Джеймс Хадли Чейс
Ева (3)

Глава трета

Видях жената — крехка и тъмнокоса, клекнала пред камината. Беше облечена с халата с късите ръкави, който зърнах на стола в спалнята си. Въпреки че вероятно усети влизането ми, тя не се обърна. Забелязах брачната й халка, докато държеше ръцете си протегнати към огъня. Забелязах също така, че раменете и са малко по-широки от бедрата, а точно това е женското телосложение, което харесвам.

Нямах нищо против това, че тя не обърна внимание на моето влизане. Нямах нищо против венчалния й пръстен. Но имах нещо против халата.

Нито една жена не изглежда най-добре в халат. Дори да не знаеше кой съм, поне трябваше да се облече. Не ми дойде на ум, че на нея може би въобще не й пукаше как изглежда. Аз я преценявах по стандартите на другите жени, които познавах. Те биха предпочели по-скоро да ги видя голи, отколкото в някакъв халат.

При моята репутация, външен вид и пари, беше изключено да не бъда разглезен от жените. В началото тяхното внимание ми харесваше дори като знаех, че повечето от тях се отнасяха към мен като към всяка добра партия ерген в Холивуд. Те ме желаеха заради парите ми, заради името ми, купоните, които вдигах, и всичко друго освен самия мен.

Повечето жени, ако имаха необходимото привличане, събуждаха интереса ми. Красиви и добре облечени жени съставляваха съществена част от моето обкръжение. Те ме стимулираха, те бяха отмора и забавление, те поддържаха моето мъжко его. Обичах да са около мен, така както някои хора обичат да имат хубави картини по стените. Но напоследък ме отегчаваха. Установих, че контактите ми с тях са се превърнали в поредица от стратегически действия, където и двете страни са специалисти, които се стремят да получат за себе си максимум внимание, подаръци и развлечения, а що се отнася до мен — няколко часа лишен от илюзии екстаз.

Керъл беше единственото изключение. Бяхме се срещнали в Ню Йорк, докато чаках постановката на „Проверка в дъжда“. По това време тя беше лична секретарка на Робърт Роуън. Тя ме хареса и колкото и да е странно, аз също я харесах. Тя беше тази, която ми даде кураж да отида в Холивуд, където по това време работеше като сценаристка към „Интернешънъл пикчърс“.

Съмнявам се в способността си да обичам за дълго някоя жена. Предполагам, че това е достойно за съжаление, тъй като явно трябва да има редица предимства в онова, което ми се вижда като овехтял, рутинен шаблон — да имаш една и съща жена при себе си до края на дните си. Ако няма предимства, тогава защо толкова много хора се женят? В такива моменти се чувствам с нещо измамен, понеже не приличам на обикновените мъже по улицата.

Беше време, преди да дойда в Холивуд, когато сериозно обмислях възможността да се оженя за Керъл. Харесваше ми компанията й и я намирах за по-интелигентна от всяка друга жена, която познавах.

Но Керъл беше заета в студията и ние рядко се виждахме през деня. Много жени се тикаха в ръцете ми и времето ми беше ангажирано не само през деня, но и през повечето нощи. Керъл се занасяше с мен за тези жени, но май нямаше нищо против. Отдаде ми се чак по-късно една нощ, когато бях малко пиян и й казах, че я обичам. Може и тя да е била малко пияна, но ми се струва, че не е било така. Една-две седмици след това се чувствах като мръсник, когато излизах с друга жена, но постепенно престанах да се притеснявам. Предполагам, свикнах с мисълта, че Керъл ме обича, както се свиква с повечето неща, ако съществуват достатъчно дълго.

Докато гледах жената, мъжът, който приготвяше питиетата на страничната маса, се приближи и ми подаде уиски със сода. Изглеждаше леко пиян и сега вече в по-силната светлина на стаята забелязах, че има нужда от бръснене.

— Аз съм Бароу — каза той, издишвайки в лицето ми дъх на уиски. — Харви Бароу. Наистина ми е неудобно, че нахълтахме така, но нямах никакъв избор.

Той застана близо до мен, закривайки с якото си тяло жената до огъня.

Не му обърнах никакво внимание. Ако се беше строполил мъртъв в краката ми, нямаше и да забележа. Направих няколко крачки назад, за да виждам жената. Тя стоеше до камината, сякаш без да знае, че съм в стаята, и макар и странно, нейното отношение на съзнателно безразличие ми се стори приятно възбуждащо.

Бароу ме потупа по ръката. Отместих очи от жената и се съсредоточих върху него. Той продължи да се извинява за нахлуването в хижата ми и аз рязко му отговорих, че всичко е наред и че аз бих постъпил по същия начин, ако съм бил на неговото място. След това непринудено се представих, като говорех тихо, така че жената да не може да чуе. Щом искаше да ми направи впечатление, щях да крия самоличността си до последния момент и след това да се забавлявам от объркването й, което непременно щеше да дойде, когато разбере кого е пренебрегвала.

Трябваше да повторя името си два пъти, докато той го схване, но даже и тогава то не подсказа нищо. Аз всъщност му помогнах, прибавяйки „авторът“, но видях, че никога не беше чувал за мен. Той беше от онези глупави неграмотници, които никога не бяха чували за никого. От този момент престана да съществува за мен.

— Радвам се да се запозная с вас — каза той тържествено, разтърсвайки ръката ми. — Много мило от ваша страна, че не се сърдите. Всеки друг би ме изритал навън.

Нищо не би ми било по-приятно, но казах лицемерно:

— Всичко е наред — и погледнах покрай него към жената. — Я ми кажете, жена ви безчувствена ли е, глухоняма, или просто е срамежлива?

Той проследи погледа ми и грубото му червено лице се стегна.

— Тука нещата са малко объркани, старче, — пошепна едва доловимо в ухото ми. — Тя не ми е жена и е адски ядосана. Намокри се, а жена като нея не обича да се мокри.

— Ясно. — Почувствах внезапно възмущение. — Е, няма значение. Искам да се запозная с нея. — Отидох до камината и застанах близо до жената.

Тя обърна глава, погледна краката ми, след това рязко вдигна поглед към мен.

Усмихнах се.

— Здравейте.

— Здравейте — отвърна тя и отново се обърна към огъня.

За кратък миг зърнах лицето й, което имаше сърцевидна форма, с твърда уста, упорита брадичка и особени, смущаващи очи. Но това ми беше достатъчно. Обзе ме внезапно усещане за задушаване, такова, каквото се получава, когато сте на върха на висока планина, и аз знаех какво означава това.

Не че беше хубава. Съвсем обикновена, но се усещаше нещо магнетично в нея, което ме смути. Може би магнетично не е съвсем точната дума. Инстинктивно разбрах, че зад тази маска тя е първично лоша и имаше нещо почти животинско в грима й. Самото поглеждане към нея предизвикваше усещането за токов удар.

Реших въпреки всичко, че вечерта няма да бъде толкова лоша. Фактически очертаваше се да бъде крайно интересна.

— Не бихте ли желали нещо за пиене? — попитах аз, надявайки се, че отново ще погледне нагоре, но тя не го направи. Смъкна се на килима и пъхна крака под себе си.

— Имам си. — Тя посочи към чашата, която стоеше близо до нея върху каменната плоча на камината.

Бароу се приближи.

— Това е Ева… Ева… — той се запъна, а лицето му почервеня.

— Марлоу — каза жената със здраво стиснат юмрук в скута.

— Точно така — каза бързо Бароу. — Имам много лоша памет за имена.

Той погледна към мен и аз можах да видя, че вече бе забравил моето. Нямах намерение да му помагам. Ако един мъж не можеше да запомни името на любовницата си, по-добре да върви по дяволите.

— Значи се намокрихте — казах на жената и се засмях.

Тя вдигна поглед. Не вярвам на първите впечатления, но усетих, че беше бунтарка. Усетих, че има адски лош характер — избухлив, брутален и невъздържан. Въпреки че беше слаба, целият й вид — очите й, начинът, по който се държеше, изражението й — създаваше впечатление за сила. Две дълбоки бразди между веждите разделяха челото й. Донякъде те бяха причината за характерния израз на лицето й и биха могли да се появят единствено в резултат на тревоги и много страдание. Изпитах силно любопитство да узная повече за нея.

— Намокрих се — каза тя и също се засмя.

Смехът й ме стресна. Беше неочаквано приятен и заразителен. Когато се засмя, тя погледна нагоре и изразът й се промени — строгите линии изчезнаха и лицето й се подмлади. Беше трудно да се определи възрастта й. Някъде около тридесетте — може би тридесет и осем, може би тридесет и три, а когато се засмееше, би могла да мине и за двадесет и пет годишна.

Бароу изглеждаше малко ядосан. Той мнително ни следеше с очи. Имаше основание. Ако се беше заслушал внимателно, щеше да чуе как работят жлезите ми.

— И аз се намокрих — казах, сядайки на фотьойла близо до нея. — Ако знаех, че ще бъде толкова лошо, щях да прекарам нощта в Сан Бернардино. Но сега положително съм доволен, че не го направих.

И двамата ми хвърлиха бързи погледи.

— От далече ли идвате?

Получи се пауза. Ева се загледа в огъня. Бароу започна да върти чашата между дебелите си пръсти. Почти можеше да се чуе как мисли.

— Лос Анжелис — каза той накрая.

— Често ходя в Лос Анжелис — казах на Ева. — Как така не съм ви виждал досега?

Тя ми отправи остър, неизразителен поглед, след което бързо отклони очи.

— Не знам — каза тя.

Може би Бароу разбра какво смятам да правя, защото внезапно пресуши уискито си и потупа Ева по рамото.

— По-добре отиди да си легнеш — каза той с властен глас.

Помислих си, че е ако е такава, за каквато я взех, ще му каже да върви по дяволите.

— Добре — каза тя с безразличие и се изправи на колене.

— Не трябва още да си лягате — възразих. — Не сте ли гладни, вие двамата? Имам нещо в хладилника, което трябва да се изяде. Какво ще кажете?

Бароу наблюдаваше Ева с неспокоен собственически поглед.

— Вечеряхме в Глендора по пътя насам. По-добре е тя да ляга… сигурно е уморена.

Погледнах го и се засмях, но той не се хвана. Впери поглед в празната си чаша, а вените на слепоочията му пулсираха.

Ева се изправи. Беше дори по-дребна и слаба, отколкото предположих в началото. Главата й едва достигаше до рамото ми.

— Къде ще спя? — попита. Погледът й минаваше над рамото ми.

— Останете в стаята, където сте се настанили. Аз ще използвам гостната. Но ако наистина все още не ви се ляга, ще ми бъде приятно да останете.

— Искам да легна.

И тръгна към вратата.

Когато излезе, аз казах:

— Ще видя дали има всичко необходимо за нея — и я последвах, преди Бароу да успее да мръдне.

Тя стоеше до електрическия радиатор с ръце зад главата. Протегна се, прозя се и когато ме видя на вратата, нацупи устни, а в очите й се появи пресметливо изражение.

— Имате ли всичко, от което се нуждаете? — попитах с усмивка. — Сигурна ли сте, че не желаете да хапнете нещо?

Тя се засмя. Имах подозрението, че ми се подиграва и че знае много добре защо съм така загрижен за нейното удобство. Надявах се, че знае, защото това би спестило време и би направило излишни предварителните церемонии.

— Не желая нищо… благодаря.

— Добре, щом сте сигурна, но бих желал да се чувствате като у дома си. За първи път посрещам жена в хижата, така че имам повод да го отбележа.

Разбрах, че съм направил грешка, още щом го казах.

Усмивката моментално изчезна от очите й и студеният, подигравателен израз се появи отново.

— О? — каза тя и се запъти към леглото. Извади от пътната си чанта розова копринена нощница и я хвърли небрежно на стола.

Тя знаеше, че лъжа, и начинът, по който се смени изражението й, ми подсказа, че без друго е очаквала да съм лъжец. Това ме смути.

— Не е ли за вярване? — запитах аз, влизайки в стаята.

Тя наблъска в чантата различните дрехи, пръснати по леглото, и я премести на пода.

— Не е за вярване кое? — попита, отивайки към тоалетната масичка.

— Че не водя жени тук?

— Изобщо не ме засяга кого водите тука.

Разбира се, че беше права, но аз бях ужасен от нейното безразличие.

— Така погледнато — казах уязвен, — предполагам, че не.

Тя разсеяно оправи косата си и внимателно се огледа в огледалото. Почувствах, че е забравила за присъствието ми в стаята.

— Не е зле да ми дадете мокрите си дрехи — казах. — Ще ги оставя в кухнята да се изсушат.

— И аз мога да се погрижа за тях.

Тя рязко се обърна с гръб към огледалото и уви халата по-плътно около себе си. Двете вертикални бразди на челото й се бяха сключили намръщено. Но независимо от цялата й ординарност, а изглеждаше много никаква с това безизразно лице, в нея имаше нещо, което ме привличаше.

Тя погледна към вратата, а след това към мен. Повтори го два пъти, преди да ми светне, че безмълвно ми казва да си отивам. За мен това беше нещо ново и не ми се нравеше.

— Искам да си лягам… ако не възразявате — каза и се извърна.

Никаква признателност, никакви благодарности, никакви въпроси около отнемането на стаята ми, просто студено и съвсем съзнателно изгонване.

Бароу си приготвяше ново питие, когато влязох в дневната. Той се олюляваше несигурно, докато се връщаше към фотьойла. Седна и впери поглед в мен, като присви очи, за да ме вижда по-ясно.

— Недей да мислиш разни работи за нея — внезапно удари с юмрук по фотьойла. — Откажи се. Разбираш ли?

Аз го зяпнах.

— На мен ли говорите? — казах, дълбоко възмутен, че си позволява такова отношение.

Червеното му лице малко се отпусна.

— Остави я на спокойствие — профъфли. — Тя е моя за тази нощ. Знам какво си решил, но нека ти кажа нещо. — Той се наведе напред, сочейки с дебел пръст към мен и мърдайки отпуснатата си уста. — Аз съм я купил. Струваше ми сто долара. Ясно ли ти е? Така че очисти терена.

Не му повярвах.

— Не можеш да купиш една жена просто така. Не и такъв скапаняк като теб.

Той разплиска уиски върху килима.

— Какво беше това? — вдигна към мен воднистите си гадни очи.

— Казах, че не можеш да купиш жена просто така, защото си изпаднал скапаняк.

— Ще съжаляваш за това. — Двете вени на слепоочията му започнаха да пулсират по-бързо. — Още щом те видях, разбрах, че ще предизвикаш неприятности. Ще се опиташ да ми я отнемеш, нали?

Захилих се срещу него.

— Защо не? Ти не можеш да направиш нищо по въпроса, така ли е?

— Но аз съм я купил, дяволите да те вземат — възкликна той, удряйки по облегалката на фотьойла. — Не знаеш ли какво означава това? Тя е моя за тази нощ. Не можеш ли да се държиш като джентълмен?

Все още не му вярвах.

— Дай да я доведем тука — засмях се подигравателно. — В края на краищата сто долара не са кой знае колко пари. Аз може да предложа повече.

Той се изправи с труд. Беше пиян, но раменете му изглеждаха много силни. Ако ме изненадаше, когато не го очаквам, можеше да ми направи някоя поразия. Отстъпих назад.

— Хайде сега, не се нервирай — казах, отстъпвайки назад, докато той ми налиташе. — Можем да го уредим и без да се бием. Нека я извикаме тук…

— Тя получи сто долара от мен — каза той с нисък, гневен глас. — Осем седмици съм чакал за това. Когато й казах да дойде с мен, се съгласи. Но когато отивах у тях, проклетата й прислужница казваше, че е излязла. Четири пъти ми погаждаше този номер и всеки път знаех, че ми се смее горе и ме наблюдава от прозореца. Обаче много я исках. Държал съм се като мухльо, а? Всеки път, когато отивах, покачвах цената. И тя дойде, когато обявих сто долара. Всичко беше наред, докато не се появи ти. Този път нито ти, нито която и да било друга маймуна може да ме спре.

Леко ми призля от него. Все още му вярвах наполовина, но бях сигурен, че повече не мога да го търпя в хижата. Той трябваше да се махне.

Извадих портфейла си и хвърлих стодоларова банкнота в краката му. След кратък размисъл добавих още десетачка.

— Махай се — казах. — Ето ти парите с лихвата.

Той се втренчи в тях и кръвта се оттегли от лицето му. Издаде лек, задавен звук, сякаш се опитваше да прочисти гърлото си от храчка. След това вдигна глава и разбрах, че ще трябва да се бия. Не го желаех, но щом той искаше така, можеше да си го получи.

Заклати се към мен с протегнати напред дълги ръце, сякаш щеше да се бори. Когато се приближи достатъчно, се опита да ме сграбчи. Аз не го избягнах, а влязох близо до него, забих юмрука си в лицето му и дръпнах надолу. Големият пръстен с монограм, който носех на малкия си пръст, остави дълбока бразда на бузата му. Той политна назад, простенвайки, и аз го ударих отново в основата на носа. Той се свлече тежко на четири крака. След това се приближих до него, прицелих се внимателно и го изритах в брадата. Главата му отскочи назад и той се просна върху килима. С него беше свършено, а даже не беше успял да ме докосне.

Ева беше застанала на вратата и гледаше. Очите й се бяха разширили от изненада.

Усмихнах се към нея.

— Няма нищо — казах, духайки върху кокалчетата на ръката си. — Върни се в леглото. Той си тръгва след малко.

— Не беше нужно да го риташ — рече тя студено.

— Вярно е. — Харесваше ми сърдитият пламък в очите й. — Не трябваше. Явно съм бил много ядосан. Бих желал да си отидеш.

Тя излезе и аз чух затварянето на вратата към спалнята.

Бароу седна несигурно и сложи ръка върху лицето си. Кръв потече между пръстите му върху маншета на ризата. Той се загледа глупаво в нея, а след това опипа гърлото си.

Седях до масата и го наблюдавах.

— До езерото Биг Беър имаш две мили пеша. Няма начин да объркаш пътя. Просто карай право надолу по хълма. Преди да стигнеш езерото, има хотел. Ще те настанят. А сега изчезвай.

Той направи нещо, което не бях очаквал от него. Скри лицето си с ръце и заплака. Това ми подсказа, че е пълен страхливец.

— Ставай и изчезвай — казах с отвращение. — Гади ми се от тебе.

Той се изправи и тръгна към вратата. Беше покрил очите си с ръка и подсмърчаше като уязвено дете.

Вдигнах сто и десетте долара и ги пъхнах в горния му джоб.

Той фактически благодари. Такава отрепка беше.

Заведох го до входната врата, дадох му чантата, която беше оставена в антрето, и го избутах в дъжда.

— Не харесвам такива като тебе — казах, — така че не ми се мяркай пред очите.

Наблюдавах го, докато слизаше от верандата, след което дъждът, вятърът и тъмнината го погълнаха.

Затворих и заключих вратата и застанах в антрето. Чувствах напрежение в гърдите и главата и имах нужда да изпия нещо. Но едно нещо трябваше да знам и то не търпеше отлагане. Отидох до спалнята си и отворих вратата.

Ева стоеше до тоалетната масичка със здраво сключени пред гърдите ръце. Очите й гледаха остро.

— Отиде си — казах, спрял на вратата. — Дадох му стоте долара, които му дължиш, и той ми благодари.

В изражението й не настъпи никаква промяна, нито пък каза нещо. Стоеше абсолютно неподвижно като поставено на тясно опасно животно.

Оглеждах я.

— Съжаляваш ли за него?

Устата й презрително се сви.

— Защо би трябвало да съжалявам за някакъв мъж?

Когато каза това, разбрах какво представлява. Не трябваше да се заблуждавам повече. Не мислех наистина, че Барлоу лъжеше. Всичко това около прислужницата и как се беше пазарил изглеждаше твърде точно, за да бъде лъжа. Бях се надявал да е лъжа, но сега знаех, че не е.

Значи тя беше жена за всеки. Нямаше такъв вид. Мен ме беше пренебрегнала. Тя, жената, на която обществото гледаше като на отрепка, имаше безочливостта да ме пренебрегне. Внезапно ми се прииска да й причиня болка, каквато не бях причинявал на никого преди това.

— Той ми каза, че те е купил. — Влязох в стаята и затворих вратата. — Ти си голяма измамница, нали? Знаеш ли, не бих си помислил, че се продаваш. Сто долара, нали така? Е, сега съм те взел аз, само не си мисли, че ще платя повече за тебе. Няма, защото не мога да си представя, че струваш повече.

Тя не помръдна, нито смени застиналото си изражение. Очите й потъмняха едва забележимо, а ноздрите й бяха побелели. Облегна се на тоалетната масичка, като малката й бяла ръка започна да си играе с тежкия бронзов пепелник, който случайно беше там.

Отидох при нея.

— Няма смисъл да ме гледаш така. Не ме е страх от тебе. Хайде, покажи ми какво можеш.

Когато посегнах към нея, тя внезапно грабна пепелника и го стовари върху главата ми.