Джеймс Хадли Чейс
Ева (15)

Глава петнадесета

Обръщайки се назад сега, докато пиша тази история в жалката малка спалня с разлепени тапети, белещи се от влажните стени, разбирам, че първите четири дни от брака ми с Керъл бяха връхната точка в моя живот. В нейно лице аз намерих приятел, който ми даваше увереност и душевно спокойствие, който ме забавляваше и който сякаш ме задоволяваше и физически, и духовно.

Ставахме към десет часа и закусвахме на верандата, а под нас долината се разстилаше като великолепен естествен килим. Далече вдясно се виждаха тихите води на езерото Биг Беър, в които се отразяваха боровите дървета и белите облаци, понесени в лазурното небе като топки от бял крем. След закуска обличахме по една риза и панталони и потегляхме към езерото, където Керъл плуваше, докато аз се излежавах в лодката с въдица в ръка и я гледах. Когато слънцето станеше много силно, скачах след нея и се боричкахме във водата, състезавахме и се държахме като две деца по време на първата им ваканция. След това се връщахме за обяда, който Ръсел ни сервираше на верандата, и разговаряхме, любувайки се на гледката, и пак разговаряхме. След това предприемахме продължителна разходка в гората, стъпвахме по килима от борови игли, изпъстрен със светли петна от проникващите през зеления гъсталак слънчеви лъчи. Вечерта слушахме грамофона. Беше страхотно да бъдем сами с Керъл, легнали на голямото канапе, което бяхме измъкнали вън на верандата, със светещата над нас луна, звездите като диамантен прах и музиката, която се разнасяше от дневната.

Разказах на Керъл голяма част от предишния си живот. Не споменах за Джон Кулсън, нито говорех за Ева, но й разказах за жилищния блок в Лонг Бийч и как винаги съм искал да пиша, и как се бъхтех като чиновник. Наложи се да й кажа няколко лъжи, за да придам достоверност на историята, но вече напълно бях възприел пиесата на Кулсън като моя собствена, така че не срещнах никакви трудности да убедя Керъл, а също и себе си, че аз съм написал „Проверка в дъжда“.

В голямата ни обширна спалня с отворени прозорци и дръпнати завеси, където лунната светлина оставяше ярко петно върху белия килим, лежах с Керъл в обятията ми. Тя спеше с глава на рамото ми и ръка, прехвърлена през гърдите ми. Винаги спеше кротко, почти без да мърда, докато слънчевите лъчи не я събудеха. Да я държа в ръцете си, да слушам лекото й дишане и да мисля за нещата, които бяхме правили заедно през деня, ме изпълваше с доволство в продължение на много часове.

И все пак, независимо от цялото задоволство и щастие съзнавах, че не всичко ми е напълно точно. Някъде дълбоко в подсъзнанието ми от време на време нещо се бунтуваше. Понякога ме обземаше усещането за физическа неудовлетвореност. Отначало то беше едва доловимо и неопределено, но по-късно се засили и аз разбрах, че физическото влияние, което Ева беше оказала върху сетивата ми, е оставило незаличима следа.

Докато Керъл беше до мен, този копнеж по Ева не предизвикваше в мен никакви опасения. Човешкото присъствие на Керъл, нейната доброта и обич бяха достатъчно силни, за да надделеят над далечното влияние на Ева, но ако Керъл излезеше в градината и ме оставеше сам, се улавях, че се боря с изкушението да се обадя на Ева по телефона и още веднъж да чуя звука на гласа й.

Може би за вас ще бъде трудно да разберете защо не можех напълно да изхвърля Ева от мислите си. Вече казах, че повечето хора водят двойствен живот — един нормален и един таен. От това следва, че повечето хора имат два манталитета. Ако трябва да кажа истината, започнах да разбирам, че независимо от това, колко много означаваше Керъл за мен, тя можеше да задоволи само част от моя вътрешен живот. За да бъда напълно задоволен, имах нужда от разлагащото влияние на Ева.

Не трябва да мислите, че приемах това положение без борба. През четирите дни и нощи успях да махна Ева от съзнанието си, но знаех, че водя загубена битка. Върховното ми щастие с Керъл нямаше да продължи дълго. Явно съм очаквал твърде много, като се има предвид, че никога не успявах да устоя на изкушенията за дълго. Промяната дойде внезапно и без предупреждение четвъртата нощ, откакто бяхме заедно.

Беше прекрасна нощ. Голяма грейнала луна висеше над планините и остро очертаваше сенките, осветяваше езерото и то изглеждаше лъскаво огледало. През целия ден беше горещо и даже на верандата беше все още твърде топло, за да помислим за спане.

Керъл беше предложила среднощно плуване и отидохме с колата на езерото. Останахме в топлата вода повече от час и когато се върнахме в „Трий Пойнт“, беше минало един часа. Събличахме се в спалнята, когато телефонът зазвъня. И двамата замряхме и се спогледахме изненадани. Звънецът звучеше пронизително и нетърпеливо в тишината на нощта и аз внезапно почувствувах задушаващо вълнение.

— Кой може да е по това време? — попита Керъл. Виждам я като сега. Току-що беше съблякла бяло-червената си спортна рокля, седеше на края на леглото по сутиен и шорти и изглеждаше прекрасно със златистокафявия си тен и блестящи очи.

— Трябва да е грешка — казах и си навлякох халата. — Никой не знае, че сме тук.

Тя ми се усмихна и продължи да се съблича, докато аз побързах към дневната и вдигнах слушалката.

— Ало! Кой е?

— Здравей, гад — каза Ева.

Стиснах слушалката, внезапно обзет от усещането, че се задушавам и гърлото ми надебелява.

— О, здравей — казах, снижавайки глас и поглеждайки през рамо към спалнята.

Керъл беше отишла в банята и чувах водата. Нямаше опасност да ме чуе.

— Ти, гадино — заговори Ева с равен, безизразен глас. — Защо ме изостави така?

Едва разбирах какво говореше. Вълнение и копнеж по нея се надигнаха в мен и кръвта ми заблъска в ушите.

— Какво? — казах, като се мъчех да овладея чувствата си. — Какво казваш?

— Когато се събудих и открих, че те няма, бях много шокирана. Не можах да разбера къде си се дянал.

— Значи се стресна, така ли? — казах аз и се засмях. — Е, и ти си ме шокирала един-два пъти преди, така че сега сме квит.

Пауза, след това тя каза сърдито:

— О, значи сме квит? Тогава нека ти кажа нещо, Клайв. Върнах ти скапаните пари. Не ги искам. Мисля, че беше мръсен номер да кажеш, че ще останеш, а след това да се измъкнеш така.

— Върнала си парите? — повторих смутено аз, без да й вярвам. — Но защо?

— Не ти искам парите. Не ти искам скапаните пари.

— Защо е трябвало да го правиш? — попитах като не знаех какво да говоря.

— Казах ти. Аз просто не искам скапаните ти пари. Мога и без тях, благодаря. Няма да позволя такова отношение към мен, затова ти ги връщам.

— Не ти вярвам, Ева, не съм ги получил. Ти лъжеш и знаеш, че лъжеш.

— Казвам ти, че ти ги изпратих.

— Къде ги изпрати?

— Сложих ги в един плик и ги изпратих в Клуба на писателите. Нали това е твоят клуб?

Отпуснах се назад върху облегалката на стола, чувствайки, че леко ми призлява.

— Но защо си го направила? Трябваше да ги вземеш.

— Казвам ти, че не ти искам парите — отсече тя. — И не искам да те виждам повече. Така че не се обаждай и не идвай повече. Предупредила съм Марти да не те пуска вътре, а ако се обадиш по телефона, да затваря.

Преградите, които така неохотно се бях опитвал да издигам срещу нейното влияние върху мен, сб сринаха напълно и красотата на изминалите четири дни беше отнесена от потока смазваща горчивина, който ме заля, щом чух тези думи.

— Не бъди импулсивна, Ева — казах аз, стиснал слушалката с такава сила, че ръката ме заболя. — Нека да те видя.

— Няма да стане, Клайв. Ти се държиш като глупак. Аз те предупреждавах и преди, но явно е било напразно. Така че повече няма да се виждаме.

— Нека да не бъдем категорични за това, Ева — казах, опитвайки се да прикрия трескавото отчаяние в гласа си. — Може ли да те видя утре? Бих желал да обсъдим всичко.

— Не, Клайв, не искам да говоря повече с тебе. Не искам да ми звъниш. Ако продължаваш, ще ти затварям телефона. Ти трябва да престанеш с цялата тази щуротия. Твърде много си позволяваш с мен. Освен това ми губиш много време, а аз не искам.

— Но виж, Ева, съжалявам, че си тръгнах така. Ще ти обясня всичко, ако ми дадеш възможност. Не исках да кажа нищо с това. Просто не ми се спеше, не бях спокоен и не исках да те безпокоя. Трябва да се видим отново. Не можем да скъсаме… твърде важно е. Моля те, Ева, не се отнасяй така с мене…

— Уморена съм и нямам намерение да продължавам разговора. Не искам повече да те виждам. Това е краят. — Настана пауза, след което тя повтори: — Сбогом, Клайв — и затвори.

— Ева… — започнах и замрях неподвижно, взирайки се в телефона.

Призля ми от безсилие. Това не можеше да свърши така. Мили Боже, помислих си аз, какъв ли боклук трябва да съм, щом една проститутка ми връща парите и отказва да ме види? Никога не бях се чувствал така напълно и категорично унизен. Оставих слушалката с разтреперана ръка. Моята увереност в себе си се беше изпарила и аз бях обзет от черно отчаяние.

— Кой беше, Клайв? — извика Керъл от спалнята.

— Един познат — отговорих с глух и несигурен глас.

— Какво казваш?

Тя се появи на вратата и притича през стаята в прозрачната си нощница.

— Кой беше?

Отидох до бюфета и си налях пиене. Не се осмелявах да й покажа лицето си.

— Просто един познат. Предполагам, че беше малко пиян.

— О.

Последва продължителна пауза. Изпих уискито, без да се обръщам:

— Нещо за пиене? — попитах, докато търсех цигара.

— Не, благодаря.

Запалих цигарата и се обърнах. Погледнахме се. Очите на Керъл бяха изпълнени с въпроси.

— Хайде — казах, усмихвайки се насила. — Да си лягаме. Уморен съм.

— Какво искаше? — неочаквано попита тя.

Погледнах я намръщен.

— Кой?

— Твоят приятел… този, който се обади.

— Беше пиян. Бог знае какво е искал. Казах му да върви по дяволите.

— Жалко.

Погледнах я бързо, загасих цигарата и отидох при нея.

— Извинявай, ако съм ти прозвучал малко дръпнато. Ядосах се, че един пиян може да ни безпокои по такъв начин.

Тя отново ме погледна изпитателно, но аз отклоних очи и свалих халата си. Легнах до нея в леглото и загасих светлината.

Тя се приближи и сложи глава на рамото ми. Обгърнах я с ръка и дълго лежахме в тъмното, без да говорим нищо. Вътре в себе си продължавах да си казвам: „Глупак такъв, глупак такъв. Захвърляш щастието си. Ти си полудял. Няма и пет дни, откакто си женен, и вече мамиш. Жената, която си прегърнал, те обича. Би направила всичко за тебе. Какво мислиш, че би направила Ева? Нищо. Знаеш, че никога не би направила нищо за тебе.“

— Случило ли се е нещо, Клайв? — попита Керъл.

— Разбира се, че не.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Нищо ли не те тревожи? Кажи ми, ако нещо не е в ред. Искам да споделяш с мен.

— Наистина няма нищо, мила. Уморен съм и този тип ме ядоса… хайде, заспивай. До утре ще ми мине.

— Добре. — В гласа й долових съмнение и тревога. — Но ще ми кажеш, ако нещо лошо се случи, нали?

— Ще ти кажа.

— Обещаваш?

— Обещавам.

Тя въздъхна и за момент се притисна към мен.

— Обичам те, Клайв. Нали няма да позволиш нищо да развали това?

— Разбира се, че не — казах, мислейки си каква свиня съм.

Лъжех напълно съзнателно, защото исках да ги имам и двете. Но това не би могло да стане… нямаше начин да се получи.

— А сега престани да говориш глупости и заспивай. Аз те обичам, всичко е наред и няма за какво да се тревожиш.

Тя ме целуна и след това се възцари тишина. По дишането й можех да преценя, че беше заспала.

Следващите два дни минаха бавно. Продължавахме да ходим на езерото. Плувахме, разговаряхме, слушахме грамофона и четяхме книги. И двамата знаехме, че нещо се губи, нещо не беше съвсем наред, но никой от нас не каза нищо. Разбира се, аз знаех причината. Не мисля, че Керъл се досещаше. Сигурен съм в това, но беше обезпокоена и я улавях от време на време да ме гледа с озадачени, тъжни очи.

Сега вече, след като бях допуснал разрушаването на преградите, Ева се настани в къщата. Докато седях и четях, лицето й внезапно се появяваше на страницата. Когато слушах грамофона, вместо музиката чувах нейния глас да казва: „Не ти искам скапаните пари“ — отново и отново. Будех се нощно време, с мисълта, че тя е в прегръдките ми, а след това разбирах с бясно разтуптяно сърце, че жената, която притисках толкова силно към себе си, беше Керъл, а не Ева.

Започнах да копнея за нея така, както наркоманът копнее за една доза във вената. Започнах да броя часовете, когато Керъл ще се качи в колата си и ще потегли към студията, и все пак обичах Керъл. Сякаш двама души се бяха вселили в моето тяло — единият устремен към студеното безразличие на Ева, а другият удовлетворен от любовта, която ми даваше Керъл. Над тези двама души аз нямах никаква власт.

Беше събота следобед и ние седяхме в лодката. Керъл беше с червен бански, който хармонираше чудесно със златистата й кожа и тъмна коса.

— Би било чудесно, ако можехме винаги да бъдем толкова щастливи, нали, Клайв? — каза тя.

Направих няколко загребвания, преди да кажа:

— Винаги ще бъдем щастливи, скъпа.

— Не знам. Понякога се страхувам, че ще се случи нещо, което ще развали всичко.

— Глупости — казах аз, задържах греблата пред гърдите си и се загледах в далечината. — Какво би могло да се случи?

Тя не отговори веднага, после каза:

— Нека да не ставаме като някои други двойки, които познаваме, които се лъжат и се мамят взаимно.

— Не се тревожи — изненадах се дали не беше се досетила какво става в главата ми. — При нас няма да бъде така.

Тя мълча една-две минути, пуснала пръсти във водата.

— Ако се умориш от мене, Клайв, и пожелаеш някоя друга, нали ще ми кажеш? Ще го понеса по-добре, ако ми кажеш, отколкото да разбера, че ме мамиш.

— Какво те прихвана? — попитах, навеждайки се напред и вперил поглед в нея. — Защо говориш такива неща?

Тя вдигна очи и каза:

— Просто искам да знаеш. Мисля, че ако някога ме измамиш, Клайв, ще си отида и никога няма да се видим.

Опитах се да се пошегувам:

— Страхотно. Сега вече знам как да се отърва от тебе.

Тя кимна:

— Да, сега ти знаеш как да се отървеш от мен.

Когато се върнахме в „Трий Пойнт“, заварихме голям черен „Пакард“ паркиран на алеята. Спрях и се загледах в колата.

— Кой ли може да е? — попитах.

Керъл надникна покрай мен.

— Нека влезем вътре и ще видим. Колко е досадно да ни безпокоят в предпоследния ни ден.

Подкарах нататък към хижата. Нисък мургав дебел човек седеше на верандата с чаша уиски със сода на масата в близост до него. Той махна на Керъл и се изправи.

— Кой е, по дяволите? — попитах я с приглушен глас.

Тя ме стисна за ръката и пошепна в отговор:

— Бърнстейн. Сам Бърнстейн от „Интернешънъл пикчърс“. Какво ли иска?

Качихме се горе заедно и Бърнстейн сърдечно потупа Керъл по ръката, преди да се обърне към мен.

— Значи вие сте Търстън — протегна ми отпусната тлъста ръка. — Е, радвам се, че имам щастието да се запозная с вас, господин Търстън. Радвам се и съм щастлив, а такова нещо не казвам често на писатели, нали, миличка?

Керъл го погледна с игриво пламъче в очите.

— Така е, Сам — каза тя. Поне на мен не си го казвал.

— А вие карате меден месец. Не е ли романтично? И двамата сте щастливи, нали? Това е страхотно. Веднага си личи. Боже, Боже, на нея й се е отразило добре. Знаете ли, Търстън, наблюдавам малката, откакто е дошла в Холивуд. Тя умее да пише. Тя наистина умее да пише, но в работите й имаше нещо замръзнало. „Керъл, мила моя — все й казвах, — това, от което имаш нужда, е един мъж. Едър, силен мъж и след това наистина ще пропишеш.“ Но тя не си вземаше бележка. — Той ме дръпна за ръката. — Проблемът е, че не ме мислеше за достатъчно едър — и той се засмя, тупайки Керъл по рамото и обгръщайки я с ръка. — Сега вече тя ще направи големи работи.

Помислих, че всичко това е много хубаво, но се чудех какво иска. Не е бил целия този път от Холивуд дотук просто за да ми съобщи, че е доволен и щастлив да се запознае с мен и че Керъл имала нужда от едър и силен мъж.

— Нека седнем — каза той и се запъти към масата. — Нека всички да си налеем по нещо. Дойдох да поговоря с умния ти съпруг, Керъл. Имам много важни неща, които трябва да обсъдя с него, иначе не бих прекъснал медения ви месец. Ти ме познаваш, нали, миличка? Романтик… любовник… Не бих развалил един меден месец, освен ако не е много важно.

— Хайде, Сам — каза Керъл с искрящи от вълнение очи. — За какво искаш да говориш?

Бърнстейн прекара тлъстата си ръка по лицето и почти сплеска малкия си гърбав нос.

— Прочетох пиесата ви, господин Търстън — каза той. — Мисля, че е много хубава.

Студена тръпка мина по гърба ми.

— Имате предвид „Проверка в дъжда“? — казах, гледайки го напрегнато. — Тя действително е много хубава.

Той засия.

— От нея може да стане страхотен филм. Ето за какво искам да говоря с вас. Нека ние двамата да превърнем тази ваша пиеса във филм.

Погледнах бързо към Керъл. Тя сложи ръка върху моята и леко я стисна.

— Нали ти казах, Клайв. Нали ти казах, че Сам ще я хареса — каза развълнувана.

Погледнах към Бърнстейн.

— Наистина ли мислите така?

Той размаха ръце.

— Дали мисля? Защо иначе да бия този път, ако не го мисля? Разбира се, че мисля така. Но почакайте, първо една малка подробност. Нищо особено, но все пак.

— Значи има някакъв номер? — моментално загубих интерес. — Какъв?

— Вие ще ми обясните.

Той се наведе напред.

— Какво има Голд против вас? Обяснете ми това. Искам да го оправя и почваме филма. Ще ви дадем договор. Всичко ще бъде наред. Но първо трябва да ви сдобря с Голд.

— Няма начин — казах с горчивина. — Той не може да ме понася. Влюбен е в Керъл. Сега разбирате ли какво има против мен?

Бърнстейн погледна първо мен, после Керъл и започна да се смее.

— Много е смешно — каза той, когато се беше успокоил достатъчно, за да може да говори. — Нямах представа. И аз щях да ви мразя, ако бях на негово място.

Той изпи половината от уискито в чашата си и вдигна къс дебел пръст.

— Има начин. Не много добър, но в крайна сметка — той сви рамене — ще свърши работа. Вие написвате разработката, аз я занасям на Голд и му казвам, че ще правя филм. Той прави каквото му кажа, но първо трябва да имам разработката.

— Но първо аз искам договор.

Той се намръщи.

— Не. Голд дава договорите. Това не мога да ви дам. Но аз ще ви осигуря договор, щом завършите разработката. Обещавам.

Той протегна ръка.

Погледнах към Керъл.

— Точно така, Клайв. Сам винаги успява. Ако той обещае договор, значи ще го имаш.

Стиснахме си ръцете с Бърнстейн и аз казах:

— Добре. Аз ще ви направя разработката, а вие ще я продадете на Голд. Нали така?

— Точно така — потвърди той. — А сега си тръгвам. Вече откраднах твърде много минути от медения ви месец. Ще работим заедно. Пиесата ви е много хубава. Харесва ми самата драматургия. Много е хубава. Ще направите добра разработка. Елате да се видим в студията в понеделник — десет часа. Керъл ще ви покаже къде да ме намерите. След това се захващаме за работа.

Когато си отиде, Керъл се хвърли в ръцете ми.

— О, толкова се радвам — каза тя. — Бърнстейн ще направи за теб чудесен филм. Вие двамата ще бъдете прекрасен екип. Не е ли разкошно? Не си ли развълнуван?

Бях уплашен и обезсърчен. В ушите ми още звучеше гласът на Бърнстейн: „Харесвам начина ви на разсъждение. Допада ми как се изразявате. Харесва ми самата драматургия. Много е хубава. Ще направите добра разработка.“ Той не говореше за мен. Той говореше за Джон Кулсън. Знаех, че не бих могъл да напиша разработката.

Керъл се дръпна от мен и ме погледна с разтревожени очи.

— Какво има, мили? — попита и ме разтърси леко. — Защо гледаш така? Не се ли радваш?

Извърнах се настрана.

— Разбира се — седнах на канапето и запалих цигара. — Но, Керъл, нека бъдем реалисти. Нямам много понятие от филмови разработки. По-скоро бих продал пиесата на Бърнстейн и бих му позволил да я възложи на някой друг. Аз… аз не мисля, че…

— О, глупости — каза тя, седна до мен и взе ръката ми. — Разбира се, че можеш да го направиш. Аз ще ти помогна. Хайде да започваме. Нека да поставим началото още тази минута.

Беше изтичала в библиотеката, преди да успея да я спра, и чух как извика на Ръсел да приготви сандвичи за вечеря.

— Господин Клайв ще преработи пиесата си за филмиране, Ръсел — чух я да казва. — Не е ли чудесно? Започваме веднага.

Тя се върна с едно копие от ръкописа, седнахме и започнахме да го преглеждаме. След около час Керъл вече беше маркирала първия, необработен вариант на разработката. Не ми оставаше нищо, освен да се съглася, защото тя имаше такъв бърз ум и голям опит, че всяко предложение от моя страна щеше да бъде без стойност.

Докато бяхме сирели, колкото да изядем сандвичите с пилешко месо и да изпием по чаша студено бяло рейнско вино, тя каза:

— Ти трябва да напишеш сценария, Клайв. Ще бъде много важно, ако направиш това и го предадеш готов за снимане. С твоята дарба за диалозите… трябва да го направиш.

— О, не — възразих, станах и закрачих из стаята. — Не бих могъл. Не знам как… Не, това е абсурдно.

— Слушай… — тя вдигна ръка. — Разбира се, че можеш. Чуй този диалог… — и тя започна да чете от пиесата.

Спрях да крача, впечатлен от мощта и силата на думите. Това бяха думи, които не бих могъл да напиша никога. Думи, в които имаше красота, ритъм и драма. Докато слушах, думите сякаш прегоряха мозъка ми и аз си помислих, че или трябва да изтръгна пиесата от ръцете й, или ще полудея.

Какъв глупак съм бил да помисля, че мога да се напъхам в обувките на Кулсън. Помислих върху чутото от Голд: „Това е, най-меко казано, щастлив проблясък, още по-необикновен може би заради факта, че първата ви пиеса е отлична. Често съм се чудил как сте могли да я напишете.“

Беше твърде опасно. Ако сега допуснех някаква грешка, щях да бъда разкрит. Голд вече беше станал мнителен. Защо иначе ще казва такова нещо? Ако се захванех да напиша сценария, те веднага щяха да разберат, че не съм писал пиесата. Бог знае какво щеше да се случи с мене, ако те разберяха.

— Не ме ли слушаш, мили? — погледна ме Керъл.

— Нека да не работим повече тази вечер — казах и си сипах още вино в чашата. — Мисля, че направихме достатъчно. Ще го обсъдя с Бърнстейн в понеделник. Може би той има някого предвид, който да направи сценария.

Тя ме погледна с недоумение.

— Но, мили…

Измъкнах пиесата от ръцете й.

— Край за тази вечер — казах твърдо и излязох на верандата, неспособен повече да издържам погледа й.

Луната се беше вдигнала високо. Можех да видя езерото, долината и планините. Но в този момент те не означаваха нищо за мен. Вниманието ми беше съсредоточено върху един човек, който седеше на дървена пейка в далечния край на градината. Не можех да видя чертите му. Беше твърде далече, но имаше нещо странно познато в начина, по който седеше, и в силуета му, със заоблени рамене и сключени ръце, хванати между коленете.

Керъл излезе и се приближи до мен.

— Не е ли красиво? — каза тя, пъхайки ръката си в моята.

— Виждаш ли? — попитах аз, сочейки към седналия на пейката мъж. — Кой е този човек? Какво прави там?

Тя погледна.

— Какво искаш да кажеш, Клайв? Какъв човек?

Студена вълна се разля по гърба ми.

— Не седи ли един мъж на градинската пейка долу, осветен от луната?

Тя се обърна бързо към мен.

— Там няма никой, скъпи.

Погледнах отново. Права беше. Там нямаше никой.

— Странно — казах аз, внезапно разтреперан. — Сигурно е било сянка… заприлича ми на мъж.

— Привиждат ти се разни неща — каза тя с разтревожен глас. — Честна дума, там няма никой.

Притиснах я към себе си.

— Нека да влезем вътре — насочих се обратно към дневната. — Тук навън ми се струва студено.

Мина много време, преди да мога да заспя тази нощ.