Джеймс Хадли Чейс
Ева (11)

Глава единадесета

Прибрах се около обяд. Когато влязох в асансьора, момчето ме дари с една от онези служебни усмивки.

— Добър ден, господин Търстън.

— Добър — казах аз и изпитах неизбежното повдигане в стомаха, докато асансьорът препускаше между етажите.

— Разбрахте ли за ония двамата, които се убили миналата нощ пред „Манола“? — попита момчето, докато излизах от асансьора.

— Не.

— Няма майтап. Сбили се заради някаква фльорца и паднали на платното, прас — под колелата на един камион. Лицето на единия било размазано.

— Значи е получил нова физиономия — казах и отворих вратата на апартамента си.

Ръсел беше във вестибюла.

— Добър ден, господин Клайв — каза той с глас, който ми подсказа, че мисли деня за всичко друго, но не и за добър.

— Здравей.

Готвех се да вляза в спалнята си, когато улових погледа му.

— Какво има?

— Госпожица Керъл чака в дневната — каза той укорително.

Цялото му тяло, лицето му, веждите му излъчваха укор.

Вторачих се в него.

— Госпожица Керъл? Какво иска? Защо не е в студията?

— Не зная, господине. Чака повече от половин час.

Подадох му чантата си.

— Отнеси това в спалнята ми — казах и минах през антрето към дневната.

Керъл беше до прозореца, когато влязох. Тя не се обърна, въпреки че сигурно ме беше чула. Възхитих се на стройния й гръб и на свежата бяло-червена карирана рокля, която носеше.

— Здравей — казах и затворих вратата.

Тя смачка цигарата си в пепелника и се обърна на пети. Заби очи в мен и аз пръв не издържах.

— Не си ли на работа тази сутрин? — прекосих стаята и спрях до нея.

— Исках да те видя.

— Чудесно. — Махнах към канапето. — Седни.

Докато отиваше към канапето, казах:

— Няма нищо нередно, нали?

Тя седна.

— Още не знам.

Посегна за друга цигара, намести я в цигарето и я запали.

Изведнъж почувствах, че съм леко уморен и нямам настроение да слушам лекции. Изправих се над нея.

— Виж какво, Керъл… — започнах, но тя вдигна ръка.

— Разговорът няма да бъде от типа „Виж какво“ — каза остро.

— Съжалявам, Керъл, но тази сутрин съм нервен. — Не исках да се карам с нея. — Нещо не е в ред. По-добре ми го кажи направо.

— Днес сутринта се видях с Мерл Бенсинджър. Тя се тревожи за теб.

— Ако Мерл Бенсинджър е разисквала моите проблеми с теб — казах аз студено, — значи е забравила, че е моя агентка, на която плащам.

— Мерл те харесва, Клайв. Тя мислеше, че сме сгодени.

Бавно седнах в един фотьойл по-далеч от Керъл и казах с леден и накъсан от гняв глас:

— Даже и да бяхме женени, пак не е нейна работа да говори за моите неща.

— Тя не каза нищо за твоите работи — тихо се обади Керъл. — Тя ме помоли да се опитам да те накарам да работиш.

Запалих цигара и хвърлих клечката в празната камина.

— Но аз работя — казах. — Ако тя се тревожи за проклетата си комисиона, защо не го каже?

— Добре, Клайв, щом приемаш нещата по този начин.

— Точно така ги приемам. За Бога, Керъл, никой писател не може да бъде накаран насила да пише. Ти го знаеш. Или ти идва, или не ти идва. Мерл искаше да напиша някаква тъпа статия за „Дайджеста“. Аз просто нямах настройка за такова нещо. Ето защо тя се сърди.

— Тя не каза нищо за „Дайджест“, но добре тогава, нека оставим Мерл. — Тя кръстоса стройните си глезени. — Да говорим за Бърнстейн.

— Какво за него?

— Знаеш ли, той дойде вкъщи тази събота.

— Да, ти ми каза.

— Направих каквото можах. Четох му части от твоята пиеса. Дори го накарах да я вземе със себе си.

Изгледах я и повторих след нея:

— Дала си му екземпляр от пиесата? Къде намери ръкописа?

— О, намерих го — каза тя малко нетърпеливо. — Няма значение. Така се надявах…

Тя млъкна с жест на отчаяние. След това продължи:

— Ако беше там, щеше да е съвсем различно. Страхувам се, че пропусна голям шанс, Клайв.

Напълних дробовете си с дим от цигарата и казах:

— Не ми се вярва. Ако Бърнстейн толкова много искаше да направи „Проверка в дъжда“, щеше да я направи. Човек, който трябва да бъде уговарян да купи едно произведение, не върши работа. Той охладнява бързо, след като даде цял куп обещания. Не ми казвай, че Имграм е трябвало да убеждава Голд, за да купи романа му.

— Има голяма разлика между „Проверка в дъжда“ и „Земята е забранена“ — каза рязко Керъл.

Аз се размърдах нетърпеливо и тя продължи:

— Съжалявам, Клайв. Не исках да прозвучи така. Не можеш да сравняваш… искам да кажа…

— Добре, добре — прекъснах я сърдито. — Не е необходимо да ме пипаш с ръкавици. Искаш да кажеш, че моята работа не е достатъчно добра, за да защити сама себе си. Налага се ти, Джери Хайъмс и аз да се размажем пред Бърнстейн още преди да я е погледнал.

Тя прехапа нервно устна, но не каза нищо.

— Е, това не е начинът, по който бих желал да продавам работата си. Когато я продам, ще го направя, защото си заслужава да бъде продадена. Няма да е нужно да я предлагам като амбулантен търговец. Така че Бърнстейн да върви по дяволите.

— Хубаво, Клайв, Бърнстейн да върви по дяволите. Но ти не постигаш нищо, нали?

— Аз съм добре. Не можеш ли да престанеш с тревогите си за мен? Сега виж какво, Керъл, нека да се разберем. Когато имам нужда от помощ, ще ти кажа. Твърде много хора се интересуват от мен. Това ме притеснява.

За да не нараня чувствата й, добавих:

— Разбира се, аз съм благодарен, но в края на краищата това е мой бизнес. Оправям се чудесно.

Тя отново ме погледна в очите и каза:

— Мислиш ли? От две години не си написал нищо. Живееш от миналото си, Клайв. Това е едно от нещата, които не можеш да правиш в Холивуд. Един писател е добър само колкото следващата си книга или филм.

— Но моят следващ филм ще бъде добър — опитах се да се усмихна. — Не вдигай излишен шум, Керъл. Все пак Голд ми направи предложение. Това би трябвало да ти говори, че още не съм изпаднал.

— О, престани да позираш — каза тя и лицето й започна да почервенява. — Въпросът не е дали можеш да пишеш, а кога ще започнеш да работиш.

— Защо по-добре не оставиш това на мен? Какво правиш извън студията? Мислех, че си ангажирана с Имграм.

— Вярно е. Но трябваше да те видя, Клайв. Хората приказват.

Тя се изправи и се заразхожда из стаята.

— Предполага се, че би трябвало да сме нещо като сгодени, нали?

Това беше тема, в която нямах желание да навлизам точно тогава.

— Какво искаш да кажеш… хората приказват?

— За този уикенд.

Тя се обърна и ме погледна.

— Как можа, Клайв? Как можа да направиш такова нещо? Полудял ли си?

Стана тя, си помислих.

— Ако можех да разбера за какво става дума…

— Защо трябва да ме лъжеш? Аз зная какво се е случило. Досега трябваше да съм убедена, че си се освободил от всичко това. Не мислиш, че си още в гимназията, нали?

Изгледах я:

— Какво искаш да кажеш? От какво да съм се освободил?

Тя седна отново и каза уморено:

— О, понякога си глупав и отвратителен.

Раздразнението беше изчезнало от гласа й. Изглеждаше отчайващо нещастна.

— Искаш да бъдеш неотразим, нали? Искаш да бъдеш големият чаровник и всички жени да падат, като те видят. Защо избра жена като тази? Докъде мислиш, че ще те докара това?

Нетърпеливо посегнах за цигара.

— Казваш много тежки неща, Керъл. С труд сдържах гнева си.

— Не съм в настроение да слушам повече. Може би е по-добре да се върнеш в студията, преди да сме си казали нещо, за което по-късно ще съжаляваме.

Тя седя неподвижно няколко секунди със сключени на коленете ръце и напрегнато тяло. След това си пое дълбоко въздух и се отпусна.

— Извинявай, Клайв. Не подходих правилно към случая. Не можеш ли да прекратиш всичко това? Не можеш ли просто да го зарежеш? Все още не е твърде късно.

Сърдито изтръсках цигарата си върху килима:

— Правиш голям въпрос за нищо. За Бога, Керъл, трябва да се осъзнаеш.

— Стигна ли донякъде с нея през уикенда? — попита ненадейно тя. — Успя ли вече да я събориш с чара си?

Скочих от мястото си:

— Виж какво, Керъл, слушах те достатъчно. Предпочитам да си тръгнеш. Иначе можем да се нараним взаимно всеки момент.

— Рекс Голд ми поиска ръката.

Преди години ме ритна кон. Вината си беше изцяло моя. Бях предупреден за лошия му нрав, обаче си мислех, че ще мога да се справя с него. Но той внезапно хвърли къч и аз се опомних на мократа кална земя, с разкъсван от болка корем, гледах коня и не можех да повярвам, че той е постъпил така с мен. В момента почувствах същата разкъсваща болка в червата.

— Голд? — казах и седнах отново.

Керъл удари юмруците си един в друг.

— Не трябваше да ти го казвам сега. Това е изнудване, нали, Клайв? Не, не трябваше да ти го казвам сега.

— Не мислех, че Голд… — започнах и млъкнах.

Защо не? Тя беше хубава. Беше добра в работата си. Щеше да бъде чудесна съпруга за Голд.

— Какво смяташ да правиш? — попитах след продължително мълчание.

— Не знам. Особено след този уикенд.

— Какво общо има този уикенд? — попитах. — По-скоро въпросът е дали го обичаш, или не.

— Такъв въпрос не важи за Холивуд — каза Керъл. — Знаеш това не по-зле от мен. Ако бях сигурна, че ти и аз… — Тя спря, подвоуми се и след това продължи: — Правиш ми живота много труден, нали?

Не казах нищо.

— Знаеш, че те обичам, Клайв.

Посегнах да хвана ръката й, но тя се отдръпна.

— Не, не ме докосвай. Остави ме да говоря. Ужасно много неща съм изтърпяла от тебе. Познаваме се вече повече от две години. Предполагам, че е глупаво от моя страна да живея с миналото, но не мога да не си спомням за тебе, когато за първи път дойде при Робърт Роун. Тогава никой от нас не беше известен. Харесах те в момента, в който те видях. Според мен пиесата ти беше добра. Помислих си, че човек, способен на такива чувства, сигурно е добър, сърдечен и почтен. Харесваше ми уплашено-притесненият вид, който ти имаше винаги когато Роун се обръщаше към тебе. Беше обикновен и мил, и различен от другите мъже, които посещаваха офиса. Мислех си, че ще постигнеш много. Ето защо ти казах да дойдеш тук и да напуснеш Ню Йорк и всичко свързано с него. Беше време, преди да намериш всички останали свои приятели, когато ти се радваше на моята компания. Ходехме навсякъде и правехме всичко. Веднъж ме попита дали ще се омъжа за тебе и аз казах да. Но на следващата сутрин ти беше забравил. Даже не си направи труда да ми се обадиш. Не зная и сега какво чувстваш към мене, но знам аз какво чувствам към тебе. Това обаче не означава, че искам да те обвържа по някакъв начин. Не бих желала да те имам на такава цена.

Искаше ми се да не беше започвала. Знаех, че трябва да взема решение, и ми беше необходимо време за размисъл. До събота вечер обичах Керъл, сега не бях сигурен. Знаех, че не трябва да я оставям да говори по този начин, разголвайки се пред мене, освен ако и аз не направех същото. Иначе всичко щеше да свърши, когато тя си тръгнеше, а аз не исках да свършва. За мен тя имаше голямо значение. Тя олицетворяваше последните две години, които бяха най-хубавите в живота ми. Тя олицетворяваше разума и добротата. Тя ми даваше увереност. Страхувах се да мисля какво ще бъда без нея.

— Повярвах ти, когато ми каза, че ме обичаш — продължи тя. — Предполагам, че беше така, защото ти означаваше толкова много за мен. Имаше нещо чисто в тебе, Клайв, докато беше беден. Предполагам, че успехът не се отразява добре на някои хора. На тебе не ти се отрази добре. Разбери, тревожа се за тебе. Наистина не виждам как ще я караш по-нататък. Не си научил нищо ново, откакто започна да пишеш в началото. Мислиш, че всичко, до което се докоснеш, става, но не е така. Никой не е… няма такова нещо. Всичко идва след много труд и никакво задоволяване с постигнатото, а придвижване напред, към все по-значителна тема, всеки път когато започнеш да пишеш. Освен това, естествено, трябва да чувстваш, че искаш нещо да кажеш и това нещо си заслужава да бъде казано.

— Страхотна реч — подхванах нетърпеливо, — но да приемем, че сме я слушали, ако не възразяваш. Ами ти? Ще се омъжиш ли за Голд?

Тя затвори очи и каза:

— Не знам. Не искам, но има редица предимства.

— Сигурна ли си?

— Голд е човек с въображение… власт… пари. Ще ми даде пълна свобода. Има няколко страхотни филма за правене. Може би това е нещо, което не би възприел, Клайв, но аз съм амбициозна. Не за себе си. Искам да видя създаването на по-добри филми. Бих могла да влияя на Голд. Той би се вслушвал в мнението ми.

— Остави настрана възпитаването на света, нека се съсредоточим върху себе си. Не се налага да се омъжваш за Голд, за да възпитаваш света, нали?

— Имаш ли нещо против?

Сега трябваше да говоря, или щях да я загубя.

— Разбира се, че имам, но искам да се опиташ да видиш нещата от моята гледна точка. Аз те обичам. Обичам те от много време, но това едва ли има значение точно сега. Всичко се обърка. Не мога да пиша повече. Ако скоро не се случи нещо, ще загазя здраво. И преди съм закъсвал, разбира се, но винаги съм бил сам. Не мога да понеса такова нещо, когато съм с теб.

Тя се загледа в деликатните си, кафяви от слънцето ръце.

— Така е само защото си загубил контакт с нещата, които наистина имат значение. Доста дълго време само се забавляваш.

Тя замълча, намествайки маншетите си така, че да покрият китките й, и отсечено попита:

— Защо трябваше да водиш тази жена там, където можеха да ви видят заедно?

Обзе ме гняв.

— Значи тоя проклет преуспял писател ти изчурулика, нали? Така и предполагах. Точно в негов стил е да създава интриги и да клюкарства.

— Джери Хайъмс също те е видял — каза тя с умора в гласа.

— Е, и какво от това? Хайъмс знае защо се виждам с нея. В това няма нищо друго, Керъл. Не бих те лъгал. Имам страхотни планове и искам да напиша нейната история. Но това е всичко.

Керъл се изправи.

— Трябва да се връщам в студията — каза тя. — Съжалявам за всичко това, Клайв. Не можем да направим нищо повече, нали?

— Не ми ли вярваш? — попитах и се доближих до нея. — Голд ми поръча тази работа. Как бих могъл да я напиша, ако не се срещна с жената?

Тя поклати глава.

— Не знам, Клайв, и в случая не ме интересува особено. Доста ми писна от твоите приятелки. Трябваше да те деля с твърде много от тях. Не бих могла да се състезавам с професионалистка. Докато не я оставиш, мисля, че е по-добре да не се срещаме.

— Не е възможно да говориш сериозно, Керъл — възкликнах разтревожен. — Не предпочиташ ли и при мен нещата да се оправят? Голд ми предлага петдесет хиляди долара. Не мога да пиша за нея, ако не я виждам. — Тя се обърна да си тръгва, аз хванах ръката й. — Слушай, казвам ти, че в тази история няма нищо освен писателски интерес. Не можеш ли да повярваш?

Тя си издърпа ръката.

— Не… но не забравяй да бъдеш внимателен, Клайв. Ще пострадаш. Тя знае как да се справи с човек като тебе.

В този момент балансите ми избиха.

— Добре — казах и гневът ми вече беше насочен срещу нея. — Ти си едно мило и сладко момиче. Благодаря ти за предупреждението. Ще бъда внимателен. Всеки път, когато я виждам, ще мисля за теб и твоето предупреждение и ще бъда много, много внимателен.

Тя пламна.

— Можеш да си задържиш евтиния сарказъм. Сам си търсиш белята и много се страхувам, че ще я намериш.

— Не трябва да се страхуваш за нищо. Докато имам твоето съчувствие, ще се справя добре — казах аз. — Не е нужно да се караме за това, нали? По-добре да бъдем любезни и да се преструваме, нали?

— Ти си специалист по фалша, разбира се — отвърна тя, засегната. — Но ако така чувстваш нещата, то наистина не трябва да се караме.

— Прекрасно.

Исках да се ядоса колкото мен.

— И да ме поканиш на сватбата. Няма да дойда, но ти ме покани, защото това ще бъде единственият път, когато ще мога да откажа на Голд. Но не се отказвам от неговите петдесет хиляди.

В очите й се появи презрение и внезапно ми се дощя да я уязвя.

— Мога да си представя каква сватба ще ти направи Голд — продължих, усмихнат срещу нея. — Ще бъде в стил „Техникалър“. „Булката изглеждаше прекрасно. Тя пристана на Голд, за да може да възпитава света чрез създаването на по-хубави филми“. Голям смях ще падне.

Извадих табакерата си и измъкнах една цигара.

— Каза, че няма да се състезаваш с професионалистки? Вярно ли е това, сладка моя?

— Надявам се тя да те нарани — каза Керъл с побеляло лице. — Имаш нужда от това. Имаш нужда от точно такава жена, която може да ужили дребното ти, подло мъжко его. Мисля, че тя ще го направи. Надявам се. Много се надявам да стане.

— Знаеш ли, добре че си жена. Добре че си в моя апартамент, под моя закрила, защото това ме спира да постъпя така, както би ми се искало.

— Предполагам, че би желал да ми отвъртиш един?

— Позна. Точно това ми се иска да направя, мила моя.

— Сбогом, Клайв.

— Това е страхотно. Това се казва въздържаност в драмата. Би имало голям успех на сцената. Нищо вулгарно… окончателно, разбира се, но определено не вулгарно. Ти си невероятна сценаристка с невероятно чувство за театър. Но трябва да внимаваш за репликите си по време на сватбената нощ, сладка моя.

Тя стигна до вратата. Изобщо не се обърна. В следващия миг вече си беше отишла.

Когато вратата се затвори зад нея, стаята ми се стори много празна. Отидох до бюфета и си налях едно уиски. Изпих го, без да оставям бутилката, и веднага си налях още едно. Направих го четири пъти. След това оставих бутилката и отидох във фоайето. Чувствах се малко пиян и ми се плачеше.

Докато си слагах шапката, Ръсел слезе по стълбите. Той ме погледна печално, но не каза нищо.

— Госпожица Керъл ще се омъжи за господин Рекс Голд — казах, внимателно произнасяйки думите. — Знам, че обичаш клюкарските истории, Ръсел. Чувал си за господин Голд, нали? Е, тя се омъжва за него. Омъжва се за него, за да може да прави добро кино и да възпитава по-низшите класи. — Облегнах се на парапета. — Мислиш ли, че по-низшите класи искат да бъдат обучавани? Мислиш ли, че жертвата си струва? Аз не. Аз мисля, че те пет пари не дават дали тя ще се омъжи за Голд й дали ще гледат по-хубави филми. Но човек не може да спори с жена.

Ръсел изглеждаше сякаш го бях ударил в лицето. Той се опита да каже нещо, но думите не искаха да излизат. Оставих го и слязох с асансьора.

Качих се в колата.

— Горкичкият — казах на себе си. — Толкова ми е мъчно за теб.

Запалих и подкарах към Клуба на писателите.

Обичайната тълпа отсъстваше този ден. Поздравих се с управителя и влязох в бара.

— Двоен скоч — казах, докато издърпвах един от високите столове и сядах на него.

— Да, господин Търстън — откликна барманът. — Бихте ли желали малко лед?

— Слушай — наведох се напред, — ако исках лед, щях да кажа. Не желая да слушам никакви приказки нито от тебе, нито от някой друг.

— Разбира се, господин Търстън — изчерви се той.

Глътнах уискито наведнъж и бутнах чашата обратно към него.

— Още едно, отново без лед и без приказки. Дори не е нужно да споменаваш за времето.

— Разбира се, господин Търстън.

Ако не успеех да продам сценария си на Голд, не след дълго и аз щях да бъда като това момче. Парите ми щяха да са толкова оскъдни, че щях да съм принуден да приема каквото и да ми се предложеше.

Довърших уискито си.

— Напълни я пак.

В този момент влязоха Питър и франк Имграм.

Беше ужасно, че дойдоха точно в този момент, защото бях много ядосан и доста пиян. Смъкнах се от стола.

Питър се усмихна към мен.

— Здравей, Клайв — каза той. — Да пием ли по едно? Познаваш се с Франк Имграм, нали?

Познавах го и още как.

— Разбира се — казах и отстъпих крачка назад, заставайки в стойка. — Холивудският писател-клюкар, нали?

Праснах Имграм право в устата. Той падна по гръб и захърка, бъркайки с пръсти в устата си, за да не се задави от изкуствената челюст. Може и да е написал „Земята е забранена“, но зъбите му не бяха негови. Това беше нещо, с което го превъзхождах.

Не чаках да видя какво е станало. Просто си излязох от бара. Минах през фоайето и излязох на улицата. Добрах се до колата и запалих. Трябваше да се овладея, защото имах желание да се върна и отново да ударя онази дребна въшка. Толкова много ми се искаше да го ударя, че чак ме заболяха очите и врата.

Помислих си: Мерл Бенсинджър, Керъл, скъпата сладка Керъл, а сега Франк Имграм… вероятно и Питър Тенет. Сега всички те ще ме мразят до смърт. Наистина обърках всичко. Ако продължавах така, щях да стана доста известен.

Подкарах надолу по булевард Сънсет. След няколко дни вероятно никой не би искал да разговаря с мен. Може би ще се наложи да напусна клуба. Няма значение, си казах, все пак ти остава Ева. Намалих скоростта, защото внезапно ми се прииска да говоря с Ева. Това беше нещо, от което никой не беше в състояние да ме отклони. Можеха да ми попречат да бия Имграм, но не биха могли да ме спрат да телефонирам на Ева.

Спрях пред една дрогерия, оставих колата и влязох вътре.

Имах проблеми с телефонната шайба. Бях по-пиян, отколкото предполагах. Три пъти сгреших номера, преди да го уцеля. Дотогава от мен вече се лееше пот и бях нервиран.

Обади се Марти.

— Ева Марлоу — казах аз.

— Кой се обажда?

Какво, по дяволите, я интересуваше? Защо не се обади Ева? Да не би да мисли, че искам да говоря със слугинята й всеки път, когато й звъня? Да не би да мисли, че ще си кажа името на слугинята, която ще го съобщи на млекаря, на сладоледаджията и на всички ония типове, с които се напива?

— Човекът от луната — казах. — Ето кой се обажда.

Пауза, после тя каза:

— Съжалявам, но госпожица Марлоу излезе.

— Не, не е — реагирах сърдито. — Не и по това време. Кажи й, че искам да говоря с нея.

— За кого да й предам?

— О, за Бога, господин Клайв… сега доволна ли си?

— Съжалявам, но госпожица Марлоу е заета.

— Заета? — повторих глуповато. — Но още няма два. Как може да бъде заета?

— Съжалявам — каза тя отново. — Ще й предам, че сте се обаждали.

— Чакай малко. — Почувствах се болен и опустошен, — искаш да кажеш, че има някой при нея?

— Ще й предам, че сте се обаждали — каза Марти и затвори.

Пуснах слушалката и я оставих да се люлее. Чувствах се ужасно.