Джеймс Хадли Чейс
Ева (16)

Глава шестнадесета

Сам Бърнстейн свали със замах очилата с рогови рамки и се усмихна с широка необятна усмивка.

— Да — каза той, пляскайки с малката си тлъста ръка по разработката, която Керъл и аз бяхме написали. — Това искам. Не е съвсем точно. Даже изобщо не е точно, но е нещо, върху което може да се работи. Това е добро начало.

Погледнах в очакване към него от ниския удобен фотьойл, където седях в грамадния му офис.

— Мислех това да бъде нещо, което да послужи за основа на една дискусия. Все пак вие имате ваши собствени идеи, така че аз само съм очертал съвсем общия контур.

Бърнстейн дръпна към себе си кутия пури, извади една, предложи ми, но аз поклатих отрицателно глава. Той запали и потри ръце.

— Не очаквах да бъдете толкова бърз — каза той. — А сега нека прегледаме това точка по точка. Когато достигнем съгласие, предлагам да го вземете със себе си, да го разширите и да ми го предадете, когато сте готов. Тогава ще отида при Рекс Голд.

— Ще ви бъде трудно там — казах песимистично.

Той се засмя:

— Това си е моя работа. За последните пет години Р. Г. и аз сме се счепквали не един път. Няма значение, защото в крайна сметка аз постигам своето си. Оставете го на мен.

— Добре — отвърнах, без да съм убеден. — Ще ви го оставя, но ви предупреждавам, че Голд не може да ме понася.

Той се засмя отново и каза:

— Не го обвинявам. Керъл е много хубаво момиче, а вие сте голям късметлия. Това, че той не може да ви понася, не означава, че не би оценил един добър сценарий. — Той отново шляпна с ръка по разработката. — Това е добра тема.

Прихванах малко от неговия ентусиазъм.

— Точно така. — Придърпах стола си по-близо до бюрото му. — Какво ще кажете да се захванем с разработката?

— Чудесно — каза той, ухилен доволно срещу мен. — Махни всичко това оттук и ми дай нова разработка. Мисля, че тогава ще дойде време да отида при Р. Г.

Станах и казах:

— Е, благодаря, господин Бърнстейн. Беше ми много приятно и няма много да се забавя с втората разработка.

— Донеси я колкото можеш по-бързо.

Той ме изпрати до вратата.

— Предполагам, че Керъл ще бъде заета цял ден? — казах, когато си стискахме ръцете.

Той вдигна рамене.

— Не знам. Отиди виж. Тя е при Джери Хайъмс. Знаеш ли къде е офисът му?

— Разбира се — казах аз. — Знам го. Е, всичко хубаво, господин Бърнстейн. Пак ще се видим.

Тръгнах бързо по коридора и въпреки че минах покрай офиса на Хайъмс, не се спрях. Нямах намерение отново да се срещам с Франк Имграм, а вероятността той да бъде с Керъл беше твърде голяма.

Минах покрай една телефонна кабина в края на коридора и забавих крачка, преди да спра пред нея. Погледнах часовника на ръката си. Беше дванадесет без пет. Ако имах късмет, Марти можеше да не е дошла. Исках да съм сигурен, че Ева ще се обади. Влязох в кабината и затворих вратата. Докато набирах номера й, усетих сърцето си да бие от вълнение.

Сигналът прозвуча няколко пъти, преди тя да отговори.

— Ало.

Познах гласа й.

— Ева — казах. — Как си?

— Добро утро, Клайв — каза тя. — Ти как си? Нещо май си подранил?

— Събудих ли те? — попитах, изненадан от дружелюбния й тон.

— Не, няма нищо. Тъкмо пиех кафе. Будна съм от известно време.

— Кога ще те видя?

— Кога искаш?

— Чакай малко — казах, прекалено объркан, за да бъда предпазлив. — Онзи ден ми каза, че повече не искаш да ме виждаш.

— Добре, тогава не искам да те виждам повече — отвърна тя и се закикоти.

— Идвам веднага. Голям дявол си. Заради теб изкарах два кошмарни дни. Помислих, че наистина си решила така.

Тя се закикоти отново.

— Е, Клайв, ти си върхът. Всъщност тогава наистина бях решила така. Бях сърдита. Голям гадняр беше да постъпиш по този начин.

— Добре, гадняр бях — засмях се. — Но си получих урока и повече няма да правя така.

— И по-добре — предупреди ме тя. — Следващия път няма да ти простя толкова лесно.

— Ела да обядваме заедно.

— Не. — Гласът й стана по-твърд. — Нямам намерение, Клайв. Ти можеш да идваш да ме виждаш професионално, ако искаш, но аз няма да обядвам с теб.

— Така си мислиш. Ще дойдеш на обяд и няма да се разправяме — казах аз.

— Клайв! Казвам ти, че няма да дойда.

В гласа й прозвучаха нотки на раздразнение.

— Ще говорим за това, когато се видим. Ще мина до половин час.

— Много скоро е, Клайв. Няма да съм готова дотогава. Ела около един часа.

— Добре и облечи нещо хубаво.

— Няма да дойда на обяд.

— За разнообразие ще направиш каквото ти кажа — настоях през смях. — Облечи нещо елегантно — но връзката изведнъж се разпадна, защото тя затвори.

Загледах се в телефона и се захилих. Добре, скъпа, помислих, ще видим кой ще командва.

Отидох на паркинга и бавно изкарах „Крайслера“ през портала на студията. Чувствах се отлично. Чувствах се уверен, че мога да надвия Ева. Тя можеше да ми затваря телефона, ако това задоволяваше нейната суетност, но щеше да обядва с мен даже ако трябваше да я влача до ресторанта по нощница.

Отбих се в Клуба на писателите и попитах управителя за пощата си. Той ми подаде няколко писма и аз отидох на бара, където си поръчах скоч със сода. Един бърз поглед върху писмата ме убеди, че няма нищо от Ева. Оставил чашата си върху бара, се върнах при управителя и го попитах дали е сигурен, че няма нищо друго за мен.

— Няма, господине — каза той, след като погледна отново в моята клетка.

Но Ева беше толкова категорична, че е върнала четиридесетте долара, които й бях оставил през онази нощ, когато си отидох.

Отидох до телефона и набрах номера й.

— Ало — каза тя почти веднага.

— Надявам се, че не съм те извадил от банята, Ева. Може би си спомняш — ти каза, че си ми върнала парите?

— Да, така беше. Гласът й стана груб.

— В Клуба на писателите?

— Да.

— Да, ама ги няма.

— Нищо не мога да направя — отвърна тя с безразличие. — Изпратих ги и когато кажа нещо, знам какво говоря.

— Но аз исках да задържиш тези пари. Дойдох тук, за да ги взема. Съвсем сигурна ли си, че си ги изпратила?

— Разбира се, че съм, но както и да е, аз не ги искам. И да ми ги дадеш, няма да ги приема.

Загледах се замислено в драсканиците по стената и реших, че има нещо гнило в цялата история.

— Сложи ли някаква бележка вътре?

— Защо да слагам?

Тя премина в отбрана.

— Пъхнах парите в един плик и го адресирах до клуба.

Лъжеше. В този момент разбрах, че никога не е възнамерявала да връща парите. Просто е искала да демонстрира сила. Знаела е, че ще ме уязви, като ми върне парите, но независимо от желанието си да оправи сметките с мен алчността й се е оказала твърде силна. Рискувала е и се е надявала, че ще й повярвам, като ми каже, че е върнала парите, и по този начин отмъщението ще й излезе гратис. Вярно, беше ме накарала да страдам цели два дни, но сега разбрах, че не се беше оказала достатъчно качествена, за да се справи с това. Моето презрение към нея само по себе си вече беше победа.

— Може би са се загубили по пощата — казах с полуироничен глас. — Е, няма значение, ще ти ги възстановя.

— Не ги искам, Клайв — нервира се тя. — Трябва да тръгвам. Водата в банята тече.

— Ще говорим по този въпрос докато обядваме — казах и се опитах да затворя телефона преди нея, но тя беше по-бърза.

Стигнах до Лоръл Кениън в един без пет. Спрях пред малката къща и натиснах клаксона. След това излязох и минах по пътеката. Почуках на вратата, извадих цигара и я запалих.

Почаках минута-две и забелязах, че от къщата не се чуваше никакъв звук. Обикновено веднага щом почуках, чувах как Марти идва по коридора.

Намръщих се и почуках отново. Никакъв резултат. Докато стоях и чаках, усетих как ми призлява.

Чуках четири пъти и след това се върнах при „Крайслера“. Влязох вътре и подкарах бавно по улицата. Когато се отдалечих достатъчно, за да не се вижда къщата, спрях и запалих друга цигара. Докато държах клечката, ръцете ми трепереха.

Ненадейно се сетих за Харви Бароу. Спомних си какво беше казал. „Казах й, да дойде с мен и тя каза добре. Но аз четири пъти ходих у тях и всеки път проклетата й прислужница казваше, че е излязла. А аз знаех, че е на горния етаж и ми се надсмива.“

Ръцете ми се стегнаха върху кормилото. Тя даже не беше имала благоприличието да изпрати Марти с някоя лъжа. Можех да си я представя в малката спалня, наклонила глава на една страна, как се ослушва, докато чукам на вратата. Марти най-вероятно е при нея и те разменят погледи. Усмихват се. Остави го да чука, сигурно шепне Ева, скоро ще му писне.

Карах бавно по булевард Сънсет, без да мисля за нищо, но се чувствах вцепенен и отвратен. Спрях пред една дрогерия, влязох вътре и набрах номера й. Свободният сигнал се чуваше дълго време, но никой не се обади.

Можех да си представя как посяга да вдигне слушалката, но после се спира. Би трябвало да знае кой звъни. Облегнах се на стената на миришещата на застояло телефонна кабина, заслушан в сигнала. Съвсем ненадейно ми хрумна да я убия. Хладнокръвна, сляпа мисъл, която неочаквано се появи в главата ми, и аз се улових, че я преценявам с интерес и удоволствие. След това, ужасен, че изобщо съм помислил такова нещо, окачих слушалката и излязох навън.

Полудявах ли, зададох си въпроса, докато пътувах към „Трий Пойнт“. Едно нещо беше да съм й ядосан до побесняване, но да я убивам… какво откачено, глупаво и опасно нещо, макар и само като мисъл.

Независимо от това чувствах, че ще ми достави удоволствие да убия Ева. Нямаше друг начин, по който да я засегна. Бронята й беше твърде здрава. Пак побързах да се освободя от тази мисъл, но тя настойчиво се връщаше отново в ума ми и даже си представях подробно как я убивам, което ми достави значително удоволствие.

Представих си как някоя нощ се промъквам в онази малка къщичка, докато нея я няма. Ще стоя скрит в някоя от празните стаи на горния етаж, докато я чуя да отключва. След това ще изляза от скривалището си да се уверя, че е сама. Знаех, че лесно можех да я видя, като се наведа над перилата, и че тя не можеше да ме види.

Преди да си легне, тя щеше да използва банята. Аз щях да се вмъкна в една от празните стаи и да изчакам, докато отново слезе долу. Щеше да ми достави голямо удоволствие мисълта, че тя се движи из усамотената малка къщичка, вярвайки, че е сама, докато през цялото време аз се крия на горния етаж, изчаквайки удобния момент да я убия.

Може би щеше да се върне пияна, като през онази нощ, когато бях си отишъл. Ако беше пияна, тогава за мене щеше да бъде лесно да я убия. Нямаше да изпитам нито съжаление, нито обич към нея, ако я заварех да хърка, воняща на уиски.

Щях да се промъкна на площадката и да се ослушам. Щях да я чуя как се приготвя да ляга. Вече познавах достатъчно привичките й, за да си представя какво ще направи. Първо щеше да си съблече полата. Това го правеше веднага щом се прибереше, защото полата й беше ушита толкова тясна, че не можеше да седне свободно. След това щеше да отиде до гардероба и да извади една закачалка. Последователно щеше да прибере полата и сакото. Може би щеше да запали цигара, докато се освобождаваше от оскъдното си бельо. Щеше да облече нощницата и да се просне върху леглото.

Слушайки внимателно, щях да съм в състояние да проследя всички тези подробности. Всяка от тях имаше свой собствен специфичен звук, до последното изскърцване на леглото, което поемаше слабото й тяло. Може би щеше да чете, или пък щеше да загаси осветлението и да запуши в тъмнината. Каквото и да направеше, щях да й дам достатъчно време, за да заспи. Какво от това, че може би щях да чакам часове горе в тъмното? Нали все пак щях да сляза. Щях да сляза като призрак, държейки се за парапета и пробвайки всяко стъпало, преди да пренеса цялата си тежест на него. Нямаше да я събуждам, преди да е станало твърде късно, за да може да се спаси.

Щях да се промъкна през вратата и да се взра в тъмнината. Нямаше да мога да я видя, но щях да знам точно къде е главата й и щях да седна внимателно на леглото до нея. Даже и тогава тя нямаше да се събуди. С едната ръка щях да намеря гърлото й, а с другата щях да включа малката нощна лампа.

Тогава щеше да настъпи моментът, който щеше да излекува всички рани, които тя ми беше нанесла. Този кратък момент, когато съзнанието й щеше да се събуди от съня, а очите й щяха да ме познаят. Щяхме да се погледнем и тя щеше да разбере защо съм там и какво смятам да правя. Аз щях да видя безпомощния ужасен поглед и тя за първи път щеше да бъде без желязната си маска и без професионалното си маниерничене.

Това щеше да продължи само две-три секунди. Но щеше да е достатъчно. Щях да я убия бързо, с коляно върху гърдите и ръце на гърлото й. Като я притисна върху леглото с цялата си тежест, тя не би имала никакъв шанс. Не би имала време да се измъкне изпод мен, нито даже да ме одраска.

Никой нямаше да разбере кой го е направил. Би могъл да е всеки от приятелите й мъже.

От тази ужасна фантазия ме извади силният звук на автомобилен клаксон и едва успях да избегна челно сблъскване с един „Кадилак“. Толкова се бях унесъл, че бях позволил на „Крайслера“ да мине в лявото платно на пътя. Чух как шофьорът на другата кола ме псуваше, докато профуча край мен, а аз бързо се върнах в дясната половина и продължих пътя си с повишено внимание.

Когато стигнах в „Трий Пойнт“, все още бях смутен от неудържимото чувство на удоволствие, което бях изпитал, докато си представях как бих могъл да уредя всичките си проблеми с Ева. Тъй като вече беше почти три часа, казах на Ръсел да ми донесе сандвичи и чаша уиски на терасата.

Докато чаках, крачех напред-назад, жестоко нервиран от начина, по който Ева се беше отнесла с мен, и в същото време разтревожен от степента, до която беше засегната моята душевност от безсърдечното й безразличие към мен. Фактът, че аз на практика бях планирал едно убийство до последната подробност и бях изпитал удоволствие от този процес, ме шокира и изплаши. Само допреди три седмици подобна мисъл никога не би влязла в главата ми, но след онзи момент на отчаяние и афект в телефонната кабина ми изглеждаше единственото решение на нашето противоборство.

Трябва да се стегна, помислих, докато крачех нагоре-надолу. Тя не е за мен. Никога няма и да бъде, а аз би трябвало да призная поражението си и да я забравя. Не бих могъл да се надявам, че ще мога да свърша каквато и да било работа, ако позволя да влияе върху съзнанието ми, да заема мислите ми и да ми къса нервите по такъв начин. Тази глупост трябва да свърши.

Ръсел дойде с поднос и го остави на масата.

— Донеси ми машината, Ръсел — обърнах се към него. — Трябва да свърша една работа.

Той разцъфна в усмивка.

— Надявам се, господине, че сте прекарали добър предобед в студията.

— Добре беше — казах без ентусиазъм. — Бъди разбран и ме остави да работя.

Той ми отправи кратък огорчен поглед и забърза към библиотеката за машината ми.

Седнах и започнах да преглеждам бележките на Бърнстейн, но установих, че ми е трудно да се съсредоточа. Не можех да изтрия от съзнанието си унижението пред вратата на Ева, като някакъв амбулантен търговец. Колкото повече мислех за това, толкова по-гневен ставах. Когато Ръсел донесе машината и се оттегли, не можах да се накарам да започна работа. Вместо това приключих сандвичите и започнах здрав запой.

Ще я накарам да си плати за това, казах си мислено аз, наливайки още уиски в чашата си с несигурна ръка. Все някак ще намеря начин да й го върна. Изпих уискито на един дъх и веднага напълних чашата си отново. Направих го няколко пъти, докато не почувствах леко изтръпване на краката. Разбрах, че се напивам. Избутах гарафата настрана и придърпах машината към мен. Да върви по дяволите, казах на глас. Тя не може да ме спре. Никой не може.

Направих опит да напиша първата сцена съгласно бележките на Бърнстейн, и след като се борих с нея повече от час, издърпах листа от машината и го скъсах сърдито на парченца.

Не бях в състояние да произведа никаква градивна мисъл, махнах се от терасата и се залутах из празните стаи на хижата. Ръсел се беше покрил някъде. Вероятно се спотайваше за следобедна дрямка някъде в гората. Хижата беше непоносимо самотна и аз започнах да се чудя дали не съм бил глупак да се установя в такова затънтено място.

Беше без грешка, докато Керъл ми правеше компания, но сега, след като тя прекарваше по-голяма част от деня в студията, започна да ми се струва доста тъпо.

Съзнанието ми продължаваше да се връща към Ева. Направих слабо усилие да мисля за нещо друго, но не успях. Взех един роман и се опитах да чета, но след като минах няколко страници, разбрах, че нямам понятие какво съм прочел, и запокитих книгата през стаята.

Уискито, което бях изпил, вече започна да ме хваща, главата ми натежа и аз станах неразумен. Скочих на крака и отидох до телефона. Ще й кажа какво точно мисля за нея. Ако смята, че може да постъпва така с мене и това да й се размине, ще остане разочарована.

Избрах номера й.

— Да, моля — обади се Марти.

Подвоумих се, след което внимателно затворих слушалката. Нямах намерение да търпя подигравките на Ева чрез Марти. Запалих цигара и отново излязох на терасата с несигурна стъпка.

Помислих си, че не мога да продължавам така. Трябва да се опитам нещо да върша. Отново седнах до масата и започнах да чета бележките на Бърнстейн, но мислите ми продължаваха да се лутат, докато накрая отчаян се отказах.

Керъл се върна точно за вечеря. Тя слезе от оцветения си в кремаво и синьо спортен автомобил и се затича към мен през моравата.

Почувствах, че при вида й голямо бреме се смъкна от душата ми, и я притиснах силно до себе си няколко секунди, преди да я пусна.

— Е, мила моя — усмихнах й се. — Как върви работата?

Тя въздъхна тежко.

— Уморена съм, Клайв. Работихме цял ден, без да спираме. Ела вътре и ми дай нещо за пиене. Искам да чуя какво ново при тебе.

Вървяхме към хижата, докато слушах отчета й за художествения съвет.

Налях й джин с лимон, а на себе си налях още едно уиски.

— Клайв — възкликна внезапно тя. — Не ми казвай, че сам си изпил всичкото това уиски. Гарафата беше пълна тази сутрин.

Подадох й питието и се засмях.

— Разбира се, че не — казах. — Да не мислиш, че съм… пияница. Обърнах проклетото нещо и го разлях половината.

Тя ме погледна бързо и изпитателно, но аз срещнах погледа й и лицето й се проясни.

— Значи не си пияница — каза с усмивка.

Изглеждаше уморена и бледа.

— Я ми кажи, Сам хареса ли разработката?

Кимнах:

— Разбира се. Защо не? Нали ти я написа?

— Написахме я заедно, мили — каза тя, като отново придоби разтревожен вид. — Нали не се чувстваш огорчен от това? Искам да кажа — аз няма да се намесвам, ако ти не…

— Не мисли за това. Знам, че не съм много кадърен, когато става дума за филмови сценарии, но нямам нищо против да се науча.

Седнах до нея и взех ръката й.

— Но втората преработка не ми върви много добре. Знаеш ли, Керъл, бих предпочел Бърнстейн да намери някой друг, който да го направи. Аз явно не стигам доникъде.

— Дай ми цигара и ми разправи какво каза Бърнстейн.

След като й запалих цигарата, й разказах предложенията на Бърнстейн. Тя ме слушаше с внимание, кимайки одобрително от време на време с малката си тъмна глава.

— Страхотен е — каза, когато свърших. — Подобрил я е неимоверно. О, Клайв, ти просто трябва да поработиш над нея. Знам, че можеш, и това ще бъде много важно за теб.

— Лесно ти е, Керъл — отвърнах горчиво, — но аз съм загубил всякакъв усет за фабулата. Цял следобед се бъхтих с нея и не стигнах доникъде.

Тя ме загледа с изпитателни, озадачени очи и каза обнадеждващо:

— Може би утре ще ти потръгне. Сам очаква скоро да му представиш нещо. Той още сега е закъснял с продукцията.

Изправих се с раздразнение.

— О, не знам. Тези неща не стават насила.

Тя се приближи и обви ръце около мен.

— Не се тревожи, Клайв. Ще се оправи, ще видиш.

— О, да върви по дяволите. — Обърнах се към вратата. — Ще си облека халата и ще се приготвя за вечерта. Имаш ли нещо за четене?

— Имам малко работа — каза бързо тя. — Искам да нахвърлям няколко сцени.

— Не можеш да работиш денонощно — ядосах се, че умът й беше в състояние да ражда градивни мисли. — Почини си. Ще ти се отрази добре.

Тя ме изблъска към вратата.

— Не ме съблазнявай. Отиди и седни на терасата. Там е много хубаво и аз ще дойда веднага щом приключа.

Седнах на тънещата в сумрак тераса и мислих дълго за Кулсън. Знаех, че е непочтено да обръщам пиесата му във филм, но бях стигнал твърде далече, за да спра. Преди всичко не трябваше да я крада. Но ако не бях го направил, сега нямаше да съм там, където бях, седнал на терасата на скъпа хижа, в едно от най-красивите кътчета на Калифорния. Никога нямаше да срещна Керъл. Рязко поех дъх — и никога нямаше да срещна Ева.

— Какво правиш в тъмното — попита Керъл, излизайки на терасата. — Седиш там от часове, скъпи. Вече минава дванадесет. Стреснах се и дойдох на себе си.

— Бях се замислил — Станах. Чувствах се леко схванат и ми беше малко студено. — Нямах представа, че е минало толкова време. Ти приключи ли?

Керъл обви ръка около врата ми и прошепна, докосвайки ухото ми с устни:

— Не се сърди, мили. В общи линии нахвърлих втората разработка. Сега вече можеш да я довършиш, а тя наистина е хубава. Нали не се сърдиш?

Взрях се в нея и ми призля от завист, че тя можеше с такава лекота да върши неща, които бяха непосилни за мен.

— Но, Керъл, как така ще вършиш едновременно и своята, и моята работа. Абсурдно. Остава да започнеш да ме издържаш.

— Не се сърди — помоли тя. — Всичко, което съм направила, е да пренеса твоите и на Сам идеи върху хартията. Всяка стенографка би могла да го стори. Утре трябва само да изгладиш текста и да го занесеш на Сам. След това Р. Г. ще го одобри и ще можеш да започнеш същинската работа. Дай една целувка и престани да се цупиш.

Аз я целунах.

Тя ме прегърна припряно и каза:

— Хайде да си лягаме. Утре трябва да ставам рано.

— Идвам — казах аз, чувствайки се безжизнен и депресиран.