Джеймс Хадли Чейс
Ева (8)

Глава осма

Когато завих на ъгъла на Феърфакс и Бевърли, видях пред себе си голяма тълпа. Булевардът беше блокиран от автомобили и хора. Изглежда, беше станала катастрофа, така че отбих до тротоара и зачаках, но тълпата стана още по-голяма.

— По дяволите — казах, изскочих от колата и отидох да видя за какво беше всичко.

Малка открита спортна кола беше застанала напряко на движението. Един от предните й калници беше смачкан. Четирима мъже избутваха голям „Пакард“ към тротоара. Той имаше счупен фар, много драскотини по безупречното купе и спукана гума.

Питър Тенет стоеше в центъра на група каращи се мъже. Той говореше с възрастен човек и очевидно беше разтревожен и ядосан.

— Здравей, Питър — казах, проправяйки си път с рамене през тълпата. — Мога ли да помогна с нещо?

Лицето му се разведри, когато ме видя.

— С колата ли си, Клайв? — попита обнадежден.

— Разбира се — отговорих. — Паркирана е хей там. Какво се е случило?

Той махна с ръка към „Пакарда“.

— Тъкмо потеглях, когато нашият приятел тук пресече напряко и ме удари челно.

Възрастният човек промърмори нещо за спирачките си. Изглеждаше пребледнял и уплашен.

Точно тогава се чу воят на полицейската сирена и една радиокола спря наблизо. Едър полицай с червено лице излезе от нея и си проправи път през тълпата.

Той позна Питър и попита:

— Какво има, господин Тенет?

— Удариха ме — каза Питър, — но не искам неприятности. Нямам никакви претенции, ако този господин също няма.

Полицаят изгледа със студен поглед възрастния човек.

— Е, щом господин Тенет няма претенции, аз също нямам. Вие ще предприемете ли нещо?

Възрастният човек отстъпи примирено.

— При мен всичко е наред, господине.

Питър погледна часовника си.

— Ще се погрижите ли за това, сержант? — каза той. — Вече закъснявам за студията.

Полицаят кимна.

— Всичко е наред, господин Тенет. Ще се обадя в гаража на студията от ваше име.

Питър му благодари и след това дойде при мен.

— Можеш ли да ме хвърлиш до студията, или ще се отклониш от пътя?

— С удоволствие — казах, — промъквайки се през тълпата. — Сигурен ли си, че си добре?

Питър се засмя.

— Да, но старчето изглежда зле. Надявам се, че ще се погрижат за него.

Чух едно момиче, което стоеше наблизо, да казва на малко русо дете с велосипед:

— Това е Питър Тенет — режисьорът.

Погледнах към Питър с усмивка, но той не беше чул.

Докато пътувахме към студията, той каза:

— Къде изчезна, Клайв? Не съм те виждал.

— Насам-натам — казах. — Как върви филмът?

Питър вдигна изразително ръце и каза:

— Приключваме го. Първите няколко седмици са винаги най-лошите. Още е твърде рано да се каже какво ще излезе.

Той махна небрежно на Корин Моърленд — филмовата звезда, която се размина с нас в кремав спортен автомобил.

— Възнамерявах да ти звъня, Клайв. Много се радвам, че работиш за Рекс Голд.

Хвърлих бърз поглед към него.

— Той ти е казал?

— Каза, че искал да разработи идеята на Керъл, но не ми съобщи никакви подробности. Какво се крие зад всичко това?

Застанах нащрек и казах:

— Ами сега работя над тази задача. Ще бъде сатира за мъжете. Не мога да ти кажа нищо повече, защото все още е само в главата ми.

— Но има ли действително нещо в това? Рекс Голд обикновено разговаря с мен за своите намерения, но този път е много мистериозен.

— Веднага щом имам нещо готово — казах аз, — ще те запозная.

Намалих пред входа. Пазачът отвори портата и докосна шапката си, приветствайки Питър, докато преминавахме.

— Сигурен ли си, че не те отклонявам от пътя? — попита Питър, докато се промъквахме бавно по засадената с палми алея към офисите на студията.

— Ще те оставя тук, ако не възразяваш — казах и спрях колата. — Имам страшно много работа…

Млъкнах, защото Керъл беше застанала до мен.

— О, здравейте, непозната госпожо — продължих, сваляйки шапка с усмивка.

Беше облечена в тъмнокафява риза и керемиденочервен панталон. На главата си носеше тюрбан с цветовете на огъня. Изглеждаше модерна, спретната и живописна.

— Здравей, Клайв. — Очите й бяха широко отворени и сериозни. — Дошъл си да ме видиш ли?

— Крайно време беше, нали? — Отворих вратата на колата и излязох навън. — Знаеш ли, че ти звъня по два пъти на ден?

Намеси се Питър.

— Оставям ви. Благодаря, Клайв, че ме измъкна от онази бъркотия.

Той махна и изчезна в огромната сграда от стъкло и дърво, в която се помещаваха офисите на студията.

Внезапно Керъл сложи ръката си в моята.

— Извинявай, Клайв — каза поривисто тя. — Бях ти ядосана.

— Зная — отвърнах, мислейки колко хубава изглеждаше. — Заслужавах си го. Нека да отидем някъде и да поговорим. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. — Тя ме хвана под ръка. — Хайде да отидем в моята стая. Можем да поговорим там.

Докато се придвижвахме към сградата, отвътре изтича момчето за поръчки.

— Госпожице Раи — каза то малко задъхано. — Господин Хайъмс иска да отидете веднага при него.

Керъл щракна с пръсти.

— О, Клайв, колко досадно. Но ела с мен. Искам да се запознаеш с господин Имграм.

Дръпнах се назад и казах:

— Сега не трябва да се мотая около тебе, Керъл. Достатъчно си заета, нали?

Тя ме задърпа за ръката.

— Време е да се запознаеш с някои хора — каза строго. — Джери Хайъмс е важна личност. Той е шеф на продукцията и ти би трябвало да се срещнеш с него.

Оставих се да бъда убеден и я последвах през безкрайната плетеница от широки коридори, докато достигнахме до полирана махагонова врата, на която пишеше със спретнати черни букви „Джери Хайъмс“.

Керъл влезе веднага.

На един фотьойл седеше Питър с куп книжа в кожена папка на коленете. До прозореца стоеше едър дебел мъж с коса като слама и пепел от тютюн навсякъде по бяло-жълтия му пуловер. Той се обърна, когато влязохме. Забелязах тесните му сиви очи. Бяха насмешливи, остри и проницателни.

— Джери, това е Клайв Търстън, който написа „Ангели в траур“ и пиесата „Проверка в дъжда“ — каза Керъл.

Той ме погледна бързо и аз почувствах как очите му опипват черепа ми отвътре. Извади ръце от джобовете на панталона и се приближи, говорейки, докато се ръкувахме:

— Слушал съм за вас. Рекс Голд казваше, че работите върху някакъв сценарий за него.

Изглежда, Голд ме рекламираше навсякъде. Не знаех дали да се радвам, или не.

— Седнете. Вземете цигара — продължи Хайъмс, посочвайки ми с жест стола. — Каква е основната идея в този сценарий? Рекс Голд се държи много тайнствено.

— Тя ще ви каже — посочих Керъл. — Все пак това беше нейна идея.

— Така ли? — Лицето на Хайъмс се проясни. — Вярно ли е, Керъл?

— Е, аз само предложих на Клайв да напише една сатира за мъжете, като използва заглавието си „Ангели в траур“.

Хайъмс отново насочи вниманието си върху мен.

— Това ли правите?

Кимнах.

— В общи линии.

— Е, не е лошо.

Той се обърна и погледна с надежда към Питър.

— Идеята е чудесна и ако Клайв направи сценарий подобен на „Раят ще трябва да почака“, ще бъде страхотно — каза Питър и сложи папката на писалището.

— Тогава защо Рекс Голд се нрави на интересен? — попита Хайъмс.

— Може би е дошло време и той да ти скрои някой номер — засмя се Керъл. — Може би знае, че ще стане нещо добро, и иска да те изненада.

Хайъмс поглади брадата си.

— Може и така да е.

Той размаха пръст към мен и каза:

— Виж какво, приятел. Искам да си наясно. Хората, които ще правят твоя филм, ще бъдем Питър и аз… а не Голд. Преди да покажеш предварителната си разработка на Голд, донеси я при мен да я видя. Ще ти помогна с каквото мога. Зная какво можем и какво не можем да направим. Голд не знае. И ако Голд не хареса някоя разработка, той я унищожава. Нека първо аз да видя твоята, за да я излекувам от недостатъци. Имаш добра идея, върху която да работиш. Не я проваляй и не слушай Голд. Разбра ли?

Кимнах:

— Разбрах.

Усетих, че мога да му имам доверие. Беше откровен и щом казваше, че ще помогне, щеше да го направи, без да очаква нещо в замяна.

На вратата се почука и след поканата на Хайъмс в стаята предпазливо се вмъкна слабичък дребен мъж във вехт костюм.

— Закъснях ли? — попита той, гледайки тревожно към Хайъмс.

— А, заповядай — каза Хайъмс и отиде при него. — Не, тъкмо навреме идваш. Това е Клайв Търстън. Търстън, запознай се с франк Имграм.

Не можех да повярвам, че този незначителен дребен човечец беше авторът на „Земята е забранена“ — книгата, за която се бореше всяка филмова компания и която, според мълвата, Голд беше купил накрая за 250 000 долара.

Станах на крака и протегнах ръка, след което казах, гледайки с интерес бледото му, чувствително лице:

— Радвам се да се запозная с вас, господин Имграм.

Имаше големи изпъкнали сини очи, голямо чело и оредяла коса с миши цвят.

Той ме изгледа изпитателно, усмихна се нервно и отново се обърна към Хайъмс с някакво трескаво безпокойство:

— Сигурен съм, че господин Голд греши. Мислих за това през цялата сутрин. Хелън не може да е влюбена в Лансинг. Направо е смешно. Тя никога не би могла да изпитва чувства към човек с такъв сложен характер като Лансинг. Това просто подсказва щастливия край.

Хайъмс поклати глава и каза утешително:

— Не се тревожи. Ще говоря с Рекс Голд.

Той погледна към Керъл:

— Ти също имаше някакво виждане, нали?

Имграм нетърпеливо отиде при нея.

— Сигурен съм, че ще се съгласите с мен — каза той. — Досега сте се съгласявали. Не можете ли да видите колко невероятно би било това?

— Разбира се — любезно отговори Керъл. — Темата е толкова голяма, че бихме могли да оставим края така. Не мислиш ли, Питър?

— Да, но знаеш какво отношение има Рекс Голд към такъв край.

Питър изглеждаше разтревожен.

Почувствах се не на място и казах:

— Вижте, ще ви оставя да си вършите работата…

Имграм моментално се обърна към мен.

— Така съжалявам — каза той. — Знаете ли, аз имам толкова малък опит и всяко нещо ме хвърля в тревога. Не бих желал да ви гоня. Вероятно бихте могли да ни помогнете. Виждате ли…

Прекъснах го. Имах си достатъчно мои грижи, за да се натоварвам с главоболията на Имграм.

— Само ще ви загубя времето — казах. — Зная за тези неща по-малко от вас. А освен това самият аз имам много работа.

Обърнах се към Керъл.

— Кога ще се видим?

— Трябва ли да си тръгваш? — каза тя разочарована.

— Ти трябва да работиш, а и аз имам да свърша някои неща, — отговорих. — Но нека да се уговорим.

Тримата мъже ни наблюдаваха. Виждах, че Керъл искаше да остана, но ми писна от съсредоточения интерес върху Имграм.

— Днес е четвъртък, така ли? — Тя присви очи към календара на стената. — Утре? Ще дойдеш ли утре вечер? Днес ще работя до късно.

— Прекрасно, ще дойда.

Кимнах на Хайъмс, стиснах ръката на Имграм и махнах на Питър.

— Не се безпокойте — казах на Имграм. — Вие сте в много добри ръце.

Опитах се да не прозвучи покровителствено, но не се получи. Може би изтърканият му костюм ми създаде комплекс за превъзходство.

Керъл ме изпрати до колата.

— Той е толкова честен и откровен — каза тя, докато се намествах зад кормилото. — Така ми е мъчно за него, Клайв.

Погледнах развеселено към сериозното й вдигнато нагоре лице.

— Наистина трябва да се тревожиш. Отхапал е от Голд само четвърт милион, нали?

Тя пропусна това покрай ушите си.

— Рекс Голд казва, че той няма идеи, а той е пълен с тях. Хубави идеи — страхотни идеи, но Рекс Голд не ги разбира. Ако го оставим на спокойствие, вярвам, че ще направи много хубав филм от всичко, на което са способни Питър или Джери. Но Голд продължава да се меси.

— Странно малко човече, нали?

— На мен ми харесва. Той е почтен и всичко това означава много за него.

— Добре, но се нуждае от нещо — казах студено. — Забеляза ли костюма, който носеше?

— Не костюмът е важен, Клайв — отвърна тя и лицето й смени цвета си.

— Е, нека бъде както ти казваш.

Посегнах напред и натиснах бутона на стартера.

— Не се преуморявай много. Ще се видим утре около осем.

— Клайв. — Тя се качи на стъпенката. — Какво уредихте с Голд?

— Иска от мен да напиша нещо — казах небрежно. — Утре ще ти разкажа за това.

— За онази жена ли?

Извих се на седалката.

— Каква жена?

— Когато предложих идеята, знаех, че допускам грешка — каза тя малко задъхано. — Ти имаш нужда от претекст, за да я виждаш, нали? О, Клайв, познавам те толкова добре. Ти само се преструваш, че искаш да пишеш за нея, но не е така. Нещата са много по-сложни. Но ще бъдеш внимателен, нали? Не мога да те спра, но бъди внимателен.

— Нямам и представа за какво говориш — започнах аз, но Керъл вдигна ръка.

— Недей, Клайв — каза тя, обърна се и изтича в сградата.

Подкарах бавно към апартамента си. Стрелките на часовника върху таблото показваха три и половина, когато влязох в гаража. Имах неприятно усещане дълбоко в съзнанието си. Колкото и да си внушавах, че това няма нищо общо с Керъл, знаех, че съм започнал опасна игра. Желаех Керъл. Ако не работеше толкова много, ако можеше да ми отделя от времето си, предполагам, че ни бих пожелавал никаква друга жена. Но разполагайки с толкова много свободно време, трябваше да върша нещо. Помислих, че може би е по-добре да изхвърля Ева от съзнанието си. Но да мисля така, означаваше да заблуждавам себе си. Знаех, че дори ако наистина го исках — а не исках, — не бих могъл да се освободя от нея толкова лесно.

Влязох в апартамента, хвърлих шапката си на близкия стол и отидох в библиотеката. На бюрото си намерих писмо от „Интернешънъл пикчърс“. Прочетох го внимателно. Нямаше никаква уловка. Може би единственото съмнително нещо в него беше молбата на Голд да запазя договора в тайна. Но той би могъл да иска това както заради себе си, така и заради мен. Беше изложил черно на бяло, че ще ми плати петдесет хиляди долара за готов сценарий, който да носи заглавие „Ангели в траур“, при положение, че сюжетът се базира на уговореното между нас и сценарият получи одобрението му.

Написах набързо една бележка на Мерл Бенсинджър и я запечатих заедно с писмото. След това насочих вниманието си към статията за „Дайджест“.

На пръв поглед „Жените в Холивуд“ изглеждаше лесна тема. Но аз не бях свикнал да пиша статии и подходих към задачата с доста голяма доза неспокойствие и съмнения.

Запалих цигара и се замислих над проблема. Беше ми трудно да се съсредоточа. Продължавах да мисля за Керъл. Плашех се при мисълта, че толкова добре четеше мислите ми. Не исках да я загубя и знаех, че ако не бъда внимателен, в крайна сметка щеше да се случи точно това. След това Ева измести Керъл от съзнанието ми. Замислих се за предстоящия уикенд. Къде бих могъл да я заведа? Как ли ще се държи? Какво ще облече? Защо се запъна така относно появата пред публика? Ако някой трябваше да се пази, по-скоро би трябвало да съм аз.

Взех вестника и прегледах страницата с развлеченията. Реших да я заведа на театър и след известно колебание се спрях на „Сестра ми Ейлин“ като най-подходяща. Часовникът на бюрото показваше пет и петнадесет и аз набързо оставих вестника и сложих лист в машината. Написах „Жените в Холивуд“ от Клайв Търстън в горния край на страницата и се облегнах назад, загледан в клавишите. Нямах представа как да започна статията. Исках да кажа нещо елегантно и остроумно, но мозъкът ми беше напълно блокирал.

С безпокойство си мислех дали Ева ще се облече крещящо и дали ще личи каква е. Щеше да се получи неловка ситуация, ако налетях на Керъл, докато тя беше с мен. Знаех, че поемам риск. Никога не бях виждал Ева облечена и нямах представа за вкуса й. Реших, че ще трябва да избера някой малък, усамотен ресторант, където не бях известен и нямаше вероятност да ме види някой, когото познавах.

Запалих друга цигара и направих нов опит да се съсредоточа върху статията. До шест часа листът в пишещата машина беше все още празен, а мен ме обземаше лека паника.

Издърпах нетърпеливо машината към себе си и започнах да чукам думи с надеждата да имат някакъв смисъл. Така писах до седем часа, след това събрах листовете и ги закачих заедно. Не направих опит даже да ги препрочета.

Влезе Ръсел, за да ми каже, че банята е готова. Той с одобрение изгледа ръкописа в ръката ми.

— Добре ли стана, господине? — попита в най-окуражителния си стил.

— Да — казах на път към вратата. — Ще препрочета текста, когато се върна утре сутринта, и можеш да го занесеш на госпожица Бенсинджър.

Прибрах се от срещата с Уилбърови към един и петнадесет. Стана добро парти и главата ми беше малко натежала от отличното шампанско, което пих през по-голямата част от вечерта. Забравих за статията, която лежеше на бюрото ми и трябваше да бъде проверена, и направо си легнах.

Ръсел ме събуди в девет на следващата сутрин.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господине — каза с извинителни нотки в гласа, — но да занеса ли статията на госпожица Бенсинджър?

Седнах в леглото, изгрухтях от ужас. Усещах главата си тежка, а устата ми сякаш беше дъното на кафез за пойни птички.

— По дяволите! — възкликнах аз. — Забравих да я прегледам. Ръсел, донеси я. Сега ще я видя.

Бях изпил първата си чаша кафе, когато той се върна. Подаде ми написаните на машина листове.

— Само ще почистя обувките ви, господине, и ще се върна.

Отпратих го с махване на ръката и започнах да чета какво бях написал. След по-малко от три минути скочих от леглото и тичешком се отправих към кабинета си. Знаех, че никога не бих могъл да изпратя такова нещо на Мерл. Беше безнадеждно. Беше толкова ужасно, че не ми се вярваше аз да го бях писал.

Започнах да блъскам по машината, но главата ме болеше, не можех да вържа и две изречения. След половин час работа се бях докарал до състояние на бесен гняв. За четвърти път измъкнах листа от машината и го хвърлих на пода.

Ръсел подаде глава иззад вратата.

— Минава десет, господине — напомни ми той с извиняващ се глас.

Обърнах се побеснял и изкрещях:

— Вън! Махай се и престани, за Бога, да ме притесняваш!

Той излезе заднишком, зяпнал от изненада.

Отново се обърнах към машината, освирепял. В единадесет часа главата ми почти щеше да се пръсне и целият кипях от гняв. Около мен се валяха смачкани топки хартия. Виждах, че нищо не излиза. Просто не можех да започна статията. Паника, гняв и разочарование ме караха да хвана машината и да я разбия в земята.

Точно тогава иззвъня телефонът.

Грабнах слушалката и се озъбих:

— Какво има?

— Чакам статията за „Дайджест“… — започна Мерл с жален глас.

— Ще продължиш да чакаш — викнах и цялата концентрирана горчивина и гняв се изляха от мен. — Кой си мислиш, че съм аз? Да не смяташ, че си нямам друга работа, освен да се занимавам с някаква блудкава статия за „Дайджест“? Да вървят по дяволите! Кажи им да си я напишат сами, щом толкова им е притрябвала!

И треснах слушалката.