Джеймс Хадли Чейс
Ева (13)

Глава тринадесета

Бях забравил за Харви Бароу. Беше ми се сторил толкова долно и незначително създание, че го бях изхвърлил от „Трий Пойнт“. Не ми беше дошло наум, че отново ще се свърже с Ева. Тя се беше отнесла към него така безмилостно, а аз толкова го бях унизил, че беше немислимо да се изправи отново пред нея. И въпреки това той идваше тук и я делеше с мен, и ме принизяваше до собственото си жалко равнище.

Все още се чувствах шокиран и потиснат, когато отварях входната си врата. Ръсел дойде по коридора да ме посрещне. Още първият поглед към разтревоженото му лице ми подсказа, че следват нови неприятности.

— Госпожица Бенсинджър чака да ви види, господине — съобщи той.

Вперих очи в него.

— Чака да ме види? — повторих. — Откога е тук?

— Току-що пристигна. Каза, че е спешно и ще чака десет минути.

Чудех се защо ли Мерл Бенсинджър е дошла чак от офиса си, за да ме види. Очевидно трябва да е нещо спешно и важно, тъй като тя почти не се отделяше от бюрото си.

— Добре, Ръсел — казах, подавайки му шапката си. — Отивам веднага.

Влязох в дневната.

— Здравей, Мерл — поздравих я. — Това се казва изненада!

Мерл Бенсинджър беше едра, червенокоса и яка жена. Изглеждаше добре за своите четиридесет години, а нямаше и по-добра бизнесменка от нея в Холивуд. Беше се настанила пред празната камина и ме гледаше с буреносни очи.

— Ако това е изненада, по-добре си сипи бренди — каза тя, без да обърне внимание на ръката ми, докато сядаше върху страничната облегалка на канапето, — защото положително ще имаш нужда.

— Виж сега, Мерл — започнах. — Съжалявам за статията за „Дайджест“.

— Статията няма значение — отсече тя. — И без нея положението ти е достатъчно критично. — Тя порови из чантата си извади смачкан пакет „Кемъл“. — Нямам много време, затова ще започнем направо по същество. Само ми кажи едно нещо… ударил ли си франк Имграм?

Прокарах пръсти през косата си.

— Да, най-вероятно съм го ударил. Тебе какво те засяга?

— Той ме пита какво ме засягало? — Мерл умолително вдигна очи към тавана. — Това се казва нахалство. Той цапардосал най-голямата печатница на пари в Холивуд, счупил му изкуственото чене и ме пита какво ме засягало! — Гледаше с почти освирепели зелени очи. — Слушай, Търстън, проявил си се като тъпак. Проявил си се като такъв голям тъпак, че не мога да си представя какви са били тези родители, които са те създали. Случаят „Дайджест“ беше достатъчно лош, но това… какво да ти кажа, това е самоубийство.

— Хайде де — казах аз нетърпеливо, — чак толкова?

Тя хвърли цигарата си и отиде до прозореца.

— Повече няма накъде, Търстън. Изправил си се срещу най-големия и силен човек в киното… Голд. Той е решил да те смачка и ще го направи. Между нас казано, най-добре би било да си събереш багажа и да се спасяваш. Що се отнася до Холивуд… ти си аут.

Отидох до бюфета и си направих едно силно уиски със сода. Чувствах, че имам нужда.

— Налей още едно — грубо подвикна Мерл. — Да не мислиш, че само ти имаш нерви?

Подадох й уискито и седнах.

— А какво ще стане с този договор между Голд и мен? — казах аз. — Ти няма да му позволиш да се измъкне, нали?

Мерл безнадеждно поклати глава.

— Като го слушам какви ги дрънка този тип — сподели тя с карамфилите във вазата. — Договор! Той си мисли, че имал договор. — И се нахвърли върху мен: — Не бих могла да накарам дори сляпо, малоумно двумесечно бебе да се придържа към такъв договор! Той не означава абсолютно нищо. Ако Голд не хареса сценария, с договора е свършено.

— Може пък да го хареса — рекох смутено. — Не ми казвай, че Голд е чак такъв задник, та да се откаже от хубав сценарий само и само за да ми го върне.

Тя ме изгледа със съжаление.

— Не разбираш ли, че твоето пиянско изпълнение струва на Голд около сто бона? Сценарият трябва да е страшно добър, за да накара човек като Голд да забрави сто бона. Ако питаш мен, в Холивуд няма писател, покрай който да забрави толкова много пари.

Изпих уискито си и запалих цигара.

— Е — направих усилие да потисна уплахата си, — какво трябва да направя? Ти си моят агент. Нищо ли не можеш да предложиш?

— Няма какво да се предложи. Голд те е включил в черния списък и това е всичко. Ще трябва да пишеш романи. За сцената и екрана си аут.

— А, не — казах, внезапно разгневен, — той не може да постъпи така с мен. Та това е лудост…

— Може и така да е, но аз знам на какво е способен. Голд е единственият в Холивуд, с когото не мога да се справя.

Тя внезапно щракна с пръсти.

— Но има един човек, който може.

Впих очи в нея.

— Може какво? За какво говориш?

— Да ти оправи отношенията с Голд.

— Кой?

— Твоята приятелка… Керъл Рае.

Станах прав.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това?

Тя ми направи знак с ръка да седна отново и каза успокоително:

— Хайде сега, не се впрягай. Керъл Раи може да ти уреди нещата. Тя и Голд са така.

Тя кръстоса пръсти.

— Откога? — попитах и едва можах да позная гласа си.

Мерл се облещи срещу мен.

— Ти знаеш, че Голд иска да се ожени за нея, нали?

— Знам, но то не означава нищо.

— Така ли? Как си го представяш? Нека ти кажа нещо. Голд никога не е бил женен. Той гони шейсетте. Изведнъж си пада по едно момиче и ти казваш, че това не означавало нищо. За Голд означава всичко. Когато човек на неговата възраст си падне по някого, той полита като канара, пусната от небостъргача „Емпайър Стейт Билдинг“. Точно сега това момиче би могло да направи с Голд каквото поиска. Казвам ти… дори може и да те оправи.

Поех дълбоко въздух и с усилие потиснах гнева си, което ме накара да се изпотя.

— Ами добре, Мерл, благодаря за информацията. Ще помисля. Ще внимавам.

Как възпрях ръцете си да не й направя нещо, аз си знам, но ми беше ясно, че не мога да си позволя да си създавам повече врагове.

Мерл стана.

— По-добре ще бъде да направиш нещо повече, Търстън — каза тя. — Казах ти как да постъпиш. Оттук нататък зависи от теб. Ако бях на твое място, щях да изоставя този филмов сценарий и да се заема с някакъв роман. Някои от твоите кредитори ми се обаждаха, за да разберат дали си се скарал с Голд. Засега ги преметнах, но това няма да е за дълго.

Бях твърде слисан, за да направя нещо друго, освен да се пуля срещу нея.

— И още нещо — спря се тя при вратата, — какви са тези приказки, че си излизал с някаква проститутка?

Почувствувах, че се разтрепервам, и се озъбих грубо, гледайки встрани от нея:

— Достатъчно те слушах тази сутрин, Мерл. Не си пъхай зурлата в моите работи.

Тя ме изгледа и вдигна ръце в знак на безнадеждно отчаяние.

— Значи е истина? Ти луд ли си? Няма ли достатъчно жени за теб в тази изпълнена с блясък помийна яма, та трябва да се хванеш с такава фльорца? Говорят за теб, Търстън. Никой писател не може да си позволи такъв скандал. Стегни се, за Бога, или ще трябва да се разделим.

Кръвта се оттегли от лицето ми.

— Холивуд няма да ми диктува какво да правя! — казах побеснял. — Това се отнася и за теб, Мерл! Ще се срещам с когото си искам, по дяволите, и ако това не ти харесва, знаеш какво можеш да направиш.

— Какъв мухльо си бил — кипна тя на свой ред. — Мислех, че ние двамата бихме могли да спечелим пари, но съм сгрешила. Добре, щом мислиш така. За мен това не означава нищо, защото ти се плъзгаш надолу. Познаваш ме, Търстън, аз съм откровена. Ако продължаваш да се развяваш с тази жена, името ти ще почне да вони като едномесечен труп. Бъди умен. Ако не можеш да минеш без нея, поне не я показвай на публични места. Дръж я някъде на скрито, далеч от очите на хората.

Бях толкова разгневен, че бих могъл да я ударя.

— Довиждане, Мерл — отворих й вратата. — Има много други лешояди, които с удоволствие ще поемат моите работи. Що се отнася до мен, с теб е свършено.

— Довиждане — отвърна тя. — Брой си стотинките, Търстън, ще ти трябват.

Беше излязла, преди да успея да измисля подходящ отговор.

Започнах да крача напред-назад. Какво искаше да каже с онова нещо за моите кредитори? Не дължах кой знае колко големи суми. Какво искаше да каже? Позвъних за Ръсел.

— Имаме ли някакви по-големи дългове, Ръсел? — попитах го, когато влезе.

— Няколко, господине — каза той, а веждите му запълзяха нагоре към темето. — Мислех, че държите сметка за тях.

Изгледах го свирепо и отидох до бюрото. Отворих едно от чекмеджетата и извадих купчина листове.

— Ти би трябвало да се грижиш за това, Ръсел — казах сърдито. — Не можеш да очакваш от мен да върша всичко в този проклет апартамент.

— Но аз никога не съм ги виждал, господине — възрази Ръсел. — Ако съм знаел, че са там…

— Добре, добре — казах с раздразнение, защото той беше прав. Имах навика да пъхам всичките си квитанции за дългове в това чекмедже, като си обещавах голямо разплащане в края на месеца. Някак си така и не можах да се занимая с тях.

Седнах зад бюрото.

— Хайде, вземи молив и лист и записвай сумите, които ти диктувам — казах.

— Нещо… нещо случило ли се е, господине? — попита Ръсел, внезапно разтревожен.

— За Бога, нрави каквото ти казвам и престани да приказваш.

След четвърт час установих, че дължа тринадесет хиляди долара на разни магазини и шивачи.

Вдигнах поглед към Ръсел.

— Това не е добре — казах с гримаса. — Това положително не е много добре.

— Е, поне те биха могли да почакат, господине — той неловко се почеса по брадата. — Добре стана, че господин Голд ви даде това предложение, нали? Искам да кажа, че скоро няма да сте в такова положение. Мислех…

— Не е важно какво си мислил — прекъснах го аз. — Не ти се плаща да мислиш, Ръсел. Добре, сега изчезвай. Имам работа.

Когато той излезе, аз извадих спестовната си книжка. Разполагах с петнадесет хиляди долара. Ако това, което каза Мерл, беше истина и моите кредитори бяха станали неспокойни, за нула време щях да остана без нищо. Докато прибирах спестовната книжка, забелязах, че ръката ми трепери.

За първи път, откакто бях дошъл в Холивуд, внезапно изпитах чувство на съмнение. Досега с постоянните приходи от „Проверка в дъжда“ и от продажбите на книгите ми бях уверен в бъдещето. Но това не можеше да продължава вечно. Просто трябваше да успея с този сценарий за Голд. Друго решение нямаше.

Прекарах следващите три дни, опитвайки се да изработя плана на сценария. Работех много и упорито, но към края на третия ден установих, че не съм създал нищо съществено. Главната причина, поради която нямах успех в работата, беше тази, че за първи път в живота си работех с чувството, че непременно трябва да успея. Това чувство разпалваше в мен искрата на паниката и в крайна сметка ми пречеше да мисля, а като ставах все по-тревожен, се улових, че пълня страница след страница с безсмислени думи.

Най-накрая бутнах пишещата машина встрани, налях си солидна порция уиски със сода и започнах да крача из стаята.

Погледнах часовника. Беше седем и десет. Почти без да мисля, посегнах към телефона и позвъних на Ева.

Тя отговори веднага:

— Ало.

Олекна ми, щом чух нейния глас. Тогава разбрах, че през цялото време тези два дни съм искал да й се обадя. Имах нужда от нея, за да сподели самотата ми, и чрез нея исках да си възвърна увереността в себе си.

— Здравей — казах. — Как си?

— Добре съм, Клайв. А ти?

— Чудесно. Слушай, Ева, ще вечеряш ли с мен? Може ли да дойда сега?

— Не… не може.

Помръкнах.

— Хайде, не говори така. Искам да те видя.

— Не мога.

— Но аз искам да те видя тази вечер — настоях, чувствайки как кръвта нахлува в главата ми.

— Не мога тази вечер, Клайв.

Поне да беше излъгала, че съжалява, помислих гневно.

— Искаш да кажеш, че си канена на вечеря?

— Да… щом настояваш да знаеш.

— Добре… добре… Въпреки това искам да те видя. Не можеш ли да я отложиш?

— Не.

Почти ударих слушалката, но като се сетих за дългите часове, които ми предстояха, опитах отново.

— Дали не би било възможно да се видим след вечерята ти?

Реших, че ако и сега каже не, Бог знае какво щях да направя.

— Ами бих могла — неохотно отговори тя. — Наистина ли искаш да ме видиш?

За какво ли, мислеше, й пълзя на четири крака?

— Да — казах. — За колко часа да се разберем?

— Около девет и половина.

— Какво ще кажеш да ми се обадиш, когато се върнеш? И ще мина при теб.

— Добре.

Дадох й телефонния си номер.

— Значи до девет и половина. Ще те чакам.

— Добре. — Тя затвори.

Оставих слушалката. В разговора нямаше и помен от някакво насърчаване. Беше безжизнен, потискащ и безличен, но не ми пукаше. Трябваше да я видя. Беше нещо като да дъвчеш на болен зъб, но знаех, че не бих понесъл още една самотна вечер.

Докато се бях отплеснал в мисли за нея, влезе Ръсел. Той погледна към мен, след това към купчината смачкани листове върху бюрото ми и устата му се сви.

— Хайде, Ръсел — казах с раздразнение. — Не гледай като божи наместник. Нещата не са много добре, фактически всичко отива по дяволите.

Веждите му отново се плъзнаха нагоре.

— Съжалявам да го чуя, господине. Има ли нещо особено тревожно.

— Никой не ми прощава — продължих след известно мълчание. — Керъл ме остави, госпожица Бенсинджър напусна, не мога да започна със сценария и имам дългове. Това е адът ми за днес. Как ти се струва?

Той погали с длан голата си глава:

— Не зная какво ви е прихванало, господин Клайв. Преди работехте по цял ден. Сега не сте работили не знам от кога. Това ме тревожи. Ако не възразявате, че ще го кажа, откакто изпратихте книгата на тази госпожица Марлоу, се случват само неприятности.

— Всички се опитват да изкарат нея виновна. — Станах и закрачих насам-натам. — Но всички грешите. Не знам какво бих правил без нея.

Той си позволи почтителна усмивка.

— Надявам се, че не съм ви обидил, господин Клайв. — Извади носната си кърпичка и попи челото си с нея.

Виждах, че е много искрен и смутен.

— Наистина се надявам, господине, че ще се откажете от тази жена. Погледнато в перспектива, не можете да очаквате нищо добро от нея. Вижте госпожица Керъл. Тя е чудесна млада жена, ако мога така да се изразя. Защо не се срещнете с нея? Защо не й кажете какво се е случило и не я помолите да ви помогне? Тя не би ви изоставила, ако е сигурна, че действително имате нужда от нея.

Помислих за срещата си с Ева. Нямаше смисъл. Трябваше да видя Ева тази вечер. Нямаше смисъл да слушам Ръсел. Може и да беше прав, но и да беше, не можех да се отдръпна точно сега, когато успях да постигна някакъв напредък с Ева.

— Ще помисля, Ръсел — казах, ставайки. — Може би всичко ще се оправи. Не знам. Може би ще се срещна с Керъл. Точно сега имам чувството, че е безнадеждно, но до утре може да реша друго.

Започнах да се лутам из стаята.

— Бъди така добър, приготви ми нещо за вечеря. До късно няма да излизам.

Той се изправи, хвърляйки ми бърз, проницателен поглед. Видях как стисна устни и лицето му стана тъжно, но излезе, без да каже нищо повече.

Почувствувах внезапна привързаност към него. Бях сигурен, че ми желаеше доброто и искрено се тревожеше за мен. В сегашното ми състояние беше утешаващо да мисля, че все пак някой се безпокои за мен.

Следващия час бях неспокоен и докато минутната стрелка пълзеше по циферблата на часовника, ставах все по-нервен.

Отново погледнах към часовника. Беше девет и тридесет и седем. Разбира се, казах си аз, не бих могъл да очаквам от нея да бъде точна, но всеки момент щеше да звънне.

Повече не бях в състояние да се съсредоточа върху книгата си и седях в очакване с цигара между пръстите и болезнена празнота в стомаха.

Ръсел надникна, за да види дали не се нуждая от нещо. Отпратих го с нетърпелив жест.

— Да приберат ли колата ви, господине?

— Не. Ще излизам всеки момент. Кажи да я оставят.

— Това ли ще бъде всичко, господине?

Потиснах изкушението да кресна по него.

— Да, благодаря, Ръсел — казах със заучено спокойствие. — Лека нощ и не се тревожи, ако закъснея.

Когато излезе, отново щях да погледна към часовника, но се овладях навреме. Чакай докато се обади, си казах. Няма смисъл да гледаш часовника. Това няма да помогне. Тя ще позвъни. Обеща, значи ще го направи.

Затворих очи и зачаках. Чаках много време, чувствайки как в мен като парчета съсирена кръв се наслагват съмнение, разочарование и безсилие. Даже започнах да броя и когато стигнах до осемстотин, отворих очи и погледнах часовника. Беше десет и пет.

Отидох до телефона, набрах номера й и зачаках. Оставих го да звъни продължително време, но никой не отговори. Затворих.

Да бъде проклета, си казах, да бъде проклета в ада.

След това си налях уиски и запалих цигара. Докато го правех, постепенно бях обхванат от студения бяс на разочарованието. Напсувах я. Винаги е била такава. Ненадеждна, себелюбива, безразлична. Обеща да се обади. Не е и помислила, че вечерта ми ще бъде провалена. Просто не й пука какво става с мен.

В десет и половина позвъних отново, но още нямаше никой.

Започнах да крача из стаята, разтреперан от гняв. Тя пет пари не даваше. Независима, а? Аз бих й показал на тази уличница! Бих я научил как да ме прави на мухльо! Захвърлих цигарата с чувство на безсилие и отвращение. Как щях да я науча! Та аз даже не можех да я засегна. Нямаше нищо, което можех да й направя и което би променило положението. Нито едно-единствено нещо.

Само да ми паднеш някога, Ева, си казах, ще ми платиш за всичко.

Още докато го казвах, знаех, че никога нищо не мога да й направя. Ако продължим да се виждаме, аз ще съм човекът, който страда. Аз ще съм човекът, който винаги ще отстъпва, защото тя не дава и никога няма да даде пукнат грош за мен.

След това й звънях на всеки десет минути. Бях решен да говоря с нея дори ако трябваше да й звъня цяла нощ. В единадесет и половина тя отговори.

— Ало?

— Ева…

Спрях, защото не бях в състояние да изразя мислите си с думи. Гняв, облекчение и истерично изтощение ме лишиха от дар слово.

— О, здравей, Клайв.

Равният, студен тон на гласа й ме съживи, колкото да кажа:

— Чаках. Ти каза девет и половина. Виж колко е часът. Аз чаках и чаках…

— Наистина ли? — Тя замълча, после каза тихо: — Господи! Пияна съм.

— Пияна си, така ли? — почти изкрещях аз. — Не помисли изобщо за мен?

— О, Клайв, престани. Уморена съм… сега не мога да говоря.

— Но нали щяхме да се виждаме? Защо го направи?

— Защо не? — кипна тя. — Ти много си въобрази. Казвам ти, че съм уморена.

Ще ми затвори всеки миг, помислих си, обзет от внезапна паника.

— Чакай, Ева, не прекъсвай. — Бях почти обезумял от гняв, безсилие и страх, че няма да я видя. — Щом си уморена — добре, съжалявам, но не можа ли да ми се обадиш? Аз те чаках. Искам да кажа, след онзи уикенд не би ли могла да се отнасяш към мен малко по-различно?

— О, стига с това! — възкликна тя. — Ела сега, ако искаш. Но престани да повтаряш едно и също. Още не е много късно, нали? Ела сега и спри да говориш.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя затвори.

Не се двоумих. Взех си шапката и изтичах към асансьора. След минути бях в колата, забързан за Лоръл Кениън.

Беше светла лунна нощ и движението по улиците беше интензивно, но стигнах до къщата й за тринайсет минути.

Ева отвори вратата, когато почуках.

— Ти си ужасен, Клайв — тя ме поведе към спалнята. — Какво ти става? Видяхме се само преди няколко дни.

Застанах пред нея, борейки се да сдържа нервите си. Тя беше облечена в синия халат и лъхаше доста силно на уиски. Изгледа ме с размътен поглед и направи гримаса.

— О, Господи — каза и се прозя. — Уморена съм.

Строполи се върху леглото с глава на възглавницата и се вторачи в мен. Забелязах, че трудно ме хваща на фокус.

Застанах над нея, обхванат от внезапно отвращение, и казах с укор:

— Ти си пияна.

Тя сложи ръка на главата си и каза, прозявайки се отново:

— Би трябвало. Все пак доста изпих. — И затвори очи.

— Как можа да постъпиш така с мен? — избухнах, с желанието да я разтърся и да продължа да я разтърсвам, без да спирам. — Аз чаках, чаках. Не изпитваш ли нищо?

Тя с мъка се подпря на лакът с безизразно лице и очи като мокри камъни.

— Да изпитвам? Към теб? Откъде накъде? Ти за какъв се мислиш? Предупредих те, Клайв. Има само един мъж, към когото изпитвам някакви чувства, и това е Джек.

— О, я престани с тъпия си Джек — избухнах невъздържано.

Тя внезапно се закиска и падна отново назад върху възглавницата:

— Ако можеше само да се видиш колко глупаво изглеждаш. Я седни и престани да стърчиш над мен като наказание божие.

Сега вече я намразих.

— Къде беше през цялото това време?

— Не можах да се освободя. Имах работа. Тебе какво те засяга?

— Искаш да кажеш, че съвсем си забравила за мен?

— Не, не съвсем — изкиска се отново. — Спомних си, но помислих, че ще се отрази добре на високото ти мнение за себе си, ако почакаш. Така че те оставих да чакаш и сега може би няма да ме възприемаш чак толкова като нещо, което ти е гарантирано.

Идеше ми да я ударя.

— Добре — казах. — Щом така мислиш, наистина не знам защо дойдох. По-добре да си тръгвам.

Тя с усилие стана от леглото и уви ръце около врата ми.

— Не бъди глупав, Клайв. Остани… искам да останеш.

По-скоро искаш парите ми, скапана малка уличнице, помислих аз, разтворих ръцете й и я блъснах обратно върху леглото.

— Погледни се на какво приличаш — й казах, отдалечавайки се от леглото. — Не мислех, че след уикенда би могла да се отнесеш така с мен.

Тя сключи ръце зад главата си и ми се изкикоти в лицето.

— Хайде спри да се съжаляваш. Предупредих те какво ще стане, ако се влюбиш в мен, нали? А сега бъди добър и ела тук.

Седнах до нея на леглото.

— Мислиш, че съм влюбен в теб? Ти и без това пет пари не даваш, нали?

Тя сви устни и погледна встрани.

— Писнало ми е от мъже, които се влюбват в мен. Не ги искам. Защо не може да ме оставят на спокойствие?

— Никак не е трудно. Ако се отнасяш с всички други мъже, както с мен, заслужаваш да бъдеш оставена.

Тя сви рамене.

— Те се връщат. Няма значение как се отнасям с тях, те винаги се връщат. Ако не се връщаха, нямаше да ми пука. Аз съм независима, Клайв. Дал Господ риби.

— Независима си само защото имаш Джек — казах й ми се искаше да й зашия един шамар. — Представи си, че нещо се случи с него. Какво ще правиш тогава?

Физиономията й се изкриви:

— Ще се самоубия. Защо?

— Лесно е да се каже. Но няма да имаш куража, когато му дойде времето.

— Ти си мислиш така — озъби се тя, явно засегната. — Веднъж вече опитах да се самоубия. Изпих едно шише „Лизол“. Знаеш ли какво означава това? Не ме уби, но месеци след това храчех парчета от вътрешностите си.

— Защо го направи? — попитах, моментално забравил гнева си.

— Нямам намерение да ти обяснявам. Хайде, Клайв, стига си дърдорил. Идвай в леглото. Уморена съм.

Спиртните пари в дъха й ме лъхнаха в лицето и аз се извърнах встрани, изпълнен с отвращение.

— Добре — казах, трескаво търсейки някакво извинение, за да изляза от тази гнусна малка стая. — Ще остана. Извини ме за момент. Искам да ползвам банята.

Докато отивах към вратата, тя съблече халата, си и се пъхна между чаршафите.

— Побързай — каза, затваряйки очи и издишвайки през устата.

Погледнах другата възглавница. Имаше леки мазни петна и изглеждаше зацапана. Значи тя ме канеше да спя в чаршафи, които са били използвани от друг мъж. Това окончателно реши нещата. Без да я поглеждам, се качих в банята на горния етаж, седнах на ръба на ваната и запалих цигара. Разбрах, че това е краят между нас, и първото ми усещане беше на голямо облекчение. Бях я видял такава, каквато беше в действителност. Знаех, че каквото и да направя, каквото и да кажа, не би променило чувствата й към мен. За нея бях просто една възможност за печелене на пари. Може би щях да се примиря с безсърдечието и пиянството й, но мръсното легло ликвидира сляпото ми увлечение по нея веднъж завинаги.

Останах известно време в малката баня, след това слязох долу и тихо влязох в спалнята.

Ева се беше проснала върху леглото с отворена уста и зачервено лице. Докато я гледах, започна да хърка.

В този момент в мен не беше останало нищо друго освен леко чувство на отвращение. Извадих от портфейла си две двадесетдоларови банкноти и ги оставих между стъклените животни. След това излязох на пръсти от къщата и се прибрах в апартамента си.