бих пропуснал. Уикендът, който прекарахме заедно, беше сам по себе си толкова интензивно физическо преживяване, каквото малко мъже са изпитали. И аз вярвам, че на нея й хареса толкова, колкото и на мен. Обаче допуснах грешката да продължа връзката ни, вместо да престана да я виждам повече след този уикенд.

Но защо да продължавам? Вече имам опита от миналото и трябва да се готвя за бъдещето. Сега е време да спра. Ръсел неспокойно поглежда към моя прозорец. Виждам как слънцето се отразява от стъклото на часовника му, който държи в ръка. Туристите на „Керъл“ вече са в пълен състав. Те ме чакат.