Джеймс Хадли Чейс
Ева (2)

Глава втора

На една бензиностанция в Сан Бернардино ми казаха, че е излъчено предупреждение за торнадо.

Служителят в чудесна бяла униформа с червена триъгълна значка отпред на джоба ме посъветва да остана през нощта в Сан Бернардино, но аз не го послушах.

Когато достигнах възвишенията, започна да духа. Продължих да се движа и след една миля звездите изчезнаха, а после се стовари и проливният дъжд като стоманена стена и сякаш захлупи нощта с мъгла и вода.

Всичко, което можех да видя през предното стъкло, беше отразяващият се в капака на двигателя дъжд и няколко фута от блестящия черен път в светлината на фаровете.

Шумът от дъжда и вятъра по колата ме накараха да се почувствам като затворен в гигантски барабан, блъскан от някакъв луд барабанист. Отвсякъде до мен достигаха звуците на падащи дървета, търкалящи се камъни и над всичко това шумът на вода под колелата на колата. Дъждът се стичаше по страничните прозорци и отразяваше лицето ми, осветено от жълтата светлина на таблото.

След това почти изскочих от пътя. От лявата ми страна беше височината, а отдясно нямаше нищо освен пропаст, която се губеше в долината. Сърцето ми подскочи, докато извивах кормилото и натисках газта. Стрелката на скоростомера трептеше между десет и петнадесет мили в час, което, изглежда, беше пределът на възможностите на двигателя.

Излизайки бавно от следващия завой, видях двама мъже, застанали по средата на пътя. Носеха фенери и бяха облечени в черни дъждобрани, които блестяха от дъжда и светлината на фенерите.

Намалих съвсем скоростта, докато единият от тях се приближаваше.

— О, здравейте, господин Търстън — каза той, докато водата от шапката му се стичаше по ръкава ми. — Към „Трий Пойнт“ ли отивате?

Познах го.

— Здравей, Том — казах аз. — Ще мога ли да се промъкна?

— Не казвам, че няма да можете. — От вятъра и дъжда лицето му имаше цвета на охлузено месо. — Обаче ще бъде трудно. Може би ще е по-добре да се върнете.

Запалих двигателя.

— Ще рискувам. Смяташ ли, че пътят е отворен?

— Преди два часа мина един голям „Пакард“. Не се е върнал. Може би все още е добре, но трябва да внимавате. Вятърът там горе ще бъде адски.

— Щом един „Пакард“ може да мине, сигурен съм, че и аз мога — казах, вдигнах стъклото и продължих нататък.

Минах следващия остър завой и се заизкачвах нагоре, като се придържах към страната откъм планината. След още няколко минути каране достигнах до тесния планински път, който водеше към езерото Биг Беър.

Гората свърши внезапно в началото на пътя и с изключение на няколко назъбени скали откъм планината, останалата част от пътя до езерото беше гола и открита.

Вятърът удари колата, когато напуснах прикритието на дърветата. Почувствах как се разтърсва. Външните колела се повдигаха на няколко инча, преди отново да тупнат глухо върху пътя. Изругах. Ако това се беше случило в някой от завоите, щях да полетя в долината. Превключих на по-ниска предавка и намалих скоростта. На два пъти колата спира от внезапни пориви на вятъра. При това двигателят гаснеше и аз трябваше да действам бързо, за да не й позволя да потегли назад.

Докато стигна билото на хълма, нервите ми бяха порядъчно опънати. Дъждът се лееше върху предното стъкло и трябваше да се навеждам през страничния прозорец, за да виждам къде карам. Пътят не бе по-широк от десет фута и следващия завой взех повече с късмет, отколкото с умение, при този вятър, който се блъскаше в колата, като я разтърсваше и повдигаше. Веднъж преодолял завоя, се намерих на завет. Дъждът продължаваше да барабани по покрива на колата, но аз се чувствах по-спокойно, като знаех, че останалата част от пътя е спускане, защитено от вятъра.

„Трий Пойнт“ беше само на няколко мили по-нататък и въпреки съзнанието, че най-лошата част от пътуването е преминала, продължих да карам предпазливо. И слава Богу, защото без всякакво предупреждение внезапно пред мен в светлината на фаровете се появи спряла кола и аз едва успях да скоча върху спирачката. Колелата блокираха и за миг помислих, че ще се изпързалям от пътя. След това бронята ми удари другата кола отзад и аз паднах напред върху кормилото.

Ругаейки глупака, който беше зарязал тази кола по средата на пътя без предупредителна светлина, се измъкнах на стъпенката на моя автомобил, докато се мъчех да напипам електрическия фенер. Дъждът се изливаше върху мен и преди да стъпя на земята, насочих светлината надолу, за да видя къде отивам. Водата беше до главините на колелата и обръщайки лъча на фенера към другата кола, разбрах защо е оставена така. Водата беше покрила предните й колела и вероятно беше попаднала в дистрибутора.

Не можех да разбера защо е станало това миниатюрно езеро на пътя, който, както ми беше известно, се спускаше стръмно надолу следващите няколко мили. Предпазливо нагазих във водата, която достигна до прасците ми. Лепкава кал засмукваше обувките ми, докато шляпах към другата кола. До този момент дъждът вече бе превърнал шапката ми в нещо безформено и мокро. Нетърпеливо я смъкнах от главата си и я захвърлих.

Като стигнах до спрелия автомобил, надникнах през прозорците. Беше празен. Качих се на стъпенката и се придвижих към предната част, за да мога да огледам пътя напред. Лъчът на фенерчето ми показа, че той е престанал да съществува. Дървета, големи камъни и кал го бяха блокирали напълно, образувайки нещо като язовир с насип.

Автомобилът беше „Пакард“ и аз реших, че това трябва да е колата, за която ми беше казал Том.

Не ми оставаше нищо друго, освен да тръгна пеша. Върнах се при моята кола и взех по-малката от двете си чанти. Заключих вратите, изкатерих се покрай „Пакарда“ и зашляпах през водата към джунглата от дървета и камъни, които препречваха пътя. След като излязох от водата, продължих да се изкачвам без затруднения. Скоро достигнах върха на струпването и вече можех да огледам пътя долу, който, докъдето можех да видя, беше чист от всякакви други препятствия.

Слизането надолу беше по-трудно и веднъж за малко не паднах. Принудих се да пусна чантата и да се вкопча отчаяно в корените на едно дърво, за да се закрепя, и след това се забавих, докато отново я намеря. Най-накрая стъпих на пътя.

Веднъж преодолял препятствието, продължих придвижването си без проблеми и след около десет минути стигнах до бялата порта на „Трий Пойнт“. Не бях се отдалечил много от отклонението на пътя, когато видях светлина във всекидневната стая. Веднага си помислих за шофьора на „Пакарда“ и с известно раздразнение се зачудих как ли е влязъл в хижата.

Приближих се предпазливо, нетърпелив да зърна моя посетител, преди да разкрия собственото си присъствие. В сянката на верандата оставих чантата и изхлузих подгизналото си от водата яке, което хвърлих върху дървената пейка до стената от трупи. Приближих се бавно до прозореца и погледнах в осветената стая. Неизвестният натрапник беше запалил огън, който пламтеше весело. Стаята беше празна, но докато аз стоях в двоумение, откъм кухнята се появи мъж с бутилка от моя скоч, две чаши и сифон.

Погледнах го с интерес. Беше нисък, но гърдите и раменете му бяха масивни. Имаше гадни сини очи и най-дългите ръце, които бях виждал на нещо по-цивилизовано от орангутан. Не ми хареса от пръв поглед.

Той застана пред огъня и отмери две солидни уискита. Едната чаша остави на етажерката, а другата вдигна към устните си. Опита уискито така, сякаш беше познавач и имаше известни съмнения точно към тази марка. Наблюдавах го как премята уискито из устата си, после накланя глава и го поглежда замислено. След това кимна, очевидно доволен, и погълна останалото. След като напълни чашата си отново, седна на фотьойла до камината и остави бутилката на масата, близо до ръката си.

Предположих, че е прехвърлил четиридесетте. Не изглеждаше като човек, който би притежавал „Пакард“. Костюмът му беше малко износен, а вкусът му, що се отнася до вратовръзки и ризи, съдейки по това, което носеше, беше към ярките неща. От сърце възненавидях перспективата да прекарам нощта в неговата компания. Второто уиски на полицата също ме смущаваше. То можеше само да означава, че неканеният гост имаше и компаньон, и аз се замислих дали да не изчакам където бях, докато не се появи въпросният човек. Мокрите ми дрехи определиха моето решение. Нямах намерение повече да стоя отвън. Вдигнах чантата и безшумно отидох до входната врата. Тя беше заключена. Извадих ключовете си, отворих я тихо и влязох в антрето. Оставих чантата и докато стоях и се чудех дали да отида в дневната и да обявя присъствието си, или да свърна направо в банята, мъжът се появи на вратата към дневната.

Той се втренчи в мен с безочлива изненада:

— Какво искаш, по дяволите?

Гласът му беше пресипнал и дрезгав.

Огледах го от горе до долу.

— Добър вечер. Надявам се, че не преча, но случайно аз съм собственикът на това място.

Очаквах да се свие като спукан балон, но той стана даже по-агресивен. Гадните му малки очички ме стрелкаха и две вени се издуха на слепоочията му.

— Искаш да кажеш, че тази хижа е твоя? — попита той.

Аз кимнах.

— Нека това не ви притеснява. Пийнете нещо — в кухнята ще намерите уиски. Ще отскоча да взема една баня, но веднага ще се върна.

Оставяйки го да гледа тъпо след мен, отидох в спалнята и затворих вратата. В този момент наистина побеснях.

По цялата стая, пръснати като камъни за стъпване, лежаха различни дамски атрибути: черна копринена рокля, бельо, чорапи и накрая, пред вратата на банята, чифт черни кални обувки от шведска кожа.

Отворен куфар от свинска кожа лежеше на леглото, по което бяха разхвърляни още дамски дрехи. Син мъжки халат с къси ръкави беше прехвърлен върху стола пред електрическия радиатор.

Стоях и гледах този безпорядък, кипнал от яд, но преди да успея да направя каквото и да било — почти бях готов да нахлуя в банята и да изразя мнение по повод на това нахалство и лоши маниери, — вратата на спалнята се отвори и мъжът влезе.

Нахвърлих се върху него:

— Какво означава всичко това? — попитах, размахвайки ръце към разхвърляните по пода дрехи и безпорядъка върху леглото. — Да не сте си представяли, че това е хотел?

Той попипа неловко вратовръзката си.

— Хайде, не се сърдете. Намерихме къщата празна и…

— Добре, добре — процедих аз, стремейки да потисна раздразнението си. Наистина нямаше смисъл да вдигам врява. Те просто нямаха късмет, че се бях върнал. — Вие положително знаете как да се почувствате у дома си — продължих аз. — Но няма значение. Аз съм мокър и нервен. Ужасна нощ, нали? Извинете ме, ще използвам другата баня.

Изблъсках го, за да мина, и тръгнах по коридора към гостната.

— Ще ви приготвя нещо за пиене — извика той след мен.

И това ми хареса. Непознат човек да ми предлага от собственото ми уиски, е нещо, по което най си падам. Затръшнах вратата на стаята и съблякох мокрите си дрехи.

След горещата баня ми стана по-добре. Като се избръснах, се почувствах достатъчно човек, за да се замисля каква ли ще е жената. Но вътрешно изпитах отвращение, когато се сетих за мъжа. Ако и тя беше като него, предстоеше ми неописуема вечер.

Облякох сиво раирано сако, сресах косата си и се погледнах в огледалото. Изглеждах по-млад от четиридесетте си години. Повечето хора мислеха, че съм около тридесет. Добре, това ме ласкаеше. Аз съм човек като всички. Огледах четвъртитата си челюст, високите си скули и трапчинката на брадата. Това, което виждах, ми харесваше. Бях висок, по-скоро слаб, но костюмът ми стоеше отлично. Все още минавах за известен драматург и новелист, въпреки че това беше клише, което вестниците по навик употребяваха за мен.

Спрях се, когато стигнах вратата на гостната. Гласът на мъжа се чуваше едва доловимо зад нея, но не можах да разбера какво казваше. Изправил рамене и приел обичайното си изражение на безразличие и незаинтересованост, което пазех за срещи с пресата, натиснах дръжката и влязох в стаята.