Джеймс Хадли Чейс
Ева (20)

Глава двадесета

Беше заради Ева. Още от самото начало причината беше Ева. Ако не беше тя, нищо от това нямаше да се случи.

Вървях по Лоръл Кениън и минах покрай къщата й. Не се виждаше никаква светлина. Отминах, а след това се върнах обратно. Далечен часовник удари полунощ. Мое би тя спеше; може би още не се беше прибрала; може би беше в задната част на къщата. Трябваше да разбера.

Огледах улиците и в двете посоки, но нямаше никой освен Джон Кулсън. Той стоеше в сянката, от другата страна на пътя, с ръце в джобовете и ме наблюдаваше, леко наклонил глава на една страна.

Спрях пред къщата на Ева и отново огледах улицата. Беше тихо и даже далечният шум от автомобилния трафик се чуваше приглушено. Бутнах портата и внимателно тръгнах по пътеката. Насочих се пипнешком към задната част на къщата и ритнах някакви бутилки, които бяха оставени до стената. Една от тях се търкулна и се разби в нещо. Застанах неподвижно и се ослушах. Задната част на къщата тънеше в мрак. Никой не се обади, така че продължих предпазливо да се промъквам напред, докато стигнах прозореца. Беше полуотворен. Бутнах го нагоре докрай и се ослушах. От вътрешността на къщата не се чуваше никакъв звук.

Подадох се навътре и запалих клечка кибрит. Пред погледа ми беше малката кухня и добре че светнах, защото мивката, пълна догоре с мръсни съдове, беше точно под прозореца.

Хвърлих клечката и стъпих върху перваза. След това запалих друга клечка. Прескочих мивката и се спуснах на пода.

Долових лека миризма на застояло ядене и още по-леката миризма на парфюма на Ева. Тази миризма предизвика дълбоко в мен чувство на леденостудена омраза. Отидох до вратата, отворих я и застанах в коридора. Ослушах се, но не чух нищо.

Вече бях сигурен, че в къщата няма никой, но все още бях предпазлив. Промъкнах се крадешком към спалнята й. Вратата беше отворена и аз застанах отвън, слушайки със затаен дъх. Стоях така дълго време, докато се уверих, че в стаята няма никой. След това влязох и запалих лампата.

До леглото й имаше голяма снимка. Беше обърната с лицето надолу върху масичката. Вдигнах я. От нея ме гледаше лицето на Джек Хърст. Беше хубав портрет и го разглеждах няколко минути, след това, във внезапен пристъп на гняв, за малко не го разбих в стената. Спрях се навреме. Това щеше да е първото нещо, чиято липса щеше да забележи, щом влезеше в стаята. Оставих снимката, както я бях намерил, и докато вършех това, се чудех дали Хърст щеше да изпита нещо, когато разбере, че Ева е мъртва. Помислих също така с известна доза злорадство дали полицията няма да заподозре, че може би Хърст я е убил.

Часовникът на полицата цъкаше тихо. Беше дванадесет и двадесет. Можех да очаквам, че ще се върне всеки момент. В тази малка, тиха стая чувството за време ме напусна, аз седнах на леглото и взех халата й. Зарових лице в него, поемайки аромата на нейния парфюм и миризмата на тялото й.

Припомних си първия път, когато я бях видял облечена в него. Беше клекнала пред камината в „Трий Пойнт“. Тази картина извика във въображението ми цяла река от горчиви спомени. Толкова много неща се бяха случили оттогава.

Не ми се вярваше, че само преди пет нощи съм видял как умря Керъл. Бяха ми нужни повече от два часа, докато се смъкна по планинския склон, за да стигна до нея. Още щом погледнах разбитата кола, разбрах, че не беше жива. Умряла е бързо; красивото й малко тяло беше притиснато между една голяма скала и купето на колата. Не можех да я извадя и седнах до нея, галейки с ръце главата й, чувствайки как изстива, докато дойдоха и ме отведоха.

След това сякаш нищо нямаше значение. Даже, Голд нямаше значение. Той изпълни заканата си да ми отмъсти, но това ми беше безразлично. Беше ми все едно, че ми отне всичко. Както и подозирах, той знаеше, че „Проверка в дъжда“ не е моя пиеса. По някакъв начин беше разбрал за Кулсън и беше уведомил Писателската гилдия за постъпката ми. Те изпратиха един дребен твърдоглав човек, който се срещна с мен. Той ми каза, че няма да възбуждат преследване, ако върна всичките си хонорари. Аз почти не го слушах и когато той ми поднесе документ, упълномощаващ банката ми да плати седемдесет и пет хиляди долара на агента на Кулсън, който да разполага с тях както намери за добре, аз го подписах.

Разбира се, не разполагах с парите, така че те ми взеха всичко, което имах. „Крайслера“, книгите, мебелите, дрехите — всичко, което притежавах, и даже искаха още, но аз вече нямах какво да им дам.

Не направих нищо дори когато взимаха дрехите на Керъл. Не исках да имам нищо, което да ми напомня за нея. В моето съзнание тя беше останала такава, каквато я видях последния път — затисната между скалата и автомобила, с алена струйка кръв от устните към брадичката. Този спомен ще остане в мен завинаги.

Мисля, че бих могъл да понеса загубата й, ако бях успял да й кажа преди да умре, че червенокосата не означаваше нищо за мен. Но аз стигнах до нея твърде късно и тя беше умряла с мисълта, че тази огромна, отпусната уличница беше заела мястото й, докато я е нямало. Съзнанието за това разстройваше душевното ми равновесие. Ако бях успял да й кажа, е тя е единственият човек, който някога ми е донасял истинско щастие, и ако тя ми беше повярвала, може би сега нямаше да съм в тази жалка малка къщичка, готвейки се да извърша убийство.

Всичко беше станало заради Ева. Повече нямах за какво да живея. Защо тогава трябваше да живее тя? През последните пет дни бях мислил много за нея и бях решил, че ще се успокоя окончателно едва когато я убия.

Отидох до вратата, загасих осветлението и пипнешком се качих на втория етаж. Когато стигнах до края на стълбите, телефонът започна да звъни.

Това малко ме изнерви и аз преминах с несигурна стъпка през площадката. Влязох в предната стая, непосредствено до банята. Краката ми застъргаха по голите дъски на пода и в този момент луната излезе от облаците и изпрати сноп светлина през прозореца без завеса. В стаята нямаше мебели. От прозореца можех да виждам улицата, градината и тясната пътека, която водеше към къщата.

Наведох се през прозореца и погледнах на улицата. Джон Кулсън все още беше там. Беше дошъл по-близо до къщата и гледаше нагоре към мен.

Наблюдавах го няколко минути, след което се отдръпнах от прозореца. Имах желание да изпия нещо. Пушеше ми се, но се страхувах, че Ева ще усети тютюневия дим, когато се върне. Тя не трябва да подозира, че чакам в къщата, за да я убия.

Минутите се влачеха бавно и аз губех търпение. Чудех се къде може да е отишла. Дали щеше да доведе някого със себе си? Не бях помислил за това. Твърде вероятно беше да постъпи точно така, а това, разбира се, щеше да провали всичките ми планове.

Внезапно, без никакво предупреждение, нещо меко и пухкаво се допря в краката ми. Нервите ми се свиха като пружина, а устата ми изсъхна. Отскочих от прозореца със слаб вик.

До мен стоеше голяма черно-бяла котка. Тя ме погледна и очите й блеснаха на лунната светлина.

Шокът беше изтеглил цялата кръв от лицето ми, а сърцето ми биеше бясно в гърдите. Когато най-накрая овладях разтрепераните си нерви, се наведох, за да докосна котката, но тя отскочи от мен и изчезна през отворената врата.

Все още разтреперан, затворих вратата и докато се връщах до прозореца, чух шума на приближаваща кола. Долепих се до стената и надникнах през прозореца. Джон Кулсън беше изчезнал и улицата изглеждаше пуста без него.

Отвън спря едно такси и шофьорът отвори вратата. Лунната светлина освети вътрешността на колата и зърнах за миг безупречните крака на Ева. Мина доста време, преди да излезе. Беше сама и преди да плати на шофьора, тя рови няколко секунди в чантата си, търсейки парите. Той не докосна шапката си, а затръшна вратата и потегли, без да я погледне.

Наблюдавах я, докато се движеше по пътеката. Вървеше уморено, с отпуснати рамене, стиснала с лакът чантата си.

След няколко секунди щяхме да сме заедно.

Вече не се страхувах и ръцете ми бяха сухи и сигурни. Промъкнах се през стаята и отворих вратата. Чух я как отключва и влиза в антрето.

Минах през площадката, погледнах предпазливо над парапета и я зърнах, преди да изчезне в спалнята. Светлина заля фоайето.

Чух шум от палене на кибритена клечка и се досетих, че е запалила цигара. След това чух, че се прозява. Прозяването премина в стон на изтощение, но аз не изпитах никакво съжаление, а само студен, мрачен гняв и това непреодолимо желание да стигна гърлото й с ръце.

Тя се движеше из стаята, докато се събличаше. В къщата беше толкова тихо, че можех да чуя как си сваля палтото, полата и блузата. Тя отключи гардероба и аз се досетих, че прибира дрехите си. След това излезе от спалнята и отиде в кухнята. Видях я съвсем ясно, докато минаваше от стая в стая. Изглеждаше много крехка и жалка, съвсем сама там долу. Косата й беше прибрана, а халатът плътно обвиваше тялото й.

Чух дрънчене на съдове от кухнята и малко по-късно тя се върна, носейки табла за сутрешното си кафе. Предположих, че не след дълго щеше да се качи горе. Влязох на пръсти в стаята и затворих вратата.

Не бяха изминали и няколко секунди, когато я чух да се изкачва по стълбите. Движеше се бавно и преди площадката се спъна.

— По дяволите — каза гласно и в този момент разбрах, че е пияна.

Чух я да се спъва из банята, а след това се чу шум от течаща вода. Остана вътре доста време, но накрая я чух да излиза и да отива долу.

Отново се промъкнах на площадката. Под мен тя се беше навела над котката. Докато я наблюдавах, тя клекна и започна да гали котката с бързи леки движения.

— Горкият Сами — каза нежно. — Съвсем сам ли те бях оставила?

Котката се усукваше около нея и аз чувах дълбокото й гърлено мъркане. Наблюдавах слабите ръце на Ева, докато галеше животното, и слушах, докато му говореше. Тя говореше така, както само една самотна жена може да разговаря с животно — сякаш то беше дете.

Котката внезапно спря да мърка и погледна към мен. Опашката й се наежи и тя взе да съска. За миг погледът ми срещна жълтите й очи, дръпнах се назад и се скрих.

— Какво ти става, глупаче такова? — попита Ева. — Мишки ли има горе?

Ръцете ми се изпотиха.

— Хайде, красавецо. Не ми се играе повече с тебе. Не, няма да ходиш горе. Аз съм уморена, Сами, о, толкова съм уморена.

Отново погледнах през парапета. Ева беше взела котката и изчезваше в спалнята.

Извадих носната си кърпа и избърсах лицето и ръцете си. След това се придвижих към стълбите и се ослушах.

Ева говореше на котката. Не можех да чуя какво й казваше. Беше странно да чувам гласа й в тихата къща и да не чувам някой да й отговаря. След това леглото изскърца и разбрах, че вече си ляга.

Седнах на горното стъпало и запалих цигара.

Докато седях така, си спомних първия ни уикенд заедно. Беше вълнуващо и интересно, защото тогава още не знаех колко е фалшива и какъв е лъжец. Бях си помислил, че съм спечелил доверието й, и се радвах на компанията й. Това беше спомен, който дълго щеше да остане в мен.

Стиснах юмруци. Ако беше дала съвсем малко вместо само да взима през цялото време, това никога нямаше да се случи. Аз исках да бъдем приятели, но тя се беше противопоставяла при всяка възможност.

Светлината загасна и аз станах на крака, но овладях енергията си с усилие и седнах отново. Трябваше да почакам само още малко. Една погрешна стъпка сега, след като бях чакал толкова дълго, щеше да провали всичко.

Седях и чаках да заспи.

Изведнъж в тъмното дойде друг звук. Ева плачеше. Не беше приятно за слушане. Това беше толкова неочаквано, че аз настръхнах целият и почувствах нещо студено под сърцето. Това беше плач на жена, която е загубила всичко и е отчаяно самотна и нещастна. Ева лежеше в тъмното и хлипаше без никакво усилие да се овладее. Звучеше трагично нещастна. Най-после стоях лице срещу лице с истинската Ева, без фантазиите, без равнодушното изражение или професионалните превземки. Това беше Ева, която исках да познавам, истинската Ева, скрита в каменната крепост, чиято порта сега се отваряше пред мен, за да погледна вътре. Това беше една проститутка, която си беше взела отпуска.

Дълго седях в тъмното и я слушах. Чух я да се мята в леглото, а веднъж каза: „О, по дяволите, по дяволите, по дяволите!“ и после чух как удря юмруците си един в друг, измъчвана от своето нещастие.

Най-накрая се успокои и стана тихо. Едва доловимо започна да хърка. Беше измъчен, подобен на стон звук, почти толкова лош, колкото и хлипането и.

Моето студено, свирепо спокойствие се възвърна. Изправих се и размърдах пръстите си. Сега ще те избавя от нещастието ти, помислих аз. Това е моментът, който чаках.

Спрях пред спалнята. Чувах как Ева се мята в леглото, стене и мърмори в съня си. Промъкнах се в стаята и безшумно заобиколих леглото, докато се уверя, че съм се приближил достатъчно. Внимателно протегнах ръка и напипах горния край на юргана, а след това много бавно седнах на леглото. То изскърца под тежестта ми, но движението не я събуди.

Чувствах как тялото й се гърчи и подскача под завивката. Усетих миризмата на уиски в дъха й. Сърцето ми се разтуптя. Протегнах ръка и напипах ключа на лампата. Държейки го с треперещи пръсти, потърсих гърлото й.

Ръката ми увисна в тъмното, след това докоснах косата й. Тя беше точно под ръката ми. Поех дълбоко въздух, стиснах зъби и запалих лампата.

Тя беше тук, съвсем до мен, ръката ми едва на няколко инча от гърлото й, но аз бях способен само да седя и да я гледам. Не можех да мръдна. Тя изглеждаше абсолютно безпомощна. Лежеше по гръб с полуотворени устни и потръпващо в съня лице. Изглеждаше много млада и нещастна, а под очите й имаше тъмни сенки. Ръката ми се отпусна и аз почувствах, че цялата свирепост ме напуска и изчезва. Докато я гледах, разбрах, че съм бил не на себе си, а сега при вида й отново ставам нормален.

Не можех да я убия. Устата ми пресъхна, като разбрах колко близко съм бил до това. Искаше ми се да я прегърна и да почувствам как ми отвръща. Исках да й кажа, че ще се грижа за нея и тя повече няма да бъде нещастна.

Гледах мъничкото й лице със сърцевидна форма, решителната й брадичка и двете отвесни черти над носа. Помислих си защо ли не можеше винаги да изглежда така — безпомощна и нуждаеща се от защита, с омекотени черти на лицето и клепачи, закриващи прозорците към нейната ужасна, груба, егоистична, дребна душа. Ако можех само да повярвам, че ще престане да лъже, да мами, да пие и да бъде жестока към мен. Но знаех, че е невъзможно. Тя никога нямаше да се промени.

Котката дойде и започна да се гали в ръцете ми. Аз я погалих и за първи път, откакто Керъл беше умряла, се почувствах отпуснат и доволен. Докато седях близо до Ева, с котката, която буташе главата си в ръцете ми, почувствах, че се е изпълнила една моя мечта, която исках никога да не свършва.

В този момент Ева неочаквано отвори очи. Тя се вторачи в мен с поглед, изпълнен със смущение, ужас и омраза. Не се помръдна и изглеждаше сякаш е спряла да диша. Гледахме се в продължение на една минута.

— Всичко е наред, Ева… — започнах, посягайки към ръката й.

Не си представях, че е възможно някой да развие такава скорост. Тя просто излетя от леглото, грабна халата си и стигна до вратата, преди да успея да я докосна. Лицето й се беше вцепенило от ужас, а очите й искряха странно в светлината на нощната лампа.

— Не исках да те изплаша — казах с паника в гласа. — Ева, съжалявам, че стана така…

Тя понечи да ми каже нещо, но не можа да издаде нито звук. Виждах, че се бори със съня и все още е замаяна от уискито. Единствено инстинктът за самосъхранение я беше накарал да напусне леглото с такава бързина. И въпреки това, докато я гледах, аз изпитвах по-голям страх от нея, отколкото тя от мен.

— Всичко е наред, Ева — продължих успокояващо. — Аз съм Клайв. Няма да ти направя нищо лошо.

Тя произнесе с дрезгав шепот:

— Какво искаш?

— Минавах наблизо и трябваше да те видя. Ела и седни. Всичко е наред. Няма от какво да се плашиш.

В очите й започна да се появява живот. Тя облиза сухите си устни и когато заговори отново, гласът й беше по-ясен.

— Как влезе?

— Беше оставила отворен прозорец — опитах се да го избия на шега. — Не можах да се стърпя да не те изненадам, но не исках да те плаша.

Тя все още стоеше до вратата. Очите й започнаха да святкат, а ноздрите й се разшириха и побеляха.

— Искаш да кажеш, че си се вмъкнал тук?

— Знам, че не трябваше да го правя, но… наистина исках да те видя.

Тя пое дълбоко въздух и лицето й пламна от гняв.

— Марш навън! — изкрещя, отваряйки вратата. — Махай се, лигав пес!

Отдръпнах се по-далече от нея.

— Моля те, Ева — захленчих. — Не ми се сърди. Не мога да продължавам повече така. Искам да дойдеш с мен. Ще направя всичко за теб. Само не се сърди.

Тя направи крачка напред с изкривено от безумен гняв лице.

— Ах ти, ненормален лигав глупак — каза с нисък, освирепял глас, след което от устата й се изля водопад от мръсотии.

Запуших си ушите с ръце, отвратен и ужасен от нейното сквернословие. Тя клекна пред мен с горящи очи на тебеширенобялото лице. Изглеждаше отвратителна в безумния си гняв. Езикът й сякаш ме шибаше, омърсяваше и изгаряше едновременно.

— Да не мислиш, че ще си губя времето с боклук като теб? — отново закрещя срещу мен. — Махай се! Да не си стъпил повече тук. Махай се! Толкова дълго се усуква около мене, че вече ми се гади само от вида ти. Ти си такова дебелокожо, та не можеш да разбереш, когато не си желан. Да не мислиш, че са ми притрябвали въшливите ти двадесетдоларови подаяния. Махай се, стой далече и никога не показвай тук отвратителната си мутра.

Страхът от нея внезапно ме напусна. Задушаващ гняв и свирепо желание да отговоря на удара възвърнаха равновесието ми.

— Ах ти, кучко! Сега ще ти покажа как се разговаря с мен — изкрещях.

Тя обаче ме надвика:

— Зная каква е твоята игра. Ти си най-лош от всички. Ти се опитваш да ме получиш за нищо. Значи искаш да замина с теб? Слушай сега, нещастен скъперник, аз имам мъже с много повече долари от тебе, които искат да се оженят за мен. Но аз не ги искам, както не искам и теб! Писнало ми е от мъже! Знам всичките ви мръсни, дребни номера и познавам скапаните ви мозъци. Мен няма да ме намерят умряла заради някой мъж. Знам какво искаш, но няма да го получиш от мен!

Стояхме и се гледахме свирепо. Единственият звук в стаята беше дълбокото гърлено мъркане на котката. Сега вече исках да я смажа. Завладя ме студен, убийствен гняв и желанието да я удрям, разкъсвам и обезобразявам с голи ръце.

— Ще те убия — тихо казах. — Ще ти блъскам малката гадна глава в стената, докато ти пръсна черепа. След като свърша с тебе, повече няма да можеш да измъчваш нито един мъж.

Тя разтегна побелели устни, оголвайки зъбите си, и ме заплю.

Заобиколих бавно леглото и тръгнах към нея. Тя остана на мястото си с пламтящи очи и слаби ръце, приличащи на оголени нокти. Когато посегнах към нея, извитите й пръсти издраха лицето ми, подобно на атакуваща котка.

Ноктите й се разминаха с очите ми само защото успях навреме да си отдръпна главата, но разкъсаха носа и бузата ми. Бях ослепен от болка и ярост. Замахнах към нея, но тя се оказа твърде бърза за мен. Юмрукът ми профуча покрай главата й и удари стената. Залитнах назад, изревавайки от болка.

Тя се измъкна от стаята и се втурна в кухнята. Телефонът беше там, но аз не й дадох възможност да се обади за помощ. Тази малка стая нямаше друг изход освен вратата, през която бе влязла, а аз вече бях застанал отпред.

Погледнах я, чувствайки как топла кръв се стича от браздите, които беше направила по лицето ми. Тя се беше притиснала към далечната стена с ръце зад гърба и святкащи очи. Не показа и най-малък признак на страх, когато се спуснах към нея.

Докато пресичах стаята, вдигна ръка. Държеше възлест кучешки камшик. Шибна ме с него през лицето. Внезапната атака и заслепяващата болка ме накараха да отстъпя назад, залитайки. Тя замахна втори път и аз вдигнах ръце да се предпазя. Камшикът ме преряза през раменете, сякаш бях докоснат от нажежено желязо. Извиках и като я псувах, се опитах да хвана камшика, който изплющя още веднъж върху главата ми. Но тя се изплъзна като гущер, мина през стаята, обърна се и ме удари още веднъж, докато се опитвах да запазя равновесие.

Подкара ме пред себе си, оголила зъби и с очи като тлеещи въглени, шибайки ме систематично по главата, гърба и врата.

Бях замаян от болката и се опитах да изляза в коридора, но тя ме отклони.

Нямаше никакво спасение от свистящия камшик, който се впиваше в мен, предизвиквайки неописуема болка. Спънах се в някакъв стол, когато камшикът ме удари през очите. Болката беше умопомрачителна, аз изкрещях и се свлякох на колене.

Докато тя продължаваше да сипе удари върху незащитената ми глава, смътно чух, че някой удря по входната врата. В този момент тя прекрати безумната си жестока атака и аз се проснах на пода. Кръвта бучеше в ушите ми, а тялото ми изгаряше от болка. Някъде далече в подсъзнанието ми, някъде много далече в тъмното чух гласове и усетих нечия ръка да хваща моята. Изправиха ме на крака.

Залитнах напред, едва не плачейки от болка. Харви Бароу стоеше пред мен. Тежък дъх от уиски лъхна лицето ми.

— Боже милостиви! — възкликна той. — Ти почти си го убила — и избухна в смях.

— Изхвърли го навън — каза свирепо Ева.

— Ще го изхвърля с удоволствие — захили се Бароу и стисна в юмрука си предната част на ризата ми. — Помниш ли ме? — попита той, дръпна ме към себе си и приближи грубото си лице към моето. — Аз не съм те забравил. Хайде, отиваш на една малка разходка.

Той ме изблъска в коридора. При входната врата се опитах да се отскубна, но той беше твърде силен. Сборичкахме се за момент и докато той ме избутваше насила навън, аз хвърлих поглед назад към Ева. Тя стоеше на осветения праг, забила очи в мен. И сега я виждам. Беше се увила плътно в синия си халат и кръстосала ръце пред плоските си гърди. Лицето й беше застинало. Очите й бяха широко отворени и искрящи, а устата й беше станала като тънка права черта. Когато погледите ни се срещнаха, тя гордо отметна глава нагоре в знак на ликуване. След това Бароу ме изблъска на улицата и повече не я видях.

— Е, баровец — рече Бароу и показа късите си жълти зъби. — Може би сега вече ще я оставиш на мира.

Той замахна с юмрук и ме удари в лицето.

Проснах се в канавката.

Бароу се наведе над мен и каза:

— Дължах ти това и още едно.

Той пусна една сто и една десет доларови банкноти в канавката до мен.

Гледах подире му, докато слизаше по пътеката към къщата. После входната врата се затръшна след него.

Когато посегнах да взема банкнотите, Джон Кулсън избухна в смях.