Джеймс Хадли Чейс
Ева (12)

Глава дванадесета

Събудих се от дълбок сън, за да открия, че Ръсел отваря завесите. Седнах със стон, усещайки, че главата ме цепи, а езикът ми е като гьон.

— Господин Тенет иска да ви види, господине — каза Ръсел, тътрейки се през стаята, за да застане до леглото ми. Тлъстото му лице издаваше лоши предчувствия.

Тогава си спомних Имграм.

— О, по дяволите — и паднах обратно на възглавницата. — Колко е часът?

— Минава десет и половина.

Той продължи да ме гледа с укор.

— Престани да се дуеш, Ръсел — извиках. — Предполагам, вече си чул какво се е случило в Клуба на писателите?

— Чух, господине — каза той и стисна устни. — И много съжалявам, че трябваше да го чуя.

— Сто на сто е така — отговорих и ми се искаше главата да не ме боли толкова много.

Трябва да съм бил много пиян, когато съм се прибрал. Даже не можех да си спомня как съм си легнал.

— Онази малка въшка си го търсеше.

Ръсел прочисти гърлото си.

— Господин Тенет чака, господине — напомни ми той.

Аз простенах.

— Чудесно. Кажи му да почака. Но нямам представа какво може да направи той. Не мисля, че някой може да направи нещо.

Когато той излезе, аз станах и пропълзях до банята. Студеният душ облекчи изтръпналата ми глава. След като се обръснах, си смесих бренди със сода и докато се облякох, вече приличах повече на себе си.

Заварих Питър в дневната.

— Здравей — казах, отидох до бюфета и си сипах поредното бренди със сода. — Още спях. Съжалявам, че те накарах да чакаш.

— Няма нищо.

— Някакво питие?

Той поклати отрицателно глава.

Приближих се и седнах на канапето до него. Настана неловко мълчание. Погледнахме се и пак отместихме очи.

— Разбира се, става въпрос за Имграм. Ти сигурно беше пиян?

— Трябва ли да се оправдавам? — попитах, като се мъчех да запазя спокойствие, но чувствах, че ядът ме завладява отново.

— Не мисли, че съм тук, за да те критикувам — бързо каза той. — Въпреки че трябва да призная — бях изненадан, че можеш да направиш такова нещо. Дойдох да ти кажа, че Голд има намерение да те даде под съд.

Зяпнах от изненада.

— Голд има намерение да ме съди? — повторих.

Това не бях очаквал да чуя.

Питър кимна утвърдително.

— Страхувам се, че да. Виж какво, Имграм е контузен. Няма да бъде в състояние да работи няколко дни. Забавянето ще струва пари на студиото и Голд е бесен.

Почувствах внезапен прилив на задоволство. Най-накрая бях успял да засегна малката въшка.

— Ясно — казах.

— Помислих, че ще е по-добре да дойда и да поговорим — продължи Питър. Чувстваше се неловко, беше притеснен и по вида му можех да преценя, че цялата тази работа му е много неприятна. — Рекс Голд казва, че това щяло да му струва сто хиляди.

— Доста скъпо кроше — отвърнах, усетил внезапен студ и страх. — Не смята да ме съди за такава сума, надявам се.

— Практически той изобщо не би могъл да те съди. Това ще трябва да направи Имграм — обясни Питър. Загледа се в безупречно лъснатите си обувки и добави: — Рекс Голд се е видял с Имграм.

— Значи се е видял с него.

Изпих половината от питието си. Вече не беше толкова приятно на вкус.

— И Имграм смята да ме съди за сто хиляди долара? Не мисля, че ще ги получи.

Питър внимателно събори пепелта от цигарата с малкия си пръст.

— Имграм няма да те съди — отговори той. — Каза на Голд, че не би искал.

Оставих чашата си.

— Какво смята да прави?

— Не знам — каза Питър откровено. — Мисля си, че аз бих те дал под съд. Това, което направи, беше твърде долно, нали, Клайв?

Отминах думите му с махване с ръка.

— Да не би да ми казваш, че обръща и другата буза?

Питър кимна.

— Нещо такова.

Станах.

— Я го виж ти, малкото мазно зверче! — възкликнах гневно. — Не може да се отнася така с мен. Нека ме съди! Мислиш ли, че ме интересува? Мислиш ли, че ми пука какво ще направи?

— Виж какво, Клайв, я по-добре седни. И без това направи достатъчно глупости. Не е нужно да прибавяш още. Какво става с тебе? Разбираш ли, че Керъл се разкъсва на парчета?

Надвесих се над него.

— Слушай сега, Питър. Нямам нужда от твоите съвети. В това съм напълно сигурен. Така че стой настрана. Изобщо не се бъркай.

— Стига да можех — Питър разпери ръце в жест на отчаяние. — Мислиш ли, че всичко това ми харесва? Ти, изглежда, не можеш да разбереш колко сериозно е положението. Изправил си се срещу Голд. Всичко, което засяга Голд, засяга и студията. Това кроше стана причина за много неприятности. Аз не знам защо постъпи така. Може би си имал всички причини, за да удариш Имграм. Не знам и не искам да знам. Но вече се е случило и това обърка цялата ни програма. За да увеличи още повече неприятностите ни, Керъл нещо откачи. Не е в състояние да се съсредоточи и според мен ти си на дъното на това.

Седнах отново.

— Изглежда, всичко ще се стовари върху мен — казах с горчивина. — Какво, по дяволите, да правя?

— Мисля, че е най-добре да се махнеш от града за няколко дни — рече Питър: — Не можеш ли да отидеш в „Трий Пойнт“? Не бих желал да налетиш на Рекс Голд… не в сегашното му настроение. Както разбра, Имграм няма да предприема нищо, а ние се опитваме да накараме Рекс Голд да те остави на мира. В момента, Клайв, той иска да ти изпие кръвта.

Щом чувствата му са такива, помислих аз, явно трябва да сложа кръст на моя сценарий.

— Точно сега не мога да напусна града — реших след минута размисъл. — Твърде много работа имам, но ще внимавам да не му се мяркам пред очите.

Питър изглеждаше разтревожен.

— Може би ще успееш. — Той стана. — По-добре да отивам в студията. В момента сме в страхотна бъркотия, а Рекс Голд е като сърдита мечка. Бъди разбран и се скатай за няколко дни.

— Добре — обещах аз. — Между другото, Питър, знаеш, че работя върху един сценарий за Голд. Мислиш ли, че това ще го провали?

Питър сви рамене.

— Би могло. Зависи колко време ще се забавим. Ако се оправим бързо и сценарият ти е добър, би трябвало всичко да е наред. Рекс Голд е бизнесмен. Малко вероятно е да подмине един добър сценарий. Но само ако е нещо изключително.

— Да.

Изпратих го до вратата, чувствайки се депресиран и разтревожен. Започнах да разбирам какъв глупак съм бил, за да ударя Имграм. Това сериозно би могло да повлияе на бъдещата ми кариера.

— Можеш ли да направиш нещо за Керъл? — неочаквано попита Питър.

— Предполагам, че не.

Той ме изгледа и аз внезапно почувствах срам.

— Тя те обича, Клайв — тихо каза той. — Тя е страхотно момиче и не заслужава подобно отношение. По едно време мислех, че отношенията ви са сериозни. Зная, че не е моя работа, но ми е отвратително да я гледам как се разкъсва на парчета.

Не казах нищо.

Той стоеше, колебаейки се, после сви рамене:

— Е, съжалявам. Може би тя ще го преодолее. Довиждане, Клайв. Не се показвай известно време. Сигурен съм, че ще се размине, ако си внимателен.

— Разбира се — казах аз. — Благодаря, че дойде.

Когато той си отиде, аз се върнах в дневната и изпих още една чаша. Исках да отида при Керъл, но някак не можех да заставя себе си да застана пред нея. Бях я наранил и знаех със сигурност, че ако сега отида при нея, задачата ми ще бъде много по-трудна, отколкото ако й дам време да се стабилизира. Между другото на мен също ми се събра твърде много. Не се притеснявах от Имграм, но Голд ме тревожеше. Той би могъл да е опасен, ако поискаше. Седнах и се замислих за това. Може би трябваше да го видя и да се опитам да му обясня, но накрая реших, че Питър знае най-добре. Трябваше да се примиря с мисълта да изчезна, докато се уталожат нещата.

Огледах сърдито голямата дневна, понеже не можех да понеса мисълта, че ще трябва да прекарвам ден след ден, затворен между тези четири стени. Щях да полудея. Надали щях да седна с някоя книга като в доброто старо време. Холивуд ме беше направил неспокоен и мисълта да остана сам, макар и за няколко часа, беше непоносима.

Погледнах часовника си. Беше единадесет и четиридесет и пет. Тогава се сетих за Ева. По това време би трябвало да е в леглото — вероятно спи. Знаех какво щях да направя. Щях да й се обадя и да я накарам да обядва с мен. В момента, в който го реших, почувствах голямо облекчение. Ева щеше да бъде разрешението на моята самота. Докато разполагах с нея, не ме интересуваше какво ще се случи.

Стигнах до Лоръл Кениън няколко минути след пладне. Спрях пред къщата на Ева, оставих колата и минах бързо по пътеката. Почуках и застанах в очакване.

Вратата се отвори почти веднага и пред мен застана Ева, премигваща срещу силната слънчева светлина. Тя се опули насреща ми и се изсмя:

— Клайв! Помислих, че е млекарят.

Явно току-що се беше измъкнала от леглото. Косата й беше разчорлена и не си беше сложила грим.

— Какво правиш, за Бога, тук по това време?

Усмихнах й се.

— Здравей, Ева. Реших да те изненадам. Може ли да вляза?

Тя се уви в халата и се прозя.

— Тъкмо мислех да влизам в банята. О, Клайв, ти си върхът. Можеше поне да се обадиш.

Последвах я в спалнята. Стаята едва доловимо миришеше на парфюм и нечиста пот. Тя отиде и отвори прозорците.

— Пфу! Тук смърди, нали? — каза Ева, седна на леглото и се зачеса по главата. — О, уморена съм.

Седнах до нея.

— Изглеждаш, като че ли си имала изтощителна нощ. Какво си правила?

— Ужасно ли изглеждам? — попита тя, падна назад върху възглавницата и се протегна. — Не ми пука. Тази сутрин не ми пука за нищо.

— И при мен е същото. Затова дойдох да те видя — казах, гледайки бялото й тясно лице.

Имаше торбички под очите, а двете вертикални бръчки на челото й бяха силно изразени.

— Нека се отегчаваме заедно. Ела да обядваш с мен.

Тя изкриви лице и каза:

— Не. Не ми досаждай.

— Хайде, не бъди инат — помолих я. — Ще обядваме рано и след това можеш да се върнеш пак тук, ако искаш. Хайде не се прави на рак.

Тя вдигна очи към мен и в погледа й прочетох колебание.

— О, не знам. — Намръщено изражение помрачи лицето й. — Толкова е отегчително да се обличаш. Не, Клайв, не ми се излиза.

Посегнах и я хванах за ръцете, издърпвайки я така, че телата ни се доближиха.

— Ще дойдеш — казах твърдо. — За разнообразие искам да те видя облечена. А сега, какво ще облечеш?

Тя се освободи от мен и се помъкна към гардероба.

— Не знам — прозя се отново. — Оох, уморена съм и не искам да излизам.

Отворих гардероба. На релсата висяха половин дузина различни костюми, шити по поръчка.

— Защо не облечеш рокля? — попитах. — Защо винаги трябва да се обличаш толкова строго? Бих желал за разнообразие да те видя в нещо леко и женствено.

— Поне ми позволи аз да реша какво ми отива, Клайв — каза тя и свали един стоманеносив костюм от закачалката. — Ще облека това. Разбра ли?

— Добре, а сега отивай в банята. Седнах на леглото. — Ще изпуша една цигара и ще те чакам.

— Няма да се бавя — каза тя, затваряйки гардероба.

Докато беше горе в банята, обиколих малката стая. Отварях чекмеджетата, поглеждах вътре, после ги затварях. Размествах стъклените животни и докато го правех, се сетих за мъжа й. В стаята цареше някаква тъмна, тайнствена атмосфера и аз не можех да не помисля за многото мъже, които идваха тук. Прикрити, потайни мъже, които биха се засрамили, ако приятелите им научеха къде са били.

Тези мисли ме разтревожиха и започнах да чувствам гняв и объркване. Гадно ми беше да помисля, че толкова много мъже деляха Ева с мен. Цялата атмосфера на стаята най-накрая стана толкова непоносима, че аз излязох в коридора и й извиках да побърза.

— Идвам — каза тя, — не бъди нетърпелив.

В този момент чух отварянето на входната врата и Марти влезе.

Тя ми отправи бърз изненадан поглед, след това се усмихна:

— Добро утро, господине. Чудесна сутрин, нали?

— Да — отвърнах, без да я гледам.

Неприятно ми беше да я видя. Мразех сервилното й, знаещо изражение. Чудех се дали Ева й беше казала за мен. Чудех се дали тези две жени обсъждаха мъжете, които посещаваха малката къща, и дали не им се надсмиваха зад гърба. Не можех да остана в една стая с тази жена, за която подозирах, че понякога ми се присмива.

— Кажи на госпожица Марлоу, че ще бъда в колата — подхвърлих рязко и се измъкнах от къщата.

Ева се присъедини към мен след по-малко от половин час. Беше елегантна и стегната, но на силната слънчева светлина ми се стори, че изглежда по-възрастна и малко уморена.

Отворих вратата на колата и тя се плъзна вътре. Погледнахме се.

— Добре ли изглеждам?

Усмихнах й се.

— Чудесно.

— Не лъжи. Наистина ли изглеждам добре?

— Би могла да отидеш навсякъде, Ева, и то с всеки.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Проблемът при тебе е, че се срамуваш от това, което вършиш — казах, натискайки стартера. — Това е една от причините за твоя комплекс за малоценност. Ти искаш и двете неща, нали? Е, досега всичко е наред. Няма от какво да се тревожиш.

Тя ме изгледа изпитателно, реши, че казвам истината, и потъна в седалката, като ми каза с леко кимване:

— Благодаря. Къде отиваме?

— В „Найкъбоб“ — отговорих, завих по Сънсет и потеглих към Франклин. — Добре ли е?

— Ммм, предполагам.

— Опитвах се да те чуя вчера в два, но Марти каза, че си заета.

Тя направи физиономия, но не каза нищо.

— Сигурно работиш по цял ден и цяла нощ — казах, самоизмъчвайки се тайно.

— Да не говорим. Чудя се защо вие, мъжете, винаги трябва да говорите за това.

— Съжалявам… бях забравил, че за теб това е работа.

Минахме няколко преки в тишина, след което казах:

— Ти ме озадачаваш, Ева. Всъщност не си чак толкова нечувствителна, нали?

Тя сви устни.

— Защо го казваш?

— Мисля, че би могла лесно да бъдеш уязвена.

— Но никога няма да го покажа — реагира бързо тя.

— Странна си. Винаги очакваш да чуеш лоша дума. Възприемаш всеки човек като враг. Искам да се отпуснеш и да гледаш на мене като на приятел.

— Не ми трябват приятели — отвърна тя с нетърпение. — Както и да е, аз никога не се доверявам на мъжете. Твърде добре ги познавам.

— Така е, защото познаваш само лошите им страни. Не би ли ми позволила да бъда твой приятел?

Тя ме погледна с безразличие.

— Не, и престани да говориш глупости. Ти никога не би могъл да означаваш нещо за мен. Казах ти го няколко пъти, така че защо не престанеш?

Видя ми се съвсем безнадеждно. Отново почувствах тъмните признаци на безсилния гняв срещу нея. Само ако можех да направя нещо, с което да я разтърся, да проникна зад това отношение на студено и абсолютно безразличие, зад което се криеше.

— Ти си достатъчно директна — казах. — Поне си знам мястото.

— Не разбирам какво целиш — тя ме изгледа изпитателно. — Има нещо под тази гладка повърхност. Какво искаш, Клайв?

— Теб — казах. — Харесваш ми. Възбуждаш любопитството ми. Искам да чувствам, че имам място в твоя живот. Това е всичко.

— О, ти си полудял — възкликна тя нетърпеливо. — Сигурно познаваш стотици жени. Защо се занимаваш с мен?

Да… защо се занимавах с нея? Защо се занимавах с нея, когато имах Керъл? Защо си губех времето да се блъскам в каменна стена, след като всеки път, когато я срещах, ставаше все по-ясно, че никога няма да ме приеме? Не знаех. Но трябваше да продължавам, макар да бях наясно, че освен ако не се случеше нещо неочаквано, ние винаги щяхме да бъдем в това безнадеждно положение.

— Другите жени нямат значение — казах, спирайки пред „Найкъбоб“. — Те не се броят. Мен ме интересуваш ти.

Тя направи нетърпелив жест и каза:

— Сигурно си луд. Казах ти, че не означаваш нищо за мен. Не мога постоянно да ти го повтарям, нали? Ти не означаваш абсолютно нищо за мен и никога няма да означаваш.

Слязох от колата и вдървено минах от другата страна, за да й отворя вратата.

— Добре — съгласих се. — Няма за какво да се притесняваш. А между другото, щом си толкова сигурна, защо излизаш с мен?

Тя ми отправи бърз недружелюбен поглед. За миг помислих, че съм прекалил и тя ще си тръгне веднага. В същия момент Ева внезапно се изкиска:

— Е, нали и аз трябва да живея?

Почувствах как кръвта ми се дръпва от лицето, но не спрях, нито я погледнах. Влязохме в „Найкъбоб“ и седнахме на една маса, отдалечена от входа.

Всичко, което подозирах, но нямах желание да приема, се съдържаше в това проклето изречение: „Е, нали и аз трябва да живея?“

След като дадох поръчката, казах на келнера да ми донесе бутилка скоч. Имах голямо желание да изпия нещо. Не говорихме, докато дойде уискито.

— Ти си едно малко хладнокръвно същество, нали? — Налях две големи дози.

— Така ли мислиш?

Изглеждаше отегчена.

Всичко вървеше на зле. Налагаше се да положа някакво усилие, ако исках обедът да мине успешно. Нямаше смисъл да разчитам на нея за това.

— Чувала ли си се с Джек? — попитах, внезапно променяйки темата.

— Чуваме се всяка седмица.

— Той добре ли е?

— Ммм… добре.

— Ще си идва ли?

— Ммм.

— Колко време ще остане?

— О… седмица… десет дни. Не знам.

— Значи няма да те виждам.

Тя поклати глава. Погледът й беше празен и далечен и аз чувствах, че почти не ме слуша.

— Бих желал да се запозная със съпруга ти — казах нарочно.

Тя ме изгледа остро.

— Така ли?

— Защо не?

Очите й се оживиха.

— Ще ти хареса. Всички го харесват… Но аз съм единствената, която го познава истински. Хората си мислят, че той е просто мил човек. — Тя се опита да прозвучи подигравателно, но не се получи. — Понякога се вбесявам, когато гледам как хората се тълпят около него… само ако знаеха как се отнася към мен.

За мен беше ясно, че тя нямаше нищо против отношението му към нея. Каквото и да направеше той, тя щеше да го приеме. Можех да прочета това във всяка черта от лицето й и в израза на очите й.

— Е, ще се запознаем ли?

— Добре. Ще говоря с него.

Келнерът донесе супа от раци. Беше много хубава, но Ева почти не я докосна.

— Ти не ядеш.

Тя вдигна рамене.

— Не съм гладна. Все пак току-що ставам.

Бутнах нетърпеливо чинията си встрани.

— Съжаляваш ли, че дойде?

— Не… нямаше да дойда, ако не исках.

— Никога не си се учила да казваш нещо любезно, нали?

— Нямам нужда от това. Или ме приемаш каквато съм, или не.

— Винаги ли се отнасяш така с клиентите си?

— Защо не?

— Не е много хитро, какво ще кажеш?

Тя нямаше от какво да се притеснява. Знаех, че казва истината. Ако и другите й мъже бяха като мен, значи винаги щяха да се връщат.

Погледнах я. Арогантното изражение в очите й събуди в мен желанието да я уязвя.

— Ти си знаеш най-добре, разбира се — казах спокойно, — но в края на краищата не че ставаш по-млада. Ще дойде време, и те ще престанат да се връщат.

Устата й се изкриви и тя вдигна рамене:

— Твърде късно е тепърва да уча нови номера. Досега не съм тичала подир никого и нямам намерение да започвам.

— Знаеш ли, Ева — продължих. — Не мисля, че си щастлива. Животът, който водиш, е твърде противен, нали? Защо не се откажеш от него?

— Всички сте еднакви — отвърна тя. — Всички го казвате, но никой не прави нищо. Между другото, с какво мислиш, че бих се занимавала? Да стана робиня вкъщи? Не и аз!

— Джек все така ли ще пътува? Не съществува ли възможност да ти създаде дом?

Тя се загледа покрай мене. Докато мечтаеше, погледът й омекна.

— Бяхме решили да отворим крайпътно заведение. — Тя доста безнадеждно вдигна рамене. — О, не знам.

Келнерът донесе второто и когато се отдалечи, тя каза неочаквано:

— Няма да повярваш, но миналата нощ плаках. — Погледна ме бързо, за да види дали ще й се смея. — Не ти се струва възможно, нали?

— Защо плака?

— Бях самотна… имах кофти ден. — Лицето й се опъна. — Ти не знаеш колко скапани могат да бъдат някои мъже. Нямаш представа колко е самотен този живот. Не можеш да имаш доверие в никого. Всички гледат да вземат каквото могат.

— Разбира се, че такъв живот е гаден — казах. — Не е възможно нещо добро да излезе от него. Не можеш ли да печелиш пари по някакъв друг начин?

Лицето й стана студено и неподвижно.

— Не — отсече тя. — Как бих могла? Глупаво е, че се оплаквам, но днес просто не съм във форма. — Тя пое дълбоко дъх: — Как само мразя мъжете!

— Нещо те е разстроило. Какво е то?

— О, нищо. Няма значение, Клайв, не възнамерявам да говоря за това.

— Някой се е отнесъл зле с теб миналата нощ.

— Да. Той се опита да ме измами…

Тя раздразнено изщрака с пръсти.

— Надявам се, че не му се е разминало — казах, любопитен да науча какво се е случило.

В очите й се появи силен гняв и злоба.

— Не, той повече няма да стъпи в моя дом. — Тя неочаквано отблъсна чинията си. — По-добре да си тръгваме.

Едва беше докоснала храната.

Дадох знак на келнера и казах:

— Слушай, Ева, нека от време на време да обядваме или вечеряме заедно. Ще бъде добре за теб. Искам да се отнасяш към мен като към приятел. Може би мислиш, че нямаш нужда от приятел, но това ти дава възможност да се разтовариш. Аз се опитвам да се отнасям към теб като към човешко същество. Никой от другите ти мъже не го прави, нали?

За миг тя изглеждаше леко стресната, след което каза:

— Не, мисля, че не.

— Е, Съгласна ли си? Не виждаш ли, че едно кратко откъсване от цялата тази мръсотия ти се отразява добре?

Тя сви устни.

— Добре — каза и се пооживи малко. — Благодаря, Клайв. Да, би ми било приятно.

Почувствах се така, сякаш съм спечелил решителна битка:

— Чудесно. Ще ти се обадя следващата седмица и ще се разберем.

Платих сметката и отидохме до колата.

Когато завихме в Лоръл Кениън, тя каза:

— Беше ми приятно. Ти си особняк, нали, Клайв?

Аз се засмях:

— Така ли? Само ако ме сравняваш с другите мъже, които познаваш. Ти все още мислиш, че искам нещо от тебе. Не искам нищо. Ти просто събуждаш интереса ми. Харесва ми да съм с теб.

Спряхме пред къщата й. Слязох и застанах до колата.

— Ще влезеш ли? — попита тя с усмивка.

Поклатих глава.

— Не… не днес. Беше много хубаво, Ева. Искам да излезем отново.

Тя ме гледаше. Усмивката все още стоеше на устните й, но беше изчезнала от очите й.

— Не искаш ли да влезеш?

— Искам да бъда твой приятел — казах аз. — Ще те изведа някъде следващата седмица, но не искам да се отнасям към тебе като другите мъже.

В този момент очите й бяха много студени, но усмивката все още личеше на лицето й.

— Разбирам — каза тя. — Добре. Благодаря ти, Клайв, за обеда.

За мен това беше решителен момент. Видях, че е разочарована и раздразнена от това, че нямаше да й платя за компанията. Прочетох го ясно в очите й. Ако трябваше да продължавам по предначертания план, рано или късно щях да стигна до тази точка. Независимо от онова, което беше казала, когато влизахме в ресторанта, бях решил да приключа с този номер. Нямах намерение да бъда като Харви Бароу и да си плащам за компанията й. Щях да й осигуря приятно прекарване. Щях да слушам приказките й за Джек и за неприятностите, но нямах намерение повече да й давам пари.

— Значи ще се обадиш? — попита тя.

— Да. Довиждане, Ева, и не плачи повече.

Тя се обърна и тръгна бързо към къщата.

Аз се върнах в колата, запалих цигара и натиснах стартера. Подкарах бавно надолу по улицата и когато завих на ъгъла, видях един мъж, който идваше срещу мен. Първоначално не го познах, после забелязах дългите ръце, които май стигаха почти до коленете му. Огледах го бързо, докато отминавах. Беше Харви Бароу.

Приближих се до тротоара и спрях. Какво търсеше Харви Бароу в този район? Знаех, разбира се, но не исках да допусна, че отива да посети Ева.

Измъкнах се от колата и се затичах назад. Когато завих зад ъгъла, го видях да крачи целенасочено по Лоръл Кениън. Намали ход пред къщата на Ева и застана нерешително пред портата.

Искаше ми се да му изкрещя. Искаше ми се да се затичам, да го настигна и да забия юмрук в грозното му, брутално лице. Но вместо това просто стоях там и наблюдавах. Той бутна портата и тръгна бързо надолу по късата пътека към къщата.