Джеймс Хадли Чейс
Ева (19)

Глава деветнадесета

Няма смисъл да ви разказвам историята на Ева, такава, каквато я научих от червенокосата, докато лежеше на дивана, сантиментална от пиенето и нетърпелива да спечели парите, които размахвах пред нея. В началото, за да ми се хареса, тя смесваше действителността с измислици и се налагаше да й задавам много въпроси и да се връщам на едно и също нещо много пъти, преди да науча достатъчно подробности, които се прибавяха към онова, което вече знаех. Това ми даде възможност да съставя, по мое убеждение, точно описание на живота на Ева.

Чак след като червенокосата беше заспала — стодоларовата банкнота пъхната на сигурно място в горната част на чорапа й — и аз бях излязъл на терасата и бях прехвърлил в ума си още веднъж чутото от нея, се очертаха точните рамки на тази история. Беше нещо като труден пъзъл, в който отделни части се появяваха чак след като се връщах назад в мислите си и си спомнях някои неща, които Ева беше казала, други, за които само беше намеквала, и трети, които беше отрекла.

Известно ми беше, разбира се, че причината за необикновеното държание на Ева с мен беше нейният силен комплекс за малоценност. През цялото време се досещах, че това е психологическата ос, около която се върти поведението й, но досега не бях успял да си обясня защо страдаше от такъв силен комплекс. Когато научих, че е извънбрачно дете и като малка този факт й е бил натякван постоянно, започнах да разбирам неща, които преди това ме озадачаваха.

Петното на незаконността може да се окаже много вредно за психологическото формиране на детето, ако родителите му покажат по какъвто и да било начин, че е нежелано. Не биха могли да бъдат нанесени по-съкрушителни удари върху детската чувствителност от това, да се допусне едно дете да мисли, че се е родило различно от другите деца. Неговите приятели — тези малки жестоки дивачета, каквито са децата — бързо се хващат за най-дребния признак за нещо нередно и детето може да изтърпи много мъки от бруталното им преследване.

Нейните родители — тя е била доведена дъщеря от друга майка — не са се отнасяли внимателно с нея. Мащехата я мразела, тъй като тя била живият символ на неверността на своя баща, и докато била малка я биела с камшик, по-късно, когато станала доста голяма, за да бъде налагана така, я заключвала за дълги часове на тъмно в стаята й.

Когато Ева станала на дванадесет години, била изпратена в манастирско училище, където игуменката вярвала, че пръчката прогонва злите духове, и Ева била бита безмилостно практически всеки ден в стремежа да пречупят бунтовния й дух. Но игуменката не била само садистка. Тя също била лош психолог. Този начин на възпитание само накарал Ева да оскотее душевно, докато една блага дума вероятно е щяла да я спаси.

Когато станала на шестнадесет, тя избягала от манастира и си намерила работа като келнерка в някаква закусвалня на една улица в източната част на Ню Йорк.

Следващите четири години са бяло петно в нейната история, но ще хванем нишката отново в един затънтен хотел в Бруклин, където вече работела на рецепцията. Изминалите четири години били тежки за Ева. Вече й дошло до гуша да бъде общ работник и когато се появил Чарли Гибс, тя се омъжила за него.

Чарли Гибс, безобиден шофьор на камион, без особени амбиции в живота, нямал представа за какво се е оженил. Характерът на Ева и нейното коравосърдечие го смачкали толкова сполучливо, сякаш бил прекаран през центрофуга за изстискване на дрехи. Тя скоро се уморила да поддържа къщата и след серия кошмарни сцени, които по-късно преследвали Чарли години наред, си събрала багажа и се върнала в бруклинския хотел.

Не след дълго станала любовница на заможен бизнесмен, който я настанил в малък апартамент и я посещавал, когато се случело да бъде наблизо. Той скоро започнал да съжалява за своя избор. Ева била твърде свободолюбива, за да бъде изцяло на разположение на един възрастен човек, който вярвал — твърде погрешно, — че все още е физически привлекателен. Нравът й станал неуправляем и при най-дребното раздразнение, предизвикано от него, тя изпочупвала всичко, което успявала да докопа. Най-накрая бизнесменът се уморил от непредсказуемите й настроения и като й дал щедра сума пари, се отървал от нея.

Нямайки нито среда, нито корен, нито представа за етика, тя естествено се понесла надолу. Проституцията станала нещо като противоотрова срещу нейния комплекс за малоценност. Това всяка жена от улицата може да ви го каже, само че при Ева е интересна психологическата й реакция към живота.

Очевидно е, че независимо от жестоките последици от побоите, животът в манастира беше успял да насади в Ева известна доза уважение, която не беше изчезнала напълно. Тя живеела — а доколкото ми е известно и сега продължава да живее — в два свята: жалкия свят на нейната професия и едно мечтано съществуване, желанието за което се подхранваше от тайното й желание да бъде достойна за уважение.

Джек Хърст, за когото твърдеше, че е неин съпруг, не бил минен инженер. Той бил професионален комарджия, който живеел от ума си и умението си да играе карти. Ева и той се срещнали на някакъв купон и веднага се допаднали. Това се случило около година след като се заселила на Лоръл Кениън. Хърст бил женен за жена, която се уморила от безразсъдната му игра на комар и садистичните му диктаторски маниери. Тя го напуснала няколко месеца преди да срещне Ева. Не бил човек, който ще си губи времето със сложните формалности около един развод, но даже и ако си бил направил труда да се освободи законно от съпругата си, аз не вярвам, че би се оженил за Ева. Мъжът трябва да е много сигурен в себе си, за да се ожени за проститутка, и независимо че тя го е заинтригувала и връзката му с нея е продължила толкова дълго, той не изглеждал нетърпелив да се оженят.

Даже и сега не ми е съвсем ясно защо Хърст е останал любовник на Ева толкова време. Той беше, разбира се, един садист. Разбрах го още щом Ева ми разказа за поведението му, когато си изкълчила глезена. Да я остави седнала на тротоара и да я изрита от леглото на следващата сутрин, за да му направи кафе, когато тя едва можела да стъпва, са очевидно действия на садист. Имало е и други случаи, както ми каза червенокосата, когато се отнасял отвратително с Ева, но явно колкото по-зле я третирал, толкова повече тя му се възхищавала. Каквото й да направел, не можел да я настрои срещу себе си. Тя била негова робиня. Изглежда почти неправдоподобно, Ева, при цялата си безмилостност и сила на характера, да е мазохистка под маската на външната си студенина. Съмнително е, също така, дали друг мъж освен Хърст би могъл да събуди в нея това деформирано наследство от жестокото детство. Това, че беше успял, обясняваше и причината за продължителната връзка между тях.

Освен Хърст никой друг мъж нямаше шанс при Ева. Тя беше просто една празна черупка, лишена от всякакви чувства, с изключение на тези изкривени емоции, вдъхновени от Хърст. В продължение на десет години тя беше живяла от мъжете. Знаеше всичките им номера, всичките им лъжи и слабости. Това съществуване беше убило женските й инстинкти така сигурно, както арсеникът убива плевелите. Беше убило инстинкта й за любов. Дори не вярвам да е обичала Хърст. Тя беше привлечена от него, защото той беше единствения мъж, срещан някога от нея, който беше успял да й се наложи, и аз вярвам, че е имало случаи, когато тя всъщност го е мразила. Изумителното в случая беше, че лицето й не издаваше жестокия начин на живот, който водеше, но не може да има съмнение, че той бе оставил следи в съзнанието й. Тя нямаше нищо, към което да се стреми в бъдеще, и нищо, към което да се обърне назад. Не е чудно тогава, че се опитваше да изгради около себе си този илюзорен свят. Въобразяваше си, че е омъжена за човек със сериозна професия. Въобразяваше си, че не живее в две стаи, а притежава къща в Лос Анжелис. Въобразяваше си, че всеки понеделник отива в банката и спестява половината от онова, което е спечелила, за времето, когато Хърст и тя ще могат да си купят тяхното крайпътно заведение. Въпреки че тези мечти никога не се материализираха, те правеха съществуването й възможно и облекчаваха кървящата рана на нейния комплекс за малоценност.

Нямаше как да разбера дали показваше тези свои мечти пред другите си клиенти. Без съмнение го правеше. Сега ми стана ясно, че уикендът, който бяхме прекарали заедно, е бил от край до край изпълнен с лъжи. Тя беше лъгала умело и аз нито за миг не бях заподозрял, че ми казва нещо друго освен истината. Може би най-артистичната й лъжа беше, когато изреди луксозните ресторанти, в които не трябвало да я виждат с мен, за да не би приятелите на нейния „съпруг“ да му кажели, че излиза с непознати мъже.

Докато седях на терасата с бутилка уиски до мен и луната с лице на мъртвец пръскаше сребърната си светлина върху планините, аз се опитах да реконструирам образа на Ева сега, след като знаех толкова повече за нея.

Тя така добре беше изградила своята измислена биография, че аз и сега се чудех дали червенокосото момиче ми беше казало истината. Ева беше толкова категорична, че Джек Хърст не знае за съществуването на къщата на Лоръл Кениън, нито как тя изкарва прехраната си. Спомних си я да казва: „Той ще ме убие, ако знае. Но предполагам, че все някой ден ще разбере. Винаги съм казвала, че моите пороци ще ме провалят, и това наистина ще стане. Тогава ще трябва да тичам при теб за закрила.“

Дали лъжеше, когато казваше това? Сега вече щеше да е лесно да я хвана натясно. Трябваше само да позвъня в къщата на Лоръл Кениън и да видя дали все още е там.

Налях си още уиски, изпих го и погледнах ръчния си часовник. Беше дванадесет и петнадесет.

Изправих се. Краката ми бяха малко несигурни, но мозъкът ми беше бистър. Минах по терасата към кабинета, отворих френските прозорци, влязох и запалих осветлението. Бях забравил за червенокосата в дневната, толкова ме беше погълнало разбулването на завесата от тайнственост, която Ева беше спуснала. Дълго слушах сигнала и когато вече се готвех да се откажа, смятайки, че в края на краищата предположението ми не е било вярно и в къщата няма никой, внезапно се чу изщракване и Ева каза:

— Ало?

Значи беше истина. Не беше необходимо да говоря, но не можах да устоя на изкушението да й кажа, че съм я разкрил.

— Събудих ли те? — попитах.

— О, Клайв, не можеш ли да ме оставиш на спокойствие поне за пет минути?

Гласът й беше дебел и неясен.

— Ти си пияна — казах аз.

Тя се изкикоти.

— Здравата. Тази вечер изпих всичкото пиене на света.

— Харесва ми как изглежда съпругът ти.

— Всички го харесват. Но хайде изчезвай, Клайв. Сега не мога да говоря.

— Той при тебе ли е?

— Ъхъ… къде да бъде?

— Мислех, че не знае за тази къща — казах аз.

Тя замълча и аз не можах да сдържа усмивката си. Искаше ми се да бях видял лицето й. Трябва да беше разбрала, че е казала повече от необходимото.

— Бях пияна… Доведох го тук, без да мисля — каза тя най-накрая, сякаш опитвайки се да убеди самата себе си. — Той е побеснял… Предполагам, че между нас вече е свършено.

Почти се изсмях.

— Не може да бъде — изразих уж тревога в гласа си. — Ами сега какво ще правиш?

— Не знам.

Опитваше се да прозвучи разтревожена, но не успя.

— Моля те, затвори, Клайв. Страшно ме цепи главата, а и всичко се обърка.

— Той дълго ли ще остане?

— Не… не… не и след това. Утре си отива.

— Значи сега знае всичко? — попитах аз, решен да не я оставя да си поеме дъх.

— Сега не мога да говоря.

Гласът й се изостри и аз можех да си представя как двете отвесни бръчки на челото й се събират над носа.

— Трябва да вървя… той ме вика — каза тя и затвори.

— Търсих те из цялата къща — рече червенокосата от вратата.

Изправих се.

— Ще те закарам обратно — казах, твърдо решен незабавно да се отърва от нея. — Хайде да тръгваме.

Тя се облещи и каза:

— Да не си луд? Аз отивам да си лягам. Целият този път обратно да върви по дяволите. Уморена съм. Ти ми каза, че искаш да остана през нощта, и проклета да съм, ако не го сторя.

Сега, след като ми беше казала което исках да знам за Ева, нямах търпение да й видя гърба. Да домъкна такава жена в дома си беше най-шантавото нещо, което бях правил до момента.

— О, не, няма да останеш — казах грубо. — Преди всичко не трябваше да те водя тук. Ще те закарам до вкъщи за по-малко от час. Хайде.

Тя седна тежко в един фотьойл, изрита обувките си от краката и каза твърдоглаво:

— Няма да тръгна.

Надвесих се над нея, изстинал от гняв и тревога, и казах:

— Не бъди мръсница. Не трябваше да те довеждам тук.

Тя се усмихна и се прозя:

— Трябваше да помислиш за това по-рано. — В устата й имаше доста злато. — И не ме гледай така. Аз мога да се грижа за себе си и не ме е страх от тебе.

Внезапно ми се прииска да докопам с ръце мекото й тлъсто гърло, но се извърнах настрана.

— Какво ти става? — продължи тя, като ме гледаше недоверчиво. — Не искаш ли малко да се позабавляваш? Защо така изведнъж се разсърди?

Застанах срещу нея.

— Промених си намеренията — изговорих бавно и решително. — Ще ти дам още една възможност. Ще си тръгнеш ли кротко, или искаш да използвам сила?

Гледахме се в продължение на доста време, след което червенокосата сви рамене.

— Добре — каза тя и ме нарече с обидна дума. — Дай нещо за пиене и си тръгвам.

Излязох на терасата за бутилка уиски.

Джон Кулсън седеше на дървената пейка в дъното на градината. Докато го наблюдавах, той се обърна и лунната светлина освети лицето му. Той ми се смееше.

Напълних една чаша с уиски и го изпих на крак.

— Няма на какво да се смееш — казах аз. — Може да си мислиш, че има, но няма. На себе си трябва да се смееш, но ти си такъв жалък нещастник, че и това не можеш да разбереш.

Върнах се в кабинета, но червенокосата я нямаше там.

Стоях и няколко минути оглеждах празната стая. Алкохолни пари замъгляваха мозъка ми и аз започнах да се чудя дали не съм си въобразил, че червенокосата е била в тази стая. След като изпих още едно, започнах да се чудя дали въобще е била в тази хижа, а след още малко време някъде дълбоко в съзнанието ми се загнезди упоритата мисъл, че никога не съм я срещал.

Докато минавах през стаята на път към канапето, залитнах, блъснах се в една маса и я обърнах с трясък. Стъклен пепелник и голяма ваза с карамфили се разбиха на пода.

— Къде си? — изревах. — Знам, че се криеш някъде.

Заклатих се към антрето и извиках отново:

— Излез, където и да си. Излизай!

Ослушах се, но хижата беше тиха. В този момент се сетих къде беше тя. Само защото бях пиян, не се бях сетил по-рано. Тя беше в моята и на Керъл спалня. Почувствах кръвта ми да нахлува в главата и тръгнах по коридора към спалнята. Натиснах дръжката. Вратата беше заключена.

— Излизай — развиках се аз и заблъсках по вратата. — Чуваш ли? Излизай!

— Махай се — обади се тя. — Искам да спя.

— Ако не излезеш, ще те убия — казах със свирепо отчаяние.

— Заспивам — извика в отговор червенокосата. — Няма да изляза нито заради теб, нито заради който и да е друг стиснат боклук.

Продължих да удрям по вратата още няколко минути, докато ръцете ми пламнаха и започнаха да пулсират.

След това се сетих нещо.

— Ще ти дам петстотин долара, ако си отидеш — казах с долепена до вратата глава.

— Честно?

Чух я, че се измъква от леглото.

— Честно.

— Пъхни ги под вратата и тогава ще ти повярвам.

— Заповядай — казах и започнах да пъхам банкнотите в тесния процеп между килима и вратата.

Тя нямаше търпение да ги получи по този начин и рязко отвори вратата.

Отстъпих назад, гледайки я ужасен. Беше наблъскала голямото си меко туловище в една от пижамите на Керъл, а върху едрите й рамене се мъдреше късото хермелиново палто на Керъл.

Останалата част от парите се изплъзнаха от пръстите ми и аз останах така, неспособен да кажа нещо. Тя се наведе и започна да събира парите. В този момент коленете й разкъсаха тънката коприна на пижамата.

Тя се изкиска и каза, без да прекъсва събирането на парите:

— Жена ти трябва да е някоя слаба кучка.

В този момент нещо ме накара да се обърна.

Керъл стоеше в антрето и ни гледаше. Очите й изглеждаха като две големи дупки, изрязани в чаршаф. Потрепервайки, тя остро си пое дъх и червенокосата вдигна очи. Тя се загледа в Керъл, после в мен.

— Какво искаш, по дяволите? — озъби се тя и се изправи, като се опитваше да прикрие големите си гърди с палтото от хермелин. — Аз и приятелят ми сме заети.

Никога няма да забравя лицето на Керъл. Направих крачка към нея, но тя се извърна бързо, втурна се по късия коридор и входната врата се затръшна.

Тръгнах след нея.

Докато се мъчех с вратата, чух паленето на колата й и успях да изляза навреме, за да видя червената светлина на стоповете да се отдалечава по дългата криволичеща алея.

Втурнах се слепешката навън и започнах да тичам след колата.

— Върни се, Керъл — завиках след нея. — Върни се… не ме изоставяй, Керъл… върни се!

Червената стоп-светлина изчезна зад завоя, там, където алеята излизаше от пътя.

Дотичах до портата и застанах, дишайки тежко, по средата на пътя, който водеше към Сан Бернардино. Пътят беше прав около една миля, а след това завиваше рязко и следваше извивките на планината.

Виждах червената стоп-светлина, която се движеше като рубин, изстрелян от пушка. Керъл караше много бързо… прекалено бързо. Познавах пътя по-добре от нея и изведнъж се затичах отново, викайки след нея:

— Караш твърде бързо. Внимавай, Керъл, мила. Караш много бързо. Няма да вземеш завоя… намали! Керъл! Няма да вземеш…

Даже от това разстояние чух писъка на гумите върху пътя, там, където завоят внезапно изскачаше от тъмното срещу нея. Видях как фаровете й се метнаха наляво и чух камъните, които се удряха от вътрешната страна на калниците, докато колата се влачеше.

Спрях да тичам и паднах на колене. Писъкът на гумите премина в пронизителен вой, след това колата внезапно излетя от пътя и премина право през бялата ограда от колове. Чух шума от влачене и стържене и видях как колата увисна за миг във въздуха, след това изчезна надолу в тъмнината на дълбоката долина.