Джеймс Хадли Чейс
Ева (18)

Глава осемнадесета

Не исках Ева да ме види. Във всеки случай не точно сега. Не можех да остана на вратата, защото постоянно прииждаха хора. Залата, макар и голяма, беше доста препълнена. От вратата не можех да виждам масите, а само осветителните тела над тях.

Придвижих се предпазливо напред, докато достигнах първата маса. След това бях изблъскан и като се огледах, видях, че Ева не беше там. Предположих, че ще бъде на по-отдалечената маса, и се опитах да си проправя път натам. Навалицата беше много гъста и трябваше да почакам.

Крупието проточи глас:

— Залагайте, господа.

Започна всеобщо придвижване към масата и аз бях отнесен от потока.

Минута по-късно крупието каза:

— Край на залаганията.

Натискът отслабна и успях да се отдалеча от масата и да продължа движението си из залата. Дори и тогава не беше лесно. Предизвиках някои лоши погледи, докато се провирах през тълпата, използвайки лактите си, като при това се опитвах да бъда любезен.

Минаха цели десет минути, докато стигнах до другата маса. Ева стоеше зад Джек Хърст, който беше успял да седне.

Крупието каза:

— Осем черно, чифт.

След като събра залозите на загубилите, той избута малка купчинка чипове през масата към Хърст.

— Залагайте, господа.

Ева се наведе напред и зашепна в ухото на Хърст. Очите й блестяха и тя изглеждаше почти красива. Той поклати глава нетърпеливо, но не се обърна. Заложи на черно, чифт.

Докато играещите залагаха, аз го гледах с интерес. Беше едър, широкоплещест и изглеждаше силен. Очите му бяха дълбоко разположени, а носът — прав. Нямаше горна устна. Устата му изглеждаше като права линия, начертана с линия и молив. Смокингът му стоеше добре, а ризата му беше безупречна. Видя ми се на около четиридесет.

Значи това беше човекът, по когото си падаше Ева. Не я обвинявах. Освен всичко друго, той беше мъж. Макар че ми беше трудно, трябваше да призная, че Джек Хърст изглеждаше много добре.

Хвърлих поглед към Ева. Беше поставила собственически ръка на рамото му и нито за секунда не сваляше очи от него. Наблюдаваше с вълнение всяко негово движение. Не можех да я позная. Беше одухотворена и никога не бях я виждал толкова щастлива.

През цялото време ми се гадеше от ревност. Ако Хърст беше някакъв дребен човечец, нямаше да е толкова лошо. Но той не беше. Не можех да се въздържа да не го сравня със себе си. Сравнението не беше много в моя полза. Той беше по-красив, по-интересен и по-силен. Изглеждаше като човек, който би се справил с всичко.

Рулетката се завъртя и Ева се наведе напред. Хърст просто седеше и следеше колелото, студен и дезинтересиран.

Крупието каза:

— Прекратете залаганията.

Топчето постепенно слизаше все по-ниско и накрая се намести в една от клетките на рулетката.

Крупието плати. Той избута още чипове към Хърст и му се усмихна. Хърст не го удостои с поглед.

Започнах да се придвижвам бавно около масата. Беше трудно и Хърст спечели още чипове, преди да наближа Ева откъм гърба. Трябваше с лакти да изместя от пътя си една дебела стара жена, преди да застана точно зад нея. Можех да усетя парфюма от косата й. Исках да я докосна, но не го направих.

Тя шепнешком каза на Хърст:

— Заложи двойно повече.

— Млъкни — каза той.

Постави шест чипа на линията между шестнадесет и тринадесет. Аз се протегнах и поставих три стодоларови чипа на червеното.

Ева се обърна. Погледите ни се срещнаха.

— Здравей — казах.

Лицето й се вцепени и тя се извърна.

Добре, мръснице, помислих си аз. Щом искаш да играеш по този начин…

— Край на залаганията — заяви крупието и пусна топчето от слонова кост в колелото.

Червеното спечели.

Крупието прибра чиповете на Хърст, преди да избута моите към мен.

— Ще ги оставя на същото място — казах аз. — Нали може?

Крупието кимна.

Хърст беше загубил около петдесет долара. Той сложи още чипове на масата. Червеното спечели отново.

— Оставете ги пак там — казах аз.

Хърст загуби чиповете си.

Той ме погледна през рамо и лека усмивка се появи в очите му. Аз веднага се ухилих в отговор. Можех да си го позволя.

Той направи сложни маневри с чиповете си този път, като ги разположи на първата и третата дузина.

Червеното пак излезе и отново му прибраха чиповете. Прецених, че този път беше загубил около двеста долара. Аз вече имах около осемстотин долара върху червеното. Крупието ме погледна въпросително. Кимнах.

Точно когато Хърст се готвеше да залага отново, Ева каза:

— Тази вечер не върви. Да си ходим.

Изглеждаше разтревожена.

— Млъкни — каза Хърст.

Това, изглежда, беше единственото нещо, което й говореше.

Отново червеното спечели и отново Хърст загуби чиповете си.

Сложих два десетдоларови чипа върху червеното.

Хората се струпаха плътно зад мен. Вече имах доста пари на масата.

Хърст не заложи.

Колелото се завъртя. Топчето от слонова кост прелетя над червено тридесет и шест и след това лениво се спря на тринадесет — черно.

Крупието изгреба всичките ми чипове и поклати глава към мен. Опитах да се захиля, но не се получи съвсем добре.

Бях видял как през пръстите ми изтекоха хиляда и петстотин долара и от това ме заболя. Станалото-станало, си казах.

Хърст започна да залага отново. Този път спечели. Изглежда, не можеше да печели, докато аз играех. Изчаках няколко завъртания и заложих двеста долара на черното.

Излезе червено.

Добре, казах си аз, тогава ще играя на червено. Беше лудост да не играя на червено.

Загубих четиристотин долара.

Като се протягах напред, за да оставя залога си, докоснах бедрото на Ева. Беше все едно, че съм се допрял до електрически кабел под напрежение. Тя бързо се отдръпна и това ми подсказа, че знае кой я е докоснал. Не ми пукаше. Достатъчно ми беше, че стоя до нея и гледам как човекът, когото обича, губи парите си.

Оставих петстотин долара на червено.

Хърст също заложи.

Червеното излезе и Хърст загуби.

Така продължи петнадесет минути. Аз не залагах всеки път. На два пъти имах намерение да взема чиповете от масата, но нещо ме спря.

Червеното излезе единадесет пъти. Можех да чуя въздишките на хората около мен.

— Оставете ги на червеното — казах.

Там имаше петдесет двестадоларови чипа.

Крупието каза:

— Край на играта.

Той не завъртя колелото.

Тогава почти веднага избухна караница. Дребен човек с белег на лицето започна да крещи, че трябва да приемат залога и да завъртят колелото.

Крупието продължи да клати глава отрицателно.

Внезапно Хърст каза:

— Завърти това проклето колело.

Гласът му прозвуча като изплющяване на камшик.

Крупието пошепна нещо на висок, слаб, подобен на птица човек, който си беше пробил път към масата.

Хърст подметна:

— Кажи му да завърти колелото, Тони.

Високата слаба птица погледна към моята купчина от чипове и устните му се свиха. Той насочи очи към Хърст, след това към мен. След това се обърна към крупието:

— Е, какво чакаш, по дяволите?

Крупието вдигна рамене.

— Залагайте, господа.

Всички се струпаха напред. Моментът беше вълнуващ. Спуснах ръката си надолу, докато намерих нейната. Тя не ме погледна, но ме остави да я държа. Получих по-силна възбуда от това, отколкото когато гледах как се върти колелото.

Топчето сякаш дълго време се чудеше как да постъпи. Най-накрая се спусна в червения сектор и като че ли се готвеше да спре там, когато в последния момент нещо го засили като с невидима ръка и то се търколи върху черното.

От тълпата се изтръгна дълга, измъчена въздишка.

— Защо не спря, жалък глупако? — каза Ева, освобождавайки ръката си.

Хърст погледна през рамо, взря се в нея, а след това в мен. Всички ме гледаха. Стоях и чувствах слабост в коленете. Само с един жест в повече аз се бях прекарал с десет хиляди долара.

— Добре ли си? — попита слабата птица, надсмивайки ми се.

Взех се в ръце и казах:

— Да.

Без да поглеждам към Ева, си проправих път през навалицата към бара.

Нямаше почти никой в ниското дълго помещение. Посетителите бяха започнали да залагат и нямаше да се върнат отново към пиенето до по-късно вечерта. Все още беше рано. Часовникът над бара показваше десет и пет.

Поръчах си двойно уиски и когато го изпих, казах на бармана да остави бутилката. В края на краищата очертаваше се една адска вечер.

Стоях там половин час и се наливах здраво. След това видях Ева да влиза. Беше сама. Аз вече се бях наквасил добре и тъкмо се готвех да сляза от бара и да отида при нея, когато тя отиде в дамската тоалетна. След няколко минути излезе заедно с червенокосата. Минаха близо до мен, без да ме забележат.

Червенокосата каза:

— Той е страхотен, нали? Прилича на моряк и обожавам тънките му устни.

Ева се изкиска.

— Не си пада по червенокоси — каза с оживено лице.

— Бих умряла за него — каза червенокосата и пронизителния й смях застърга по нервите ми.

Гледах ги докато преминаха през бара и влязоха в залата с рулетката. Извадих шепа монети, тикнах ги на бармана и отидох след тях. Не можах да видя нито Ева, нито Хърст. Нямаше я и червенокосата. Отидох в залите за игра на зарове и на карти. Нямаше и следа от тях. Качих се на палубата. Вятърът все още беше студен, но все пак горе имаше няколко двойки.

Обиколих, но не можах да ги видя, поради което се качих на най-горната палуба.

Червенокосата беше там.

— Здравей — каза тя.

Застанах до нея при парапета.

— Не можа ли да намериш приятеля си?

— Отишъл си е. Качих се тук горе, за да погледам отново луната.

Погледнах я. Може би не беше чак толкова лоша в края на краищата. Спомних си как бяха потънали пръстите ми в гърба й.

Приближих се до нея.

— Как ще се върнеш?

— С катер… да не мислиш, че ще плувам?

Тя се засмя, аз също. Така се бях насвяткал, че сега можех да се смея на всичко. Даже и на загубата на десет хиляди долара.

Изманеврирах я към парапета. Май нямаше нищо против.

— Много съжалявам, задето се опитах да те ударя — каза тя.

— Беше ми приятно — казах и я дръпнах към мен.

Тя дойде, без да се съпротивлява. Този път наистина ухапах устните й.

— Само това ли умееш да правиш? — попита тя, като ме отблъсна.

— Мога да карам кола и да свиря на грамофон. Учението ми беше много интензивно.

— Искаш да кажеш екстензивно, нали?

— Какво значение има, по дяволите? Кое беше онова тъмнокосо момиче, с което разговаряхте?

— Ева Марлоу? О, тя е проститутка.

— Какво от това? Същата си и ти.

Тя се закикоти.

— Само за приятелите.

— Откъде я познаваш?

— Кого?

— Ева Марлоу.

— Ти откъде знаеш, че я познавам?

— Току-що го каза.

— Така ли?

— Виж, нека да не продължаваме по този начин. Дай да отидем някъде да пийнем.

— Дадено. Къде?

— Аз съм с кола. Хайде да се махнем от това въшливо корито.

— Не съм свободна.

— Но нали каза, че приятелят ти джентълмен те е изоставил.

Тя се закикоти.

— Искам да кажа, че ще трябва да ми платиш.

Захилих се към нея.

— Разбира се, че ще ти платя.

Извадих балата с парите и ги преброих. Имах хиляда и петстотин долара, значи не беше толкова лошо. Дадох й две двадесетачки.

— О, аз искам повече.

— Я млъквай. Това е само аванс. По-късно ще ти платя още.

Тя обви ръце около мен, но аз я изблъсках и казах нетърпеливо:

— Хайде. Да тръгваме.

След като се добрахме до кея, отидохме на паркинга.

— Това се казва кола — каза тя с неприкрито възхищение, когато видя „Крайслера“.

Вмъкнах се зад кормилото и я оставих сама да се справи с влизането в колата. Седнахме един до друг и се загледахме в луната. Беше хубава луна, а аз доста пиян, така че точно в този момент се чувствах отлично.

— Жена ти следи ли те? — неочаквано попита червенокосата.

Обърнах глава и я изгледах.

— Какво дрънкаш, по дяволите? Кой е казал, че имам жена?

Тя се изкиска.

— Някакво ченге те следеше през цялата вечер. Ти не го ли забеляза? Помислих, че може би жена ти иска да се развежда.

— Какво ченге? — попитах рязко аз.

— Ей го там, чака ни да тръгнем.

— Откъде знаеш, че ме наблюдава?

— Нито за миг не те изпусна от поглед, докато ти беше на кораба, а сега те чака да тръгнеш, за да може да те последва — каза тя. — Надушвам ченге от цяла миля разстояние.

Спомних си какво беше казал Голд при последната ни среща. „Непременно ще мисля и за двама ви. Фактически нямам намерение да забравям никога за вас. Ако Керъл е нещастна по ваша вина, ще съжалявате. Това ви го обещавам.“ Значи мръсникът ме следеше.

— Сега ще го оправя — казах, бесен от гняв. — Ти само стой наблизо и гледай.

— А така, момче! — плесна с ръце червенокосата. — Фрасни на тази въшка един и от мен.

Пресякох паркинга и отидох при него. Щом ме забеляза, той се изправи и извади ръце от джобовете.

Застанах пред него и го погледнах. Беше тъмно, но не чак толкова. Той се оказа дребен безобиден човечец с пълно лице и очила без рамки върху дебелия нос.

— Добър вечер — казах аз.

— Добър вечер, господине — отвърна той и се отдръпна леко.

— Господин Голд ли те нае да ме следиш?

Той започна да мънка, но аз го прекъснах.

— Спести ми тези глупости — казах. — Господин Голд ме предупреди за тебе.

Той ме изгледа навъсено.

— Е, щом господин Голд ви е казал, тогава защо ме питате?

Усмихнах се и казах:

— Не обичам да ме следят. По-добре си свали очилата.

Започна да го хваща шубето и той огледа паркинга с див поглед. Все още беше рано и освен нас наоколо не се виждаше жива душа. Протегнах ръка и съборих очилата му. След това ги стъпках. Те изхрущяха върху бетона.

— Не мога да виждам без очила — почти изплака той.

— Това е много лошо — казах и го хванах за яката.

Забих му един юмрук във физиономията. Започнах да се специализирам в удрянето на хора по устата. Подобно на Имграм и това малко изкуствено патенце също имаше проблем с протезата си. Тя се заклещи в небцето му и той се опита да извади с пръст счупените парчета, но аз не му дадох възможност. Хванах малките му ръчички в една от моите и го засилих в стената. Шапката му падна, а аз го хванах за ушите и използвайки ги като дръжки, ударих силно главата му в стената.

Коленете му се подкосиха, но аз го задържах прав.

— Може би следващия път няма да се стараеш толкова да ме наблюдаваш — казах, разтърсвайки го. — Ако те видя отново, ще те размажа на стената.

Блъснах го рязко, той загуби равновесие и се просна върху мазния бетон. Стана и побягна без посока надолу по улицата.

Повлякох се назад към „Крайслера“.

Червенокосата висеше от прозореца.

— Страхотно беше — каза тя, докато се намествах зад кормилото. — Ти си голям, силен и красив дивак.

— Много говориш — отвърнах аз, изкарах колата от паркинга и се насочих към Холивуд.

Бях доста на градус, но не чак толкова, че да рискувам да ме видят с тази уличница. Не беше необходимо да я погледнете втори път, за да разберете какво представлява, но тя познаваше Ева и аз се надявах, че ще ми разкаже за нея онова, което винаги съм искал да зная.

По пътя към Холивуд спряхме в няколко бара и се опитах да я накарам да говори, но тя все се измъкваше. Внимавах да не настоявам много, за да не разбере колко силно желание имам да говоря за Ева. Червенокосата предпочиташе да говори за себе си, а това беше тема, която изобщо не ме интересуваше. Оставих я да бърбори, почти не я слушах, но продължавах да я черпя с пиене, като се надявах, че ако изпие достатъчно, може би ще се навие да говори за Ева.

Всеки бар, в който влизахме, беше препълнен и аз постоянно я губех някъде, след това я намирах отново, а това хич не ми помагаше да я накарам да каже онова, което исках да зная.

— Вече ми писна — казах, подпрян на бара и държейки ръката й малко над лакътя. — Трябва да отидем на някое тихо място. Всичкият този шум и говорене ме разстройват.

— Да, но ако отидем на такова тихо място, ще ти струва пари — отвърна тя, подпирайки малкия си чип нос върху ръба на чашата. — Ще ти струва цяла бала мангизи.

— Стига сме говорили за пари — казах аз. — Като те слуша, човек, ще помисли, че това е единственото нещо на света, за което си заслужава да се говори.

Тя се облегна тежко върху мен и каза:

— Ако искаш да знаеш, това е единственото, което ме интересува, но не го казвам на всеки. Не отива на една дама, нали?

Аз я погледнах. Напиваше се нормално. Още няколко чаши и вече нямаше да знае какво говори. Поръчах още две двойни уискита и докато ги пиехме, бях осенен от блестяща идея. Ще я заведа в „Трий Пойнт“. Идеята беше блестяща, защото убиваше два заека с един изстрел. Хем щях да я накарам да говори за Ева, хем щеше да ми прави компания. Нямах намерение цяла нощ да стоя сам в „Трий Пойнт“. Откъде накъде? Защо трябваше Керъл и Ръсел изведнъж да ме изоставят така, без да им пука дали ще съм самотен, или не? Реших, че от дълго време това е най-блестящата идея, която съм измислял, и ме обхвана вълнение. Щях да заведа там голямата мекотела червенокоса жена на терасата и щяхме да си говорим цяла нощ за Ева. Това ми се стори подходящ начин за прекарване на времето до завръщането на Керъл.

Обясних намеренията си на червенокосата.

Тя се облегна още по-тежко върху мен и каза:

— Съгласна, но ще ти струва една бала мангизи и искам част от тях сега.

Дадох й две двадесетдоларови банкноти, за да й затворя устата, и я избутах през тълпата до огряната от луната улица.

— Това няма да е достатъчно — каза тя, почти падайки в „Крайслера“. — Не можеш да накъркаш така едно момиче и след това да го замъкнеш на някакво си място да гледа луната, без да ти струва една бала мангизи.

Казах й да не се притеснява, а тя отговори, че не се притеснявала никога, но ще бъде добре ако аз започна да се притеснявам, защото въпреки че е сама на този свят и се опитва да се държи като дама, разходите й са големи и има нужда от много пари. След като каза всичко това, тя заспа и не се събуди, докато не спрях „Крайслера“ на наклонената площадка пред гаража на „Трий Пойнт“.

Тя се прозя и тръгна след мен по късата пътека към хижата.

Беше увиснала на ръката ми и се спъваше, докато ходеше, но след малко планинският въздух я ободри и тя взе да се оглежда.

— Виж ти! Не е ли елегантно?

— Е, пристигнахме — казах аз. — Ела на терасата и погледни луната.

Но тя започна да обикаля из хижата, като се заплесваше по всичко, невярваща на очите си и малко шашардисана.

— Това трябва да е струвало цяла бала мангизи — промърмори на себе си. — Не съм виждала нищо по-хубаво. Страхотно е.

Тя беше поразена и обхваната от такава завист, че аз реших да й дам известно време да свикне с обстановката, преди да седнем да говорим. Оставих я да обикаля, докато приготвях питиетата в голям шейкър за коктейли.

Даже и след като бях направил питиетата, тя все още продължаваше да опипва книгите ми, картините, мебелите и различните украшения.

— Какво зяпаш? — попита, обръщайки се неочаквано.

— Тебе — казах аз.

Тя се приближи и се стовари върху канапето до мен. Обви си ръцете около врата ми и се опита да ме ухапе по ухото. Аз я отблъснах.

Тя запримигва срещу мен.

— Какво ти става?

— Ела отвън на терасата — казах, внезапно отвратен от нея.

Исках да ми разкаже за Ева и след това да си върви.

— Тук ми е добре — каза тя, излягайки се назад.

Червената й коса изглеждаше като ярко цветно петно върху облегалката от бяла кожа.

— Пийни нещо.

Подадох й чаша с половината от съдържанието на шейкъра.

Преди да го излее в гърлото си, тя разля част от него върху килима. След това се блъсна с юмрук в гърдите и шумно изпусна въздух.

— Уф! Това ме удари чак в петите.

— Точно така беше предвидено — казах и станах да напълня шейкъра отново.

— Знаеш ли, ти си първият тип, който ме води в собствения си дом — каза тя и се изтегна в цял ръст върху канапето. — Нещо не ми е ясно.

— Не се опитвай да разбереш — казах. — Има някои неща, които не подлежат на разбиране.

Тя се закикоти.

— Обзалагам се, че жена ти ще стане луда.

— Млъкни, уличнице такава — подвикнах.

— Ако бях на мястото на жена ти и откриех, че водиш жени в стаята ми, щях да откача — каза тя. — Мисля, че е кофти да извъртиш такъв гаден номер на жена си.

— Добре — върнах се при нея и избутах краката й, за да мога да седна, — нека да е гаден номер, но аз се чувствам самотен. Жена ми ме остави сам. Това също е гаден номер, нали?

Тя се замисли за миг и каза през смях:

— Прав си. Съпругата никога не трябва да оставя мъжа си сам. Аз никога не бих оставила мъжа си сам, ако успеех да го задържа достатъчно дълго, за да може да се нарече мой съпруг.

— Обзалагам се, че Ева Марлоу никога не оставя мъжа си сам — казах невинно.

Червенокосата се закикоти:

— Тя му даде пътя още преди години.

— О, не. Тази вечер беше с него.

— Какво? Не говори глупости. Това не беше мъжът й.

— Напротив, той беше.

— Ти ще кажеш.

— Хайде да не спорим. Познавам Ева по-добре от тебе. Казвам ти, че това беше мъжът й.

— Което показва, че не я познаваш по-добре от мен — каза червенокосата. — Аз я познавам от години. Мъжът й е Чарли Гибс. Тя го заряза преди седем години. Горкото копеле. Единствената му грешка беше, че никога нямаше пари. Тя все още се вижда с него от време на време, когато реши да се поупражнява в псуване. Ах, как псува само…

Червенокосата отметна глава и се смя, докато от очите й потекоха сълзи, които попи с ръкава си.

— Чувала съм я как псува горкият Чарли. Ушите ми се изчервяват от срам. Вместо да й затвори устата с един плесник, той се свива.

Сега вече започвах да се добирам до нещо.

— Разкажи ми за нея.

— Няма нищо за разказване. Тя е проститутка. Не би те интересувала една проститутка, нали?

— Напротив. Искам да зная всичко за нея.

— Е, аз пък няма да ти кажа.

— О, ще ми кажеш, защото ако го направиш, ще ти дам сто долара, а това ще ти хареса, нали?

Лицето й светна.

— Ще ти струва повече — каза не много убедено.

— Не, няма.

Извадих от джоба си стодоларова банкнота и я размахах пред носа й.

— Разказвай.

Тя посегна към банкнотата, но аз бях по-бърз.

— Само след като ми разкажеш. Ще я държа така, че да можеш да я виждаш, и ти обещавам, че ще я получиш.

Тя легна отново и се загледа в парите с такава алчност, че чак ми призля.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Тя ми разказа и през цялото време, докато говореше, очите й нито за миг не изпуснаха стодоларовата банкнота, която държах.