Джеймс Хадли Чейс
Ева (17)

Глава седемнадесета

През следващите четири дни все по-силно започнах да чувствам, че съм направил голяма грешка с идването в „Трий Пойнт“. По този начин се бях изолирал от всякакви социални контакти и сега, лишен от каквито и да било развлечения, бързо започнах да се отегчавам от изолацията, която сам си бях наложил. Въпреки че таях надежди да напиша роман в тишината на околната среда, когато дойде време да започна, установих, че ми липсва вдъхновение.

Бях успял, със значителни усилия, да редактирам отново направената от Керъл втора разработка на пиесата. Тъй като тя беше свършила по-голяма част от необходимото, моята задача се състоеше главно в преписване на написаното от нея. Въпреки че всъщност не се налагаше да измислям нещо ново или да влагам творчество, самото сядане зад машината изискваше от мен усилия на волята. На няколко пъти, докато работех, се изкушавах да телефонирам за стенограф, който да дойде и да довърши работата. Но най-накрая успях да довърша разработката и сега тя беше в ръцете на Сам Бърнстейн. Чаках със смесени чувства да чуя какво ще каже Голд. Имах намерение, ако той я одобреше, да настоявам някой друг — който ще да е, но не аз — да изготви сценария. Знаех, че съм неспособен, а освен това не смеех да поема риска да напиша допълнителните диалози, които се изискваха от сценария. Не хранех никаква надежда, че ще мога да имитирам брилянтната фраза на Джон Кулсън, и ако се опитах, веднага щеше да стане очевидно за човек с проницателността на Голд, че не аз съм авторът на оригиналната пиеса.

Финансовото ми положение беше започнало да ме тревожи. Капиталът ми се топеше, хонорарите бяха започнали потискащо да намаляват с всяка следваща седмица, а дълговете ми се увеличаваха. Не споделях с Керъл истинското положение, защото знаех, че ще поиска да плаща своя дял. Разбира се, тя печелеше големи пари в студията и независимо че използваше част от тях за джобни пари и за дрехи, основното се инвестираше разумно в недвижими имоти. Каквито и грешки да правех, бях решил никога да не взема нито долар от нея.

Докато тя беше в студията, денят изглеждаше безкраен. Прекарвах много часове, затворен в библиотеката си, и когато повече не можех да понасям това уединение, отивах в гората и се скитах наоколо, завладян от мрачно настроение. Ева и Джон Кулсън никога не бяха далече от мислите ми.

Действително направих опит да напиша готов за снимки сценарий на „Проверка в дъжда“, но едва бях започнал, когато изпитах зловещото чувство, че Джон Кулсън е до мен в стаята и ме гледа как се боря с произведението му, и се смее безгласно на некадърните ми усилия. Абсурдна фантазия, но много натрапчива, тя правеше съсредоточаването ми невъзможно.

В продължение на три дни се борих със силното желание да телефонирам на Ева, но на четвъртия, скоро след като Керъл беше отишла в студията, се поддадох на изкушението.

Така се случи, че бях позволил на Ръсел няколко дни отпуск, тъй като негов роднина беше тежко болен. Бях изпил кафето, което бях направил за Керъл и себе си, и все още можех да чуя далечния шум от колата й по планинския път. Изведнъж съвсем импулсивно захвърлих долу вестника, който четях, и посегнах към телефона.

Ева отговори почти веднага.

— Ало?

Беше невероятно, че даже след като се беше отнесла така с мен, звукът на нейния глас раздвижи кръвта във вените ми и накара сърцето ми да забърза.

— Ева — казах аз. — Как си?

— Здравей — отвърна весело тя. — Къде се загуби толкова време?

Не можех да повярвам, че беше тя. Гласът й звънтеше и усетих, че се е случило нещо, което я е направило щастлива. По някакъв странен, перверзен начин това ме подразни.

— Не ме бъркаш с някого, нали? — попитах саркастично. — Обажда се Клайв. Онзи, когото не приемаш, ако чука на вратата ти.

Тя се закикоти.

— Знам.

Май се забавляваше с мен? Стиснах слушалката така, че пръстите ми побеляха.

— Мисля, не беше доста гаден номер, който ми изигра. Поне можеше да отвориш и да измислиш някакво извинение.

— Доста гаден номер беше също да се измъкнеш посред нощ — отвърна тя. — Аз не исках да обядвам с теб. Никой мъж не може да ми казва какво да правя. Надявам се, че е било урок за теб.

Изскърцах със зъби.

— Ти винаги се опитваш да ми даваш уроци.

Тя се закиска отново.

— А ти, изглежда, не възприемаш, нали?

— Поне се опитвам.

— Вярно е. Никога не съм познавала човек, от когото е толкова трудно да се отървеш.

— Значи ти искаш да се отървеш от мен?

— Чак сега ли го разбра?

Нейната насмешливост ме вбеси.

— Един ден ще успееш, но после ще съжаляваш — казах сърдито.

— Така си мислиш — отвърна тя със смях.

Това беше една Ева в съвсем друго настроение и любопитството ми взе връх над яда.

— Звучиш доста добре тази сутрин. Да не би да си открила съкровище?

— Не.

Почаках, но тя не предложи други обяснения.

— Мисля да дойда да те видя, Ева.

— Не мога да те приема днес.

— Хайде сега, не бъди такава. Искам да те видя.

— Няма да съм вкъщи, така че не идвай. Ако дойдеш, няма да ме намериш.

— Къде ще ходиш?

— То си е моя работа.

Усетих как кръвта нахлува в главата ми.

— Ами тогава кога ще те видя?

— Не знам. Щом искаш да дойдеш, звънни ми след няколко дни.

Сетих се нещо.

— Джек ли се връща?

— Да. Сега доволен ли си?

Старото чувство на ревност ме обзе отново.

— Радвам се — излъгах аз. — Предполагам, че ще отидеш в другата си къща, така ли?

— Да.

Гласът й прозвуча малко грубо.

— За колко време?

— Не знам. По-добре да не задаваш толкова много въпроси. Не знам колко време ще остане той.

— Днес ли го очакваш?

— Ъ-хъ. Снощи получих телеграма.

— Не забравяй, че искам да се запозная с него.

Получи се моментна пауза.

— Няма.

— Този път ли ще се запознаем?

— Не — не този път.

— Тогава кога?

— Някой път. Ще видя.

— Значи смяташ да забравиш всичките си приятели? Какво ли ще правят без теб?

— Не знам и не ме интересува. Те ще се върнат пак, когато съм готова да ги приема.

Нейното безразличие ме измъчваше.

— Е, приятно прекарване. Ще се обадя след няколко дни.

— Добре. Довиждане. — Тя затвори.

Ударих слушалката и излязох на терасата. Всеки път когато се срещахме, всеки път когато й телефонирах, ставаше все по-очевидно, че не означавам нищо за нея, но въпреки това продължавах да я преследвам.

Не можех да остана цял ден в хижата при мисълта, че тя ще се срещне със съпруга си. Щях да откача.

Реших да отида до студията и да проверя дали Бърнстейн има някакви новини за мен.

След банята се облякох и изкарах „Крайслера“ от гаража, после, без да бързам, подкарах по планинския път през Сан Бернардино за Холивуд. Бях в мрачно, лошо настроение, ужасен от мисълта за дългите следобед и вечер, които ме очакваха.

Стигнах до студията на обяд и докато търсех място около главната сграда, Керъл се появи забързана надолу по стъпалата.

— О, здравей, мили — каза тя, скочи на стъпенката и ме целуна. — Опитвах се да се свържа с тебе.

Погледнах я остро.

— Случило ли се е нещо?

— Много е тъпо, но трябва да летим до Долината на смъртта и няма да се връщам до утре сутринта. Джери настоява да пресъздадем автентичната атмосфера на пустинята и той, франк и аз тръгваме веднага.

— Искаш да кажеш, че довечера няма да се връщаш вкъщи? — попитах смутено аз.

— Не мога, сладък мой. О, и Ръсел няма да е там, за да се погрижи за теб. Какво да правим?

Опитах се да прикрия неудоволствието си, но не го направих много добре.

— Мога и сам да се грижа за себе си. Не се тревожи за мен, а освен това имам и много работа.

— Неприятно ми е, че си съвсем сам — каза тя с тревога. — Защо не останеш в града, или още по-добре, защо не дойдеш с нас?

Сетих се за Имграм и поклатих глава.

— Ще се върна в „Трий Пойнт“! Не се притеснявай, ще се оправя чудесно.

— О, хайде, ела с нас — примоли се тя. — Ще бъде приятно.

— Недей да се тревожиш за глупости — възразих с леко раздразнение. — Казвам ти, че с мен всичко ще бъде наред. Приятно пътуване. Значи ще се видим утре вечер, така ли?

— Бих желала да не отивам. Притеснявам се, като мисля, че ще останеш съвсем сам. Сигурен ли си, че не искаш да останеш в града?

— Не съм дете, Керъл — казах малко по-натъртено. — Мога да се грижа за себе си. Трябва да бягам. Искам да говоря с Бърнстейн.

Забелязах, че Хайъмс и Имграм се приближаваха по дългото авеню към офисите, и бях нетърпелив да избегна срещата с тях.

— Приятно прекарване. — Целунах я. — Довиждане и Бог да те пази.

Побързах да вляза в сградата и я оставих да гледа след мен с разтревожени очи.

Тръгнах по дългия коридор към офиса на Бърнстейн, чувствах се потиснат. Само да беше свободна Ева. Щях да я накарам да си даде един ден почивка и щяхме да прекараме приятно. Даже бих могъл да прекарам нощта с нея. Но сега се изправях пред безнадеждно тъпи двадесет и четири часа, освен ако Бърнстейн нямаше нещо за мен.

— Влизайте веднага — ми каза секретарката му още щом разбра името ми. — Господин Бърнстейн се опитваше да се свърже с вас.

Ободрих се. Това звучеше обещаващо.

Бърнстейн скочи на крака.

— Звънях ви. Всичко е наред. Голд е съгласен. Какво знаете вие? Договор за сто хиляди долара. Поздравявам ви.

Зяпнах го, загубил дар слово.

— Мислех, че това ще ви изненада — изхили се той. — Не ви ли казах, че ще се справя с Голд? Аз го познавам. Знам всичките му номера.

Той отвори едно чекмедже и извади формуляр за договор.

— Постигнахме съгласие за всичко. Стана така, както исках аз. Уверете се сам.

Взех договора с несигурни ръце и започнах да чета. Внезапно сърцето ми подскочи и аз замръзнах.

— Но тук се казва, че аз трябва да направя сценария за снимките — запелтечих.

— Разбира се — цъфна в усмивка Бърнстейн. — Лично Керъл предложи идеята и когато я споменах пред Р. Г., той я постави като необходимо условие за договора. Той каза, че филмът няма да струва нищо без твоя брилянтен диалог. Това бяха точните му думи.

Седнах, обхванат от отчаяние. Значи Голд знаеше. Нищо чудно, че предлагаше сто хиляди долара. Той знаеше, че аз няма да се осмеля да се заема с диалога.

— Но не сте ли доволен? — погледна ме Бърнстейн озадачен. — Всичко наред ли е? Не се ли чувствате добре?

— Добре съм — казах вяло. — Това… Това беше нещо като шок за мен.

Бърнстейн моментално се разведри.

— Естествено. Не сте очаквали толкова много. Но тя е страхотна пиеса и ще стане много хубав филм. Ще пиете ли нещо?

С удоволствие глътнах уискито, което ми предложи. През цялото време, докато той се суетеше около питиетата, аз се опитвах да измисля начин как да се измъкна от положението. Нямаше никакъв изход. Голд беше напипал слабото ми място.

Почти нямам спомен от следващите два часа. Обикалях безцелно с колата зашеметен от номера, който беше измислил Голд, и се чудех как да обясня на Керъл, че няма да мога да се справя.

Трябваше да спечеля пари по някакъв начин. Просто не можех да продължавам повече без пари. Тогава се сетих за „Лъки страйк“.

Когато навремето дойдох в Холивуд, бях страстен комарджия и бях свикнал да ходя по игралните кораби, закотвени в близост до калифорнийските плажове. Имаше повече от дузина такива кораби, които избягваха ударите на закона, като стояха отвъд тримилната ограничителна зона, и аз няколко пъти бях посещавал „Лъки страйк“. Това беше може би най-добре уреденият от всички игрални кораби и в едно или друго време там бях спечелил значителни суми пари. Не беше зле отново да си опитам късмета.

Дали защото вярвах в щастието си, или защото намерих с нещо да се заема, отидох в Клуба на писателите и осребрих един чек за хиляда долара.

Поех няколко питиета и малко сандвичи и прекарах остатъка от следобеда в преглеждане на илюстрованата преса и размисли за Голд.

Направих лека вечеря в клуба и малко след десет часа отидох в залива Санта Моника. Завих в паркинга на кея и останах в „Крайслера“ няколко минути, загледан към залива.

Видях „Лъки страйк“ на котва извън тримилната зона. Приличаше на град от светлини и към него вече се движеха таксиметрови катери.

До кораба се пътуваше поне десетина минути. Катерът се люлееше малко, но това не ми пречеше. Заедно с мен пътуваха само още пет души. Четиримата бяха добре облечени, с вид на богати бизнесмени на средна възраст, а петата беше млада жена, висока и червенокоса. Кожата й беше бяла и мека на вид. Тялото й в тясната жълта рокля също изглеждаше меко. Беше пищна и чувствена и имаше висок, леко истеричен смях.

Седях срещу нея. Краката й бяха хубави, въпреки че рязко надебеляваха над коленете. Тя беше с един прошарен мъж с гърбав нос. Той малко се притесняваше, когато тя се смееше. Аз я погледнах и тя ме погледна. Видях, че разбра какво мисля, защото внезапно спря да се смее и задърпа роклята върху коленете си. Тя беше твърде къса и тясна, така че жената остана с ръце върху коленете си и не ме гледаше повече.

„Лъки страйк“ беше дълъг около двеста и петдесет фута. Изглеждаше голям от малкия катер-такси и настъпиха известни затруднения, докато червенокосата се качи на борда. Предполагам, че се чувстваше малко неловко, докато се качваше по разлюляната от вятъра стълба. Както и да е, но създаде голяма бъркотия и вбеси човека с гърбавия нос.

На борда имаше много хора и аз я изгубих от поглед. Съжалявах за това. Тя беше като свещ, горяща в тъмна стая.

Смесих се с тълпата, но не видях нито един познат. Пиеше ми се жестоко, затова се отправих към бара. Беше тъпкан с хора, но аз успях да уловя погледа на бармана. Получих само част от двойното уиски, което ми беше подадено над главите на хората. Нямаше смисъл да се опитвам да поръчвам още едно, поради което се придвижих към главния салон, където бяха игралните маси.

Проправих си път през тълпата, докато стигнах до централната маса. Наложи се да използвам лактите си, но хората бяха в добро настроение и ме пропуснаха. Зелени зарове се търколиха върху зеленото сукно, удариха се едновременно в ръба отстрани и отскочиха обратно. Единият спря веднага, показвайки пет бели точки. Другият се заклатушка към центъра на масата и спря на шестица.

Чу се въздишка, докато спечелилият събра парите от масата.

Наблюдавах играта около пет минути, докато заровете дойдат при мен.

Сложих на масата две двадесетдоларови банкноти и хвърлих двойки. Прибавих още една двадесетачка и хвърлих петица. След четири мятания ми потръгна и започнах. След това хвърлих единадесет и започнах да губя.

Направих пет ръце, преди да загубя заровете. Започнах да играя срещу масата.

Забелязах, че червенокосата е застанала до мен. Притискаше бедрото си до моето. Облегнах се върху нея, без да я гледам.

Заровете отново дойдоха при мен. Оставих долу две петдесетачки и спечелих. Направих още две ръце. След това хвърлих отново.

— Ти направо се стопи — каза червенокосата.

Избърсах челото си с носна кърпа и се огледах наоколо за мъжа с гърбавия нос. Беше увиснал над масата точно срещу нас. Не би могъл да чува думите й.

— Харесва ли ти оня тип? — попитах.

Залагах по десет долара на ръка и току-що бях спечелил отново.

Тя се натисна в мен.

— Има ли някакво значение?

Отново получих заровете и обърнах чашата.

— Може би — казах и спечелих още три пъти.

— Нося ти късмет — каза тя. — Заради червената ми коса е.

Следващото ми хвърляне беше седмица. Изчаках, докато ми платят, и отстъпих заровете.

— Хайде да отидем някъде — казах с издути от пари джобове. — Идвала ли си тук преди?

Мъжът с гърбавия нос получи заровете. Хвърли две шестици. Прибраха парите му.

— Всичко ми е познато — каза тя и се заизмъква през тълпата. Забелязах, че това се хареса много на мъжете. Не ги обвинявах.

Хвърлих бърз поглед назад, към мъжа с гърбавия нос, но той беше зает. Пробих си път през хората и се присъединих към нея.

Тя ме поведе през навалицата на палубата. Изкачихме се по една желязна стълба. Не я виждах, но усещах парфюма й. Следвах я с носа си.

Тълпите внезапно изчезнаха и ние се озовахме сами. Усетих парапета с гърба си, а тя ми се натискаше отпред.

— Още щом ти видях… — започна.

— Така стават нещата — казах и я хванах.

Беше масивна и мека. Пръстите ми потънаха в гърба й.

— Само ме целуни — каза тя и пъхна ръце под палтото ми.

Останахме така цяла минута.

След това тя се освободи и каза:

— Уоу. Ела горе на въздух.

Изведнъж я намразих така, както не бях мразил никой друг.

Хванах я отново, но тя ме отблъсна. Беше ужасно силна. Не си представях, че може да е толкова силна.

— Не ме пришпорвай — изкикоти се. — Малко по-полека.

Искаше ми се да й забия един юмрук в лицето, но се отдръпнах и не казах нищо.

Видях, че си оправя косата. Обърна се и погледна към луната, която се издигаше бързо, и каза:

— По-добре да се връщам.

— Нямам нищо против.

Тя не помръдна.

— Той ще се чуди къде съм.

— Предполагам.

Беше ми ясна.

Тя сложи ръка на устните си.

— Струва ми се, че ти ме обиди.

Не ми пукаше.

— Едва ли — казах.

Тя се засмя и каза, завъртайки се към мен.

— Луната изглежда чудесно.

— Ти луната ли чакаше?

— Ъхъ.

Протегна ръце и аз я придърпах към себе си.

— Не се натискам с всеки срещнат — каза тя, сякаш се оправдаваше.

— Интересува ме единствено това, което правиш в момента. — Все още я мразех, но бях смачкан от нея.

Тя ме ухапа по устата.

Някой се засмя на долната палуба. Познавах този смях. Никой освен Ева не можеше да се смее така. Изблъсках настрана червенокосата.

— Какво ти става? — изфъфли тя.

Стоях и се ослушвах.

Ева се засмя отново. Погледнах през перилата, но тълпата беше твърде гъста. Не можах да я видя.

— Хей!

Червенокосата звучеше сърдито.

— Върви по дяволите — казах аз.

Тя замахна да ме удари, но аз я улових за китката. Беше мека и отпусната между пръстите ми. Тя издаде нещо като квичене.

Казах й един обиден епитет и я оставих.

Долу на палубата потърсих с очи Ева. Най-накрая я видях до осветената врата, водеща към залата с рулетката. До нея беше висок мъж със сурово лице в смокинг, който му стоеше отлично.

Знаех кой е.

Докато се приближавах към тях, те влязоха в залата за рулетка. Той беше сложил ръка на лакътя й и тя изглеждаше щастлива.